Елизабет Лоуел
Красива саможертва (11)

10.

Лина се събуди стреснато, когато джипът намали скоростта и се плъзна по рампа, водеща към някаква улица. Ярките светлини на Хюстън не се виждаха. Нищо, освен тъмнината на нощта и фаровете на минаващите нарядко по пътя коли. Вратът я болеше, защото беше заспала с опряна на стъклото глава, а кожата й пареше от усиленото търкане в опити да отмие кръвта в тоалетната на малка бензиностанция в покрайнините на града.

— Къде сме? — попита тя.

— В южната част на остров Падре.

Тя разтърка очи.

— Край брега… Това обяснява соления мирис на въздуха. — Сигурно беше спала в продължение на няколко часа. — Някакви новини за Джейс?

— Извадили са го от операционната.

Стиснатите му устни накараха стомахът й да се свие.

Тя зачака напрегнато.

— Състоянието му все още е критично. Родителите на Али са пристигнали, за да се грижат за децата.

— Много съжалявам — прошепна Лина.

— Вината не е твоя… — Спря на светофара. — Топло ли ти е?

Тя отмести якето, с което я беше завил.

— Да. А на теб?

Очите му оглеждаха пространството около тях с лекотата, с която дишаше.

— Даже ми е горещо.

Шумът от вятъра, блъскащ се в платнения гюрук, й действаше успокоително и бе престанала да му обръща внимание половин час след като бяха тръгнали.

— Следяха ли ни? — попита тя.

— Изгубих ги след бензиностанцията.

Безразборно разпръснати светлини загатваха за къщи и еднообразни молове, издигнати насред пущинака, които се извисяваха над грохота на прилива.

— Ако никой не ни е преследвал, защо трябваше да идваме тук?

— Защото логиката налага да предположим, че който и да е искал да те отвлече, вече разполага с адреса ми в Хюстън. Същото се отнася до този в Браунсвил и къщите на чичо ми. Братовчедите ми имат деца. Не искам да ги изпращам на огневата линия.

Тя отвори уста, но не проговори. Нямаше какво да се каже. Той беше прав. Трябваше да се сети и сама.

— Чичо проверява някои от връзките си — продължи Хънтър. — Ако разбере нещо, веднага ще ни каже.

— Очевидно си привикнал към подобен род дейност много повече, отколкото аз — мрачно отбеляза тя. — С какво се занимаваше, когато изчезваше за по няколко дни и дори цели седмици?

— Работех за охранителната компания на семейството ми.

— И какво точно правеше?

— Охранявах всичко, което имаше нужда да бъде пазено.

Лина не се отказваше.

— Какво означава това?

— Точно каквото казах. Фирмата на чичо ми е специализирана в трансгранична охрана на корпорации и физически лица. — Погледът му отново се насочи към огледалата за обратно виждане. Все още нямаше нищо, което да изостри инстинктите му. Беше вече доста късно и движението беше слабо, което правеше проверката за евентуална опашка още по-лесно.

— Къде беше през последните две седмици? — направо попита тя.

— И ти ми липсваше — отвърна й с усмивка.

— Хънтър… — подхвана Лина нетърпеливо.

— Последната ми работа беше недалеч от Козумел — прекъсна я той, преди да стане жертва на острия й език. — И се състоеше в това, да предам откуп за отвлечена богата девойка, която си мислеше, че лоши неща стават единствено по телевизията и да се влачиш по колене пияна до козирката е по-безопасно в Мексиканския залив.

— Беше ли рисковано за теб?

— В определени моменти. Поискаха по-голям откуп и стреляха по мен, когато им отказах. Но аз просто сграбчих младата любовница и налагах лошите момчета през целия път до летището.

— Нищо чудно, че не се шокира от случилото се на паркинга — отбеляза Лина.

— На твое място не бих заложил на това. Изтичащата кръв на най-близкия ти приятел винаги е смразяваща гледка. Просто имам по-голям опит с прилива на адреналин от останалите хора. Не ми се отразява толкова, колкото на тях.

Тя шумно въздъхна…

— Най-трудното в оня момент беше да си спомня, че трябва да дишам.

— По-тежко, отколкото да притискаш кървавия парцал към раната?

— Филип не ме вземаше със себе си на разкопките, докато не се научих да си служа с оръжие и не усвоих елементарни умения за оказване на първа помощ — обясни тя.

— На колко години беше тогава?

— На девет. Трябваше да се доказвам всяко лято, което прекарвах с него. А изпитанията ставаха все по-тежки с всяка година.

— Доста сурово възпитание — кимна той.

Жената повдигна рамене.

— Но пък много полезно. Зашивала съм и съм превързвала много дълбоки разрези от мачете. Едва по-късно си дадох сметка, че баща ми е правил нещата все по-трудни, защото е искал да се проваля. Когато го разбрах, се опълчих срещу него.

— И как реагира той?

— Изобщо не си направи труда да ми отговори. Както винаги, впрочем.

Хънтър не каза нищо, но устните му се свиха в тънка линия. Тя не беше първото дете, подценявано от родителите си, нито щеше да бъде последното…

Дори в този късен час на нощта къщите по крайбрежния булевард светеха. Тъй като океанът се намираше до отсрещния тротоар, за учениците в гимназиите и колежите винаги беше ваканция.

Хънтър оглеждаше пейзажа. Търсеше нещо необичайно…

Отклони се от булеварда и пое по дълга, прашна алея с разбит асфалт, отдалечаваща ги от океана. Къщата на плажа, към която се насочи, беше малка, едноетажна и достатъчно стара, за да е преживяла няколко нашествия на свирепи урагани. Една наподобяваща дантела ограда отделяше верандата от улицата.

Хънтър изключи двигателя на джипа. Лина чу приглушения плясък на вълните, разбиващи се в песъчливия бряг. Напоеният със солена влага въздух, който лепнеше по лицето й, беше по-хладен от този в Хюстън, но достатъчно топъл, за да прави мисълта за разходка по плажа примамлива.

— Да ти помогна ли да слезеш? — попита я Хънтър, заобикаляйки джипа.

— Не съм дете.

— Не мога да споря по въпроса — усмихна се той, като застана до нея, вдишвайки аромата на кожата й. — Но се обзалагам, че краката те болят, след като стоя толкова време на колене върху бетона, и от дългото пътуване.

Лина разкопча предпазния колан, грабна чантата си, която бе успяла да опази сред създалия се хаос, и понечи да излезе от джипа. Добра идея беше да се вкопчи в дръжката над вратата, защото Хънтър се оказа прав. Коленете не я държаха. Той я прихвана през кръста, докато направи първите няколко стъпки.

— Боли ли те?

— Не е нещо, което да заслужава внимание.

Но тя не се отказа от опората на силната му ръка. Харесваше й да я усеща. Близостта му й доставяше удоволствие. Той миришеше на евтиния сапун от тоалетната на бензиностанцията, но тя долавяше и специфичния аромат на тялото му.

Дишай, заповяда си мислено.

И се подчини, поглъщайки аромата му дълбоко в себе си. Ускоряването на пулса й този път не я уплаши. Достатъчно й беше да стои до мъжа, когото желае.

Това е лудост, каза си тя.

Не. Лудост е онова, което ще сторя, ако не се отдалечи от мен.

Нищо от случилото се през деня не бе направило Хънтър по-малко привлекателен за нея. Напротив, всяка негова постъпка само бе усилила надигащата се в гърдите й страст. Опита се да не се уповава на силата му, докато вървяха към къщата по посипаната с пясък асфалтирана алея, но той беше до нея и я подкрепяше.

Надяваше се, че той не усеща нуждата й от близостта му. Този следобед бе разбрала разликата между мнимия изнудвач и убиеца. За нея Хънтър беше ангел. Доста тъмен, наистина, но затова пък много интригуващ.

— Не изглежда много добре, но е точно онова, от което се нуждаем в момента — отбеляза той.

Хънтър се върна до джипа и измъкна лаптопа си изпод пътническата седалка. Когато се изправи, дъхът му опари лицето й. Отново я подкрепи, а прегръдката му стана по-силна, по-интимна…

Тя се насили да отвърне поглед от него, да разкъса невидимата паяжина, която сякаш ги обвиваше и ги сближаваше все повече…

Типичните за крайбрежието храсти бяха отделени от къщата с бетонен бордюр и насип от пръст, който изглеждаше синкав на лунната светлина. Крясъците на жабите и жуженето на насекомите се смесваха с плясъка на вълните. Предните стълби бяха от дърво, придобило от времето сив оттенък.

— Струва ми се чудесно място — прошепна тя.

— Не съм идвал насам доста отдавна, така че вътре едва ли е подредено — извинително каза той. — Бях прекалено зает с работата си, за да посетя лятната вила на чичо.

— Сигурен ли си, че той няма нищо против да отседнем тук?

— Говорих с него по телефона, докато ти спеше.

— И какъв беше отговорът?

— Да оставя къщата в по-добро състояние, отколкото съм я намерил. Сигурно иска да поправя улуците или нещо такова. — Гласът му показваше по-скоро развеселеност, отколкото раздразнение.

Чувствителният сензор веднага включи външната лампа. Светлината бе насочена към избелялата и порутена от времето веранда. Множество животинки се разбягаха към страничните сенки.

— Също като на разкопките — засмя се Лина.

— Докато си стоят отвън и не хапят никого, чичо ми не им обръща внимание — заяви Хънтър.

Провлеченият му говор звучеше напълно естествено, сякаш бе израсъл, говорейки именно по този начин. Използваше един акцент за града и друг за провинцията.

Допълнително осветление се включи вътре в къщата. В края на прашната алея Лина забеляза малък гараж. Вратата му беше затворена.

— Чичо ти тук ли е в момента? — поинтересува се тя.

— Не. Той харесва Падре само през лятото. Тогава, макар да се оплаква от навалицата, предпочита да идва тук. Колкото и да протестира против цялата глъчка, чичо е много общителен човек.

— А ти?

— Как мислиш? — изгледа я Хънтър.

Тя се усмихна леко.

— Не ми изглеждаш толкова общителен.

— Печелиш златна звезда, миличка. Наистина подхождам много избирателно към хората, с които прекарвам времето си. Един час, пропилян в безсмислен разговор, никога няма да мога да си върна обратно.

— И ето че в живота ти нахлух аз и ти отнех повече от един час — мрачно каза Лина.

Ръката му се стегна, притискайки я по-плътно, докато тя усети рязкото движение на бедрото му до своето. Лекотата, с която успяваше да й достави удоволствие, я изненада. Никога не бе харесвала мъже мачовци, тъй като беше виждала много такива в Мексико. Но Хънтър… Той беше просто уникален. Никаква суета, никакво безпокойство, никаква прибързаност…

— Можеш да нахлуваш в живота ми, когато поискаш и за колкото време пожелаеш. Впрочем спомняш ли си, че аз съм само един обикновен изнудвач?

— Е, това е по-добре, отколкото да отвличаш хора или да убиваш.

— Какво облекчение — въздъхна театрално той. Ала не искаше Лина да му се сърди. Просто я желаеше.

Хънтър стъпи на тясната веранда, която опасваше цялата фасада на къщата. Пъхнал лаптопа под мишница, измъкна ключа от джоба си. Вратата се отвори със скърцане.

— Заповядай — покани я той.

Сложи компютъра на прашната маса и веднага забърза към учудващо сложната охранителна система. За секунди набра дългия код. Светлините се промениха от червени и оранжеви на зелени.

— Обзалагам се, че чичо ти е сложил тази аларма много преди да заминеш да спасяваш онази жена — отбеляза сухо Лина, хвърляйки чантата си до лаптопа му.

— Всъщност такъв беше бизнесът му в самото начало. После нещата на юг от границата се усложниха и той разшири услугите, които предлагаше на клиентите си. Лична охрана, договорка с похитители на отвлечени хора, бодигардове — всичко, което биха могли да поискат от него, стига да е в рамките на закона.

— Значи ти също си бил бодигард? — учудено го погледна тя.

Устните му отново се присвиха в гънка линия.

— Само когато не съм успявал да откажа достатъчно бързо, и то за ограничено време. Става въпрос за кратки срещи от двете страни на границата. Нямам качествата да бъда бодигард от висока класа. И не са ми нужни.

Бих ти поверила охраната на своето тяло по всяко време, помисли си Лина, но прояви достатъчно благоразумие да не изрече желанието си на глас. За първи път през живота си искаше да започне връзка, за която жените в напреднала възраст пишеха мемоари. С Хънтър.

— Значи чичо ти идва на това пренаселено място и се оплаква? — опита се да придаде неутрален тон на гласа си тя. — Пречи ли му нещо друго?

— Само през дните, завършващи на и^[1].

Тя се засмя тихо.

— Все едно чувам Абюелита. Защо не си се облякла по-добре, Лина?, Защо не си хванеш мъж най-сетне?, Не мога да чакам цяла вечност, за да се порадвам на праправнуците си!

— Децата са подарък — каза, без да се замисли той, докато заключваше вратата и изключваше алармената система.

— Говориш, сякаш имаш личен опит — подметна Лина.

И затаи дъх в очакване на отговора му.

— Наистина имам. Тя и майка й загинаха.

Ръката й някак неусетно се озова на рамото му. Искаше да му каже, че съжалява, но думите бяха излишни. Просто притисна длан към мускулестата плът, сякаш да отнеме болката, за която никой не трябваше да узнава.

— Случи се преди години — отрони той.

— Но не и за теб — тихо изрече тя. — Знам, че този спомен те съпътства всеки път, когато се събудиш сутрин.

Цялото му тяло се стегна. За един дълъг момент двамата стояха един до друг, споделяйки топлината и живота си. Хънтър бавно отмести ръката си от кръста й. В противен случай трябваше да докосне най-близката нежна повърхност и да я вземе изцяло за себе си. Но в момента тя беше прекалено уязвима, а той се владееше достатъчно, за да не се възползва от ситуацията.

— Може би трябва да запозная твоята Абюела с чичо ми — измърмори той.

Лина поклати глава.

— Баба ми веднага ще го смели. В Мексико всяка жена, на която е дадена дори малко власт, знае как да се възползва от нея. Тя е манипулативна, наясно е какво прави и никога няма да се откаже от превъзходството си.

Хънтър се засмя тихо.

— Всяка култура си има своите жени вещици…

— За което си има основателни причини… — уточни Лина.

— Впрочем каква е тази миризма?

— Неприятна ли?

— Не, не. Говоря за аромата на цветя.

— А, да, плумерия^[2]. Чичо не би дал и цент за поддържането на къщата, но плаща цяло състояние за градинари.

Лина си помисли за цялата армия от работници, които се грижеха за имението на Рейс Балам. Като дете бе приемала това за даденост. След като порасна, оценяваше предлагания й лукс, но го приемаше двояко. От една страна, жените и мъжете от близките селища имаха постоянна работа, пари да отглеждат децата си и свободата да служат на боговете си. Силия спонсорираше най-умните сред тях и ги пращаше да учат в колеж. На останалите предлагаше възможност да си изберат професионално училище по свое желание. Родът Рейс Балам зависеше от местните хора толкова, колкото и те от фамилията.

— Чичо Дени заяви, че мрази всички цветя, които леля е засадила с толкова обич — обясни Хънтър. — Но след като тя почина преди няколко години, той нае човек да се грижи за градината й.

— Значи много я е обичал — каза Лина, питайки се какво означава да си обвързан с някого толкова дълго време.

— И все още я обича — каза той, докато отмяташе покривката от дивана. Мирисът на прах стана по-натрапчив, смесващ се с аромата на цветята от двора. — Само че ще ти се наложи да го набиеш с камшик, за да си го признае. Някога това ми се струваше забавно. Но сега го разбирам.

— Ти си обичал съпругата си…

Последва продължително мълчание, в което се усети някакво напрежение. После Хънтър заговори с равен глас:

— Полин забременя, когато беше на осемнайсет, а аз бях едва на седемнайсет. — Устата му се изкриви в тънка усмивка. — Понякога се случва така…

Лина чакаше. Външно той не показваше никакви емоции, но тя беше сигурна, че всяка дума му коства много усилия.

— Малката Сюзън беше светлината на живота ми — продължи мъжът след кратко мълчание. — Четири години след раждането й Полин ми съобщи, че не съм биологичният й баща. Приятелят й бил излязъл от затвора, затова настоя за развод. Имаше намерение да живее с мъжа, когото наистина обича. Не исках да се разделям със Сюзън, но смятах, че детето трябва да живее с истинските си родители. Тримата се издържаха от социалните помощи и от детските надбавки, докато дрогираният кучи син не връхлетя върху дърво с над двеста километра в час. Полин и Сюзън загинали на място. Извергът се отървал на косъм с изпотрошени кости. Умря след седмица. Надявам се, че се е гърчил в агония…

Лина не знаеше какво да каже, освен да наблюдава как Хънтър методично сваля покривките от мебелите.

— Честно казано, никога не съм обичал съпругата си, но бях луд по детето — заяви накрая той. — А какво можеш да ми разкажеш ти? Някаква голяма любов в живота ти?

Наложи й се да преглътне няколко пъти, преди да отговори. Неговият разказ я беше трогнал до сълзи.

— Не — тихо изрече тя. — Никакви малки или големи любови. — Повдигна безразлично рамене. — Когато пораснах достатъчно, бях прекалено ангажирана с разкопките, за да отделям време за каквото и да било друго.

Хънтър мълчаливо сваляше покривките, сгъваше ги и ги прибираше в малка ракла в коридора. Не му се искаше да изрече истината на глас. Радваше се, че тя не беше намерила подходящия мъж, не се беше омъжила и не бе устроила живота си, преди да я срещне.

Лина оглеждаше мебелировката. За разлика от собствения й живот, тя беше с изчистени линии и гладки повърхности. Цветовете бяха земни, с преобладаващо черно, сякаш часовникът беше спрял през 1954 година и никога след това не бе отброявал часовете.

— Спалните са тук, отзад — показа й той. — Трябва да станем рано сутринта и да си купим дрехи и продукти.

— И какво следва после?

— Зависи от Граничната и емиграционна служба и разговорите, които е провел чичо ми.

— Съвсем скоро ще ми се наложи да ида във фамилното имение — заяви Лина. — Обещах на мама и на Абюелита.

— С нетърпение очаквам да видя родния ти дом.

Тя мълчаливо осмисляше факта, че Хънтър има намерение да замине с нея. Понечи да възрази, но се отказа. Всички в семейството й непрекъснато опяваха, че е крайно време да има мъж до себе си.

А този беше най-подходящият от всички.

— Да приема ли, че не си против?

— Налага се да допуснем, че предметите идват от Юкатан — въздъхна тя.

— Да, така изглежда. Но, което е по-важно, хората, които се опитаха да те отвлекат, със сигурност са оттам. Точно в този момент се тревожа за теб толкова, колкото и за Джейс.

Лина го изгледа стреснато.

— Джейс е в по-голяма опасност.

— Но поне го пазят в болницата. Гардове се грижат и за семейството му…

— Какво означава това, че е под охрана?

— Говорих със Стю Брюбейкър. Така се казва шефът му. Казах му направо, че е изпратил приятеля ми на сляпо на огневата линия и ако се случи нещо с него, с политическата му кариера е свършено.

Тя надникна в очите му и видя в тях хищника, когото винаги бе подозирала под плавните му движения. Но това не я притесни. Животът я беше научил, че е по-добре да го спечели на своя страна, отколкото да застава срещу него.

А хищникът беше достатъчно силен, за да си позволи моменти на слабост.

— Обзалагам се, че на шефа това никак не се е харесало — подметна тя.

— Не и когато го чу от мен. Но той беше вникнал в същината на проблема много преди да му се обадя. В момента Брюбейкър преработва всички документи, за да докаже официално, че Джейс е работил под прикритие по важен политически проект.

— А не е ли истина?

— Да кажем, в известен смисъл. В рапорта ще бъде отразено, че Джейс е прострелян по време на дежурство. Чичо Сам ще поеме разходите. До последното пени. Ако се окаже инвалид на сто процента, издръжката му ще бъде обезпечена от държавата, независимо дали ще се върне на работа, или не.

Лина се замисли.

— Изглежда, двамата с Брюбейкър доста сте си поговорили.

— В нашето семейство наричахме това разговор с Бога. Ако го извадим извън бюрокрацията, Брюбейкър не е лош човек. Остана истински потресен след срещата с Али и децата й. Освен това му напомних, че вицепрезидентът има за какво да му се сърди. В общи линии, той е наясно, че политическата му кариера е заложена на карта, ако не се погрижи добре за Джейс.

— В такъв случаи приятеля ти не го заплашва уволнение, дори ако артефактите не се намерят?

— Не и докато аз съм наоколо. По този въпрос постигнахме мексиканска договорка петдесет на петдесет. Ако предположенията ми са верни, той тайно се опитва да сложи ръка на няколко предмета, които са включени в списъка на церемонията за официалното връщане на историческото наследство на маите. Тъй като говорим за вече натоварени със стока камиони, в които не се споменава и дума за изчезналите под носа на Джейс антики, сделката е валидна.

— В такъв случай вече нямаш никаква нужда от мен. Работата на партньора ти е сигурна. — Гласът й заглъхна, докато се взираше в очите му, които бяха вперени в нея.

Мъжът поклати глава.

— Грешиш, миличка… Няма да те пусна никъде сама, докато не разбера кой се крие под името Маят. Той стои зад опита за отвличането ти. И зад стрелбата по Джейс.

— Семейството ми разполага със собствени охранители — съвсем логично отбеляза тя. — Както всички в Мексико, които имат достатъчно пари.

Той кимна.

— Хрумвало ли ти е някога, че богатството на рода ти може да не е съвсем чисто и този факт да стои в основата на враждебното отношение към теб?

Лина потисна първия си порив да отрече предположението му. Накрая каза:

— Никога не съм допускала, че близките ми могат да се забъркат в нещо нелегално.

Наслаждавайки се на аромата на кожата й, Хънтър я изчакваше.

Проточилото се мълчание я накара да продължи:

— Силия наистина понякога се движи по ръба на пропастта, но знае как да се измъкне. Баща ми би могъл да натрупа цяло състояние от откритите артефакти, но е прекалено обсебен от тях, за да позволи на някого да ги изтръгне от ръцете му. Докато семейството финансира разкопките му, няма причина да рискува на черния пазар за пари. Това е единственото, което го интересува.

— Добре. Абюелита ми се струва прекалено възрастна, за да търгува с исторически находки или наркотици.

Лина се усмихна.

— Особено като се има предвид, че я наричам чичи, което на езика на маите означава баба. Всъщност тя е баба на майка ми.

— Някой друг?

— Щом толкова добре си проучил роднините ми, сигурна съм, че си чул за Карлос, който някога е разпространявал и е ползвал наркотици. Е, вярно, че по онова време е бил по-известен като Карлитос. Абюелита е сложила край на краткия му бунтарски период. След като е пораснал достатъчно, за да заслужи уважение, е поел семейния бизнес с цимент. С времето е станал уважаван от двете страни на границата бизнесмен и съвсем аматьорски се е интересувал от културата на маите. — Погледна Хънтър открито в очите. — Дали не пропускам някого в списъка ти със заподозрени? Само ми кажи имената и ще ти разкажа всичко, което знам за тях.

— Саймън Кручфийлд — каза той.

Тя примигна изненадано, но реагира веднага:

— А, той е един от най-добрите клиенти на Силия. Едновременно колекционира и препродава антики.

— С каква репутация се ползва?

— Зависи от хората, които попиташ.

— Сега питам теб.

— Не го харесвам нито професионално, нито лично.

— Бил ли е арестуван някога? — продължи да се интересува Хънтър.

— Доколкото ми е известно, не.

— Би ли могъл да се докопа по някакъв начин до изчезналите артефакти?

— Прекалено е умен, за да ги задържи — заяви Лина. — Не е обсебен от тях като Филип или истинските колекционери.

— Възможно ли е да работи като посредник?

Тя въздъхна тежко. Наистина не харесваше повечето от клиентите на майка си заради хора като Кручфийлд.

— Не изключвам участието му като посредник в незаконни сделки.

— Всичко е възможно — съгласи се Хънтър. — А каква е вероятността?

Лина се почувства притисната в ъгъла.

— Е, добре. Майка ми наистина има контакти с хора от сивия сектор. И той е един от тях.

Твърдите му пръсти леко погалиха устните й.

— Спокойно, миличка. Не нападам нито теб, нито семейството ти.

— Но точно така изглежда.

— Няма човек, който да е на сто процента чист — увери я той. — Нито един. В момента, в който приемеш този факт, животът става по-лесен.

— Обясни това на съпругата на Цезар — изстреля заядливо тя.

Усмивката му беше толкова топла, че по тялото й премина трепет.

— Много красиви очи… — продължи мъжът. — Горещи като греха и невинни като на ангел. Наистина се радвам, че никога не си се омъжвала. Наистина.

Изведнъж твърдта под краката й изчезна. Думите му, допирът на пръстите до устните й, усмивката — всичко у него я накара да се почувства неземна…

— Хънтър, какво правиш с мен?

— Със сигурност не онова, което и двамата толкова искаме — отвърна той и неохотно отдръпна ръката си от лицето й. — По дяволите. Прекалено уморени сме за онова, което се надявах, че желаеш.

Погледът й преднамерено се насочи към ципа на дънките му.

— Не ми изглеждаш толкова изтощен.

— А би трябвало… Последните две седмици бяха адски тежки за мен. Като се изключи срещата ми с теб.

— Лягай си. Не бих искала да заспиш преди най-важното събитие.

Смехът му беше по-топъл и от усмивката му. Тя не можа да се въздържи и се разсмя заедно с него.

Миг по-късно устните му бяха върху нейните, а ръцете му я притискаха към стройното му, твърдо тяло. Не беше усетила, че й е студено, докато не почувства топлината му. Отдаде се изцяло на целувката, на настойчивия му език… Пръстите й се вкопчиха в косата му, привличайки го по-близо, опасявайки се, че това е просто сън, който ще отмине между две дихания.

— Колко глупаво — промълви той, отдръпвайки се леко.

— Знам — отвърна тя, сгушила глава под брадата му.

Простенвайки, Хънтър се отдръпна от нея.

— Помогни ми. Опитвам се да постъпя правилно.

Лина облиза устните си.

— Дотук не си направил нищо погрешно. — После тръсна глава като палаво животинче.

— Чувстваш се като притисната в ъгъла ли? — попита я с горчивина.

— Нещо такова… А ти? Виж, не съм от този тип жени. Не скачам в леглото с първия мъж само защото ми харесва външността му.

— Бих бил щастлив да се възползвам от това, миличка, но няма да е честно. Адреналинът е сред най-подценяваните наркотици на пазара. А той въздейства по-силно от алкохола и кара хората да нарушават собствените си правила. Така че ти предлагам сделка. Изглеждаш ми точно както тази сутрин и желанията ми досега не са се променили.

Жената притвори очи, старателно отбягвайки погледа му. После въздъхна и призна, че той беше прав.

— Значи утре… — Изрече го, все едно след цяла вечност. Погледът му я обходи като призрачни ръце.

— О, по дяволите — измърмори, привличайки я отново към себе си. — Всъщност вече е утре.