Елизабет Лоуел
Красива саможертва (16)

15.

Навън слънцето вече беше спомен, а тъмнината — съвсем истинска. Лина и Хънтър крачеха по павираната алея, хвърляйки странни сенки от идващата на нивото на коленете им светлина от ниско наредените лампи…

Никакъв шум не стигаше до ушите им. Наоколо всичко бе застинало неподвижно.

— Стара тръпка ли ти е този? — открито попита той.

— Не започвай — изръмжа Лина в мрака. — Понякога се чудя какво ли се върти в главата на Меркурио.

— Аз пък не. Иска те изпотена и в хоризонтално положение.

Тя леко смръщи вежди.

— Само в сънищата си. Докато ме забележи като жена, вече бях изживяла увлечението си по него.

— Неподходящ момент.

— Като се замисля сега, всъщност беше брилянтен.

Ръката му обви раменете й.

— Да.

Лина се обърна към него и понечи да заговори.

Устните му се впиха в нейните и внезапно Хънтър стана единственото нещо, което тя познаваше и което би могла да познава. Изчезнаха тъмнината, павираната алея и джунглата, която пръскаше наоколо упойващо ухание. Нямаше нищо, освен ударите на сърцето му, парещия му дъх и подобната на мълния страст, която се разрази в нея, докато й стана трудно да диша.

— Искам те гола — прошепна той, без да се отделя от нея.

— И в хоризонтално положение ли? — подразни го тя. Но думите й прозвучаха по-скоро като предложение.

— Във всяко положение, в което бих могъл да те имам, включително и права.

— Като кофичка сладолед?

— Да не си решила да скъсаш със свенливостта си?

— Мислих по въпроса…

Той потръпна, когато усети как езикът й погали врата му, а после се плъзна по очертанието на челюстта и се спря в плитката вдлъбнатина в брадичката му. Повдигна я, докато краката й се обвиха около ханша му, и притисна втвърдения си член към нея.

— Даа… Точно като фунийка със сладолед — изрече отмаляло. — Исках да те оближа цялата още снощи, но се страхувах да не те излапам наведнъж.

— Това сякаш беше много отдавна…

— А сега?

— Направи ме по-склонна към приключения.

Някъде зад тях хлопна врата. Хънтър неохотно отпусна тялото й, докато тя стъпи на земята, но все още толкова близо до него, че усещаше твърдите й зърна до гърдите си. Едва успяваше да си поеме дъх.

— Колата — каза й почти беззвучно.

В първия момент Лина не можеше да мисли за нищо друго, освен да продължи да се притиска към него. Щеше й се да бъдат голи. И тогава реалността я връхлетя като леден дъжд.

— Аз ще шофирам — прошепна тя. — Последната част от пътя е доста трудна, ако не я познаваш, още повече в тъмното. — Потрепери въпреки горещината и топлината на мъжкото тяло до нея. — Това, което направи с мен, би трябвало да се преследва по закон.

— Още не. Ще се върнем към тази част по-късно тази нощ.

— Баща ми е много консервативен.

— Аз също. — Той се усмихна и зъбите му се бялнаха в тъмнината. — Винаги съм мечтал да се покатеря по решетката до спалнята на любимата си на втория етаж.

— Чисто гол ли?

— Това е чак след като се озова вътре.

Лина се засмя. Искаше да го целуне още веднъж, но нямаше доверие в себе си. Затова се обърна към колата, която ги очакваше отпред. Когато се качи и пристегна предпазния колан, вече можеше да диша нормално.

Почти.

Ако престанеше да поглежда към скута на Хънтър.

Запали и пое по магистралата. Само за броени минути пъстроцветните светлини на Пуебло Тулум бяха изместени от случайните, зловещи проблясвания на животински очи, отразявани от светлината на фаровете. Олтари се появяваха и изчезваха като капризни призраци, погълнати от сенките на джунглата.

От време на време Лина отбиваше от магистралата по странични пътища, които ставаха все по-тесни, докато накрая преминаха в кални пътеки и наполовина павирани алеи.

— Беше права — отбеляза Хънтър. — Досега вече щях да съм се изгубил. Джипиесът показва само къде си, а не къде би искал да бъдеш. На картите на този район, които имам, тези криволици не са отбелязани.

— Така е, защото вече сме в земите на Рейс Балам. Обикновено централният вход към имението се поддържа в много добро състояние, но дъждовният сезон все още не е свършил. Възстановени са само най-изровените от водата места и няма да се предприеме нищо друго, докато земята не изсъхне напълно.

— Изглежда ми съвсем суха.

— Да — отвърна Лина, без да отмества поглед от пътя. — Тази година дъждовете бяха доста оскъдни. Но все още не е късно за някоя и друга буря. За доброто на селяните се надявам скоро да завали.

— Няма ли напоителни системи?

— Само там, където е била позакърпена древната канализационна система. Но дори тогава от канавките се е губела повече вода, отколкото е текла в тях.

Хънтър изчака, докато Лина преодолее силно изровен участък от пътя, преди да подхвърли:

— Меркурио смята, че поне един член от семейството ти се занимава с незаконна търговия с антики.

Последва продължително мълчание, през което оредяващата джунгла се люлееше леко от вятъра на светлината на фаровете. Все по-често се появяваха оголени варовикови скали, приличащи на зъби, които се бореха за надмощие с растителността.

— Така мислят повечето хора — кимна Лина. — Но досега никой не е успял да го докаже. А мнозина са се опитвали. Да си местен аристократ, съвсем не означава, че си неуязвим. Без успешния бизнес на Карлос в циментовата индустрия и предприятията ни за производство на махагон щяхме да сме бедни и да обедняваме все повече. Не без приноса на Силия.

— А селата в имението?

— Те са черни дупки за поглъщане на пари. Плащаме за религиозните им празници, за лечение, погребения, даваме пари за сватби и раждания, пращаме децата им на училище. В замяна те обработват земите ни, осигуряват ни прясна храна и дивеч и плащат наем за нивите.

— Звучи ми като чист феодализъм.

— Но е за тяхно добро. Те могат да живеят, където си поискат. Амбициозните и способните го правят. Но повечето от тях се връщат. Големите градове са жестоки към бедните.

— Което важи и за провинцията.

Лина изви рязко волана, за да избегне едно наклонено дърво. Гумите забуксуваха върху прекършените клони. Миризма на размазана зеленина нахлу през отворените прозорци.

— Значи не си чувала някой от семейството ти да копае незаконно в руините? — попита Хънтър.

— Слухове е имало винаги — бавно отвърна тя, — но след като Карлос пое бизнеса с цимент и махагон, веднага секнаха. Източникът на доходите ни е очевиден дори за онези, които ни мразят.

— Изглежда, тоя Карлос управлява желязно само с голи ръце.

Устните й се свиха.

— Или това, или се покрива. Или пък дупчи земите ни с незаконни разкопки, били те стари или нови.

— Остави достатъчно трупове и всички ще започнат да говорят, че наградата не си е струвала риска — кимна той. — Това е техника на управление, която никога не остарява.

— Трупове ли? — засмя се Лина. — Нищо чак толкова драматично. Маймуните вършат чудесна работа. Карлос се старае селяните да са щастливи. Но и те го правят щастлив. Точно това е вършил винаги родът Рейс Балам.

— И все пак Родриго, който познава тази част от Юкатан по-добре от самия дявол, вярва, че в имението ви има грабители на древни гробници. Меркурио би казал същото, ако не беше толкова зает да те очарова, за да смъкне шортите ти.

— А ти? — попита тя сковано. — Ти смяташ ли, че семейството ми е само малко по-добро от наркокартелите? На първо място парите и всичко останало след това?

— Вярвам, че ти си почтена… — Той погали страната й с пръсти. — И че тази джунгла пази повече тайни от самия ад и дяволски много трупове. Докато не разкрием някои от тези тайни, ще се лутаме беззащитни и уязвими из места, където и ангелите в доспехи ходят на пръсти…

Лина леко прехапа долната си устна.

— Аз съм наясно, че семейството ми, особено родителите ми, съвсем не са ангели — нито с доспехи, нито без. Но това не е като да повярвам, че са ме лъгали през целия ми живот.

Хънтър обмисли няколко възможни отговора, като се опитваше да намери онзи, който нямаше да нарани Лина.

— Който и да крие онези артефакти в момента, е корумпиран до мозъка на костите си — каза накрая, спомняйки си кланицата в подземието. — Той е по-опасен от чанта, пълна с тротил. Не искам да пострадаш, скъпа.

— Не бях в безопасност и в Хюстън.

— Така е. Но не можем да смятаме, че и тук никой не те застрашава…

— Значи… Ти смяташ, че семейството ми е… Мръсно е, така ли?

— Мръсно в смисъл замесено с наркотици? Не. Родриго не спомена нищо нито за дрога, нито за Маят — успокои я той. — Просто ми каза, че трябва да стоя колкото може по-далече от Юкатан. Но не намекна за нещо, което да заплашва теб.

— И все пак си тук.

Хънтър не отговори. Не се налагаше. Присъствието му говореше само по себе си.

Входът към имението на Рейс Балам не се охраняваше от нищо, освен от джунглата. Теренът беше съвсем слабо осветен, но достатъчно за Хънтър да забележи, че беше обширен и не много добре поддържан. Малки постройки — вероятно предназначени за гости, заобикаляха голямата къща както жилищни блокове луксозен хотел. Архитектурата беше смесица от майска и испанска, съчетавайки античното с модерното. Конструкцията сякаш проследяваше съдбата на рода Рейс Балам. Старите сгради бяха обновени, а новите бяха построени, след като семейството се бе замогнало.

— Очевидно Карлос се справя добре — подхвърли той.

— След като надрасна бунтарската възраст, започна да работи неуморно за фамилията. За разлика от дядо ми, който едва не го разори, като застана на неправилната позиция, Карлос стои далеч от политиката.

— Просто избягва светлината на прожекторите — кимна Хънтър. — Никой с много пари не страни от политиката, особено в Мексико.

Нямаше нужда да казва, че Карлос бе в челото на списъка на най-богатите бизнесмени в страната. Ако хората имаха нужда от цимент или махагон, нямаха голям избор, освен да го купят от някое предприятие на Рейс Балам.

Лина изключи фаровете. Джунглата сякаш се приближи и стана част от тъмнината. Звездите бяха забулени в облаци. Някъде светеше луната, но не тук и не сега.

Тя си пое дълбоко дъх и почувства, че се замайва…

— Обожавам тази миризма. Зелена, жива, напоена с аромат на цветя и топлина.

— Ти си у дома — усмихна се Хънтър.

Отговори му с тих смях.

— Никога не съм мислила за това място по този начин, но ти си прав. Най-ранните спомени са най-дълбоки. Сладникавата мистерия на джунглата, мелодичният детски смях, подвикващите една на друга жени на пазара, аромат на свинско, чили и натурален шоколад. Шокиращият допир с ледената вода, когато скачаш в подводна пещера в горещите дни. Играта на криеница сред руините, откъдето те наблюдават лица на богове. Музиката на живота, която е джунглата през нощта. Струва ми се толкова далечно и в същото време достатъчно близко, за да мога да го докосна.

— Много по-различно от Хюстън.

— Хюстън си има своята красота — отнесено изрече Лина, заслушана в звуците на джунглата. — Забързаният, напрегнат живот, усещането да си част от пулса на един гигант, магазините, предлагащи стоки от цял свят, ритмиката на различните езици.

— И артефакти, които свързват миналото с настоящето — допълни той.

— Това преди всичко. Хората, които са живели в Юкатан преди испанското нашествие, винаги са ме вълнували. А не толкова много често посещаваните от туристи места… Не ми изглеждат съвсем автентични, сякаш са донесени от други вселени.

Равномерният звук от двигателя се смесваше с шума, идващ от джунглата, която заобикаляше имението. Въпреки че мълчаха, те не бързаха да се разделят с интимността, която им предлагаше колата. Далеч от кръвта и страха.

— Никога не съм могъл да реша кое ми харесва повече — обади се Хънтър, — изучаването на блатния газ в детството ми или джунглата през зрялата ми възраст.

— А какво ще кажеш за градовете?

— Чудесни места, където можеш да си набавиш продукти, чисти дрехи, малко развлечения, добра храна и приятели. Колкото до мен, предпочитам зеленината пред бетона. Но не бих заменил големия град за по-малък. Чичовците ми са точно на обратното мнение. Мразят градовете и обожават Браунсвил.

— Аз пък се разкъсвам между любовта си към разкопките и възможността за знание, която предлага големият град — призна Лина. — Накрая разбрах, че имам нужда и от двете.

— Същото важи и за мен. — Той сплете пръстите си с нейните, наслаждавайки се на топлината на дланта й.

Тя се наведе толкова, колкото да отметне тъмната коса от лицето му със свободната си ръка. Мъжът се извърна леко и я целуна.

— Предполагам, че е време да влезем — каза Лина.

— Вероятно. Със сигурност вече някой ни е забелязал. Имаш ли някакво неприятно усещане, кожата ти настръхва ли?

Усмивката й сякаш освети вътрешността на колата.

— Свикнала съм да бъда наблюдавана от семейството си, когато съм тук. Аз съм единствената Рейс Балам от моето поколение.

— Нищо чудно, че живееш в Хюстън. Там няма кой да ти натяква, че ходиш боса или си забременяла — засмя се той.

— И не съм се омъжила — додаде Лина. — Това е особено важно за моето семейство.

— А за теб?

— Ако се случи — чудесно. Но не драпам с нокти и зъби да стане на всяка цена. Не искам брак като този на родителите си.

Още няколко прозореца на голямата къща светнаха. Втората редица лампи на височината на коленете, опасваща от двете страни алеята към верандата, беше запалена.

— Мисля, че пътят ни е нататък — посочи Хънтър.

Лина въздъхна.

— Сбогом, уединение. Не ме разбирай погрешно. Аз обичам близките си, но те могат да бъдат много обсебващи.

— Не съм виждал роднини, които не са.

Нито единият от двамата не направи движение, за да излезе от колата. Хънтър искаше да разгледа колкото може повече от имението, доколкото му позволяваха обстоятелствата.

Лина наблюдаваше него.

Въпреки архитектурните различия отделните постройки успяваха да се съчетаят в приятен ансамбъл. Посипани с натрошен варовик алеи ги свързваха с голямата къща. Градините бяха отрупани с местни и вносни цветя. Смесицата от ароматите им беше безмълвно приветствие и покана за гостите да останат и да се забавляват. Плясъкът на струите на фонтаните се смесваше в приглушена музика. Характерните за климата палми и ефектната бугенвилия^[1] на места скриваха мазилката и керемидите на покрива. Над широките балкони висяха каскади от цъфнали асми.

— Ето към това се стремеше Кручфийлд с цялата си чудовищност — прошепна Хънтър. — Но нищо не може да надхвърли парите и корените, пуснати преди векове. — Очите му привикнаха към тъмнината и забелязваха все повече детайли. След миг подсвирна тихо от изненада: — Знаех, че името на рода Рейс Балам датира отпреди цяла вечност — каза, говорейки колкото на нея, толкова и на себе си, — но едва сега започна да ми просветва, че си родена в имение с размерите на Род Айлънд^[2]!

Лина долови повече развеселеност, отколкото завист в изражението му. Беше толкова различен от Меркурио. Оценяваше вековната история на смесения род Рейс Балам, но не изпитваше необходимост сам да бъде приеман за аристократ на всяка цена. Нито пък се чувстваше унизен от това, че е обикновен поданик…

Наклони се към рамото му и притисна ръката му към лицето си. Много дълго бе търсила мъж като него…

— Обичам голямата кухня и семейната маса на Абюелита — каза тя. — Всичко останало е доста скромно. Когато бях дете, ми забраняваха да влизам в повечето от пристройките. След като навърших четиринайсет години, рядко прекарвах и няколко дни в къщата. През останалото време кръстосвах между разкопките и галериите, докато в един момент заявих на майка ми, че съм достатъчно голяма, за да живея сама, по свои собствени правила.

— Много бих искал да чуя този разговор — закачливо подхвърли Хънтър.

— Гледах на имението като на чужда собственост, а не на моя — продължи Лина. — Което си е точно така. Аз може да съм пряка наследница на рода ни, но съм жена. Земите никога не са били и няма да бъдат мои. Ако имам син, той ще получи всичко. Но ако бъдат само дъщери, ще остане под попечителство, докато някоя от тях не се сдобие с наследник.

— Значи семейството ти не следва испанския обичай да разделя земята между момчетата, а парите между момичетата?

— Предполагам, че са приели модела на маите, въпреки че, Господ е свидетел, повечето от наследниците на управниците не са наследявали нищо, освен смъртта. Узурпаторите са приемали името на предишния цар или са слагали началото на своя собствена династия и са налагали своето. — Загледа се в цветята и в джунглата, която обгръщаше всичко наоколо. — Всъщност никога преди не се бях замисляла върху това. Единственото, което ме интересуваше, беше да ме допуснат до семейните разкопки.

— Чия собственост е сега? — осведоми се Хънтър.

— В нотариалния акт е записано името на Абюелита. Получила го е по наследство. Най-смешното е, че през по-голямата част от живота си е пребивавала в едно село, което се казва Иксюмел.

— Тук останали ли са много от рода Рейс Балам?

— Не чак толкова. Повечето се разпръснаха. Братовчедите ми не искат да имат нищо общо с Тулум. Дори Карлос живее в Хюстън и идва само от време на време.

— Интересно. С изключение на зловещите олтари и някакъв мистичен мъж с прякор Маят, Тулум много ми харесва. Но пък, от друга страна, винаги съм имал особено отношение към Юкатан.

— Ами, за мексиканците да си от Тулум, е нещо като да си от…

— Браунсвил? — с усмивка я прекъсна Хънтър. — Само една крачка над Хиксвил?

— Нещо такова.

Самотна фигура застана на прага на предния вход на голямата къща, осветяван само от запалените в коридора свещници. Лампите на верандата се включиха, очертавайки силуета на Силия Рейс Балам.

Както винаги, Лина остана поразена от красотата на майка си. Тя изглеждаше като истинска аристократка, каквато си беше по рождение. Тази вечер носеше изключително елегантен черен панталон и обувки с много високи токове. На раменете й бе наметнат смарагдовозелен шал с бродирани със златни нишки майски фигури, частично закриващ черната копринена блуза, която стилно подчертаваше предимствата на тялото й. Голям кръст от смарагд в златен обков висеше между гърдите й на дебела верижка от двайсет и два каратово злато.

Дори и на тези високи токове Силия беше с няколко сантиметра по-ниска от дъщеря си.

Ето как се справя с това, осъзна за пореден път Лина. Нещо толкова дребно и чувствено е винаги подценявано. Мъжете никога няма да подминат тази Венера джобен формат.

Силия спря на най-горното от многото стъпала, които водеха към алеята. Около нея като рамка се спускаха каскади от ароматни цветове.

— Майка ти — каза Хънтър, въпреки че не можеше да види ясно лицето на жената.

— Как разбра?

— Наследила си нейната фигура и елегантност.

Лина го погледна стреснато. Никога не бе смятала, че притежава сексапила на майка си. От мисълта, че Хънтър я възприема по този начин, по тялото й премина топла вълна.

Силия махна небрежно и заслиза предпазливо по стъпалата. Дори на слабата светлина чувствеността в походката й беше поразяваща.

— Аз не се движа като нея — отбеляза Лина.

— Не. Ти си далеч по-секси. Дългите ти крака подсилват ефекта, който високите токове не могат да постигнат.

— Спри, преди да съм се сгушила в прегръдките ти!

— И това би трябвало да ме обезкуражи? — тихо се засмя Хънтър.

После се наведе и захапа леко ръката й с нежност, която я остави без дъх. Тя се насили да се отдръпне, защото майка й приближаваше към тях.

Вятърът повяваше на топли талази през отворените прозорци на колата като дишане на едро животно.

— Хънтър… — предупреди го тихо.

— Да, знам. Майка ти се задава като гръмотевична буря. Време е да видим колко лошо ще стане.

Излезе бързо от колата и я заобиколи. Помогна съвсем ненужно на Лина да слезе, след което леко затръшна вратата като истински кавалер. Тя се усмихна леко и го улови за ръката, казвайки му без думи, че няма никакво намерение да се преструва, че ги свързва единствено работата.

— Сигурна ли си? — тихо попита той.

— Да — прошепна в отговор в ухото му тя, повдигайки се на пръсти. — Силия уважава силата.

— Коя е твоята спалня?

— Отзад, на втория етаж. Стаята в най-южния ъгъл. — Внезапно се усмихна. — С перила от ковано желязо на терасата. Внимавай с бугенвилията. Има остри тръни.

— Не съм очаквал по-малко препятствие по пътя към спалнята на принцесата — подразни я той и бързо я целуна по врата.

Силия забърза към тях.

Двамата забавиха крачки. Той имаше достатъчно време да прецени жената, която приличаше повече на по-голяма сестра на Лина, отколкото на нейна майка.

От сведенията, които бе прочел, знаеше, че Силия се бе сдобила с единственото си дете след тежко раждане едва на седемнайсет. Въпреки това изглеждаше само с няколко години по-възрастна от дъщеря си, което беше свидетелство за добрите й гени и високите постижения на съвременната пластична хирургия.

— Лина — каза Силия и разпери ръце да я прегърне. — Крайно време беше! — Думите бяха изречени на испански.

Въпреки че се наведе да отвърне на ласката, Лина все пак си оставаше по-висока от майка й, която беше на токове…

Тези дълги крака подсилват ефекта, който високите токове не могат да постигнат.

Споменът за думите на Хънтър й помогна да се почувства много по-женствена въпреки измачканите от пътуването дрехи.

— Казах ти, че ще дойда за рождения ден на Абюелита и за отпуската си — изрече тя на английски.

Силия се нацупи кокетно и продължи на испански:

— Цяло щастие е, че Абюелита настоя този път да отбележим годишнината й в тесен семеен кръг. Знаеш, че изцяло разчитам на теб за организацията на всеки семеен празник.

— Наистина ли? Досега не го бях забелязала — възрази на английски Лина.

Хънтър се опитваше да убеди сам себе си, че не бе чул Силия на два пъти да натъртва върху думата семеен, но знаеше, че беше точно така.

Което не убягна и на Лина.

— Силия, това е Хънтър Джонстън — каза все така на английски тя, като преднамерено се притисна към него. — Приеми го като много, много близък приятел. Хънтър, това е Силия Рейс Балам, майка ми.

Изражението му не се промени, което не му струваше почти никакви усилия. Начинът, по който Лина произнесе думата много, беше декларация за интимност. Когато ставаше въпрос за хвърляне на ръкавица, очевидно се бе учила от експерти.

Той й се усмихна, показвайки преднамерено чувството на топлота и обвързаност, което изпитваше.

За да не го забележи, Силия трябваше да носи превръзка на очите. Стиснатите й в тънка линия устни издаваха, че не харесва онова, което вижда.

— Сеньора Рейс Балам — каза Хънтър на испански с дълбок глас, като произнасяше всяка дума с лекота, сякаш говореше на родния си език, — за мен е удоволствие и чест да се запозная с вас. Сега разбирам кой е източникът на красотата на Лина.

И зачака ответната реакция.

Със спокойствието на бизнес дама и елегантността на кралица Силия му протегна ръка. Хънтър я улови с двете, давайки й възможност да направи разлика между едрите му, загрубели от работа пръсти и собствената й деликатност.

— Мистър Джонстън — кимна жената, превключвайки на английски. — Толкова е… Неочаквано.

— Хиляди извинения — продължи на испански той. — Двамата с Лина просто решихме, че е крайно време да се запозная със семейството й.

Лина също умееше да владее изражението си. Беше си сложила безизразната маска още когато бе тръгнала да поздрави майка си. Преднамерено потърка бузата си в рамото на мъжа до нея в нежна любовна ласка.

Силия наблюдаваше с очи, които не пропускаха нищо. Онова, на което ставаше свидетел, изобщо не й допадаше, но беше прекалено предпазлива, за да си позволи да се хвърли в неизследвана територия.

— Но, разбира се — измърмори тя. — Малките й приятелчета винаги с нетърпение очакват да се запознаят със семейството й.

Преводът гласеше: Мъжете виждат в нея единствено изгодна партия за брак.

— Тя е ваша дъщеря — отбеляза Хънтър. — Представям си как бракът ви с доктор Филип Тейлър също е бил изненада за фамилията. — Тогава се усмихна.

Но това не беше неговата топла, загадъчна усмивка. Беше ясно заявление, че ако Силия искаше открита война, щеше да си я получи. Филип може и да произхождаше от стар бостънски род, но не можеше да се нарече аристократ. Ала тя се бе омъжила за него въпреки липсата на пари и знатно потекло.

Силия примигна и промени първоначалната си преценка. Той може и да преследваше богатството на дъщеря й, но в никакъв случай не беше нито слаб, нито глупав. Което беше истинската беда. Баба й не пазеше в тайна желанието си момичето да се омъжи за мексиканец от добро семейство.

Лина говореше нехайно, сякаш не долавяше опасните искри, които прехвърчаха под любезния разговор.

— Помислих си, че това ще бъде чудесен подарък за рождения ден на Абюелита. Знам колко се тревожи, че не харесвам мъжете.

Хънтър едва не се задави. Хвърли й бърз поглед отстрани, на който тя отговори с усмивка, подсказваща колко много харесва точно един определен мъж — Хънтър Джонстън.

Лина определено се забавляваше от ситуацията и той не искаше да я лиши от това удоволствие. Имаше чувството, че й беше дошло до гуша да я сватосват с избрани от тях кандидати и да й напомнят, че е неин дълг да им осигури наследници.

— Изглеждаш изтощена, скъпа моя… — Силия поведе дъщеря си към къщата. — Мистър Джонстън ще ти донесе багажа, докато поздравиш…

— Хънтър не ми е лакей — сряза я Лина. — Стаята за гости на втория етаж срещу моята приготвена ли е?

— Не. Всички стаи вече са разпределени.

Толкова много гости за скромния семеен празник на Абюелита?, със сарказъм си помисли Лина, но на глас каза само:

— В такъв случай една от къщите ще свърши работа.

Майка й застина на мястото си.

— Абюелита и Карлос няма да одобрят да спиш в една стая с нашия… С госта.

— Всеки от нас ще бъде в отделна — сви рамене дъщерята, сякаш за нея нямаше никакво значение.

— Ти ще отседнеш в собствената си стая. Мистър Джонстън ще се настани в къщата до тази на Филип.

— Стори ми се, че току-що каза, че всички стаи в къщата са разпределени за гостите.

— Карлос не би пуснал никого в твоята. Мъжете, които ще спят в голямата сграда, са охранители, а не гости.

— Бодигардове ли? — едва не извика Лина.

— Разбира се. От години имаме охрана. Просто не си забелязала, защото не прекарваш вътре повече от няколко часа, преди да се втурнеш към калните разкопки на баща ти.

— Изглежда, и Карлос е обхванат от параноята на Филип.

Силия повдигна рамене.

— Животът се промени. Особено сега. Всеки луд е пристигнал в Юкатан, за да отпразнува разрушаването на стария свят и началото на новия. — Погледна към Хънтър — Надявам се, че вие не сте от тези заблудени души.

Той се усмихна.

Лина се намръщи.

— Не, мадам — каза й на английски. — Красивата ви дъщеря е единствената примамка, която ме доведе в Юкатан. Но в Тулум наистина е истинска лудница.

— Идиоти — отсече Силия. — Хукнали да преследват легенди като селянчета — пеперуди. — Зави по една от пътеките, губеща се в мрака. — Елате, мистър Джонстън. Можете да се настаните в Касита Ценоте, докато отведа Лина в стаята й. След като се поосвежите, наберете тройката по вътрешния телефон. Ще изпратим някого да ви доведе в къщата.

Лина не възрази срещу отделните стаи. Касита Ценоте беше доста стара, но далеч по-подходяща от конюшнята, която според подозренията й бе първоначалният избор на майка й.

— Аз ще го заведа. Сигурна съм, че си прекалено заета с предстоящия рожден ден на Абюелита и пълната с охранители къща.

В първия момент на Хънтър му се стори, че майката на Лина няма да се съгласи да ги изпусне от поглед. Тогава Силия му даде напътствия как да се ориентира и се обърна към дъщеря си:

— Тръгвай с мен. Имаме да си говорим за много неща, а часовете ни са ограничени…

Лина погледна към Хънтър, който й се усмихна с такава топлота, че тя се изчерви.

— Няма проблеми, мила — каза той. — Много ме бива сам да намирам правилния път.