Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beautiful Sacrifice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta 63 (2016)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Красива саможертва

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 05.10.2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-26-1149-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7530

История

  1. — Добавяне

20.

— Това е Филип — каза Лина. — Но какво прави тук?

— Спира ни — посочи очевидното Хънтър.

Измери с поглед разстоянието от двете страни на пикапа. Беше прекалено тясно, за да се промъкне, натискайки газта. Наблизо не се виждаше подходящо място да обърне, нямаше дори тясна горска пътека.

— Чудя се в какво настроение е — измърмори Лина.

— От голямо значение ли е това?

— Филип може от любезен и мил човек само за секунда да се превърне в непоносим грубиян. — Протегна ръка към дръжката на вратата. — По-добре да приключваме веднага. Изчакването няма да подобри настроението му, каквото и да е то в момента.

Слезе от колата и тръгна към баща си с решителността на човек, готов да му извадят зъб без упойка.

Хънтър я последва почти мигновено, а секунда по-късно вече вървеше до нея. Погледът му обходи джунглата, преди да забележи мъжа, чакащ в джипа. Беше широкоплещест и толкова висок, че главата му почти опираше в тавана.

— Кой, по дяволите, е тоя? — настойчиво попита Филип през отворения прозорец. — Какво търси в земите ми?

— Неговите земи ли? — тихо промърмори Хънтър. Че кой го е короновал за крал на Юкатан?

Лина сграбчи приятеля си за ръката и поклати едва забележимо глава.

— Остави ме да се оправя с него. Ти само повече ще го ядосаш. И не го приемай лично. Той се държи грубо с всички.

— И аз така чух.

Тя представи двамата мъже през прозореца. След като го удостои с един-единствен бегъл поглед на сивите си очи, Филип напълно игнорира непознатия.

— Не би трябвало да си тук — скастри той дъщеря си. — Прибирай се веднага в къщата.

Лина примигна виновно.

— Аз просто…

— Вече ти казах, че наоколо няма нищо, което да си струва вниманието ти — прекъсна я баща й. — Нямаш работа тук.

— Но…

— Чу какво казах! — изкрещя Филип.

Хънтър реши, че с този мъж никога нямаше да станат приятели, затова не си струваше да се прави на любезен. Започна така, както искаше да продължи и нататък.

— Лина е наследница на рода Рейс Балам — намеси се той спокойно. — При това е пълнолетна. Идва и си тръгва, когато си поиска.

Младата жена го погледна изненадано.

— Всичко е наред — каза му тя шепнешком.

— Всъщност не е — възрази Хънтър.

Филип започна да му крещи да върви по дяволите. И то колкото може по-далече от земите му, преди да го е застрелял. След което отново и отново повтори заканата си, сякаш колкото повече извисяваше глас, толкова по-бързо другият щеше да схване посланието.

— Филип — рязко го прекъсна Лина. — Хънтър е мой гост. С негова помощ направих невероятно откритие. Руина номер девет съвсем не е гробница, а храм. При това прекрасно декориран с рисунки, изработени с такъв финес, че трябва да ги видиш, за да повярваш. Не очаквам да си ни благодарен, но поне би могъл да…

— Влизали сте вътре, така ли? — извика яростно баща й.

— Да, ние…

— Как сте посмели?! Аз държа правата за разкопките…

— Не сме разкопавали нищо — прекъсна го Хънтър. — При това не сме единствените, които знаят за него. Коридорите и основното помещение са идеално почистени. Навсякъде горят свещи. Даже има и олтар със свежи листенца от цветя.

Загорялата кожа на Филип почервеня, от което очите му изглеждаха почти бели.

— Това е моят храм. Всяка една люспа от Кукулкан е моя.

В този момент Лина осъзна, че баща й не само вече знаеше за светилището, но и го беше проучил.

— Обеща ми, че няма да ходиш там без мен — напомни му тя.

— Не ставай дете — изгледа я пренебрежително Филип. — Ще обсъдим поведението ти вкъщи. И не си мисли, че няма да проверя автомобила ти за откраднати артефакти.

С тези думи той включи на задна скорост и се зае с досадната работа да обърне джипа по тесния път.

Хънтър и Лина се върнаха в колата.

— Значи това е Филип — измърмори той, докато закопчаваха коланите.

Скулите й бяха почервенели от ярост.

— Рядко е чак в такава форма.

— Значи става въпрос за нещо специално. Връщаме ли се да поговорим с него?

— Може да се поохлади, докато стигнем до имението.

Или пък аз ще го полея със студен душ, помисли си Хънтър, но не го каза на глас.

— Сигурно трябва да ти се извиня, че не те оставих сама да се справиш с положението — обърна се той към нея след малко. Но от тона му личеше, че няма да го направи. — Трябва да ти кажа, че заслужаваш по-добър баща…

— Ако животът беше справедлив, нямаше да съществуват толкова много религии.

Хънтър я изгледа отстрани и нежно прокара пръст по очертанието на брадичката й.

Известно време пътуваха мълчаливо.

И тогава тя удари длан в командното табло.

— Не мога да повярвам, че е копал без мен — извика гневно. — О, чакай. Всъщност вярвам го. И това просто ме кара да искам да забия лопатата в онази варовикова скала, която нарича своя глава. Ето че сега говоря като Силия.

— По-скоро се гневиш като жена, към която са се отнесли като към малко дете.

— Досега трябваше да съм свикнала с това, но…

— Но какво? — попита той, след като тя не довърши.

— Струва ми се, че всеки път, когато се прибирам у дома, го намирам все по-лош. Е, може би не по-лош, но повече приличащ на себе си, отколкото си спомням.

— Това наистина е по-лошо.

— Така е…

Последва ново мълчание и още неравен път.

— Продължавам да се надявам, че ще се промени — обади се накрая Лина.

Хънтър не каза нищо.

— Към добро или към лошо, все е промяна, нали? — настоя тя.

— Но не такава, каквато би ме зарадвала.

Маневрираше умело край изровените дупки, преди да се включи в главния път. Джипът на Филип не се виждаше никъде. През отворения прозорец нахлуваше свеж въздух, напоен с живителния аромат на джунглата.

— Ще си тръгнем още утре сутринта — решително заяви Лина. — Бих го направила още сега, но обещах на Абюелита, че ще остана за тържеството по случай рождения й ден. За разлика от някои хора, аз държа на обещанията си.

— А това е едно от нещата, които харесвам в теб.

Тя го погледна.

— Съжалявам, че трябваше да го видиш такъв.

Хънтър повдигна рамене.

— Вината не е твоя. Ако има виновен, това съм аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Предупреди ме да те оставя сама да се оправиш с него. Но не ми хареса начинът, по който се отнесе към теб.

— Някога направо полудявах от това — призна тя. — Сетне осъзнах, че е само излишно разхищение на енергия. А днес… Той напълно беше излязъл от релси.

— Удрял ли те е някога? — предпазливо попита Хънтър.

— Не, разбира се — погледна го стреснато Лина.

— В тези неща няма разбира се, миличка. Много е хлъзгава границата между словесната и физическата обида. И той нямаше да е първият, който да я прекрачи.

— Просто е много груб и властен.

Хънтър мълчаливо си помисли, че още преди много години някой е трябвало да научи Филип на добро поведение. Или поне на страх. Но на децата се налагаше да приемат родителите си такива, каквито са, и да ги обичат въпреки всичко.

— Ще се опитам да бъда по-добър от него — каза накрая. — В колко часа ще тръгнем утре?

— Рано — отвърна равно тя.

— Тази нощ отново ще отскоча до стаята ти.

Въпреки че бе разстроена и разгневена от предателството на баща си, Лина му се усмихна бавно.

— Разчитам на това.

Онова, което Хънтър премълча, беше, че щеше да отиде в спалнята й дори ако трябваше да спи на пода. Нямаше доверие на Филип. Баща й не беше луд за връзване, но пък и не беше образец за здрав разум.

В мълчание пристигнаха в имението, паркираха колата и се отправиха по покритата с натрошен варовик пътека към къщата на Филип. Утринните облаци така и не бяха донесли дългоочаквания дъжд, въпреки че в далечината се разнасяха приглушени гръмотевици. Къщата за гости Касита ценоте, където се предполагаше, че би трябвало да нощува Хънтър, беше като бледа сянка изпод преплетената като дантела гъста зеленина.

Резиденцията на Филип беше едноетажна Г-образна бяла постройка с разкривени от климата капаци на прозорците и покрив с избелели керемиди. Въпреки обитателя й тя допадна на Хънтър много повече от голямата къща, където властваше великолепието на Стария свят.

Или поне му бе харесвала, докато почукаха на вратата и Филип им отвори с вид на обезумял човек.

Веднага започна да ругае дъщеря си: откраднала работата на живота му, единствената останала отворена врата обратно към академичния свят и най-ценната находка от епохата на маите, на която някога бил попадал…

След като я обижда в продължение на трийсетина секунди, Хънтър го отблъсна от входа достатъчно навътре, за да могат всички да влязат. След това затръшна вратата и изчака възрастният мъж да остане без дъх. Ако се съдеше по потното му, бледо лице, за това нямаше да му е необходимо много време. Когато Лина понечи да тръгне към баща си, я задържа с ръка.

— Остави го да си излее всичко — посъветва я той.

И промени мнението си за Филип от ексцентрик до абсолютен глупак.

— Откриваш ли нещо разумно в брътвежите му? — попита, когато баща й млъкна за малко, за да си поеме дъх.

— Смята, че сме му откраднали някакви артефакти.

— Това го разбрах. Но какви?

Лина прехапа устни и поклати глава.

— Точно тук нещо ми се губи. Твърди, че сме взели ръкописа на Кава’ил.

При тези думи баща й избухна отново, сграбчи я за рамото и силно я разтърси.

— Ти, продажна кучко, ти смяташ, че не виждам през лъжливите ти…

Тежката длан на Хънтър се стовари върху бузата му. Ударът не беше силен, но предизвика очаквания шок. С друго рязко движение успя да освободи рамото на Лина. После се изправи пред самото лице на Филип.

— Сядай долу, преди да съм те настанил аз — нареди равно той.

Възрастният мъж се взираше в него:

— Ти… Ти…

— Чу ли какво казах? — изръмжа Хънтър.

За момент очите на Филип сякаш станаха празни. После той бавно кимна и се отпусна тежко върху старо канапе.

— Няма го. Вече нямам нищо… — едва отрони той.

— Кое е това, дето го няма?

— Попитай нея…

— Тя беше с мен през цялото време, което не прекара със семейството си — сряза го Хънтър.

Филип го погледна объркано, почти детински.

— Но все едно, няма го.

— Това го разбрахме — спокойно каза младият мъж. — Кога откри липсата?

— Веднага щом разбрах, че сте били в храма, се върнах тук да проверя.

— Какво… — подхвана Лина.

Хънтър стисна ръката й.

Тя погледна баща си и осъзна, че в момента той разговаряше единствено с приятеля й. Прехапа устни и извърна глава, за да скрие сълзите си. Нищо ново. Филип я беше пренебрегвал цял живот.

— Дойде тук, провери и установи, че го няма — предположи Хънтър.

Мъжът кимна.

— Покажи ни къде го криеше — каза Хънтър с глас, спокоен като очите му. И непреклонен.

Баща й се опита да стане, залитна и падна назад. Хънтър му помогна да се изправи на краката си с лекота, която шокира Лина колкото и плесницата. Разликата между двамата мъже я разтърси. Въпреки че вече бе започнала да разбира емоционалния предел на баща си, тя продължаваше да го мисли за физически силен, непобедим, неостаряващ…

Но не беше.

Окуражаван от Хънтър, Филип успя да се стегне достатъчно, за да ги поведе към кабинета си. Гостът забеляза тежката ключалка на вратата и веднага се досети, че никой не би могъл да влезе в отсъствието на домакина. Поне прислугата със сигурност. Стаята беше прашна, разхвърляна, затрупана от книжа и поставени на случайни места артефакти.

Лина си пое дъх и застина на мястото си. Такова нехайно отношение към ценните находки беше необичайно. Нефритеният ягуар, който бе намерила и баща й бе задържал, беше захвърлен на един рафт върху купчина научни списания за археологията. Притеснено огледа останалите предмети в стаята.

Хънтър я наблюдаваше.

След минута тя поклати глава.

— На пръв поглед нищо. Отлични, чудесни, очарователни — но не и онова, което търсим.

Той кимна и отново съсредоточи вниманието си върху Филип, който продължаваше непохватно да върти циферблата на старомодния сейф. Всъщност цял трезор. Беше около два метра висок и поне метър и половина широк. За разлика от всичко останало в стаята, ключалката му беше добре поддържана, смазана и излъскана. От двете страни имаше високи до тавана рафтове, отрупани с книги.

Хънтър се запита дали не трябва да се намеси, като използва пистолета си, за да отворят тежката врата, но Филип успя най-сетне да набере правилната комбинация от цифри. Щом сейфът се отвори, Хънтър се зарадва, че не му се наложи да стреля. Металът беше поне десет сантиметра дебел, което беше много повече от необходимото, за да се предпази съдържанието от грабеж или пожар.

Хладният, сух въздух, който го лъхна от вътрешността, му напомни за храма.

— Няма запалени свещи — прошепна Лина, за да му покаже, че си бе помислила същото.

Не беше изненадващо, че Филип не обърна никакво внимание на дъщеря си. Каквато и емоция да бе предизвикала избухването му, вече беше изчерпана. Сега приличаше на спукан балон, който от време на време изпускаше въздух.

Тя го погледна разтревожено, но не направи никакво движение да му помогне, когато той посочи с треперещ пръст към стъклена музейна кутия с вентилационна система, скрита в дъното на сейфа.

— Там. Беше там. Сега го няма… — простена Филип.

Хънтър се приближи да огледа по-отблизо. Би могъл да снеме пръстови отпечатъци, но в момента не разполагаше с необходимото оборудване, а и не беше в подходящо настроение.

Само един поглед беше достатъчен на Лина, за да забележи, че в касата имаше още доста подобни кутии. Стените приличаха на истинска мозайка от рафтове, ниши и касети. Купчина кашони на височината на кръста й заемаше почти цялото пространство. Тя си даде сметка, че колкото и невероятно да е, причината нефритеният ягуар и останалите артефакти да са разхвърляни така небрежно из кабинета беше, че Филип не разполагаше с повече място, за да ги скрие в трезора.

Обърна се и се приближи до баща си, който се бе навел и оглеждаше пода на сейфа. Ръката му висеше отпуснато върху дръжката. Лицето му беше безизразно.

— Какво имаше в кутията? — попита го тя направо.

Филип поклати глава, сякаш думите й го заляха със студена вода.

— Аз… — Гласът му замря. Той преглътна с усилие. — Един ръкопис. Мисля, че беше ръкописът на Кава’ил.

— От колко време го имаш?

Възрастният мъж изглеждаше смутен и раздразнен.

— От години, но какво значение има това сега? Изчезнал е!

— От години — повтори тя с изражение, подсказващо едновременно недоверие, гняв и разочарование. — Крил си го с години.

— Трябваше да го разчета — оправда се Филип. — Без мен той е нищо, освен неразбираеми драсканици върху пергамент. Аз го открих! Веднага след като успеех да го преведа, щях да го публикувам и да заема полагащото ми се място сред най-изтъкнатите имена в археологията. Но е трудно, много е трудно…

— Кое? — не разбра Хънтър.

— Преводът, разбира се — изсумтя Филип. — Фигурите са изключително сложни, характерни и трудни за разгадаване. Бих казал дори загадъчни.

— Никога не си бил добър в преводите — с неутрален глас заяви Лина, — но въпреки това така и не ме помоли за помощ. Дори Меркурио го е забелязал.

— Ти беше на нейна страна — озъби се Филип. — А тя ме съсипа с алчността си за пари и артефакти. Да ти се доверя? Сигурно ме мислиш за глупав като твоя Меркурио.

— За какво говориш? — изуми се дъщеря му.

— За майка ти.

— Филип, аз бях едва на осем години, когато вие със Силия се разделихте. Какво, за бога, те кара да мислиш, че съм била на нечия страна?

— Ти си жена. Егоистка. Също като нея. Когато най-сетне порасна достатъчно, за да ми бъдеш полезна, ти се завъртя около Меркурио. Никой не го е грижа какво искам аз. Но ви надхитрих всички. — Той изкриви лице в усмивка, която повече приличаше на зловеща гримаса. — Намерих ръкописа.

— Един труд, чието значение едва ли би могъл да разчетеш, още по-малко пък да оцениш по достойнство — възрази Лина. — Затова си го крил години наред и си се стремял към нещо, което е недостижимо за теб като обратната страна на луната.

— Аз имах напредък — опита да се защити баща й. — Древните фигури не са неразгадаеми, каквито се опитват да ги изкарат такива като теб. Просто изискват висока интелигентност, каквато повечето хора не притежават. Особено тези фигури. Историята като алегория, нещо като Попол Вух[1], който е много по-слаб от Чилам Балам[2]. Глупости, напълно излишни за археолозите.

Хънтър стрелна с поглед Лина.

— Разбирам — обърна се тя към Филип. — Този ръкопис не е обикновена компилация от имена и събития. Фигурите изискват по-скоро символична интерпретация, отколкото буквално разчитане. Оттенъци на вероятности и значения, също като в поезията.

— Глупости, а не истинска наука — съгласи се баща й. — Но имаше и категорични факти. Испанците вече са били пристигнали. Били са наричани хора призраци — алчни и крадливи, вечно гладни. И създателят или създателите на ръкописа презрели фонетичната азбука, която им предложили нашествениците. Пергаментът е написан на езика на маите…

— И ти разполагаш с превода? — усъмни се Лина.

— Той е в книгата ми.

Тя огледа кабинета.

— В коя по-точно?

— В тази, която пиша.

— Спомням си, когато я започна преди около десет години — стисна устни младата жена. — Първото нещо, което взе за своето научно изследване, беше малкото украшение от нефрит, което сега събира прах върху онзи рафт. Къде ти е черновата?

— В главата ми. Мислиш ли, че бих ги написал на хартия или на компютър, откъдето всеки би могъл да ги открадне?

— В главата ти — повтори тя. — Ами записките ти?

— Сигурно ме смяташ за толкова глупав, колкото си и ти. — Той се почука по челото. — Всичко е тук вътре.

Лина се облегна на гърдите на Хънтър и попита:

— А дали ще излезе някога?

— Не и докато не събера достатъчно доказателства, така че никой да не постави мен или труда ми под съмнение — изсумтя Филип. — Вече никога няма да позволя да ме направят на глупак.

— Наистина ли? — Тя махна с ръка към празната кутия в сейфа. — Очевидно някой се е справил отлично.

Напомнянето подейства като сол в рана. Унизен, Филип отново пребледня и притихна.

— Кой друг знаеше за ръкописа? — намеси се Хънтър.

— Никой.

— Хайде сега си поразмърдай малко мозъка — търпеливо каза младият мъж. — Все някой трябва да е знаел. Само джунглата е безлюдна. Кой ти помогна да стигнеш до храма? Кой те е видял да излизаш оттам с ръкописа? Кой е бил сигурен, че ще го донесеш именно тук? Откъде взе тази кутия с вентилационна система? Кой ти помогна да разчетеш фигурите, които толкова са те затруднили? Някой друг е бил наясно… И сетне се е разприказвал. Впрочем винаги става така.

— Те не биха ме предали — поклати примирено глава Филип. — Разполагам с прекалено много информация.

— Кои? — настоя Хънтър.

Но мъжът само продължи да поклаща глава.

Хънтър се отказа от прякото нападение. Щеше да опита по заобиколен начин и да му задава същите въпроси отново и отново, докато Филип забравеше откъде е започнал, какво беше казал и какво искаше на всяка цена да премълчи.

— Беше ли този трезор отворен, когато се прибра днес? — попита той.

— Не.

— Кой друг знаеше кода?

Очите на Филип се отвориха широко.

— Никой. Нима ме смятате за луд?

Хънтър се усъмни дали мъжът наистина искаше да отговори на въпроса му.

— Щом никой не е знаел комбинацията, как така ръкописът е изчезнал? — съвсем логично отбеляза той.

Възрастният човек примигна объркан.

— Лина сигурно е…

— Опитай отново — сряза го Хънтър. — Това вече го каза…

Филип заекна, след това изрече сподавено:

— Силия.

— Как? — скочи Лина. — Нали ни уверяваше, че никой друг не е знаел кода.

— Нямам представа… — мрачно отвърна Филип. — Никога не съм имал доверие на жените. Ти застана на нейна страна. Както винаги.

Хънтър се запита дали тази насъбрана горчилка не се дължеше на родителите му, на благородниците, в чието семейство бе попаднал, или на отчуждението от съпругата му. Но при всички случаи изглеждаше някак нелепо при толкова възрастен мъж.

Ако се съдеше по изражението на Лина, тя също не можеше да си го обясни.

— Защо трябва да ви казвам? — попита Филип, но погледът му се стрелна към бюрото му.

Дъщеря му се отправи нататък.

— Какво търсиш? — извика бащата.

Тя не си направи труда да му отговори.

— Кога за последен път видя ръкописа? — попита го Хънтър.

Филип примигна, намръщи се и сконфузено поклати глава.

— Вчера ли? — настоя Хънтър.

Последва мълчание.

— Погледни ме — нареди младият мъж.

Филип застина на мястото си и понечи да възрази. Но един поглед в очите на приятеля на дъщеря му го накара да промени решението си. Каквото и да беше видял, то го накара да пребледнее още повече.

— И така, кога за последен път видя ръкописа? — повтори Хънтър с глас, по-мек от погледа му.

— Ами… Какъв ден е днес?

— Двайсет и първи декември, две хиляди и дванадесета година — съобщи Лина, без да се откъсва от претърсването на чекмеджетата на бюрото. — Рожденият ден на Абюелита.

— Годината ми е известна — презрително процеди баща й.

— Радвам се за теб — обади се отново Хънтър. — А сега за ръкописа. Кога го видя за последен път?

Възрастният мъж се намръщи, опитвайки да си припомни.

— Преди три седмици. Може би четири.

— Така ли… — възкликна Лина, докато прокарваше пръсти по вътрешните стени на чекмеджетата. — Наистина си работил денонощно върху превода.

— Би трябвало да изпитваш повече уважение към мен… — подхвана Филип.

— Защо? — попита Хънтър. — А ти показваш ли го към нея?

— Аз съм й баща!

— Да. Въпреки че ми трябваше доста време, за да го повярвам. Но пък ми помогна да разбера защо някои разменят бебета веднага след раждането им.

— Да ти го начукам!

— Не бих го допуснал, дори и да бях жена…

— Открих го — заяви Лина, преди разговорът да беше загрубял съвсем.

— Добре. Значи всеки с достатъчно ум да събере две и две би могъл да открие комбинацията — отбеляза Хънтър.

— Кабинетът ми винаги е заключен.

— О, това не е проблем. Бих могъл да проникна тук, без дори да оставя следа. Големите ключалки не са по-различни от всички други.

— Ти си замесен в тази работа заедно с нея!

Хънтър отново си напомни, че трябва да бъде търпелив. Явно имаше работа с човек, преживял силен стрес, който не е достатъчно твърд да преодолее. Запита се дали още една плесница нямаше да накара Филип да мисли по-разумно.

Съмнявам се.

Но, дявол да го вземе, изкушението е наистина голямо.

Неохотно се отказа от идеята и се обърна към приятелката си:

— Лина, кога за последен път идва тук?

— В края на юли. Тогава ми се наложи да се върна в Хюстън, за да подготвя лекциите си.

— Ти си била… — отчаяно настоя баща й. — Никой друг не би могъл да разгадае фигурите. Винаги си смятала, че си по-добра…

— Ако още веднъж обвиниш Лина — прекъсна го спокойно Хънтър, — ще те обърна на коляното си и ще удрям костеливия ти задник, докато започнеш да пищиш като дете, на каквото се правиш. Чу ли ме?

Филип стисна гневно устни, но кимна, с което потвърди онова, което Хънтър бе започнал да подозира. Старецът съвсем не беше луд. Просто имаше нужда от някой по-силен от него, който често да му напомня правилата на доброто поведение.

Ала не започна да го харесва повече дори след като осъзна, че бащата на Лина беше обикновен тиранин, напълно лишен от здрав разум.

— А кога за последно идва Силия? — попита той.

Мъжът повдигна рамене.

Лина пристъпи напред и застана до Хънтър.

— През октомври. Тогава Абюелита беше болна.

Филип изсумтя раздразнено:

— Побърканата дърта кучка ще живее вечно.

Дъщеря му поклати глава и се запита дали баща й винаги е бил толкова погълнат от себе си, или неспособността му да разчете фигурите от ръкописа го беше довела до лудост. Или пък си е въобразявал за документите през цялото време, търсейки начин да си върне изгубеното сред научните среди уважение.

Даде си сметка, че е изрекла последната си мисъл на глас едва когато видя как с рязко движение Хънтър отблъсна ръката на Филип, който се канеше да я зашлеви през лицето.

— Подлагаш на голямо изпитание търпението ми — предупреди го той. — Или се бий с мен, или си пъхни ръцете в джобовете и най-после започни да се държиш като зрял човек.

Филип се вторачи в младия мъж. Щом ставаше въпрос за сила, било на волята или физическа, не можеше да се мери с него. Този факт не му беше по вкуса, но трябваше да го приеме. Отпусна ръце и наистина ги пъхна в джобовете си.

— Добре че не успя да я удариш — чу се глас откъм вратата. — Щях много да се ядосам.

— Карлос? — учуди се Лина.

Той наклони почтително глава.

— Време е, братовчедке.

— Какво…?

— Имаш много въпроси — прекъсна я Карлос. — Аз ще ти дам отговорите.

Бележки

[1] Книгата на света на маите киче. — Б.пр.

[2] Книга с митологични повествования и предсказания на маите юкатеки. — Б.пр.