Джулиана Багът
Сраснати (8)

Ел Капитан
Клада

Ел Капитан се спуска задъхан по хълма. Къпиновите храсти закачат панталоните му като с мънички нокти, но крачи неумолимо. Духа бръснещ вятър, но той усеща прилив на енергия. Хейстингс. Може би не е никаква битка, нито пък призив, а нещо съвсем простичко като името на войника. Отначало това не му хрумна, тъй като в съзнанието на Ел Капитан Специалните сили не са съхранили достатъчно от човешката си природа, за да имат имена, макар че някога са били обикновени деца — всъщност нещо повече от обикновени. Както се оказа — най-привилегированите деца в света.

Дали пък не трябваше да търси някакво скрито значение? Хейст — значението му е известно, да бързаш. А тайдингс ще рече приветствия. Но приветствията са винаги радостни, а не враждебни, което в този случай би било по-уместно. Хейст и тайдингс е равно на Хейстингс. Ел Капитан никога не е бил добър с думите. Негова страст са оръжията, двигателите и електричеството.

— Хейстингс — казва на глас. Хелмут не се обажда; Ел Капитан предполага, че брат му спи. Когато е студено, той се сгушва на завет зад раменете на брат си и, свил дългите си кльощави ръце зад гърба му, се унася в дрямка. Отдалече Ел Капитан изглежда сякаш е напълно сам. Представя си, че Преша го вижда по този начин. Когато разговаря с нея, се случва тя да хвърли поглед на Хелмут, но не като другите, които виждат само уродливостта му. Преша поглежда брат му, сякаш е участник в разговора. И все пак му се иска поне веднъж Преша да вижда само него. Единствено него.

Чуди се дали Хейстингс няма да се появи отново, дали няма да му предложи истинска информация. „Проклятие — мисли си Ел Капитан, — ами ако се снабдя с информатор? С човек отвътре?“ Хрумва му да сподели това с Брадуел и Преша, въпреки че му харесва да знае нещо, което те не знаят — леката възбуда от чувството за власт.

Наближава мястото, където оцелелите издигат клада и забелязва, че са събрали сухи клони, довлекли са разцепени дънери, подредили са тънките цепеници по такъв начин, че да могат да разпалят голям огън, макар гората да изглежда зелена и влажна. Виждат се неколцина мъже с ръчни колички. Всички те го стрелкат с коси погледи, но без да се откъсват от работата си.

На земята са насядали три момиченца и пеят някаква песен. Родени са след Детонациите, но като всички деца, родени по това време, не са лишени от деформации. Детонациите увредиха клетките в самите спирали на ДНК. Никой не бе пощаден — дори следващите поколения. Едно от момичетата е обръснато почти нула номер, сякаш е въшлясало, и възлестите кости на черепа й са изложени на показ — от едната страна е издут, като че ли вътре е натъпкан повече от един мозък. Рамото на второто момиче стърчи през дрехата, извито напред. Кожата и на трите е на петна. Учите им са уморени.

Щом го забелязват, те стават и свеждат глави. Униформата на ОСР дълго време е била символ на страх и тъй като не е по силите му да промени този факт, Ел Капитан използва този страх. Страхът може да бъде предимство.

— Свободно — казва той. Момичето с изкълченото рамо вдига поглед и потръпва, изплашено от Хелмут, който сигурно е подал глава. — Това е брат ми.

Към тях приближава мъж с издут торс може би от някакво образувание, довело до разширяване на гръдния кош.

— Не правим нищо лошо. Всичко е в името на доброто.

— Просто се чудя какво става тук — казва Ел Капитан, прехвърляйки пушката на гърдите си.

— Дадохме дума — отвръща мъжът.

Една висока млада жена с очертаваща се плитка под кожата на лицето казва:

— Истинска е! Те могат да ни спасят. Тя е живото доказателство. Аз я намерих. Това е всичко. Не е далече оттук.

— По-полека — спира я Ел Капитан. — Струва ми се, че вдигате клада.

— Клада — повтаря Хелмут и всички го зяпват с опулени очи.

— Искаме да разберат, че сме я намерили и сме готови да принесем в жертва трите момичета — обяснява младата жена с плитката на лицето. — Ще ги качим горе и ще чакаме.

— Онази в средата е дъщеря ми — казва мъжът с широкото туловище и посочва момичето с обръсната глава.

— Кого сте намерили? — пита Ел Капитан. — Някакво момиче?

— Някакво момиче?

— Момичето с новото послание — отвръща жената. — Доказателството, че могат да спасят всички ни!

— Кога намерихте това момиче?

— Оттогава има три дни — казва жената.

— И кой е този, който ще ни спаси? — пита Ел Капитан, въпреки че знае отговора. Куполът е изпратил послание по някакво дете. Това ли е причината Хейстингс да го доведе тук?

Младата жена се усмихва и плитката на лицето й се извива. Тя вдига ръце към Купола и казва:

— Милосърдните. Онези, които бдят.

Ел Капитан и преди бе чувал подобни брътвежи — тези хора са поклонници на Купола, смятащи Уилъкс и хората му за богове, а Купола за рай.

Той потрива цевта на пушката си само да им напомни, че освен Купола има и други авторитети, с които да се съобразяват.

— Не мисля, че това е добра идея — отбелязва той спокойно. — Ще трябва да ви помоля да се разотидете.

— Но ние подготвяме момичето с новото послание за кладата — възразява младата жена. Лицето й е пламнало, сякаш е болна. Погледът й е разфокусиран.

— Да не се каните да я изгорите?

— Да я изгорите? — прошепва Хелмут. Ел Капитан долавя звука от разтварянето на джобното му ножче.

— Искаме да й се поклоним и да я почетем. Така се надяваме да приемат и другите. — Докато говори, тя се олюлява и полата се люшва край пищялите — бледи и пепеляви.

Ел Капитан отново хвърля поглед към трите момичета. Те присвиват очи и накланят глави настрани. Дори не изглеждат изплашени, което го кара да се чувства неспокоен.

— Ангелите — казва мъжът с широкото туловище — никога не са далече.

— Не чуваш ли жуженето на свещените им духове? — пита младата жена.

— Специалните сили ли? Това не е никакво свещено жужене, със сигурност.

— Със сигурност — повтаря Хелмут.

— Не ни вярваш — казва младата жена. — Но това ще се промени.

Той насочва пушката към мъжа с ръчната количка.

— Какво ще кажете някой да доведе момичето, веднага!

— Веднага — прошепва Хелмут.

Младата жена поглежда мъжа с ръчната количка.

Той кимва.

— Тя е в града, където я пазят — отбелязва жената. — Ще те заведа. — Отправя се към другия край на гората. Ел Капитан тръгва след нея. Тя поглежда през рамо, обръщайки към него очертаващата се под кожата й плитка и казва: — Тя е истинска, честна дума. И е доказателство. Ще го чуеш от самата нея.

Но в мига, в който завършва изречението си, тя стрелва поглед зад Ел Капитан и очите й се разширяват. Прошепва със страхопочитание:

— Погледни!

Но Ел Капитан няма желание да гледа нататък. Има лошо предчувствие. Хелмут се извива, за да види какво има зад тях. Накрая Ел Капитан поема дълбоко въздух и се обръща.

Огромният Купол се издига на хълма отвъд кладата, масивният му корпус се извисява властно над тях, кръстът му пронизва смолисточерните облаци. Отначало не забелязва нищо необичайно, с изключение на няколко малки черни точици. Но после разбира, че точките се движат. Те имат крака. Всъщност това не са точки, а ситни черни паякообразни същества, които пропълзяват навън през малък отвор в основата на Купола. Лъскави и механични, плъпват в безпорядък.

— Изпращат ни дарове! — възкликва младата жена.

— Аз не мисля така. Не, това не са дарове — отвръща Ел Капитан.

— Не са дарове — повтаря Хелмут.

Дори от това разстояние Ел Капитан може да се закълне, че чува потракването на металните тела и хрущенето на пясъка под шиповете на крайниците. Зли твари, създадени от Купола. Незабавно трябва да извести Брадуел и Преша.

— Не разполагаме с много време — подхвърля на младата жена. — Да побързаме.

На път за града Ел Капитан научава, че младата жена с плитката на лицето се казва Маргит. Тя не спира да говори — как, докато беряла пумпалки, се натъкнала на момичето и на слепия му приятел — но Ел Капитан почти не я слуша. А случва ли се да забави темпо, той я смушква с пушката в гърба. С колко време разполагат преди паяците роботи да стигнат до града? Крачката им са малки, но бързи.

Ел Капитан и Маргит преминават бързо по уличките с мрачни колиби, построени от камъни, шперплат и брезент. В града се долавя неизменната смрад на нещо гнило — натрапчивия лъх на смърт, сладникаво-киселата воня на разлагащи се тела и на цвъртящо на шиш месо.

Заобикаляйки руините, Ел Капитан брои по навик стълбчетата пушек. Всяко просмукващо се сред отломките стълбче дим идва от пещера, пълна с пясъчни създания или зверове, които повличат надолу оцелелите и се хранят с тях. Ел Капитан бе изгубил доста войници сред руините.

През цялото време се оглежда за Специалните сили, които непрекъснато кръстосват града. Но от тях няма и помен, което го изпълва с безпокойство. Дали не са се евакуирали, защото знаят за паяците?

Маргит го отвежда до дренажна тръба, пред която на пост стоят групита — двама мъже със съединени торсове и една жена, сраснала се наполовина за гърба на единия мъж. Не е изключено да са били непознати, пометени от Детонациите, докато са чакали на автобусната спирка или на гишето в банката. Ел Капитан поне се е слял с някого, когото познава. С човек от семейството.

Единият мъж е въоръжен с верига, другият — с камък, а жената го гледа свирепо изпод тъмната си качулка. Щом зърват пушката и униформата, те отстъпват леко назад.

— Иска да я види със собствените си очи — казва Маргит.

Групитата кимват и го пропускат.

Дренажната тръба е огъната от едната страна, но иначе изглежда здрава. Тъй като са прекалено високи, за да стоят изправени, Ел Капитан и Маргит поемат навътре приведени. Гърбът на Хелмут се трие в горния край на тръбата. Той изскимтява.

— Не мрънкай — сгълчава го Ел Капитан.

— Не мрънкай — отвръща Хелмут.

Ел Капитан зърва една ръчно изработена маслена лампа и неколцина души, сгушени около нея. Той спира и се обръща към Маргит:

— Искам да я видя насаме. Всички да излязат.

— Но тя е прекалено ценна — възразява Маргит.

— Това не е мой проблем.

— Не може ли двама от нас да останат? Само ние, които я открихме? Ще стоим тихо.

Ел Капитан оглежда обвитите в сенки лица.

— Добре, но другите да излязат.

— Другите — казва Хелмут, сякаш е по-добър от тях, понеже остава. Но къде би могъл да отиде?

Маргит пристъпва към скупчените отпред хора. Завързва се кратък спор, след което те се оттеглят, като се шмугват покрай Ел Капитан и хукват надолу по тръбата.

Освен Маргит той различава две фигури, седнали на пода, едната по-едра от другата — сляпата берачка на гъби и момичето.

Щом се приближава към тях, Маргит казва:

— Този човек иска да говори с теб. Иска да научи истината.

Ел Капитан премята пушката на гръб и коленичи. На светлината успява да разгледа по-добре очите на сляпата берачка — обгорени от Детонациите. Има много слепци като нея. Катарактите не са помътнели както бе при баба му от времето Преди. Не, очите на тази жена блестят, приличат повече на котешки, отколкото на човешки.

— Това момиче е свещено — казва сляпата жена. — Ангелите я пазеха, докато не се появихме ние, и тогава я повериха на нашите грижи. — Тя протяга ръка и докосва бледото лице на момичето.

Гърлото на момичето се свива и то заплаква.

— Гласът й… — продължава сляпата берачка. — Гласът й не е като нашите. Той е пречистен. В него няма никаква дрезгавост. Звучи като пеещи камбани!

— Защото тя е Чиста! — казва Маргит. — Тя е момичето на новото послание и ще ни донесе спасение!

— Мисля, че мога да ти помогна — обръща се Ел Капитан към момичето. — Или поне се надявам.

Момичето вдига поглед към него и отмята косата от лицето си, което е бяло като мляко.

— Казвате, че е Чиста? — подхвърля Ел Капитан.

— Чиста? — повтаря Хелмут, привеждайки се напред, за да погледне по-добре.

— Вдигни й ръкавите — отвръща Маргит. — Щом трябва, увери се с очите си.

— На мен не ми трябва — заявява с гордост сляпата берачка.

Ел Капитан поглежда момичето, после я хваща за ръка. Изглежда, не се бои от него. Всъщност в очите й се чете молба. Той дърпа нагоре ръкава, разкривайки съвършената й кожа. Онемял от изненада, вдига и другия ръкав. Кожата на тази ръка също се оказва безупречно чиста.

— Казвате, че не е родена в Купола? Тя не е Чиста.

— Преди беше обезобразена и живееше с други безпризорни деца. Част от сираците я разпознаха — обяснява Маргит.

— Как се казваш? — Ел Капитан пита момичето.

Тя не помръдва, не обелва нито дума.

— Името й е Уилда — обажда се Маргит. — Научихме го от сираците и тя се обръща на него.

— Кажи му новото послание — подканя я сляпата берачка, след което протяга ръка и докосва лъскавата коса на момичето. — Хайде, кажи го.

Момичето сплита пръсти под брадичката си и се затваря в себе си.

Ел Капитан се обръща към нея:

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

На рамото му изниква ръката на брат му. Хелмут държи малка лодчица, издялана от дърво. „Проклятие — мисли си Ел Капитан, — това Хелмут ли го е направил?“ Предметът изглежда толкова изящен и красив, че Ел Капитан усеща как гърлото му се стяга. Очите му се насълзяват.

Лодката е подарък. Момичето я приема и я обгръща в шепи.

— Кажи ми — изрича Хелмут. — Кажи ми.