Елизабет Лоуел
Красива саможертва (8)

7.

Хънтър изстена и се замята в агонията на кошмара.

Сюзън, заключена в очукан пикап, блъска с малките си длани по стъклото, а широко отворените й очи изглеждат по-скоро бели, отколкото кафяви. Колата е паркирана до замръзнало езеро и наоколо е толкова студено, че той има чувството, че кожата му се цепи и кърви.

Ледена синкава мъгла обвива гумите на пикапа, докато нещо се смее със звука на чупещи се кости.

Не, не на кости. Ледът се пропуква и мъглата придобива формата на кривите пръсти на шаман. Древни скулптури се усмихват, вещаейки смърт.

Той тича, но не стига доникъде. Сърцето му бие до пръсване, устните му се разтварят в едно протяжно неееее, но от вика му само статуите стават все повече и повече, а смъртта — по-близка.

Още по-зловещо чупене на кости и пропукан лед в бездната на синкавото нищо.

Първа потъна задницата на ръждясалия форд и капакът на багажника бавно бе погълнат от водата. Сюзън, наследила очите на баща си, се взираше в него, блъскайки по затвореното стъкло с окървавени малки юмручета. Вече се е обърнала на една страна и ледените зъби на статуята, на синия пламък и червената смърт започват да я дъвчат, да я дъвчат…

Целият облян в пот, Хънтър усеща, че сърцето му кърви като ръцете на дъщеря му, тялото му замръзва насред синкавия лед и огъня.

Колата потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в алчната бездна, докато той, неподвижен като издялана от варовик фигура, стои и крещи безпомощно, докато Сюзън умира…

Телефонен звън огласи стаята и го изтръгна от кошмара. В един много дълъг миг той не можеше да осъзнае къде се намира, кой е и как е успял да оживее. Отвън се разнесе трясък на гръмотевица и стените леко потрепериха. Най-обикновена буря, а не чупене на лед, ужасени викове на отчаян баща и обливащо се в пот тяло.

Дявол да го вземе…

Не беше сънувал нещо толкова ужасно, откакто Сюзън бе загинала в преобърналата се кола заедно с майка си и баща си. Никакъв лед, никаква вода не съществуваше, освен в кошмарите му.

Телефонът престана да звъни, за да поднови настойчивостта си само след минута. Той грабна слушалката.

— Да? — каза хрипливо, поглеждайки към циферблата на будилника.

Беше проспал почти целия ден. Нищо чудно, че се чувстваше като пребит…

— Хънтър? — разнесе се гласът на Джейс. — Говориш като нещо, което котката е уловила в кофата за боклук, но не е успяла да доудуши.

— Какво има? — сряза го Хънтър. В момента най-малко му се искаше да обсъжда как звучи минута след като са го разбудили.

— Обади ми се един тип, който ми дължи услуга. Твърди, че разполага с информация, която може да ме заинтригува. Вече съм долу.

— С твоята кола ли ще ходим, или с моята?

— С моята. Повечето агенти са свикнали да я виждат.

Хънтър изпи сутрешното си кафе направо от каничката на машината, нахлузи ботушите си и излезе да се срещне с приятеля си. Обгърналата го горещина му се стори лепкава. Носещите се отдалече гръмотевици така и не бяха докарали очаквания дъжд.

Качи се в белия миниван, захлопна вратата и си сложи предпазния колан.

— Няма да кажа нищо — подхвана Джейс. — Не искам да те настройвам предварително.

Хънтър се усмихна. За момента мълчанието го устройваше напълно.

Джейс прекоси почти целия Хюстън и пое по Уилъртън Лейн. Да се движи из тази част на града, беше като връщане назад във времето. Сякаш заличаваше изминалите години, докато стоеше отстрани и наблюдаваше как нещата стават от лоши по-лоши, подобно на избелялата и изпадала от фасадите циментова мазилка. Изгорели от слънцето жалки морави бяха придобили жълтеникавия оттенък на прерийна трева поради липсата на вода. Високи до кръста бурени растяха свободно, образувайки бодлив гъсталак, в който човек би могъл да се изгуби.

Офицери от Граничната и емиграционна служба и от хюстънското главно полицейско управление бяха отцепили целия район. Патрулните коли с включени предупредителни светлини преграждаха улицата и пропускаха само официални лица. Местните жители надничаха от терасите, отпивайки лениво от втората или третата за деня бира, докато децата си играеха с избледнели от годините играчки в жегата, прилягаща повече на лятото, отколкото на зимата. Небето отразяваше мрачното настроение в квартала…

Джейс показа значката си, за което получи помахване с ръка, леко кимване и изпитателен поглед иззад отразяващите слънцето авиаторски очила на един от полицаите. Сякаш никой не се притесняваше от факта, че Хънтър седи до шофьора, най-вероятно заради вида му, който не изключваше да е агент под прикритие. Колата мина покрай порутения бордюр с изписани в синьо и бяло букви^[1]. При други обстоятелства необичайният бляскав финал би бил неустоим за местните зяпачи.

Джейс не направи дори опит да слезе от колата.

— И сега какво? — попита Хънтър. Имаше нужда от нещо, което да го отвлече от спомена за кошмара му и от другата забранена мисъл — аромата на кожата на Лина, топлината й, плътните й устни, създадени да въвличат мъжете в най-сладкия грях.

Тя сигурно си мисли, че отново съм изчезнал.

— Не би трябвало да предприемаме нищо, докато не разбият вратата — отвърна Джейс.

Къщата на Уилъртън се рушеше от доста време. Всъщност бе прогнила до основите си. Но не това държеше съседите по-далече от мястото.

— Тук явно живеят лоши момчета — отбеляза Хънтър. — Никъде не забелязвам графити.

Всички останали сгради на малката уличка бяха нашарени, разбити, а след това ремонтирани. Но тази стара къща щеше да остане на мястото си дълго след като целият квартал бъде отчужден и обезлюден. Никой нямаше да докосне избледнялата от слънцето и изпадала мазилка, защото там живееха истински хищници. Единствените подобрения бяха масивните врати и решетките на прозорците. Изработени от черен метал, те изглеждаха така, сякаш от тях можеше да рикошира всеки куршум, изстрелян от улицата.

— Чудесни решетки — отбеляза Джейс.

— Стоят някак нелепо — възрази Хънтър. — Освен това ограничават възможността да се стреля отвътре.

— Човече, понякога наистина се безпокоя за теб.

Недалеч от тях бе паркиран ванът на специалните части, но без да препречва пътя. На покрива му лежаха двама снайперисти, които трябваше да покриват периметъра на къщата и двора. Хънтър знаеше, че някъде съвсем наблизо би следвало да има още един подобен ван с части на Граничната и емиграционна служба, която да реагира, в случай че някой се опиташе да избяга.

От спрялата отпред кола чрез електронен усилвател се разнесе глас, който съветваше жителите да напуснат сградата с ръце зад тила.

Къщата тънеше в тишина.

— Това е третото предупреждение — извика някой. — Давайте да им покажем!

Група мъже разкъсаха ограждащата лента пред вратата на оградата и тръгнаха напред по неравния тротоар в черни работни дрехи и бронежилетки, на които ясно се четяха инициалите на Граничната и емиграционна служба. Всички носеха оръжие, което бе вдигнато на около четиридесет и пет градуса от земята.

Агентите притечаха към малката веранда. Не си направиха труда да почукат. Един от тях се отдели от основната група и извика:

— Чисто е!

— Това детонаторен шнур ли е? — попита Хънтър. На техния професионален език това означаваше, че ключалките нямаха никакво значение.

— Не… — заговори Джейс, но млъкна.

Изтрещя пистолетен изстрел. Вратата потрепери и се разтърси силно, крепейки се единствено на остатъците от пантите.

— В такива къщи взривяват само касата, а останалото отстраняват ръчно — завърши Джейс.

Някой нави шнура около дръжката и отстъпи няколко крачки назад в готовност да го издърпа. Едър агент свърза езика на бравата с шпионката. Вратата се сгромоляса с трясък на земята и се плъзна към двора.

Това е последно предупреждение. Излезте, преди да сме влезли ние.

Не последва никакъв отговор.

Въоръжен с две ръчни гранати човек пристъпи и ги хвърли в коридора, след което започна да брои на пръсти: три… две… едно…

В следващия момент ослепителен блясък освети мрачната площадка. Из целия квартал се разнесоха трясъци като от празнична заря. Мръсните стъкла на прозорците се разтресоха. Агентите се втурнаха по двойки към сградата.

Хънтър установи с облекчение, че отникъде не се стреля. Въпреки добрата си подготовка, точно в този момент не му се искаше да оказва първа помощ на пострадали.

Малко след това шестима мъже вече седяха с кръстосани крака в обраслия с бурени заден двор. Ръцете им бяха стегнати в белезници зад гърбовете им. Охраняваха ги осем офицери със свалени, но готови да влязат в действие оръжия.

— Обзалагам се, че тези лоши момчета вече имат затворнически татуировки и дебели досиета на наркотрафиканти — подхвърли Джейс.

— Безсмислен облог — сряза го Хънтър, смъквайки стъклото на страничния прозорец. Потръпна и тихо изруга. — Тук някъде има труп, който е престоял вече няколко дни.

— Без да е погребан — продължи приятелят му. — Не излизай навън, докато се уверя, че е безопасно за посетители.

Хънтър се изтегна върху седалката. Щеше да отнеме доста време, докато огледат буренясалия район и обезопасят къщата. Надникна в жабката на колата и откри малък бинокъл, който партньорът му държеше там за всеки случай.

Фокусира обектива към шестимата мъже. Само единият от тях привлече вниманието му. Беше по-мургав от останалите, по-спокоен и имаше татуировка, приличаща на многоцветна змия, която се извиваше по загорялото му рамо. Главата на влечугото не се виждаше.

Докато част от агентите измъкваха кокаина и съставките за производството му от кухнята, другите вадеха оръжия, които бяха достатъчни, за да се започне и доведе до успешен край цяла война. Бяха напъхани в зелени найлонови чували, които изглеждаха така, сякаш бяха мъкнати по мръсното крайбрежие не един, а стотици пъти. Освен това имаше изключително много ножове. От онова, което успяваше да види от мястото си, Хънтър заключи, че предпочитани от местните хора са типичните видове за Гербер и Онтарио. На един от тях, дълъг колкото ръката му до лакътя, бе гравиран надпис на испански, гласящ: Сладка целувка.

— Наистина сладка целувка — измърмори на себе си той. — Сигурно принадлежи на някой извратен тип.

Излизащите от сградата агенти изглеждаха доста по-бледи, отколкото когато бяха влезли в нея. Това се отнасяше и за Джейс, който бе отишъл да поговори със задържаните сред буренака мъже.

Най-сетне се върна обратно при приятеля си.

— Аз бях дотук — съобщи той. — Видяха ме, но така и не ме чуха.

— Ясно. Онзи тип с татуировката на змия изглежда като далечен братовчед на момчетата, които посетиха жилището на Лерой.

— Следователят, който го разпита, твърди, че говори на юкатанско наречие — вметна Джейс. — Но не е съвсем сигурен. Майка му е родом от Гватемала, недалеч от границата, но продължават да поддържат връзки с роднините си.

Хънтър последва партньора си през отъпканите от колите бурени. В къщата цареше тъмнина, дължаща се не само на липсата на осветление. Вътре се носеше непоносима смрад. Причината не беше само мръсотията, но и нещо още по-натрапчиво.

Всекидневната беше претъпкана от кожени мебели, които навремето си трябва да са били доста скъпи. В продължение на години очевидно бяха използвани за всичко — от пепелници до уред за точене на остриета. Масата за кафе беше допълнително укрепена с пепел и почва от увехнали растения, а самата тя беше направена от неравни дъски, най-вероятно взети от скеле на недовършен строеж. Навсякъде бяха разхвърляни испански списания за кино, по стените имаше налепени зацапани еротични плакати. Голите задници и едрите гърди нямаха нужда от превод.

Странно, дали са се надявали, че Хуан Карлос ще избере Тилде пред Мариана за вечно блаженство, помисли си Хънтър.

— Допускам, че между тези лоши момчета и майка ми съществува нещо общо — обади се Джейс. — Имам предвид списанията, разбира се.

— Доста плашещо предположение.

По-голямата част от кухнята беше заета от огромна, полепнала със сажди пещ. Масите с масивни плотове бяха съединени, образувайки солидна работна повърхност. Над нея беше окачен шкаф с множество самозалепващи се найлонови пликове.

— В кухнята на майка ти мирише по-приятно — измърмори Хънтър.

— Наркотиците вонят на лайна, каквито са си всъщност — не му остана длъжен Джейс.

Върху широкия плот бяха наредени пластмасови цилиндри, пълни с бял прах и някакъв друг материал с цвета на люспи от пъстърва.

— Може миризмата да се дължи на свещите — допусна Хънтър.

Стълбовете восък бяха черни и с дебелината на човешка ръка. Недалеч от тях се виждаше статуя на човек змия. Изработена в стила на маите, тя създаваше впечатлението, че димът излиза от устата на влечугото. По цялата й дължина бяха изрисувани релефни фигури.

— Не е древна — поясни Хънтър, преди приятелят му да попита. — Масово производство, което можеш да намериш на всеки пазар в Юкатан, Белиз или в Гватемала.

— Хм, значи мръсниците отвън не принадлежат нито към Латинските крале, нито към някоя от другите местни банди. Впрочем татуировките им ми се сториха доста странни. Не ги разпознаха и агентите, с които разговарях. Което прави случая още по-загадъчен. Къщата е била наета от бивш съкилийник на мъжа, който уби шофьора, превозващ антиките.

— Приятно ми е да чуя, че някой все още цени времето — измърмори Хънтър.

— Чух един от агентите да споменава, че човекът, поръчал убийството на шофьора, е регистриран на този адрес.

— Сеньор Снейкман си играе с моите пари.

— Нещо такова. Той е лъвът сред глутницата от чакали.

По стълбите откъм мазето изтича блед като платно споменатият от Джейс агент, който притискаше с ръка устата си, давеше се и ругаеше яростно. Едва успял да излезе през вратата, започна да повръща, сякаш погнусата извираше от петите му.

— О, очевидно ще бъде забавно — отбеляза Джейс и тръгна към подземието.

Хънтър го последва мълчаливо.

На стълбите пресрещнаха жена от специалните служби, която също беше много бледа, но иначе успяваше да се владее.

— Как е Чъуи? — осведоми се тя.

— Облекчава се отвън — отвърна Джейс.

— Ако успеете да си спестите гледката в мазето, със сигурност ще спите по-добре — процеди през стиснатите си устни партньорката на злополучния полицай.

— Много ни се иска да можехме — тежко въздъхна Джейс. — Благодарим ви, все пак.

Непознатата кимна и забърза към колегата си.

Още преди да се спусне по първите няколко стъпала, на Хънтър му стана ясно защо хората, излизащи от подземието, повръщаха. Миризмата на смърт беше толкова плътна, че дори дяволът би се погнусил. Започна да диша дълбоко през устата. Същото направи и приятелят му. Не че им помогна много, но беше единственият начин да се преборят с ужасната воня.

Докато Джейс подхвана разговор с офицера, охраняващ местопрестъплението, Хънтър се спотаи в сянката на стълбището.

Луминесцентната светлина на фенерчето на агента осветяваше арките на мазето в ритъм, съответстващ на предпазливото му дишане. Там имаше незапалени свещи и поставки за по-големи осветителни тела. Подът беше бетонен, напукан на места, а на други се тъмнееха влажни петна. Изглеждаха като причинени от разлята нафта, която бе просмукана от неравната повърхност и поглъщаше светлината. Мълчаливите свидетелства за присъствието на смъртта бяха толкова осезаеми, че не им оставаше нищо друго, освен да търсят глътка чист въздух.

Хънтър усети, че го налазват тръпки. И друг път беше виждал подобни свърталища на злото, но не и такова, което да приличаше на това. Вонящото подземие му подсказа защо хората вярват в съществуването на дявола.

Радиостанцията, която сипеше информация в ухото на агента, изпращя и фенерчето потрепери. После освети помещението под друг ъгъл, разкривайки нещо край най-отдалечената, потънала в тъмнина стена. Светлината на лъча попадна върху каменна маса. Краката й имаха формата на огромни котешки лапи, чиито остри нокти бяха забити направо в земята. Хънтър допусна, че символизират свещения ягуар, който беше атрибут на царските династии на маите. По тях се виждаха засъхнали струи стекла се кръв, които наподобяваха червеникави змии. Очевидно бяха обливани от лепкавата течност редовно, защото вече изглеждаха почти черни. Но единственото доказателство за кървавите събития беше малко, пълно с тъмна течност хранилище, недалеч от основата на олтара.

Джейс спомена за още едно място на кървави жертвоприношения, но там масата е липсвала, мрачно си помисли Хънтър, припомняйки си Къщата на смъртта, за която беше говорил приятелят му. Не ми се иска да пресмятам колко хора са умъртвени в това мазе или на онова място.

Омазаният черен под внезапно намери своето обяснение. Кървящите тела са били смъквани от масата, влачени по цимента и захвърляни в някой ъгъл, докато дойдеше времето да се отърват от тях.

Джейс изруга и думите му бяха съвсем подходящи както за обстановката, така и за носещата се наоколо смрад. После гласът му се снижи, докато разговаряше с агента, осветяващ подземието с фенерчето си. Двамата си шепнеха като хора, които не искат да бъдат подслушани от дявола.

Яркият лъч осветяваше помещението, а Хънтър се стараеше да запомни всеки сантиметър от него. Каменната статуя, изсечена на стената близо до олтара, беше изработена с прецизността, с която и наподобяващата ягуар мраморна маса. С дивашко и мрачно изражение, този бог нямаше да бъде задоволен, независимо от количеството на пролятата върху олтара кръв. Лицето гордо изразяваше благородството на вожд на маите, около когото се образуваше сияние, а може би венец от ножове, които се забиваха в плътта на челото и слепоочията. Меката светлина караше раните да изглеждат като кървящи.

Каквато и да беше възрастта на тази антика, каменното лице беше оригинално по начин, който нямаше нищо общо с произхода и тъмната страна на човешката същност.

Въпреки тръпките по кожата си Хънтър се взря в скулптурата. Виждал съм нещо подобно и преди. Дали не беше в Тулум? В Канкун? Или в някоя гробница, покрай която просто съм минавал?

Чертите на божеството бяха широки и строги. Подобно на тази на масата, изработката беше съвършена. Очите бяха празни и въпреки това не се откъсваха от него, сякаш го пренасяха в различна реалност, която той преднамерено не искаше да вижда.

Лъчът на фенерчето се размести, когато агентът се обърна към стълбището. Тъмнината се превърна в нещо като плащаница, която някой бе метнал, за да скрие онова, което стоеше под нея. Само един поглед му показа повече, отколкото би искал да узнае.

Нямаше глава. И ръце нямаше. Само дълбока прорезна рана на мястото, където би трябвало да се намира лицето. Сини варовикови статуи, просмукани от мъченическа пот. Купчина дрипи, от които мъртвият вече нямаше нужда.

И над цялата потресаваща гледка, изписаното със златни букви лого на Деуот.

След още няколко минути разговор Джейс се раздели с агента и се върна към мястото, където в тъмнината го очакваше приятелят му.

— Искаш ли да огледаш мястото по-подробно? — меко попита той.

— Не.

— Пилците съвсем скоро ще връхлетят наоколо. Да се махаме оттук.

С вида на мъже, заети със сериозна мисия, двамата изкачиха стъпалата и се отправиха към минивана.

Снейкман ги проследи през буренясалия двор с поглед на обречен затворник.

— Надявам се, че някой ще даде заслуженото на този кучи син — подхвърли Джейс, докато се качваше в колата.

— Много бих искал да поговоря с него преди това.

— Можеш само да си мечтаеш — въздъхна Джейс и включи двигателя. — Той вече е под юридическа закрила.

— Някой, когото познаваме? — кратко се осведоми Хънтър.

— Най-известният адвокат на наркопласьорите в Тексас.

— Значи сбогом на информацията?

— Такива са правилата на играта. Унинието изчезва, адвокатите получават хонорарите си и всички са доволни.

Джейс се отдалечаваше от порутената къща със скорост, неприсъща за очукания миниван.

— Каменното лице и масата… — замислено каза Хънтър. — Възможно ли е да са пренесени от другото място за убийства, за което ми разказа сутринта, докато разглеждах снимките?

— Добро попадение. Ще поговоря с шерифа. Винаги е от полза да поддържаш добри отношения с местната власт. Забеляза ли нещо друго?

— Логото на Деуот върху струпаните в ъгъла дрехи.

— По дяволите, знаех си, че имам сериозна причина да те взема със себе си — усмихна се Джейс.

— Да не би информаторите ти да са те зарязали?

Хънтър не познаваше друг човек, който умееше да извлича данни като Джейс. Той можеше да мине през най-обикновен паркинг и да се сдобие с трима нови приятели и улични сведения, които да изпълнят цял телефонен указател.

— Там има специален агент на Граничната и емиграционна служба — рече Джейс — Пристигнал е от Браунсвил. От известно време наблюдават и двете къщи. Според тях двамата, които срещнахме пред апартамента на Ландри, са от ООХ.

— Онези от Хикс?

— По-скоро ги наричат Онези от Ксибалба.

— Ксибалба. Така маите са наричали задгробния свят. Адът, ако трябва да сме съвсем точни.

— Метафора…

— Дали тези момчета са замесени в търговията с антики?

— Изключено. Наистина, използват много от образите на почитаните от маите божества в дрехите и бижутата си, но това, което Граничната и емиграционна служба знае със сигурност, е, че са наркопрестъпници от най-долната порода. Картелът в Куантана Ру ги използва като елитен боен отряд. Всички до един са закоравели убийци.

— Значи са нещо като бандата Зета? Само дето още не са оформили своя ниша в бизнеса? — предположи Хънтър.

— Донякъде… — Джейс най-сетне видя пролука в натоварения трафик и успя да се включи в движението. — Зета са започнали като военна групировка, чието предназначение е било да разбива картелите. После някои от тях са се отклонили от правия път и са предпочели да работят за наркотрафикантите.

— С други думи, в началото са били въоръжени наемници, а накрая са оглавили собствени картели — заключи Хънтър. — Няма как да разчиташ на убиец, докато можеш да го виждаш.

— Но тези като че ли не извличат полза за себе си, или поне не колкото движещата ги сила — обясни Джейс. — Граничната и емиграционна служба направи и невъзможното, за да внедри свои хора в организацията. Засега без успех.

— Снейкман от тях ли е? — попита приятелят му.

— Специалният агент не смята така. Очевидно истинските членове не се афишират.

— Гангстерската култура винаги се е отличавала с перчене, специални знаци и специфични отличителни цветове.

— Тези от Хикс не са типичните гангстери, които двамата с теб сме свикнали да виждаме. Колкото и да не му се иска на специалния агент, тук става въпрос по-скоро за култ, отколкото за нещо друго.

Хънтър седеше мълчаливо, докато Джейс вмъкваше и измъкваше минивана от движението, сякаш беше малка спортна кола.

— Всичко се връзва — каза накрая.

— Кое? — учудено го погледна приятелят му.

— Един от най-добрите ми източници в Юкатан ми съобщи, че хората от Хикс работят с един от наркокартелите в Куантана Ру. Ала единственото, което правят безплатно, е да принуждават длъжниците да се разплащат. Гордеят се, че имат на разположение най-големите изроди…

— Чудесно — със сарказъм отбеляза Джейс. — Специалните разследващи на Граничната и емиграционна служба първо бяха пратени за зелен хайвер, като ги насочиха към фалшиви светилища и дребни риби, които напъхаха по затворите. Зловеща история. Разпятия с обвити около тях змии и каменни лица, обрамчени с венци от цветчета от рози. Чудовища, направени от скрап, откраднат от магазините, бунищата и кой знае още откъде. Няма значение, че ги демонтират веднага, щом ги открият. Мълвата се разпространява. Може да е тръгнала от затвора или да идва отвън.

— Става все по-хубаво… Култ към смъртта. Серийни убийци, които служат на свиреп бог.

Джейс предупреди с клаксона някакъв шофьор, който се опитваше да паркира пред близкото кафене, и заобиколи колата му, без да вдига крака си от педала на газта.

— Виждал съм подобни символи на този култ в Юкатан — рече Хънтър, без да дава вид, че е забелязал рискованата маневра на приятеля си. — Места, където се вярва, че истинската кръв притежава магическа сила, а не свързани с глупостите за гробницата на Санта Муерте. Това е много старо вярване, което е достигнало до наши дни в нова форма. Испанците не са успели да го смачкат, въпреки че са имали на своя страна и Църквата, и въоръжената сила. Трудно се убива една идея. Особено ако те кара да се чувстваш по-добре и по-силен.

— По-силен или по-луд… — подметна Джейс.

— Което ти върши работа в момента. — Хънтър яростно сви ръката си в юмрук. — По дяволите, не искам Лина да се забърква в подобна работа, но тези артефакти… Дявол да го вземе!

— Не мога да те обвинявам. Телата, които видяхме преди малко, бяха четири, а дори още не бяха започнали да копаят.

— Но олтарът не е стоял там достатъчно дълго, защото кръвта по краката на масата не бе успяла да се стече до пода.

— Може да са изчистили старата — допусна Джейс. — Убийства в полза на картела. Или на някой неизвестен бог. Резултатът е един и същ. Смърт.

Хънтър стисна зъби и пожела мислено Лина да беше просто обикновен куратор на музея. Нищо повече от гид през изминали времена и епохи. Но не беше. Независимо дали му се искаше, или не, тя се бе изправила на пътя на смъртта.

— Не ми харесва всичко това — отбеляза той. — Не ти ли е минавало през ума да махнеш с ръка на миналото и да започнеш да работиш при чичо ми?

— Какво?

— Чу ме… Знаеш, че за теб винаги ще се намери място. Нали?

— Не и докато не ме изхвърлят от Граничната и емиграционна служба — упорито отвърна Джейс.

Хънтър мълчаливо се замоли тогава да не е прекалено късно.