Елизабет Лоуел
Красива саможертва (19)

18.

Хънтър спря в края на малкото сечище, където Лина беше оставила колата. Тя изглеждаше непокътната, но вятърът постоянно донасяше към тях звуци от различни гласове.

— Почакай — нареди той, когато тя се насочи към мястото зад волана.

Огледа я, не откри нищо подозрително и й махна да се приближи. След като се качиха, не откъсваше очи от Лина, която даваше на заден, докато намери достатъчно широко пространство, за да обърне. Не бе продумала, откакто бяха напуснали пещерата.

— Шофираш много добре — отбеляза Хънтър.

— Мислех, че си ми бесен.

— Бесен съм на ситуацията, не на теб.

Тя изправи волана и го изгледа продължително.

Той й се усмихна нежно.

Миг по-късно Лина включи на скорост и пое към главния път.

— Шофирам из имението, откакто пораснах достатъчно, за да стигам педалите — каза тя. — Филип обича да има подръка някой, който да изпълнява различни поръчки на разкопките. По този начин не му се налага да ги напуска с месеци.

— Местните нямат ли книжки?

— Щом започнат разкопки, Филип не допуска до терена друга кола, освен своята.

Устните на Хънтър се изкривиха в тънка усмивка.

— По този начин пази онова, което може да бъде откраднато.

— Тук рядко се срещат крадци.

В съзнанието му като ехо прокънтяха думите на Кручфийлд за хората, които ограбваха гробниците в земите на Рейс Балам, но не каза нищо. Който или каквото и да беше Маят, той ужасяваше хората до такава степен, че външни бракониери очевидно никога не биха стъпили в този район. Ако го бяха правили, със сигурност вече не бяха между живите.

— Лоялността е хубаво нещо — отбеляза Хънтър, — но не важи за всички.

— Ако се появи крадец, ще бъде наказан според традицията на маите.

— Каква е тя?

— Ако е външен, местните селяни ще го пребият — неохотно отвърна тя. — Жестоко. А ако е някой от тях, ще си получи боя едва след като дясната му ръка бъде отсечена с мачете.

— Това наистина доста ограничава броят им — меко отбеляза Хънтър. Не е нужен някакъв си ужасяващ човек по прякор Маят. Просто един вид прагматизъм, който цивилизованият свят отбягва. Живот, придържащ се близо до корените си.

— Това е тъмната страна на спокойното село — обясни Лина. — Разбирам защо обичаите съществуват, но не одобрявам, че традициите се прилагат предимно към жените. Както и не ми харесва това, че в Мексико на маите се гледа като на хора от по-низша класа. Нещата се променят, но много бавно. В дългосрочен план това трябва да направи образованието.

— Също въпрос на избор.

Тя кимна и се съсредоточи върху трудния участък от бездруго ужасния път. Хънтър се облегна на седалката и започна да оглежда състоянието на колата, компаса върху командното табло и някои особености на местността, които джунглата позволяваше да се забележат. Би могъл да проследи мислено цялото им пътуване от вратата на имението до подводната пещера и обратно. Това беше умение, което се бе превърнало в навик от детството му, където извивките на реката и гъстите шубраци образуваха изкусителен лабиринт за любопитното момче.

Лина се върна към главния път, кара по него известно време, след това отново свърна към някакъв страничен, който бавно премина във варовикова алея, едва пробиваща неумолимата растителност. Колата заобикаляше все по-големи и по-големи дървета, докато накрая на нивото на прозорците се виждаха само стволове, клони и гъсти, тъмни храсти. Усещането беше, сякаш се намираха в парк, но Хънтър знаеше, че ходенето няма да е лесно.

Със заучени движения Лина шофираше и успяваше да следва извивките на неравната пътека, докато накрая натисна спирачките.

— Пристигнахме — съобщи тя и изключи двигателя.

Той се огледа, но не забеляза нищо по-различно от онова, което вече беше виждал.

— Щом казваш.

— Пътеката е отляво.

Тя се обърна към задната седалка за раницата, но той я изпревари и я грабна пръв.

— Намира се на около километър от тук.

— Кое?

— Изненада.

Хънтър се опита да си представи къде са в момента, съпоставяйки мислената карта на имението Рейс Балам, която си беше начертал. Точно сега сигурно бяха на около два километра от главния вход, към който в този миг излиташе гарга или пък папагал, и на четвърт от Пещерата на ягуара.

Лина нетърпеливо излезе и се отправи нататък, където по-скоро опитът, отколкото очите й показваха, че се намира пътеката. Хънтър затвори леко вратата на колата и се впусна след нея.

Смолисти дървета и сейби^[1] доминираха над останалата растителност. Високи и огромни, клоните им се извисяваха към невидимото небе, а корените им се бяха вкопчили в земята като хиляди змии. За момент Хънтър видя света по начина, по който го бяха виждали маите. Огромна сейба беше единственото нещо, което крепеше всичко, Дървото на живота, вкоренено в ада, държащо рая в прегръдките си.

Ако отпуснеше тази прегръдка, реалността щеше да изчезне завинаги.

Усети как косъмчетата по кожата му настръхват. Последния път, когато беше изпитал подобно чувство, се бе намирал далече от цивилизацията, сам насред пустинята, изгубен в присъствието на нещо много по-голямо от него — нещо, напълно безразлично към всичко човешко.

Дрезгав вик на папагал го върна отново към действителността. Над главата му пъстър тукан тракаше с човката си. Голяма, тежка човка, заплашителна на вид, макар и в момента да не се забелязваше. Плътната зеленина на джунглата кипеше от скрит живот. Дори когато изглеждаше спокойна, тя беше жива, движеща се, дишаща по свой собствен, неуморен начин като океана.

И също толкова неумолима.

— Хънтър? — тихо повика Лина.

Обърна се и тръгна към нея. Тя го наблюдаваше, наслаждавайки се на леките му, гъвкави движения. Той беше единственият човек, когото познаваше, който се чувстваше еднакво добре и в дивата джунгла, и в човешката джунгла на големия град. Представи си го на разкопките със спокойствие, което беше плашещо.

Винаги съм мечтала за мъж, който може да се справи еднакво добре сред дивата природа и в града. Въпросът е дали аз бих могла да се изправя срещу него?

Не знаеше. Една част от нея — онази, която мислеше за брака на родителите си, се страхуваше да разбере. Другата тръпнеше в очакване.

— Пристигнахме ли? — попита той.

Лина си даде сметка, че бе застанала неподвижно и се взираше в него. Насили се да се стегне.

— Докато стигнем до пътеката, се опитай да не даваш никакъв знак, че сме тук — предупреди го тя.

Мъжът я изгледа въпросително.

— Аз… — подхвана тя и млъкна, не знаейки как да му обясни. — Мястото, на което отиваме, е много специално. Естествено селяните знаят за него, но рядко ходят там.

— Табу ли е? — запита я кратко.

— Не точно. Техният живот и ритуалите им са съсредоточени около Пещерата на ягуара или, както е официалното му име, Ценоте де Балам, така че нямат причина да скитат толкова дълбоко из джунглата. Селският живот не им оставя много свободно време и сили да обикалят и да се наслаждават на гледките.

— Няма ли туристи? — сухо се осведоми Хънтър.

— Не, за щастие. Не искаме тези кътчета да бъдат погазени или обикнати до смърт. Нека това остане за по-популярните места с обучен персонал, охрана и частично разкопани руини.

— Ще бъда по-ласкав към джунглата, отколкото е тя към мен — шеговито обеща той.

— Джунглата ти е благодарна — усмихна се Лина.

Тя се обърна и предпазливо мина през преграда от млади дървета, клони и храсти, които се бореха едни с други в малката просека, образувала се от падането на огромно смолисто дърво.

Като се оглеждаше и ослушваше, Хънтър я последва, чувствайки се като водна буболечка в мочурище. Всичко беше по-голямо от него, по-старо и по-силно. Борбата на растенията за светлина, която означаваше живот, беше вечна. И вдъхваше невероятно възхищение, понеже се водеше мълчаливо.

— Защо маите са благоговеели пред увивната смоковница? — попита той. — Тя може да унищожи дори най-голямото дърво.

— Повечето от сейбите имат само четири основни клона, като четири основни положения. Корените им са дебели и забележими, раменете им се виждат от основата на ствола. — Лина внимателно се промъкваше между храстите и гъстата растителност. — Самият ствол расте все по-високо, като колона, разделяща горния от долния свят. Няма друго такова дърво.

Едва след като се измъкнаха от преплетените листа и клони, тя откачи ножа от колана си. Погледна компаса върху китката си, уточни посоката и продължи напред. Той я следваше по каменистата пътека, заобикаляйки божествени сейби, които растяха все по-високи въпреки хилавата почва, която ги захранваше. Някои от тях бяха израснали толкова близо, че стволовете им се бяха обвили в неестествена прегръдка. Земята около тях беше безплодна, изсмукана от гигантите.

Пътеката, по която Лина го водеше, му изглеждаше нереална, по-подходяща за четириноги или крилати същества. Върху кората на дърветата над главата му имаше белези от остри нокти. Смолата се стичаше и се втвърдяваше от въздуха, готова да бъде използвана за ароматните огньове в церемониите на маите.

— Ягуар — отбеляза Лина и му посочи дълбока следа. — Въпреки че не помня някой от имението ни да е бил нападнат от този хищник, откакто бях малка.

— Надявам се, че се шегуваш.

Тя се усмихна и заговори с нежност, каквато сякаш джунглата изискваше.

— Така е. Почти. Нашите земи са нещо като резерват за ягуарите. Ловът им не е разрешен. Нито пък научните изследвания. Абюелита е твърдо убедена, че тези големи котки трябва да бъдат оставени на мира, поне докато не безпокоят селяните.

— А ако все пак нападнат някого?

— Тогава семейството или местните са длъжни сами да се погрижат. Така и трябва да бъде. Ако животните не се страхуват и не избягват хората, скоро няма да остане нито едно.

Пътеката вече започваше да става видима, въпреки че далеч не приличаше на добре отъпкан път. Стъпките им бяха безшумни и не оставяха никакви следи върху камъните, засичали земята. Само от време на време бледи петна показваха къде ботушите им бяха изронили твърдия варовик. Крясъците на птици и писъците на маймуни станаха неразделна част от общия фон…

Игуана с тяло на черти се взираше към тях, прилепнала към скала с размерите на автомобила им под наем. Върху камъка беше издялано грубо лице, едва забележимо изпод лишеите и мъха. Хънтър не можеше да прецени дали е завършена работа, или току-що започната и изоставена поради една или друга причина…

Лина не спря никъде. Нито пък възникна необходимост да използва огромния нож. Накрая го закачи обратно на колана си и мислено отбеляза, че вероятно Филип бе идвал скоро насам.

Той ми обеща, че няма да копае тук, без да ми каже. Това беше цената, която трябваше да платя, за да го оставя на мира през изминалите четири лета.

Ала знаеше, че обещанията на баща й често биваха забравяни още преди ехото от думите му да беше заглъхнало. Но не беше предател, а просто прекалено вглъбен в себе си. Ако нещо ново привлечеше вниманието му, думите, разменени с други хора, веднага се изтриваха от съзнанието му.

Плътната зелена пелена над главите им прошумоля и над тях се стрелна ято папагали, посипвайки ги с остатъци и недоядени плодове. Обагрени в червено и синьо, приличаха на тропически риби, опитващи се да избегнат опасност в зеленото море.

Постепенно Хънтър започна да забелязва следи от цивилизацията, повечето скрити между клоните и мъха — фасове от цигари, смачкана омазнена хартия, счупени стъкла, проблясващи изпод зелените листа, листенца от цветя, въпреки че наоколо не растяха такива.

Някои от тях бяха съвсем свежи.

Лина спря и се ослуша.

Някъде отпред се чуваха приглушени гласове.

Хънтър докосна леко гърба й. Тя усети топлия му дъх до ухото си.

— Още тукашни селяни ли? — попита съвсем тихо.

— Така изглежда — отвърна тя, без да споделя предпазливостта му. Беше по-скоро любопитна, отколкото притеснена. — Може би са реши ли да включат някои от старите места към празненствата тази вечер. Това е велик момент за народа на маите.

Хънтър си припомни думите на Кручфийлд за грабителите на гробници и за мъжа, произнасянето на чието име беше равносилно на смърт. Като премисли всичко, реши, че да се гледа на Маят като на местна легенда, е неразумно.

— Ще се върнем утре — каза той.

Тя изчака, заслушана в гласовете.

— Май си тръгнаха.

— Само че косъмчетата по кожата ми още са настръхнали — настоя мъжът.

— Ами тогава се успокой…

— Лина…

Тя вдигна рязко ръка, за да го накара да замълчи.

В джунглата не се чуваше нищо, освен тишината.

Лина преброи до десет, сетне още един път. Когато наоколо се разнесоха обичайните шумове, вдигна лице към него.

— Наистина са си тръгнали.

— Ние също — отсече Хънтър и се обърна да поеме към колата.

— Аз съм в земите на Рейс Балам. Местните хора ме познават. Докато си с мен, няма да ни обърнат внимание. Всъщност едва ли биха ме притеснили.

Хънтър се спря и започна да души въздуха.

— Усещам някакъв дим — каза накрая.

— Джунглата е прекалено влажна, за да се запали — възрази тя.

— Но не и цигарите.

— Забелязах боклука. Ще го съберем на връщане. Ако след седмица положението е същото, Абюелита или Карлос ще изпратят някого да почисти. Местните може да превръщат селата си в сметища, но не и останалата част от земите на Рейс Балам, особено около руините.

С тези думи Лина отново целенасочено тръгна по пътеката. Хънтър имаше два избора — да я примъкне крещяща на ръце до колата, което беше глупава идея, като се имаше предвид, че селяните веднага щяха да се втурнат да я защитават, или просто да я последва.

Изричайки тихи ругатни, които бяха в състояние да накарат зеленината да увехне, бързо закрачи след нея.

— Намира се зад следващото възвишение — каза тя, без да се обръща.

Той се взря в покритите с лишеи камънаци, които изглеждаха по-скоро зеленикави, отколкото сиви. Смарагдовозелено алое с остри листа обграждаха скалата като ниска ограда. Там, където варовикът бе пробил тънкия слой почва на големи буци, храстите процъфтяваха на слънцето, незасегнати от огромните сенки на сейбите и смолистите дървета.

Лина се провираше през гъсталака, сдобивайки се с нови драскотини. Зад нея Хънтър правеше същото. Нито един от двамата не се оплака от дребните наранявания. Осъзнаваха, че джунглата сама си е господар и си взема дължимото от нарушителите с нежна кожа.

Заедно се спуснаха към ниска варовикова скала, от която се откриваше гледка към малко сечище, обградено от безформени сейби. Корените им бяха неестествено разкривени и извити, от което приличаха повече на смокинови дървета. Дори за растение, достатъчно силно да крепи горния и долния свят, животът тук представляваше жестока битка.

В средата на сечището Хънтър забеляза възвишение, което някога сигурно е било по-високо от него. Сега беше почти на ръста му. Натрошените камъни, които го обграждаха, бяха разхвърляни на около двайсетина метра наоколо. Почти всички бяха погълнати от джунглата, въпреки че най-големите варовикови скали все още се бореха за свое място под слънцето.

Той си пое дъх, бавно и дълбоко. Може би ставаше въпрос за дим от ароматизирани цигари, или беше изгасен огън от посетители. А имаше вероятност и инстинктите му просто да се бяха притъпили. Каквото и да се бе случило тук напоследък, беше приключило. Вече не се чувстваше като жертва, преследвана от хищник.

И това усещане продължаваше да не му харесва.

— Има ли наблизо обратен път към Тулум? — попита той.

— Не и такъв, който да не минава през имението ни. Като резерват за ягуари, територията е защитена от посещение на туристи и поклонници. Освен това тук няма какво толкова да се види. Няма плажове. Няма планини или каньони, за които си заслужава да се говори. Липсват забележителни руини. В селата не се организират панаири и събори. В най-добрия случай може да забележиш красива екзотична птица. Ценоте де Балам е почти неизвестно извън пределите на земите ни.

Хънтър кимна бавно.

— Значи според теб този район е нещо като празно петно на картата.

— Което важи и за по-голямата част от Юкатан. Без реки, които да осигуряват храна, прясна вода и лесен достъп, или богатства, с които да се сдобиеш, щом веднъж успееш да навлезеш дълбоко в джунглата, тези места се посещават рядко. Около Тулум се намира най-големият комплекс от подводни пещери в света, в които варовикът се разяжда с всяка капка вода. Но нито един от подземните проходи не е свързан с нашите езера.

— Някой си е харесал това място преди доста време — отбеляза той, разглеждайки каменното възвишение.

— Дори преди да дойдат маите, тук е имало хора. Някои от най-старите човешки скелети в Новия свят са били открити дълбоко в наводнените пещери край Тулум. Датират от времето, когато ледената епоха е изсмукала толкова много вода, че нивото на морето е било много по-ниско от сегашното.

— А тези руини тук? Били ли са разкопавани.

— Не. Те бяха, а и още са, изключително обещаващи. Но тази е любимата ми. Има нещо особено в усамотението й — нещо, което прави чувството за време осезаемо. — Лина се усмихна леко. — Никога не съм могла да го обясня. Това място просто ме привлича.

Хънтър разглеждаше буренясалите останки от онова, което някога бе било внушителна постройка. Едва забележими пътечки опасваха възвишението, водейки в противоположната посока.

— Е, и какво е това място? — попита, търсейки с поглед някакъв знак за вход.

— Гробница. Поне така смятаме.

— И Филип ли е идвал тук?

— Не и след като го измерихме. Преди десетина години открих руините, както и още няколко, като използвах дистанционна сензорна техника. Специален анализ на сателитни снимки на джунглата ме насочи в правилната посока. Дори обраслите руини отразяват различно светлината от обкръжаващата ги зеленина. Филип ги включи в регистъра като вероятно обещаващи нещо интересно и отново се зае със своята работа.

— С твоя помощ?

Тя присви устни.

— След продължително настояване. А аз му заявих, че ще присъствам на всички разкопки на това място. Затова — повдигна рамене тя — ги постави в дъното на списъка.

— И ти продължаваш да чакаш.

— През повечето време нямам нищо против. Даже се радвам, че могилата е тук и все още е недокосната.

Облъхна ги лек бриз. Звукът беше като от змии, увиващи се около тях, като сухо стъргане на люспи. Облаците в небето бяха рехави и не обещаваха дъжд.

— Какво според теб е представлявала тази могила?

— Филип казва, че е като всички останали руини в земите на Рейс Балам, само че малко по-ниска. Цветна пъпка от шестнадесети век, в края на горчивия път на маите.

— След идването на испанците ли? — попита Хънтър, като преценяваше възвишението и джунглата с очи по-скоро на хищник, отколкото на турист или археолог.

— Да, въпреки че не сме съвсем сигурни. Повечето старини наоколо са били изграждани от хора, които са напуснали родните си места след края на майската култура, който е предшествал испанците. Някои от руините, които открихме, са били активни няколко поколения преди 1550 г., но след това започнали бързо да се увеличават по брой и размери.

— Победени крале, търсещи нови тронове.

Лина се усмихна.

— Съмнявам се, че нашият прародител от страна на маите е бил цар. По-скоро любим син, който е видял испански надпис върху стената и е преминал на страната на победителите. Но родословието ни настоява, че е бил именно цар. В Мадрид имаме фамилен кръст, който поддържа това твърдение.

Хънтър поклати глава.

— А ти искаш да си останеш обикновената доктор Тейлър? Сигурно си подлудила цялото семейство.

— Те ми връщат услугата.

Бризът отново повя, почти призрачен в мълчаливото си присъствие.

Хънтър се зае да разглежда джунглата. Ако там имаше и други могили, не можеше да ги види заради гъстата растителност.

— Нали няма да възразиш да се разходя наоколо? — попита той.

— Върви. Ако имаше нещо от голямо археологическо значение, Филип щеше да е тук, а не да чопли земята в Белиз.

— Той, изглежда, е човек, който за нищо на света не би пропуснал възможността, независимо колко нищожна и далечна е тя, да си спечели съперник.

— Още не си го виждал, а вече го познаваш толкова добре.

— Ти си добър учител. — Хънтър скочи с лекота от ръба на скалата и се обърна да й подаде ръка.

Лина би могла да се справи чудесно и без помощта му, с което и двамата бяха наясно. Но само му се усмихна и му позволи да я вдигне на ръце. Преди да я пусне на земята, я целуна нежно и тя усети как светът около нея се завъртя.

— Баща ти може и да се държи като задник — каза, парейки с дъха си устните й, — но поне е създал една невероятна дъщеря.

Тя примигна, усетила внезапно парене в очите си.

— Благодаря ти.

— Не съм направил нищо. Заслугата е изцяло твоя.

Преди тя да успее да му отговори, той сведе глава достатъчно, за да впие устните си в нейните. Лина се обви около него като топлина от огън, потъвайки на свой ред в прегръдките му. Накрая, много бавно, Хънтър се изправи.

— Или ще престанем веднага, или ще трябва да разпродадем билетите и да използваме варовика като матрак — безсилно въздъхна той.

— Да разпродадем билетите ли?

— Много местни хора скитат из джунглата.

— О, така ли… — въздъхна тя. — С удоволствие ще изпробвам варовиковия матрак, но не съм съгласна с билетите.

— Разбрах. — Той също въздъхна шумно и си напомни всички причини, поради които би било неразумно да сваля гарда си за толкова продължително време, само и само да задоволи онова, което искаше тялото му. — Хайде, да вървим да разгледаме руините.

Тя го изведе на сравнително широк участък от пътеката и двамата се отправиха към могилата.

— Кой според теб е погребан тук? — попита той.

— Някой по-важен от хората, които са я строили — обясни тя. — Но сравнена с другите паметници от епохата на маите е наистина незначителна. Прекалено е изолирана и няма връзка с останалите.

— Може да е било някакво тайнствено място.

Тя го изгледа стреснато.

— И аз това си мисля. Или по-скоро го чувствам.

— Защо не си я проучила?

— Филип държи изключителните права върху находките в земите на Рейс Балам. Това е част от предбрачния договор, който е подписал. В замяна се отказва от всички законни претенции към наследството на Силия.

— Получава пръст и махва с ръка на единственото сигурно нещо — парите.

Лина се засмя странно.

— Майка ми се е омъжила, за да се махне от Юкатан. Филип се е оженил, за да получи възможност да копае в Юкатан. Старото китайско проклятие: Нека най-съкровените ти желания се сбъднат.

Хънтър подсвирна тихо.

— Животът е измамен…

— О, да. Дори в онези години Филип е бил заинтригуван от подмятанията за Кава’ил. Запознал се е със Силия на път за някакви разкопки в земите на Рейс Балам, спонсорирани от университета. Когато като малка прочетох Моби Дик, постоянно мислех за Кава’ил. Това е белият кит на баща ми, неговото обсебване. Колкото повече му се измъква, толкова по-голяма става жаждата му да го преследва.

— Гледал съм филма. Не свършва добре.

Усещането, че ги наблюдават, се появи отново. Не беше обикновеното чувство, което обзема човек в джунглата…

— Сигурна ли си, че тук сме съвсем сами? — попита той на английски.

— Докато не решим да изпробваме матрака, всичко е наред — отвърна му тя на същия език. — Местните май знаят това място дълго преди някой изобщо да се бе заинтересувал от него. То изобщо не ги притеснява. Вече не може да бъде разграбено и разпродадено на черния пазар.

В края на сечището се чу звук, подобен на пляскане на вейка върху плът. Вятърът беше горещ и необичайно сух за джунглата.

Хънтър последва Лина към задната страна на могилата и едва не се блъсна в нея, когато тя застина неподвижно на пътеката.

— Какво…? — подхвана той.

Тя вдигна треперещ показалец. Гласът й издаваше по-скоро гняв, отколкото страх, когато каза:

— Някои от камъните са разместени.

Който и да го беше сторил, се бе постарал да го направи почти незабелязано. На Хънтър му бяха необходими няколко секунди, за да види онова, което му показваше Лина.

— Не мога да повярвам, че грабителите са тук — прошепна.

Той вече беше успял да измъкне пистолета иззад гърба си. Държеше го плътно до бедрото си, защото не искаше да плаши Лина, освен ако не се наложеше.

— Най-ловките грабители, на които съм попадал — отбеляза тихо.

Лина затвори очи и се опита да сподави яростта, обзела я при мисълта, че нейното тайно място е било плячкосано. Миг по-късно ги отвори и видя онова, което бе привлякло вниманието на Хънтър.

Обикновен посетител не би могъл да забележи едва доловимото движение на камъните и растителността. Липсваха дупките, обичайните боклуци и небрежно струпаната кал, които обикновено бяха знак за нелегални разкопки.

Бризът се рееше над сенките и огрените от слънцето голи места. Погледът на Хънтър мерна нещо лъскаво.

Беше метал, а не стъкло.

Тръгна по тясната пътечка, виеща се между обраслите с мъх блокове на могилата. След четири крачки забеляза чисто парче месинг. Наведе се и го вдигна с лявата си ръка. Беше малко по-хладно от собствената му кожа и топло колкото земята. На задната страна на гилзата имаше печат с надпис: 7.62×39. Повъртя я между пръстите си, после приближи отворения й край към носа си, очаквайки да помирише барут, но мирисът беше едва доловим. Вероятно плод на въображението му.

— Кога за последен път е валяло? — попита той бързащата към него Лина.

— Не знам. Може да вали всеки ден, но времето по тези места е непредсказуемо, също като в Хюстън.

Хънтър стисна в дланта си празната гилза.

— Тук ми мирише на смърт. Може да е изстреляна преди дни или дори седмици. Месингът е все още лъскав.

Тя погледна пистолета в дясната му ръка.

— Друг калибър е — каза й с бледа усмивка.

Онова, което премълча, беше, че патронът най-вероятно беше от автомат Калашников 47.

— Но… — понечи да заговори Лина.

— Замълчи! — почти безмълвно й нареди той и я притисна зад себе си към тясна ниша в могилата. — Там има някой.