Джулиана Багът
Сраснати (68)

Ел Капитан
Братя

Усеща, че на устните му има нещо, което го натиска силно и настойчиво. Блъска го с ръка. По лицето му покапват пръски студена вода. Чува дрънченето на метал в метал.

Отваря очи. Лежи на една страна.

Главата му. Протяга ръка и напипва меката превръзка на тила си. Болката е остра и пронизваща — дали някой не е забил брадва в черепа му?

Долавя неспокойното дишане на Хелмут — леко и учестено. Не е сам. Никога не е сам.

Намират се в летателния апарат.

Апаратът е на земята.

Лежат в конусовидния нос на кабината. Втренчва замъглените си очи в тревата и бръшляна, притиснати като хербарий между земята и широкия прозорец. Сеща се за старите книги на баба си; взимаш някоя от тях и отвътре изпада лилаво цветче — сплескано и изсъхнало — като малък подарък, като тайно любовно писъмце.

Беше целунал Преша.

Надига се. Вглежда се в грубите си, мазолести ръце. С тези ръце бе държал лицето й. Устните му бяха докоснали нейните. Защо я беше целунал? Божичко. Защо, по дяволите, го бе направил?

— Хелмут — обажда се той с пресипнал глас. — Къде е тя?

— Къде е тя — казва Хелмут.

— Престани! — кресва му той. — Сега не е време за глупости, Хелмут. — Опитва се да стане.

— Престани! — кресва Хелмут и дърпа брат си обратно. — Престани!

Ел Капитан оглежда кабината. Хелмут се е опитал да го храни. Метална чаша, пакети сушено месо. Ножът на Хелмут.

Чувства се замаян. Плъзва ръка по стъклото. Коленете му омекват и той отново се озовава на пода. Дори не е в състояние да стои прав. Лицето му пламва от срам. Брадуел беше там, когато целуна Преша. Сигурен е в това. Какво ли си мисли тя за него?

Заминала е. Не че би могла да остане. Все пак времето тече неумолимо. Трябвало е да замине. Ами Брадуел, дали и той е тръгнал с нея?

— Зарязаха ни тук да умрем — обажда се Ел Капитан. — По дяволите, Хелмут. Ти ли се грижиш за мен?

— Да се грижиш за мен — казва Хелмут.

Дава си сметка, че е много по-важно дали са стигнали до Нюгрейндж, дали са открили формулата, ала вместо това се пита какво ли говорят зад гърба му. Може дори да му се присмиват. Разбира се, тя едва ли е искала да я целуне. Та той е сраснал със собствения си брат, същински изрод.

Той знае защо я целуна. Беше горд от себе си заради управлението на летателния апарат и още по-горд заради аварийното кацане. А в мига, в който зърна лицето й, се зарадва, че е жива. Той я обича. Каза го на глас. Сигурен е в това. Вече няма връщане назад.

— Може би ще умрем тук, Хелмут. Може би така ще е най-добре.

Хелмут се извива настрани. Рови из някаква торба.

— Най-добре — казва той.

— Радвам се, че татко се разочарова от мен навреме и не можа да ни види в този вид. Разбираш ли, Хелмут? Разбираш ли какво имам предвид? Радвам се, че ни напусна и не можа да види в какви изроди сме се превърнали. Ние сме изроди, Хелмут. Виж ни само.

Усеща как Хелмут плъзва ръка под брадичката му, карайки го да стане. Ел Капитан се надига едва-едва. Не му достигат сили. Превива гръб, облягайки се на Хелмут, който държи лъжица и малка консерва с ориз. Той протяга ръце и поднася лъжицата към устата на брат си.

— Виж ни само.

Още малко и ще заплаче. След всички тези години Хелмут все пак ще се погрижи за него. Нямат си никого друг.

— Виж ни само — обажда се отново Хелмут. — Кап.

Това не е дословно повторение. Не е просто ехо. Той каза нещо. Ел Капитан не помни кога за последен път е чул брат си да произнася името му — може би преди Детонациите? Поглежда през рамо. Втренчва се в лицето му. Сякаш не го е виждал от години. Хелмут вече не е дете. Лицето му е деформирано, но възмъжало. Очите му са хлътнали и в този миг се наливат със сълзи.

— Виж ни само — изрича Ел Капитан. — Виж ни само.

— Виж ни само — отвръща Хелмут.

В този миг някъде отгоре Ел Капитан долавя стъпки, тежки стъпки — дали не е звяр? Зърва пушката си, опряна на стената. Пресяга се към нея. Болката се стрелва надолу по гръбнака. Пушката е твърде далече. Запъва крак на стената и се изтласква напред.

Стъпките отекват силно във вътрешността на апарата, който се разклаща леко. Чува, че някой се приближава към кабината.

Пръстите му докосват приклада на пушката. Изтласква се още веднъж напред, примижавайки от болка, след което грабва приклада, завърта пушката и я насочва към вратата.

— Божичко, Кап! Свали това нещо.

Брадуел.

— Ти си тук! — възкликва Ел Капитан.

— Да, но Преша я няма. Тръгна сама.

— Нима си я пуснал?

Брадуел го поглежда изпод вежди.

— Да не би да ме обвиняваш? Мисля, че точно сега това не е в твой интерес.

— Прозвуча като заплаха.

— Заплаха — прошепва Хелмут.

— Приеми го като приятелско предупреждение.

Ел Капитан не обича нито заплахите, нито предупрежденията, но затова пък е доволен, че Брадуел изглежда разстроен. Може би от целувката.

— Откога я няма? — пита той, изправяйки се, докъдето може.

— От ден и половина. Слънцето скоро ще изгрее. Може би е там. А може би не. Как бих могъл да тръгна с нея и да ви оставя тук сами?

— Не си отишъл с нея… заради мен?

— Заради мен? — казва и Хелмут.

Брадуел кимва.

— Каза ми, че трябва да остана с вас, и замина.

— Трябваше да отидеш с нея — отвръща Ел Капитан ядосан. — Последното, което искам, е Преша да е сама навън! Всичко може да й се случи! Не познаваме мястото, нито зверовете и пясъчните създания тук!

— Искаш да кажеш, че е трябвало да ви оставя да умрете? — пита Брадуел.

— На мое място не би ли направил същото? — отвръща Ел Капитан. — Заради нея! — В този момент казва немислимото — че и двамата са влюбени в нея, че биха дали живота си за нея.

Брадуел скръства ръце на гърдите си. Птиците пърхат яростно на гърба му.

— Е, това е общото между нас.

Ел Капитан мълчи. Усеща ръцете си отмалели. Оставя пушката на пода.

— Но и двамата знаем, че тя не би позволила на никого от нас да пожертва другия заради нея — казва Брадуел.

— Така е — отвръща Ел Капитан.

— Освен това — продължава Брадуел — не можех да ви оставя да умрете… защото сте ми като братя. И двамата.

— И двамата — повтаря Хелмут.

Ел Капитан е смаян. Обзема го чувство за вина. Беше целунал Преша. Пред очите на Брадуел. Беше й казал, че я обича. Но братята не постъпват така един с друг.

— Съжалявам — казва той.

— За какво?

— За Преша. Не исках да… — започва Ел Капитан.

— Млъкни — срязва го Брадуел и се надвесва над него. Ел Капитан се стяга. Не е изключено Брадуел да го изрита в ребрата. — Трябва да хапнеш нещо. — Той се навежда и вдига една купа. — Освен това трябва да намерим начин да поправим щетите. И да върнем тази машина у дома.

— У дома — казва Хелмут.

— У дома — повтаря Ел Капитан като ехо на брат си.

— Излизам навън — казва Брадуел. — Мисля, че знам къде е пукнатината в резервоара. Ще хвърля един поглед.

— Навън безопасно ли е? — пита Ел Капитан.

— Не съм сигурен. Но засега е тихо.

— Не ми харесва, когато е тихо — отговаря Ел Капитан. — Нервите ми се изопват докрай.

— Докрай — повтаря Хелмут.

Брадуел става.

— Когато се върна, искам да си изял всичко. — Той кима към Хелмут. — Чу ли, Хелмут? Погрижи се да се нахрани.

Ел Капитан усеща, че Хелмут кимва.

Малко преди Брадуел да излезе, Ел Капитан казва:

— Аз също бих останал заради теб.

Брадуел спира.

— Благодаря.

— Благодаря — повтаря Хелмут.

Брадуел напуска кабината. Ел Капитан се заслушва в стърженето на обувките му и усеща как летателният апарат се поклаща леко под тежестта му. Долавя стъпките му точно над главата си, след което заглъхват — скочил е на земята.

Хелмут тика лъжицата в устата му.

— Почакай — казва той, ала в мига, в който отваря уста, Хелмут пъха лъжицата вътре. Ел Капитан започва да дъвче послушно. Ръката на Хелмут отново подава лъжицата, готов да я пъхне в устата му. Този път слабият е Ел Капитан. А силният — Хелмут. За първи път Ел Капитан си позволява да се опре на брат си. Позволява му да се грижи за него. Кога за последно някой се е грижил за него? Много отдавна, когато майка му все още бе у дома. Когато имаше температура, тя слагаше на очите му студена кърпа и му позволяваше да яде желирани бонбони. Затваря за миг очи. И най-сетне се отпуска.

Точно в този момент се разнася вик — гласът на Брадуел.

— Кап! — Силен и кратък вик, сякаш устата на Брадуел е запушена с нещо. Ел Капитан се надига рязко; остра, разкъсваща болка пронизва черепа му.

— Брадуел! — кресва той. — Брадуел!

Нищо.

Тишина.

— Брадуел! — Долавя само собственото си дишане и това на Хелмут — силно и учестено. — Брадуел! — казва той на Хелмут. — Няма го. Да не е отвлечен?

— Отвлечен — повтаря Хелмут.

Ел Капитан понечва да стане.

— Не можем да го оставим.

— Да го оставим — казва Хелмут. — Да го оставим.

— Не! — отсича Ел Капитан. Надига се на ръце и колене и пълзи към вратата. Лактите му се подвиват. Пада по очи.

— Да го оставим — казва Хелмут.

— Не! — прошепва Ел Капитан. — Не.