Елизабет Лоуел
Красива саможертва (12)

11.

Не беше необходимо да я придърпа към тялото си. Тя просто промълви името му и устните й намериха неговите. Ароматът на плумерия и соленото ухание на океана се смесиха в нещо първично и горещо, също като целувката. Не беше привикнала да желае мъж от този тип, със съзнание и инстинкти на хищник. Той излъчваше едновременно хлад и топлина и изтръгваше от нея стонове, за които не можеше да повярва, че са нейни.

— Трябва да си сигурна, миличка — задъхано изрече Хънтър, когато най-сетне успя да отдели устните си от нейните и ги долепи до високите й скули. — В момента си много уязвима.

— Нима ти не си? — предизвикателно го погледна тя.

Бедрата му се притиснаха към нея, разпращайки огън из цялото й тяло.

— Желая те от мига, в който те видях за пръв път. — Гласът му приличаше по-скоро на въздишка. — Привлече ме повече от всяка друга…

— А Полин?

Зъбите му захапаха плътната долна устна.

— Бяхме тийнейджъри. Подчинявахме се повече на хормоните, отколкото на разума си. Начинът, по който пристъпи към мен като към пораснал мъж, ме уплаши повече, отколкото увлечението ми по теб.

— Същото се отнася и за мен — призна тя. — Много пъти съм имала нужда именно от теб. Нямам представа как ще се задоволят другите ми нужди, но тази… — Отново изви тялото си към него. — С тази бихме могли да се справим веднага…

Усмивката му беше бавна и много гореща.

— Е, поне можем да опитаме.

Загледа се в нея за един дълъг момент, докато въздухът помежду им се сгъстяваше, а в слабините му се надигаше сила, от която малките, летящи във въздуха прашинки изглеждаха съвсем невидими. Ароматът на нежната й кожа го изпълваше точно толкова, колкото го беше изпразнила смъртта на Сюзън. Внезапно всичко в него стана толкова силно, че вече не можеше да се побере в кожата му. Имаше нужда от нещо различно, в което да навлезе дълбоко и да се разтопи…

Просто имаше нужда от Лина.

Устните му упорито се впиха в нейните със същата сила, с която ръцете му я притискаха към тялото. Пръстите му се вкопчиха в косата й и той изстена, пропит от нейното съвършенство…

Ноктите й се забиха в гърба му, докато двамата се бореха за надмощие в страстта на прегръдката. Нито един от тях не спечели. Кожата под ризата му беше стегната, тя усети твърдите му мускули. Лина му се възхищаваше, наслаждаваше му се и притискаше бедрата си, сякаш да попие докрай чудното негово излъчване. Когато телата им се притиснаха, нежни стонове огласиха тишината. Неговите. И нейните… И на двамата едновременно.

Хънтър се извърна и я облегна на стената, въпреки че го беше обхванала с ръце. Устните им се впиваха едни в други, опияняваха се от вкуса си и искаха още и още… Тя се опита да каже нещо, но от гърлото й излязоха само звуци, които издаваха задоволство и желание.

— Ти… Аз… Ние…

Съзнанието му се замъгли, докато галеше тила й с неистова нежност.

— О, да — каза й с тих глас. — Ние. Дявол да го вземе, мила. Ще бъде невероятно. Тук ли искаш да го направим, или в леглото, стига да успеем да стигнем до него.

Лина го погледна със замъглени очи, в които тъмните зеници отразиха за момент проблясващата отвън светлина.

— Господи, толкова си красива — прошепна Хънтър.

— Не… Ти си красив. — Тя вече не се опитваше да овладее емоциите си. — В леглото. Едва се държа на краката си.

— Да не би да те болят коленете? — загрижено я попита той, сподавяйки пламъка, пълзящ по цялото му тяло.

— Какви колене? — отвърна тя със странен смях. — Не драскотините ме карат да треперя. Причината си ти…

Наведе се да я целуне, но неочаквано спря. Ако започнеше веднага, изобщо нямаше да стигнат до леглото. По дяволите, ставаше въпрос за някакви секунди.

Изруга на глас.

— Дявол да го вземе! Ще ме сразиш…

Тя се отдръпна, колкото да погледне стройното му тяло, и се усмихна, чувствайки се по-уверена и по-малко заслепена от топлината, разливаща се в нея.

— Тези дънки ми изглеждат доста тесни — отбеляза, протягайки ръка към ципа. — Позволи ми да видя какво има вътре.

Със смях той сграбчи ръцете й и я поведе по късия коридор.

Спалнята беше като къщата — малка и тясна. Или може би изглеждаше така заради огромното легло, което заемаше по-голямата част от пространството.

Преди да успее да си поеме дъх, Хънтър я повали на матрака и се свлече върху нея.

— Стигнахме — каза й шепнешком.

Тя се усмихна и плъзна ръката си между двете разгорещени тела, за да преоткрие възбудата му, разтърка с длан слабините и вкопчи нокти в твърдия плат на дънките…

— Почакай, опитвам се да забавя нещата.

— Ще ти кажа, ако бързаш прекалено.

— Обещаваш ли ми?

— Да.

Едва бе успяла да прошепне последната дума, когато дългите му пръсти се заеха със сакото и го смъкнаха до лактите й. Издърпа ризата от панталона. Тя се опитваше да му помогне, но бе прекалено заета с неговите дрехи, от които бързаше да го освободи, за да може да му се радва изцяло. Ръцете й се оказаха здраво стегнати в ръкавите. Усети, че сутиенът й е разкопчан, и устните му веднага се озоваха върху гърдите й. Тя огъна гръб и се заизвива под тялото му.

Хънтър неохотно пусна твърдото й зърно и прекара езика си около него.

— Прекалено груб ли съм?

— Отърви ме от проклетото сако! — изпъшка тя, борейки се с ръкавите.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той, загледан в пълната й гръд и смачканите дрехи. Едрите й зърна се повдигаха с всяко нейно вдишване… — И така изглеждаш дяволски добре.

Наведе се и отново долепи устни до гърдите й.

— Сакото… — със стон настоя тя.

Мъжът вдигна лице.

— Не мога.

— И защо?

— Защото ръцете ти са в панталона ми.

Лина възкликна стреснато и едва тогава си даде сметка, че е прав. Пръстите й здраво стискаха колана на дънките му, вече влажни от усилията и възбудата.

— Моля те, помогни ми — прошепна с копнеж, сякаш останала съвсем без дъх.

Той бързо разкопча металните копчета, предоставяйки й свободата да се порадва на втвърдената му, дълга мъжественост…

— Не това имах предвид, но е чудесно.

Жадните й ласки го накараха да изстене. После с рязко движение смъкна измачканите й дрехи и ги захвърли на пода до леглото. Сведе глава към женствените извивки на гърдите й, които го бяха възбудили още при първата им среща, макар й скрити под строгия й, делови костюм.

— Все още си с ботушите — отбеляза тя.

А ръцете й се движеха по члена му, притискаха го, галеха го по цялата му дължина.

— Ако продължиш така, няма да имам време да ги събуя, докато вляза в теб.

— Прекалено ли бързам? — усмихна се тя, с глас, горещ колкото пръстите й.

— Само те предупреждавам.

— А аз просто ти се наслаждавам.

После много бавно го пусна. Той потръпна и се насили да прояви здрав разум.

— Първо ботушите — каза със стон. — Ще се съблечеш ли през това време, или си прекалено срамежлива?

— Бях. Преди да те срещна.

Очите й бяха полуотворени. Събу ниските си обувки и се зае с панталона. Още преди да бе успяла да разкопчае ципа, Хънтър захвърли ботушите и се освободи от дънките. Много бързо ги последваха ризата и бельото му. Коланът на разкроения й панталон едва бе стигнал до средата на бедрата й, когато той вече стоеше пред нея съвсем гол. Без да откъсва поглед от нея, измъкна от джоба презерватив и си го сложи. Бикините й се омотаха с чорапогащника. Лина се надигна на пръсти и ги дръпна припряно.

— По дяволите големия ми задник! — измърмори през зъби.

— Голям? Не бих казал… — Пръстите му се плъзнаха по женствените извивки. — Миличка, имаш най-невероятното задниче, което съм виждал някога. Кара ме да искам да… Да хапя.

Наведе се и се зае точно с това, като засмукваше силно плътта, оставяйки следи върху гладката кожа. Тя извика от изненада и удоволствие, а после и от шок, щом устните му се придвижиха по-надолу.

— Аз… Не мога… — изстена, извивайки се под настойчивите му ласки. — Никога не съм…

Извръщайки се от влажното възвишение, което едва бе успял да докосне, той целуна вътрешната част на бедрата й…

— Е, следващия път… — изрече задъхано. — Или по-следващия. Желая те, както не съм желал никоя друга жена в живота си. Желая те цялата, мила. Всеки милиметър от теб. По всякакъв начин.

Лина въздъхна шумно и в следващия миг усети между краката си прилив на топла влага. Преди да успее да си поеме дъх, той се надигна, покри тялото й със своето и влезе в нея… Тя се вкопчи в него с ръцете, с краката, с устните си, следваше движенията му, отдаваше се, получаваше и искаше още и още… Внезапно нададе вик, тялото й се изви като дъга от надигащата се отвътре й страст, после се разтърси от връхлитащите вълни на удоволствието.

Хънтър остана дълбоко в нея, опитвайки се да удължи оргазма й, докато вече не можеше да възпира своя. Накрая се почувства изпразнен, обзет единствено от любовта си към тази жена. Дишайки тежко, пое с език стичащите се по страните й сълзи.

— Нараних ли те? — прошепна в ухото й.

— Не, не. Ти беше… — Разтърси я нова вълна от споделеното удоволствие. Присви бедра, за да го задържи по-дълго в себе си. — Беше просто невероятен.

Хънтър се усмихна. И потръпна, отдавайки се на насладата на нежния й плен.

Когато тялото й под неговото най-сетне остана неподвижно, той се отмести встрани. Знаеше, че трябва да се отдръпне от нея и да махне презерватива, но се чувстваше прекалено добре, за да направи каквото и да било движение.

— Това може да се превърне в пристрастеност — каза, допрял устни до кожата й.

В отговор тя само въздъхна и ръцете й започнаха да се движат леко по гърба му.

— Ще поема риска.

Той с неохота се отдели от нея, на което тя отвърна с недоволно мърморене.

— Презервативът… — обясни й кратко.

Лина продължи да изрича неразбрани думи, докато гумата беше свалена и изхвърлена.

— Душ? — попита той, обръщайки се към нея.

— По-скоро сън — притисна се към него тя.

Хънтър дръпна завивката върху тях и се унесе още преди да беше докоснал възглавницата. Тя вече спеше дълбоко.

Събуди се, упоен от общия аромат на телата им. Наблюдаваше слънчевите лъчи, които бавно пълзяха към лицето й. Тъмна коса, дълги мигли, хвърлящи сенки върху страните й, сочни, червени устни. Красотата й караше сърцето му да се свива. През нощта бяха удовлетворявали страстта си един към друг още няколко пъти, но продължаваше да я желае. Фактът, че тя откликваше на нуждите му по същия начин, беше нещо, което тепърва му предстоеше да осъзнае.

Погледна към електронния часовник върху малкото нощно шкафче до леглото. Беше рано, но туристическите градчета се събуждаха в малките часове на деня. Кручфийлд и персонала му сигурно отдавна бяха станали. Ако можеше да се вярва на онова, което беше проучил за него, денят му започваше по тъмно и приключваше дълго след залеза на слънцето. И целият му бизнес се ръководеше от мястото, където се намираше басейнът му.

Часовникът показваше също, че беше настъпил моментът, в който трябваше да разбере кой е този Маят и да се увери, че той никога повече нямаше да представлява някаква заплаха за Лина.

Макар че единственото нещо, което му се искаше сега, беше да потъне отново дълбоко в нея и да остане там завинаги.

Раздвоен между онова, което копнееше, и това, което се налагаше да направи, той все пак реши да се измъкне тихо от леглото. Стаята беше изпълнена с топлина, съхранена от тухлените стени. Измъкна мобилния си телефон от захвърлените на пода дънки и се отправи към всекидневната с широки, безшумни крачки.

Първият разговор беше с медицинската сестра, която обслужваше Джейс. Али й беше казала, че му е брат, поради което получаването на информация вече не представляваше никакъв проблем. Жената го увери, че състоянието на пострадалия се подобрява много по-бързо, отколкото бяха очаквали. Животът му вече беше извън всякаква опасност.

Облекчение се разля като живителна глътка вино из цялото му тяло. Наслади му се за миг, след което взе компютъра си и го включи в контакта в ъгъла на стаята. Беше прашасал и заобиколен от паяжини. Бързо започна да преглежда електронната си поща, в която бяха получени отговори на негови запитвания, както и съобщение от чичо му.

Снейкман беше депортиран за рекордно кратко време.

Труповете, намерени в подземието на смъртта, вече бяха станали единайсет, но само на няколко от тях сърцата бяха изтръгнати.

Защо точно на тези? Защо не на всички?

Въпроси, на които не би могъл да отговори, нито дори да даде някакви предположения. Никой от заловените гангстери не беше проговорил. Твърдяха, че не знаят нищо. Всеки заявяваше, че е ходил на сърф във вилата на свой приятел и е бил арестуван без видима причина.

А плъховете са с крила, покрити с прахта на жертвите.

Мъртвият портиер имаше майка и двама сина тийнейджъри от другата страна на границата. При разпита бяха успели да изтръгнат от тях единствено признанието, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Другото беше, че убитият бе изпращал пари на юг, но наскоро беше престанал. Бабата беше наплашена до смърт. Момчетата бяха като зашеметени.

Изпратените от местопрестъплението снимки бяха толкова отвратителни, колкото и спомените на Хънтър.

Нищо ново.

И със сигурност нищо полезно.

Бързите, но не и незадълбочени проучвания на чичо му казваха съвсем малко повече от онова, което вече знаеше или предполагаше. Родителите на Лина живееха разделени. С изключение на позатихналия скандал с продадените без одобрението на държавата артефакти, намерени в земите на фамилията Рейс Балам, и кратка дописка за хулиганска проява в нетрезво състояние в младостта на Филип, в досието му нямаше нищо сериозно.

В пубертета Карлос наистина бил лошо момче, но с годините се превърнал в уважаван от две правителства гражданин. Имаше бегли намеци, че е бил разработван от Агенцията за борба с наркотиците за разпространение и употреба. Нищо необичайно за етнически мексиканец, който често прекосява границата в двете посоки, още повече при открито водената нарковойна. Две бивши съпруги, няколко любовници, без деца…

Де ла Пул беше ерген, от висшето общество, добре образован, със стабилни връзки и чист като сълза.

Същото не можеше да се твърди за Кручфийлд, но в официалното му досие от нито едната страна на границата нямаше смущаващи черни точки. Ако се четеше между редовете, от време на време се бе случвало да търгува незаконно с артефакти, но нищо, което да заинтригува сериозно полицията.

Вероятно просто заблуждава конкуренцията, както правят информаторите на наркодилърите, помисли си Хънтър.

Продължи да чете бързо. Всичко, което виждаше, го караше да подозира, че каквото и да направи, за да открие стрелците и за кого конкретно работеха, нямаше да се случи от северната страна на границата. Хората в Съединените щати, които можеха да му дадат отговори на някои от въпросите, вече бяха или мъртви, или под протекцията на закона. Колкото и да му се искаше да разпита арестуваните гангстери, имаше неприятното усещане, че вероятността да научи нещо от тях се бе изпарила с екстрадирането на Снейкман.

Отвори няколко туристически сайта и провери офертите. Един поглед му беше достатъчен, за да забележи, че полетите за Козумел са се увеличили няколко пъти, за да задоволят нуждите на отпускарския сезон. Запази билети за няколко дати на сметката на семейната фирма, като заплати допълнително за възможността да си възвърне парите, в случай че не ги използва.

Чудеше се колко ли ги бива бодигардовете в имението на Рейс Балам…

Е, добри или лоши, скоро щеше да разбере. Нямаше намерение да изпуска Лина от погледа си, докато не се увереше, че е в безопасност и нищо не я заплашва. После щеше да замине на лов в Мексико, където правилата бяха различни и животът беше по-близко до примитивния.

Но преди всичко Кручфийлд.

— Хънтър? Къде си?

Гласът на Лина се разля из тишината като музика. Дрезгавите му нотки подсказваха, че току-що се беше събудила.

— Точно проверявах как е Джейс.

— Е, и как е? — тревожно попита тя.

— Много добре. — Хънтър остави компютъра и тръгна към спалнята. — Стабилизиран, извън опасност, подобрява се много по-бързо от очакваното.

— Чудесна новина!

Когато стигна до леглото, тя се бе облегнала на лакът и завивките падаха свободно върху голите й гърди. Стори му се по-красива от всякога, едновременно богиня и жена, която го обсебваше изцяло…

Лина го наблюдаваше със същия напрегнат интерес.

— Не ме гледай така, мила? — тихо изрече той.

— Как?

— Като че ли имам още един презерватив в джоба на дънките си.

— Само дето още си съвсем гол… — одобрително го изгледа тя.

— Ти също. — Наведе се над нея и я целуна бавно и замислено. — Ще се погрижим за това, след като си купим някои дрехи в местен стил. Смяташ ли, че Кручфийлд ще се съгласи да ни покаже колекцията си?

Лина постепенно се отърсваше от съня и надигащия се в нея копнеж.

— Кручфийлд? И защо да го прави?

— Ти си дъщеря на Силия. Чувала си много за колекцията му от майка ти и тъй като случайно си се озовала наблизо… и тъй нататък…

Вече съвсем будна, тя се замисли.

— Може и да се хване. Той е арогантен, горделив и обича всички да се възхищават на образоваността и изтънчения му вкус.

— Идеално. Попърхай малко с изумителните си мигли, издавай сластни звуци и не забравяй да държиш съзнанието му колкото може по-далеч от целта на посещението ни.

Лина изкриви лице в гримаса.

— Пфу. Точно това прави Силия. Пърха с мигли и мърка сластно.

— Ала нали има ефект? Мъжете понякога могат да бъдат много примитивни създания.

— Саймън Кручфийлд е отвратителен човек. Минава през трупове, за да се добере до желания артефакт.

Хънтър присви очи.

— В буквалния смисъл на думата ли?

— Е, носят се някои слухове… — Дългите й пръсти неспокойно шареха върху завивката. — Но в тях невинаги има истина. Не ми се иска да разпространявам лъжи, дори и за него.

— Да не би да се отнасят за мрежа от обирджии на гробници и посредници с окървавени ръце, които му доставят антики чрез канали, минаващи през мексиканското правителство?

Тя го погледна стреснато.

— Да. Откъде знаеш?

— Част от работата на охранителните фирми е събирането на информация. Чичо ми го бива много в това, а двамата ми братовчеди са дори по-добри от него. Направо са родени хакери.

— Кручфийлд — процеди през зъби Лина, сякаш изричаше проклятие. — Не знам дали да си взема душ, преди да се срещна с него, или след това.

Хънтър се разсмя.

— Аз ще използвам другата баня, в дъното на коридора, докато решиш. Защото, ако се изкъпем заедно, съществува реална опасност да си направим бебе.

Лина се изправи. Повече й се искаше да го приласкае в леглото или да се пъхне под топлата струя с него и беше сигурна, че той се чувства по същия начин. Но не възрази. Вече бяха използвали всички налични презервативи. Не че не искаше да има дете… Напротив. Но не и след девет месеца.

Понякога да бъдеш възрастен, не беше особено приятно.

Той не откъсваше поглед от стройните й бедра, докато тя изчезна към банята. После грабна дрехите си, взе си набързо душ и се облече. Бегъл оглед на къщата му показа, че нищо не се бе променило от последния път, когато я беше обиколил преди изгрева на слънцето. Никой не беше паркирал наблизо, верандата беше пуста, нямаше нови следи от гуми из двора или близо до джипа.

Прибра се вътре и се отправи направо към касата на чичо си. Комбинацията си беше същата. Отвори вратата, извади пачка банкноти, взе химикалка и надраска бележка с подписа си. Изобщо не обърна внимание на пистолетите и на документите, скрити, в случай че спешно му се наложи да приеме нова самоличност. Затвори отново сейфа и се усмихна.

Лина го смяташе за параноик. Чичо му беше параноик. Бяха се научили да бъдат такива по най-трудния начин.

Докато тя се изкъпа и облече измачканите си дрехи, той вече приготвяше закуска в кухнята. Препечени филийки, фъстъчено масло, портокалов сок и кафе. Не беше много, но щеше да ги засити, поне докато си купеха продукти. Нахраниха се бързо, давайки си сметка, че при тези обстоятелства храната беше по-скоро вид гориво, а не удоволствие.

— Нямаш оплаквания, нали? — попита я, докато изхвърляше хартиените чинии.

— От кое?

— От скромната закуска.

— На разкопките нямахме фризери и зелена салата — отвърна тя и запрати в кошчето пластмасовите чаши от кафето. — Ядяхме това, което си носехме от вкъщи, и бяхме благодарни, че имаме и толкова.

Той се засмя, обви ръка около кръста й и зарови лице във влажната й коса.

— Наистина те харесвам, доктор Тейлър. Нямаш нужда от парфюми, SPA процедури и бутици, за да изглеждаш прекрасно…

— Една нощ с теб може да накара всяка жена да се почувства секси. — Даде си сметка какво бе изрекла и се изчерви.

— И аз мога да го кажа за теб. Истински късмет е, че тази сутрин изобщо мога да ходя. — Устните му докоснаха ухото й, а езикът му подразни нежната й кожа. — А сега вдигай хубавото си задниче към джипа, преди да сме си създали неприятности.

Тя прие предупреждението му съвсем сериозно и грабна дамската си чанта по пътя към всекидневната. Забеляза отворения компютър, но остави Хънтър да се оправя с него.

Беше успяла да закопчае предпазния колан, когато го видя да се приближава с широки крачки към колата, пъхнал лаптопа под мишница. Дъхът й секна от мъжествеността му и лекотата на дива котка, с която се движеше. Изруга наум и си наложи да въведе ред в мислите си.

— Сега ли искаш да се обадя на Кручфийлд? — попита, докато той се настаняваше на седалката. — Или направо ще се появим на вратата му?

— Имаш ли номера му?

— Преди няколко седмици ми позвъни, за да търси Силия. Трябва да го има някъде в паметта. — Измъкна мобилния телефон от чантата си.

— Добре. Не разполагаме с много време. Трябва да действаме колкото може по-бързо.

Насочи колата към търговския център на града, докато Лина се опитваше да любезничи с един човек, когото ненавиждаше. Нямаше как да не се възхити на професионализма й и да изпита угризение, задето я кара да върши нещо толкова неприятно за нея.

Но, от друга страна, да притискаш мръсен парцал към кървяща рана, едва ли се вместваше в нечии представи като нещо приятно. А тя го бе направила, без да трепне и без да се оплаче.

Наистина харесвам всичко у нея, отбеляза мислено.

После се усмихна. Тя беше най-хубавото, случило се в живота му, и нямаше как да не е наясно с това. Което в известен смисъл го плашеше. Знаеше цената и на любовта, и на загубата.

В ада или на земята, нямаше време за добри обноски.

— След час — съобщи Лина, затваряйки телефона. Стараеше се да владее гласа си. — Нямал търпение да се запознае с добре образованата дъщеря на Силия.

— Чудесна работа, скъпа. Благодаря ти.

— Ако това ще помогне на Джейс и семейството му, бих сключила сделка дори с дявола.

— И на теб — тихо допълни той. — Не бива да забравяш и собствената си безопасност. Аз със сигурност няма да го направя.

На лицето й се появи крива усмивка, но не каза нищо.

Южната част на остров Падре се нижеше от двете страни на джипа — молове и пъстри туристически капанчета се мъдреха като причудливи гъби между новите двуетажни къщи и други доста по-малки, които стояха тук сигурно повече от петдесет години. Щетите от последния ураган събираха прах в складовете заедно с шперплатовите капаци, с които бяха обезопасявали прозорците по време на бурята.

Беше леко по-хладно, отколкото в Хюстън. От напичащото слънце над асфалта трептеше мараня. Бризът откъм океана носеше по-скоро надежда за облекчение, отколкото истинска прохлада. Миризмата на тиня от ниските мочурища на запад от тях се просмукваше във влажния въздух като невидим дим.

Хънтър спря джипа близо до неголям мол с бензиностанция и малък магазин за преоценени дрехи — от едната страна, и туристическо капанче, пълно с евтини дрънкулки, — от другата. Вътре имаше всичко — от щанд за алкохол до козметичен салон, обменно бюро, хранителни стоки и тайландски ресторант.

Бръкна в портфейла си и й подаде пачка банкноти.

— Вземи си каквото ти е необходимо.

— Имам кредитни и дебитни карти — възрази тя.

— Само в брой. Не искам да оставяме никакви следи, независимо дали на електронен, или на хартиен носител, поне докато не покажем паспортите си, преди да се качим на самолета за Козумел.

Тя го изгледа с широко отворени, тъмни очи.

— Да не би да са ни проследили до острова?

— Още не, но няма смисъл да рискуваме.

— Ти си параноик.

— И затова съм още жив.

— Ще ти го върна — закани му се тя.

— Когато пожелаеш. На всяка цена си купи поне два комплекта дрехи и обувки, с които ще можеш да тичаш. Нещо подходящо за плажа или за разкопките. Вземаш ли противозачатъчни?

Лина примигна учудено.

— Не…

— Добре. Значи няма да се налага да ти купуваме хапчета.

— Мога да мина без витамини, но една четка за зъби ще ми дойде много добре.

— Няма проблем. Ще вземем заедно и няколко шапки за развлечение.

Тя успя някак да сподави усмивката си.

— Предпочитание към вкус и цветове?

Мъжът я изгледа отстрани.

— Имаш намерение да ги опиташ ли?

Не й оставаше друго, освен да се изчерви. Засмя се и поклати глава.

Като огледа паркинга за пореден път, той тръгна след нея към магазина. Очите му шареха непрекъснато, но не забеляза нещо, което да го разтревожи. Никой не ги беше преследвал, откакто бяха напуснали Хюстън…

Вътре Лина веднага намери всичко необходимо. Дори да си падаше по пазаруването, това не беше мястото, където би се застояла. Но обикновено обикаляше по магазините само когато е наложително, и то със списък в ръка. Тя беше разумен купувач — знаеше какво търси, вземаше го веднага, щом го видеше, и с това всичко приключваше. Единственото, което премери, бяха чифт удобни спортни обувки. Взе си още джапанки и чорапи, грабна покупките и се върна при Хънтър, който продължаваше да оглежда останалите клиенти.

— Твой ред е.

Той мина през мъжкото отделение с ефективност, която разкриваше богат опит с неочаквани пътувания и екстремни ситуации. Последният му избор бяха два спортни сака, в които можеха да се поберат всичките им неща. След като плати на касата, напъхаха вещите и се отправиха към пазара.

— Купи каквото ти хареса. Аз ще взема сандвичи, вода и пакетирана храна. И шапки за развлечение.

Лина го изгледа стреснато.

— Няма ли да се връщаме в къщата на чичо ти?

— Зависи от Кручфийлд.

Тя наклони глава, вперила в него очите си с цвят на шоколад.

— Не разбирам.

— Ако ни даде някаква насока, ще тръгнем по нея — поясни той. — Ако някой се закачи след нас, хващаме самолет за Козумел. За мен най-важна е твоята безопасност. И на второ място — да открия кой те преследва.