Елизабет Лоуел
Красива саможертва (24)

23.

Лина беше облечена само в загърната червена памучна пола, придържана единствено от изработена от обсидиан карфица. Тя трябваше да се чувства изложена на показ и дори унижена, докато следваше Карлос по почистената павирана алея, водеща към голямото езеро. Но беше прекалено заета да пресмята шансовете си за бягство, за да се притеснява, че е почти гола. В крайна сметка женските гърди за маите не бяха фетиш и единственото им предназначение беше изхранването на децата.

Докато се движеше между кордон от мъже към очакващия я олтар, нито един от тях не й отправи похотлив поглед. Ако не друго, трябваше да се отдаде дължимото на поведението им. Тя беше само техният път към създаването на новия свят на маите. Главата й беше вдигната високо, разпуснатите коси се развяваха от всеки порив на вятъра.

Искаше й се да я беше остригала до дъно. Дългата коса можеше лесно да се сграбчи, за да я върнат обратно в плен, ако реши да се изплъзне. Тя отново погледна към здравите, мускулести мъже, застанали съвсем близо до нея.

Трябваше да избяга.

По някакъв начин.

Чаках цял живот да срещна Хънтър. Проклета да съм, ако изгубя бъдещето си заради лудия си братовчед и също толкова побърканите му последователи.

Без да обръща глава, тя търсеше начин да побегне. Независимо колко бавно пристъпяше, с всяка крачка възможността за това намаляваше.

Докато вървеше от джунглата към подводната пещера, я обзе чувство за нереалност. То се подсилваше от светлината на факлите, античните костюми, сухия вятър, превиващ дърветата, и подобните на хищни нокти мълнии, раздиращи нощта с гънки, нажежени пръсти. Имаше някаква сюрреалистична красота в това да види Ценоте де Балам такова, каквото го бяха лелеяли предните й. То беше обградено от поклонници, които виждаха във водата портал към друг свят, обещаващ началото на нова ера.

Босите й крака почти не усещаха изравнените варовикови павета, водещи към ръба на пещерата. Когато вятърът престанеше да духа, наоколо ставаше съвсем тихо. Безмълвието беше също толкова призрачно, колкото и тъмната, притихнала в очакване вода. После идваше следващият порив. Големият кладенец се превръщаше в широко отворена уста, вдишваща и издишваща, поглъщаща реалността с всяко свое дихание. Когато пресъхнеше, всичко щеше да се превърне в сън.

В кошмар.

Четиримата мъже, облечени като бакаби, се приближиха до могилата, недалеч от ръба на пещерата. Заобиколиха я и започнаха да се кланят и да се изправят като един. Онова, което от другата страна се бе сторило на Лина като натрупани на купчина цветя, се оказа тясна платформа, направена от увивни растения и листенца от цветя.

Някъде откъм тълпата се разнесе нисък, приглушен вой от раковини. Четиримата поддръжници на небето се раздвижиха като танцьори до самия ръб на пропастта и хвърлиха зеленината и листата в бездната.

Водата мълчаливо погълна поднесения й дар.

Звуците от раковините замлъкнаха.

На мястото, където беше стояла цветната платформа, се открои висок до кръста и дълбоко изрязан олтар на Чак Мол, изваян от варовик и осветен от пламъците на факлите. Поддържаха го тежки, извити крака, наподобяващи змии. Мъждукащите отблясъци ги караха да изглеждат виещи се и извиващи се като живи. От две големи кадилници, недалеч от фигурата, се издигаше гъст дим, наситен с миризма на изгоряла смола.

И двете бяха точни копия на онези от снимките на Хънтър. Никога преди не беше виждала олтара, което означаваше, че е бил скрит на части в джунглата и е бил сглобен по-късно за церемонията тази нощ.

Бих се почувствала поласкана от всички тези приготовления, ала в случая не става въпрос за нищо лично. Просто за кръв.

За моята кръв.

Четиримата бакаби, облечени в бяло, черно, жълто и червено, заеха полагащите им се места около наклонената статуя на Чак Мол. Изсеченото от камък лице изглеждаше съвсем живо на светлината на пламъците и сякаш се усмихваше от задоволство или развеселеност.

Карлос се обърна към нея. Дългите разноцветни пера на главата му сякаш потръпваха незабележимо при всеки полъх на вятъра, но бяха достатъчно здрави, за да издържат дългия преход от храма до пещерата.

Без да откъсва очи от Лина, той протегна лявата си ръка. Мигновено върху нея се появи направена от кости кадилница с издялани от обсидиан остриета, наподобяващи редица от черни хищни зъби. Беше увита в парче кожа от ягуар. Дланта му се обви около камъка и го стисна силно, докато от нея потече кръв.

Изражението на лицето му не се промени.

— Отне ми години наред, докато разбера жертвата, която изискваше от мен Кава’ил, за да ме зачете като достоен — заговори Карлос. — Разочарованията, кръвта, дори мъжествеността си. Но агонията… Тя е начинът да получиш всичко. Това е дарът на Великия бог.

Лина наблюдаваше със смесица от възхищение и ужас как Карлос вдига жезъла високо, така че всички да видят кръвта, стичаща се по раменете му. Вълна от одобрение и облекчение се разнесе из насъбралата се тълпа.

Много бавно, стиснал ръката си в юмрук, за да се увеличи притокът на кръв, Карлос се завъртя в кръг, показвайки на всички готовността си за саможертва. Лина почти очакваше да издърпа дългото парче плат около бедрата си и да разкрие разкървавения си пенис, но очевидно това не беше част от церемонията.

Тя въздъхна омаломощена, благодарна и за малките чудеса. Вече беше видяла достатъчно от тялото на братовчед си в храма. Очите му все още бяха замъглени от изтърпяната болка, тялото му продължаваше да се разтърсва от преживяната агония.

Карлос завърши обиколката си и отново доближи кадилницата до тялото си.

— Имаш избор дали сама да отидеш до олтара — каза й на английски, — или пък моите хора ще те отнесат с подобаващо уважение и ще те завържат за него.

Не иска да опорочава жертвоприношението с насилие, помисли си с ужас Лина.

Но определената жертва със сигурност имаше намерение да осуети намеренията им.

— Предпочитам да не ме връзват — процеди през зъби. Няма как да избягам, ако съм прикована към проклетия ви олтар.

Карлос притвори очи и наклони глава към нея в жест, наподобяващ преклонение.

— Ти достави удоволствие на Великия бог. Това означава, че си достойна за него.

В тялото й сякаш се разля огън. Усети, че у нея се надига ярост, каквато не бе изпитвала никога досега. Благодаря ти за комплимента, че ме смяташ за някаква фанатична глупачка. Нямам търпение да дочакам мига, в който ще сритам непотребните ти топки към Новата ера.

— Към олтара! — нареди й той на английски. — Върви сама, за да могат всички да видят готовността ти за саможертва. Легни по гръб, с вдигнати над главата ръце. Краката ти трябва да докосват бедрата на Чак Мол.

Лина не възрази. Колкото по-скоро накараше братовчед си да се приближи до мястото на жертвоприношението, толкова по-скоро щеше да се озове в обсега на силния й, мускулест крак.

Ще избягам.

Трябва.

Пристъпи към студения камък и без ничия помощ се отпусна в мъртвешката прегръдка на Чак Мол.

Карлос се свлече на колене. Около него в кръг се скупчиха няколко мъже. Когато се отдръпнаха и той се изправи, на лицето си носеше маска от обсидиан.

С нея изглеждаше още по-ужасяващ.

Изпод претрупаната си с бродерии дреха той извади нещо, което приличаше на малка кутийка. Лина веднага се сети, че това е ръкописът на Кава’ил. Кръвта от наранените му ръце се стичаше върху изрисуваното дърво, добавяйки още следи върху тъмните петна по капака. Много внимателно разгърна пергамента и започна да чете.

— Четиримата бакаби ще придобият божиите лица и техните одежди, така че посоките на света ще удължат сакралната нощ.

— И пожертваната кръв ще бъде първична — монотонно подхванаха мъжете.

— Свещеният дим от смолата ще се издигне и светлината на Венера ще го вдиша в тъмнината.

— И жертвата ще придобие собствено лице.

— Небето ще се нажежи до бяло и земята ще се разтърси от завъртането на Великото колело.

— И жертвата ще бъде безценна.

— Този Ах Мун^[1], зеленият стрък царевица, с корени, здраво вкопчени в земята, и с върхове, докосващи небето…

— И жертвата ще бъде подготвена.

— Който е посял семената…

— И жертвата ще бъде оплакана.

— Който ще спази спогодбата…

— И жертвата ще се примири.

— Този, който получава свещената истина на боговете…

— И жертвата ще бъде съвършена.

— Той ще владее силата на черния нож.

— И жертвата ще стане избраница на боговете.

— Чак Мол ще нахрани боговете, докато се заситят. Ксибалба ще се слее със средния свят — извисяваше глас над напрегнатата тишина Карлос. — Кукулкан ще позволи на небето да се сгромоляса. След унищожението всичко ще се възроди в най-съвършения си вид.

Наоколо цареше мълчание. Дори вятърът беше утихнал.

— Аз зная кой е моят господар и какво иска от мен. Той ще спази своето обещание.

Когато Карлос се изправи и вдигна папируса в дясната си ръка, поклонниците се раздвижиха, издавайки звук като разбудила се древна змия.

Лина потръпна и си пожела братовчед й да се намираше само мъничко по-близо до босия й крак. Видя как двама мъже в автентични костюми се приближиха до него с приведени глави. Носеха му нещо, увито в кожа от ягуар.

— Можете да го покажете — разреши им Карлос на местно наречие.

С треперещи ръце единият от мъжете разгърна пакета и извади неравно изрязано във формата на сърце парче плат.

Дълбоката пещера сякаш си пое дъх и после го издиша в един-единствен общ звук. Светлината на факлите потрепна.

Тълпата чакаше, унесена в захлас.

Карлос протегна окървавената си лява ръка. Докосна пакета изключително внимателно, сякаш държеше сърцето на малко колибри. Когато го вдигна високо над главата си, всички, с изключение на най-пищно облечените присъстващи, паднаха на колене.

— Това — каза той на юкатански диалект и гласът му проехтя над вярващите, — е неговото обещание. Това е същината на Кава’ил, който очаква да се слее с първия свещеник цар от Ерата на Царете.

Тълпата изстена благоговейно.

Лина забеляза как платът около бедрата му се развя от порива на вятъра, после отлетя съвсем. Искаше й се да изкрещи, но не издаде нито звук. Знаеше, че й остава твърде малко време. Трябваше да изчака мълчаливо момента на своето отмъщение.

— Това много дълго беше отлагано — продължи той, загледан право в очите на Лина, — защото очакваше моята ръка, докато Колелото отброяваше последните часове на човечеството. И то вече започна. Мълниите са брадвата, с която Кава’ил ще отсече подпорите, ще им отнеме силата и ще подготви всичко за новото начало. Аз съм ключът. Вие сте ключалката. Заедно ще отключим времето.

Нисък монотонен вопъл се изтръгна от тълпата и отекна в обширната бездна под краката й…

 

 

Когато Хънтър забеляза светлината на факлите, изгаси големия фенер и забави ход. Дишаше учестено и тежко. Зареди автомата и си даде малко време очите му да привикнат към тъмнината и пулсът му да се нормализира. От онова, което беше видял сутринта, знаеше, че около подводната пещера имаше достатъчно разчистено място, за да се поберат поне стотина души. Новата пътека се простираше под ъгъл между онази, по която бяха минали, и широкия, покрит с варовиков прах път, водещ към имението на Рейс Балам.

Приглушен монотонен звук, напомнящ дишането на див звяр, се носеше през джунглата около пещерата. Дочу мелодия от керамична флейта, но не можеше да определи откъде идва. Звуците сякаш излизаха от самия кладенец, повтаряйки възгласите на тълпата.

Усети как косъмчетата по кожата му настръхват.

Отскачаше от сянка в сянка, докато последните му стъпки не го отпратиха до коленичилите благоговейно май, скупчили се около сечището. Онова, което видя, го накара да застине…

Лина.

Беше жива, полугола, легнала върху олтара с вързани ръце. Нищо не притискаше тялото или краката й към камъка. Оформен като Чак Мол, олтарът беше разположен на около два метра от ръба на Ценоте де Балам. С всяко нейно дихание звукът от раковините ставаше все по-пронизителен. Вятърът люлееше пламъците на факлите. Бръмченето на монотонните гласове изпълваше затвореното пространство, зареждайки го с очакване.

Тялото й изглеждаше напрегнато, а не отпуснато и упоено. Никъде по него не се виждаше кръв. Хънтър се надяваше, че ако започнеше да стреля, тя ще успее да избяга или поне щеше да намери прикритие зад каменния олтар.

Поклонниците пееха все по-високо с всяка минута, съкращаваща живота на жертвата. Лицето на Чак Мол изглеждаше подигравателно с разтворените челюсти, готово да погълне толкова течност, колкото му предоставят. И да покаже на всички присъстващи, че хората бяха само временни приносители на кръвта, която в крайна сметка беше предназначена единствено за него. Мъждукащите отблясъци на факлите придаваха зловещото усещане, че змиите, украсяващи краката на олтара, са живи, увиващи се една около друга и нямат нито начало, нито край.

Пронизителният вой на насъбралата се тълпа се извиси до писък, раздиращ нощната тишина.

Хънтър зареди автомата. Оръжието не беше много прецизно. По-скоро беше създадено да сипе безразборно олово, отколкото да порази нарочена мишена.

Нямам възможност за точен изстрел. Прекалено много хора има около нея. Твърде много камъни, в които куршумът може да рикошира. Шансът да я нараня е почти равен на този да я освободя.

Кой от всички е Карлос? Със сигурност нито един от облечените като поддръжници на небето. Може би един от двамата с костюми, обсипани с обсидиани и пера.

Чакай. Онзи, покрит с кожа на ягуар и с черна маска. От обсидиан, разбира се. Да, това трябва да е той!

Хънтър вдигна автомата и пръстът му застина върху спусъка.

Без каквото и да е предупреждение насъбралото се множество се изправи и го скри от поглед.

Мамка му…

Безразборната стрелба би могла да нарани Лина, да накара Карлос да я убие веднага и със сигурност щеше да разбуни тълпата. Но в крайна сметка щеше да стигне и дотам, ако се наложеше.

Но още не.

Ругаейки тихо, Хънтър се промъкна откъм джунглата през сечището и накрая намери малко възвишение, което му даваше добра видимост към Карлос. Събралите се богомолци продължаваха да извисяват глас, възхвалявайки могъществото на боговете си.

Лина лежеше между присмехулното лице на Чак Мол и неестествено повдигнатите му колене. Бавно вдигна завързаните китки над главата си. Тялото й беше напрегнато, вибриращо от изпълващия го живот.

Карлос тръгна към нея и застана неподвижно до фигурата на Чак Мол. Разпери ръце, които сякаш се изгубиха в тъмнината и в шумоленето на вятъра. В едната държеше ръкописа, в другата стискаше някакъв пакет. Ножът от обсидиан проблясваше от колана, препасващ кожата от ягуар, с която беше наметнат. Светлината от факлите се разливаше по черната маска като мазна вода. Невъзможно беше да се разчете каквото и да било изражение. Кръвта се стичаше по лявата му ръка и се размазваше по кожата му.

Проблесналата светкавица накара маската да засияе сякаш отвътре. Въздействието беше хипнотично, ужасяващо и засягаше онова първично начало, чието съществуване хората отричаха.

След ослепителната светлина настана много по-дълбок мрак.

Монотонното пеене на поклонниците се извиси над шума на тълпата. Звукът от каменните инструменти се издигаше до писък, по-скоро дразнещ, отколкото мелодичен, докарващ струпалите се хора до лудост или до екстаз.

Множеството потръпна и някак внезапно замлъкна.

— Аз държа в ръцете си най-свещените предмети — извика към небето и към Кава’ил Карлос. — Дай ми знак!

— Това е моят ръкопис, кучи сине! — някъде откъм тъмнината се провикна Филип.

Всички застинаха и се обърнаха по посока на гласа.

Лина присви крака и събра цялата си останала сила. Петите й болезнено се забиха в слабините на онзи, който трябваше да стане неин екзекутор. Изтърколи се от статуята на Чак Мол откъм страната, по-близка до кладенеца. Притичвайки край поразените мъже, облечени като бакаби, тя скочи във водата и потъна в дълбините й.

Нощта сякаш избухна.

Със силата, дадена му от обзелата го лудост, Филип разбута насъбралата се тълпа и се втурна към Карлос.

Хънтър вдигна автомата и стреля, добавяйки допълнително объркване към настъпилия хаос. Подпирайки се на дръжката на оръжието, той забърза към статуята на Чак Мол, където за последен път бе видял Лина.

Попаднал под ударите на Филип, Карлос изкрещя:

— Нееееее…

Поклонниците се раздвижиха, нададоха вой и се втурнаха към мъжа, който дърпаше пергамента от ръцете на Карлос. Остриета на мачете проблясваха като зъби, когато тълпата се спусна към боричкащите се мъже. Разхвърчаха се факлите на онези, които стигнаха до самия ръб на дълбоката вода, след което се оттеглиха обратно в злокобната, потънала в тишина тъмнина.

Малкото останали запалени пламъци не осветяваха нищо. Нямаше ги четиримата бакаби, нямаше го Филип, нямаше и следа от Карлос или артефактите. Хънтър беше сам с празния олтар и покритата с павета от дялан варовик пътека, водеща към подводната пещера. Дори вятърът беше утихнал.

— Лина! — изкрещя той.

Никой не отвърна на отчаяния му вик.

Стиснал автомата в едната си ръка и с големия фенер в другата, той застана на самия ръб на кладенеца и насочи силния сноп светлина към повърхността на водата. Първото нещо, което видя, бяха две окървавени тела, носещи се сред безбройните листенца от цветя и зеленина. Останките на Филип и Карлос бавно потъваха в дълбините.

— Лина! — извика отново той.

И пак нищо, освен тишина.

Продължаваше да кръстосва тъмната бездна със светлината на мощния фенер. Върху развълнуваната повърхност се носеха червени, жълти, бели и черни парчета от дрехите на четиримата бакаби.

Тогава видя тъмна коса, завързани китки и грациозни очертания на женски рамене… Тя се бореше с нещо, което се опитваше да я повлече към дъното.

Хънтър хвърли автомата, отстъпи назад достатъчно, за да се засили, и скочи в бездната. Образувалият се водовъртеж едва не засмука фенера, но успя да го задържи. Отвори очи, откри бълбукащите мехурчета въздух на повърхността и с помощта на мощния лъч светлина започна да се оглежда за Лина.

Още преди да я види, чу името си, изречено на пресекулки. Преви се, колкото да измъкне ножа от ботуша си, стисна го между зъбите и се отблъсна към нея. Тя се бореше да се задържи над водата, но я затрудняваха завързаните ръце и червената пола, увита около краката й. Първото нещо, което успя да хване, беше дългата й коса. Дръпна я силно, за да извади главата й.

— Извърти се по гръб — нареди й високо. — Стой неподвижна, за да освободя ръцете ти.

Лина шумно си пое дъх, закашля се и се подчини въпреки водовъртежа, опитващ се да я засмуче към дъното. Обърна се непохватно.

— Хванах те — извика Хънтър.

Тя отново вдъхна дълбоко и, кашляйки, заговори на пресекулки:

— Трябваше да стоя тихо… докато… се уверя…

— Не се тревожи. Всички са изчезнали. — Или са мъртви.

Когато вече можеше да диша нормално, той сряза връвта, пристегнала китките й. Сега плуваше по-уверено и му помагаше да я отърве от плата, заплетен около краката й.

— Ранена ли си? — попита тревожно.

— Не. А ти?

Едва тогава отново усети пулсиращата болка в главата си. Порязаният му крак също напомни за себе си.

— Нищо сериозно.

— Страхувах се, че няма да имам възможност да ти кажа.

— Какво?

— Обичам те.

Усмивката му беше бледо отражение на примигващите пламъци на факлите.

— Това си струваше изпитанията през тази нощ. И аз те обичам. — Притегли я към себе си и я целуна бързо. — Хайде, мила. Да си вървим у дома.

Заедно заплуваха към ръба на Ценоте де Балам.