Елизабет Лоуел
Красива саможертва (6)

5.

Хънтър напусна сградата на музея и дори не забеляза усилващата се, странно суха горещина на деня. Крачеше с ловки стъпки, макар отстрани да изглеждаха измамно лениви, докато прекосяваше пространството до паркинга, където бе оставил очукания си джип. Вървейки, припряно набра номера на Джейс.

— Какво има? — попита веднага, щом приятелят му отговори.

— През цялото време, докато си подсмърчал около сексапилната преподавателка, аз преглеждах записите от камерите на онези складове, докато очите ми кървясаха…

— Не съм подсмърчал, а вършех работа — възрази Хънтър. Това беше половината истина.

— Чудесна работа, щом можеш да се докопаш до нея. Открих нещо интересно.

Аз също, мислено отбеляза Хънтър, докато се качваше в джипа, чийто гюрук беше свален. Кожата й ухае на канела.

— През една от нощите, записани от охранителната камера — продължи Джейс, позовавайки се на дигиталните записи, които се изтриваха през три седмици, — охранителят е направил извънредна обиколка на помещението. През останалото време е действал автоматизирано като робот.

— Аха… — изсумтя Хънтър и завъртя ключа. Моторът заработи моментално. Само външният вид на колата беше неугледен. Всички части работеха по-добре от нови. — В моя апартамент ли си?

— Да, не искам Али да заподозре, че нещо не е наред, понеже не съм хванал автобуса за работа, както обикновено. Можеш ли да ме вземеш? Днес е денят й за пазаруване.

— В автобусите е ужасно — съгласи се Хънтър. — Особено ако си с деца и натоварена с покупки.

— При това бременна. — В гласа на Джейс се прокрадна усмивката на мъж, все още влюбен в жена си.

— Вече съм на път — съобщи приятелят му.

Няколко минути по-късно спря пред блока, в който се намираше жилището му. Джейс го очакваше, облечен в дънки, сандали и чиста синя риза, чиито ръкави бяха навити над лактите заради жегата. Лекото спортно яке изглеждаше доста неуместно, но подсказа на Хънтър, че под него има нещо скрито.

— Портиерът отишъл ли е близо до стоката? — попита Хънтър, докато Джейс се настаняваше до него в джипа.

— Това може да го каже само престъпникът. Записващите механизми се задействат единствено при движение. Някои от момчетата се оплакваха от това и от липсата на достатъчно камери, които да покрият целия район, но началството не им обърна внимание.

— Камерите струват пари. Къде отиваме?

Джейс съобщи адреса и джипът се включи в натовареното градско движение. Хора пъплеха от всички страни, лица с бледи оттенъци се смесваха с тъмен махагон. Каубойските шапки си приличаха една с друга, независимо дали бяха направени от кожа, филц или от слама.

— Пазачът може да е прекарал няколко минути в зоната, където са се съхранявали артефактите — поясни Джейс. — На записите го виждах да се появява и да изчезва, но не и какво прави. Видеонаблюдението не покрива цялата пътека.

— Той от редовния персонал ли е?

— Фигурира в списъците и от време на време го викат на работа. Но след онази нощ неочаквано си е взел отпуск, който е започнал преди три дни.

Хънтър повдигна вежди.

— Интересно…

— Така е, затова хайде да почукаме на вратата му и да му зададем няколко въпроса.

— Как се добра до адреса му?

— По обичайния начин.

— Със съдебно разпореждане ли? — изгледа го недоверчиво Хънтър.

— Ами, как пък не… Отидох да се срещна лично със завеждащия Връзки с обществеността на Деуот Индъстриал Сълюшънс и му обясних, че би могъл да разговаря с мен или пък да изчака да се върна със съдебно разпореждане да ми бъдат предоставени всичките му лични папки, за да сверя номерата на социалните му осигуровки с тези в националната база данни.

— Наистина си постъпил по обичайния начин. А аз си мислех, че не бива да показваш значката си никъде.

— Брюбейкър да си гледа работата.

Хънтър се усмихна.

— Знаеш ли къде точно се намира този адрес?

— В централното гето.

— Значи си наясно…

— А защо, мислиш, ми трябваше компания? Да отида там сам, би било истинска лудост. Майка ми не е отгледала глупави деца.

Когато най-сетне успяха да се измъкнат от натовареното движение и да се озоват на търсеното място, Хънтър бе истински доволен, че с Джейс говореха и на местните диалекти. В този район английският не беше дори втори език.

— Някога бях лошо момче — каза той, докато паркираше джипа.

— Винаги си бил такъв.

— Хората поглеждат в честните ти кафяви очи и ти доверяват дори първородното си дете.

Джейс се разсмя.

— Знаех си, че ми завиждаш. Заслужаваш си го заради твоя студен английски поглед.

Хънтър паркира джипа до разбит мръсен тротоар на една пресечка от къщата. Стотици изхвърлени хартийки се носеха наоколо от лекия бриз. Той измъкна ключа от стартера, пъхна го в предния джоб на дънките и слезе. Нямаше смисъл да си прави труда да заключва. През повечето време в автомобила му нямаше нищо друго, освен кал и боклуци. Нямаше нито радио и антена, нито метални украшения или какъвто и да било багаж. Нищо, което си струваше да бъде откраднато.

Няколко минути по-късно Джейс вече разглеждаше двуетажния блок.

— Трудно е да се повярва, че е съвсем нов.

— Строен е през пръсти… Олющил се е само за една година.

— Обзалагам се, че вътре мирише на плесен, а в коридорите се носи воня на котешка пикня.

В горещината тежката смрад достигаше до тротоара.

— Кажи ми, че сме попаднали на погрешно място — подхвърли Хънтър.

— Никога не съм те лъгал.

— А какво ще кажеш за блондинката, за червенокосата и за сиамските близначки? — иронично продължи Хънтър.

— Какво за тях? — невинно попита Джейс.

Хънтър поклати глава и заобиколи разбитото стъкло на вратата, която висеше на пантите и се поклащаше, пропускайки вятъра, мръсотията и всеки, който проявяваше интерес към замърсения коридор. Вътре общо бетонно стълбище с ръждясал метален парапет водеше към втория етаж. Всяко стъпало беше счупено и напукано. Встрани от площадката се издигаше наклонена пирамида от смачкани кутии от бира и заплашваше всеки момент да се срути.

— Ако нашият човек наистина е крадец — промърмори Джейс, докато следваше приятеля си, — не го бива много в занаята му…

— Липсата на контрол върху емоциите е довела до провал и много професионални престъпници — сухо отбеляза Хънтър. — Това посещение от любезност ли е, или е чисто професионално?

— От любезност. Чудили сме се как е, защото отдавна не сме го виждали, безпокоили сме се за него…

Зад вратата на апартамента се разнесе бесен лай, който стигна до истерия, когато кучето ги надуши. Някой му изкрещя на смесица между английски и испански да млъкне и да върви по дяволите. Животното изскимтя и отново настана тишина.

Хънтър огледа горната площадка за евентуални изненади. Не забеляза никакво движение.

— Очевидно всички са заседнали пред телевизора с кутия бира — подметна Джейс. — Имаш ли някакво оръжие?

— Обичайното. — За Хънтър това означаваше скрит в ботуша му нож. — Как се казва нашият човек?

— Лерой Рамирес Ландри. Първата врата отдясно.

— Да се надяваме, че мистър Ландри не се занимава с някакви глупости.

— Да се плаща наем за такова място, си е чиста глупост — отбеляза Джейс.

— Ти поемаш вратата — нареди Хънтър. — Аз ще те прикривам.

Джейс мина покрай приятеля си, който оглеждаше коридора с присвити очи. Апартаментът на Ландри се намираше най-близо до стълбите. Това улесняваше евентуално бързо оттегляне.

Внезапното чувство, че някой го наблюдава, накара Хънтър да погледне назад към улицата. Усещаше се като мишена още откакто напусна залата за лекции заедно с Тейлър. Много странно…

Долу нищо не помръдна, освен една бездомна котка, която тършуваше в боклука за остатъци от храна и се оглеждаше за лениви плъхове.

Джейс почука на вратата на апартамента. Разнесе се глух звук, сякаш вратата беше куха.

— Била е избивана с ритник от касата — каза той шепнешком.

— Забелязах още от стълбището.

— Имаш орлов поглед. Твърде много време си прекарал в джунглата.

— А как иначе се оцелява — сряза го Хънтър.

— Не искам да споря, просто констатирах.

Джейс почука отново. Не обичаше да крещи високо: Гранична и емиграционна служба, освен ако не му се налагаше. Нямаше смисъл да предизвиква масово паническо бягство от сградата.

През счупеното стъкло на вратата лъхна вятър и разлюля пирамидата от празни бирени кутии. Откъм отсрещната страна на коридора се разнесе кратък кучешки лай.

И отново настана тишина. Беше обгърнала всичко, подобно на мръсотията.

Двамата знаеха, че в този момент всички телевизори бяха изключени.

— Или нашият човек не си е вкъщи, или се крие — тихо каза Хънтър. — Останалите са наясно, че сме тук.

— Каква изненада.

— Така е. Но ако случайно се подпреш на тази врата и тя вземе, че поддаде, чисто формално това не се смята за влизане с взлом — подметна Хънтър.

И посочи процепа с ширината на палец, зеещ между талашитената плоскост и касата.

— Човече, цял ден се надявам някой да ме въвлече в още някое дребно нарушение.

— Не се отчайвай. Може и в престъпление…

Джейс се почеса по врата, където се впиваше нахлупената му обратно бейзболна шапка.

— Е, аз съм силно загрижен за безопасността на всеки, който може да бъде замесен в престъпление. Наистина трябва да проверим това място. Имам предвид, с оглед на собствената му безопасност.

— Ти си толкова съвестен гражданин — подхвърли с ирония Хънтър. — Как го постигаш?

— Като водя порядъчен живот.

— Забрави редовните молитви.

— Те са работа на Али. — Джейс натисна с ръка вратата, която се отвори със скърцане. — Опа, я виж това… Разбита е. Най-добре да влезем и да видим дали с нашия мистър Ландри всичко е наред.

Той отвори вратата широко и отстъпи встрани. Хънтър вече беше зад него, готов да го покрие при необходимост. И двамата имаха еднаква подготовка, усъвършенствана през годините.

Вътре нямаше нищо. Не се виждаше жив човек. Пердетата се развяваха от вятъра. Бяха толкова мръсни, сякаш стопаните ги бяха използвали вместо салфетки.

В апартамента не се чуваше нито звук.

Тясната стая като че ли се гърчеше от страх под слънчевите лъчи, промъкващи се през отворения прозорец. Масата за кафе бе отрупана с небрежно разкъсани пликове за писма. Празни бутилки от уиски стояха сред смачкани кутии от цигари и препълнени пепелници, от които фасовете стърчаха като вдигнати предупредително показалци.

— Човек остава с впечатлението, че е живял само от никотин и алкохол — отбеляза Джейс. — Няма дори опаковки от готова храна.

— Затова пък има лотарийни билети — подметна Хънтър.

Пъстроцветните късчета бяха разхвърляни из целия под като празнични конфети.

Джейс направи няколко стъпки навътре. Партньорът му го последва, прикривайки го.

Телевизорът беше изключен, но Хънтър забеляза, че прахът от екрана е забърсан с отворена длан. Мръсотията по краищата се бе напластявала от много време. Приближи опакото на ръката си до монитора. Беше студен. Също като стаята, охлаждана от климатика, който се включваше и изключваше с бръмчене.

— Изглежда, от доста време не се е прибирал тук — предположи Джейс. — Но нямам намерение да отварям хладилника, за да проверя пресни ли са продуктите.

— От колко? — попита Хънтър.

— Струва ми се, от няколко дни. Може би повече.

— Вони ужасно, но не като от разлагащ се труп. Задната стая?

Джейс кимна и тръгна към вътрешността на апартамента.

— Неоправено легло — каза той, след като надникна в спалнята.

— Много щях да се учудя, ако беше подредено.

Отвори рязко вратата, притискайки я плътно до стената.

— Никакви видими следи от борба.

— Освен ежедневната битка да си осигури бира, цигари и лотарийни билети — допълни Хънтър. — И никакви артефакти.

— Човече, изобщо нямам желание да претърсвам това място в опити да ги открия — измърмори Джейс. — Дори само това, че стоя тук, ме кара да искам да измия ръцете си колкото може по-скоро.

Измъкна от джоба на якето си пакет ръкавици и подаде един чифт на партньора си. След като ги сложиха, той отвори, доколкото можа, плъзгащата се врата на гардероба, като внимаваше да не я измъкне от затлачената от мръсотия релса.

— Няколко ризи, панталони, работни дрехи с логото на охраната на Деуот — изброяваше тихо. — Скъсани обувки за тенис. Джапанки. Мръсни чорапи.

Хънтър оглеждаше банята с размери на ковчег. Никакви рафтове. В полуотворените чекмеджета бяха захвърлени използвани самобръсначки и твърди корички от сапун. В коша се въргаляха дрехи за пране, но недостатъчно, за да се скрие нещо под тях.

— Огледахме ли вече всичко тук? — неутрално попита той.

— Кучият му син — изръмжа Джейс, свали с рязко движение шапката си и я хвърли върху мръсния линолеум близо до леглото. От пода се вдигна рехав облак прах и се разнесе във въздуха.

— Не се връзвай толкова — приближи се към него приятелят му. — Ще ги намерим тези антики. Ако не тук, то някъде другаде.

Наведе се, за да вдигне захвърлената шапка. Но в момента, в който я сграбчи, забеляза нещо.

— Трябва ли ни съдебно разпореждане, за да извадим каквото и да било изпод кревата? — попита Хънтър.

— Не, просто си видял скорпион да лази до обувката ти, настъпил си го и си приклекнал, за да се убедиш, че си го смачкал — веднага се отзова Джейс.

— А, точно така. Хм, гадината избяга. Но я да видим какво имаме тук.

Хънтър измъкна тежък тъмносин сак.

— Едва ли е стоял отдолу дълго — отбеляза партньорът му. — Все още е чист.

Изработена от някаква компания с името Елит, дебелата материя бе подплатена с нещо, подобно на найлон, което изглеждаше така, сякаш можеше да спре куршум. Картоненият етикет още висеше на една от дръжките, прикрепен с тънка пластмасова нишка. Спортна академия.

— Намира се на около километър и нещо оттук — обясни Джейс. — Голям магазин. Продават много евтино. Отвори проклетото нещо най-после!

— Няма как антиките да са вътре. Не е достатъчно тежък — отвърна Хънтър и дръпна ципа.

Приятелят му коленичи до него и започна да рови из сака. Издърпа завито на руло парче хартия. Цялото съдържание се оказа от три части.

— Разгърни я — нареди Хънтър, като сам грабна един лист и започна да го приглажда върху мръсния под. — Не разполагаме нито с достатъчно време, нито с достатъчно пари, за да предоставим това на Отдела за разследване на местопрестъплението, нали?

— Те се занимават само с убийства, а не с кокошкарски случаи като нашия.

Хънтър погледна към купчината смачкана хартия.

— Дори ако антиките са били увити в нея, едва ли ще се открият кой знае какви улики. Шлифованият обсидиан не се рони…

— Какво забеляза? — тревожно попита Джейс, след като гласът на приятеля му замря.

— Обработеният минерал обикновено е с остри ръбове, които биха срязали хартията. Виждаш ли? Ето по този къс има прорези, сякаш в него е било увито нещо остро, което го е пробило.

— Хей, тук пък има следи от кал! — извика Джейс развълнуван.

— По-тихо! На това място и стените имат уши. Какво намери?

— Прилича ми на парче керамика…

— Увий го отново. Познавам експерт, който ще ни каже какво е точно.

Докато приятелят му внимателно завиваше находката, Хънтър разтвори циповете на всички седем отделения на сака и прокара ръка по плътния найлон. Не откри нищо, освен логото на производителя…

— Чантата наистина е съвсем нова — заяви той.

Джейс събра всичко, освен рекламния етикет, измъкна от якето си найлонови пликове и прибра в тях внимателно сгънатата хартия. Сетне ги напъха в джобовете си.

— Честна дума, много ми се иска да си поговоря с Лерой Ландри — каза той.

— А аз с удоволствие бих ти помагал.

Хънтър постави етикета в седмата преграда, закопча циповете на останалите и натика сака обратно под леглото. Двамата направиха дискретен оглед на останалата част от апартамента. Нямаше нито стационарен, нито мобилен телефон. Липсваха шкафове, където би могло да бъде скрито нещо. В хладилника имаше само две бири и няколко мухлясали парчета месо. До кофата за боклук се въргаляше смачкан на топка лист хартия. Най-отгоре бе изписано логото на Граничната и емиграционна служба, останалата част беше празна.

— Като се изключи разлепването на линолеума, разпарянето на матраците и смъкването на тапетите, май приключихме — каза Джейс. — Хайде да надникнем…

Пронизително изскърцване на спирачки, последвано от рязко спиране на кола, се разнесе точно пред блока.

Хънтър бързо отскочи до прозореца на голямата стая, огледа внимателно улицата и вдигна два пръста.

— Трябва да се измитаме оттук — прошепна приятелят му. — Не ми харесва идеята да ни тикнат в затвора.

Те безшумно се измъкнаха от апартамента, като оставиха вратата леко открехната, както я бяха намерили. Смъкнаха найлоновите ръкавици, прекосиха площадката и се прехвърлиха на терасата точно преди да се появят новите посетители.

Двама добре облечени мъже, спокойни и с решителни погледи, минаха през зейналата входна врата и се насочиха към втория етаж. На слънцето дългите им черни и съвсем прави коси блестяха. Чертите им бяха по-скоро характерни за маите, отколкото за мексиканците. Каубойските им ботуши изглеждаха неприлично скъпи. Въпреки че бяха средни на ръст, те се движеха така, сякаш бяха истински исполини.

Щом забеляза Хънтър, единият сякаш за миг го разпозна. След това лицето му отново стана безизразно. Непознатите мълчаливо изкачиха стълбите и един след друг минаха покрай двамата приятели.

Джейс припряно заслиза по стълбите.

Хънтър изруга високо на тексаско-мексикански диалект и се вкопчи в парапета.

— Пак този проклет спазъм — каза на същото наречие, облегна се на перилото и неестествено изви левия си крак. Лицето му се сгърчи от болка.

Джейс понечи да извика нещо, но размисли.

Двамата мъже спряха нерешително пред апартамента на Ландри. Заговориха помежду си на някакъв език, който звучеше като един от многото разпространени в Мексико местни наречия, използвани много преди времето, когато първите испански завоеватели бяха пристигнали в Новия свят.

Хънтър не разбираше нито дума.

— Добре ли си, човече? — извика приятелят му на същия диалект.

— Е, ще оживея — отвърна той, докато разтриваше прасеца и коляното на левия си крак. — Прекалено съм стар, за да ме блъскат, докато играем футбол.

Джейс веднага схвана намека му.

— Извинявай, не исках да се стоваря върху теб.

— Да бе… Поне сега ми помогни да сляза, за да не пострада и другият ми крак.

Двамата се стараеха да стоят през цялото време с гръб към апартамента на Ландри, но Хънтър имаше изключително развито периферно зрение.

Единият от непознатите почука силно по разбитата врата.

— Искаш ли да се облегнеш на мен? — попита Джейс.

— Ще вървя сам. Все пак имай готовност да ме подхванеш, ако залитна. — Хънтър направи първата си неуверена стъпка, след което заслиза бавно към изхода…

Зад тях вратата на Ландри се отвори със скърцане.

Щом се отдалечиха достатъчно от сградата, двамата бързо закрачиха към джипа.

— Да държим блока под око — съвсем тихо и вече на английски предложи Хънтър. — Паркингът на магазина за алкохолни напитки отсреща ще свърши работа.

— Нещо си хареса тези две контета, а? Сториха ми се прекалено изискани за този квартал.

— Не е престъпление да държиш на външния си вид. Но ако бизнесът им е свързан по някакъв начин с Ландри, значи наистина ги харесвам.

Хънтър чакаше на паркинга, докато Джейс влезе в заведението. След малко се върна с две кутии невероятно мазни буритос^[1] и две бутилки портокалова сода. Влезе в джипа и подаде на приятеля си половината от покупките. Седяха един до друг, отпиваха, поглъщаха лакомо тлъстата храна и чакаха.

Измина половин час.

Никой не излезе от сградата.

След час се мярнаха само няколко местни жители.

Изнизаха се още двайсетина минути…

— Влизам — заяви Джейс.

— И с какво обяснение?

Той докосна кобура на рамото си, скрит под якето.

— Нарича се деветмилиметрово разрешително.

Хънтър понечи да възрази, но вместо това излезе от колата. След като Джейс пое риска, той не можеше да го изостави.

Тръгнаха обратно бавно и безшумно. Горещият следобед преваляше. Наближаваше ранната вечер с обещание за прохлада. Зелените върби, опасващи улицата, бяха единствената глътка свежест сред бетона и мръсотията.

Колата, която беше спряла пред блока със свистящи спирачки, все още беше там.

Двамата поеха по мръсните стъпала, водещи от улицата към входа. Влязоха през вратата със строшеното стъкло, изкачиха се по неугледното стълбище и прекосиха площадката на втория етаж. Всичко си беше същото, както го бяха оставили преди час…

Единствената промяна беше отворената врата на апартамента на Ландри. Сега през нея безпрепятствено можеше да мине малко пони, без дори да се докосне до ръбовете й.

Вътре цареше истински хаос. Масата и столовете бяха преобърнати, телевизорът бе захвърлен на пода, вратата на спалнята зееше, чаршафите бяха разкъсани, матраците разпрани…

— Това е било послание, а не претърсване — отбеляза Джейс.

Измъкна пистолета и го прилепи плътно до бедрото си, в случай че някой от съседите влезеше в апартамента. Двамата безшумно пристъпиха навътре. Хънтър се отправи направо към спалнята.

Синият сак беше изчезнал.

Джейс започна да ругае на смесица от испански и английски, която със сигурност не беше научил от майка си. Хънтър не закъсня да го последва.

— Не мога да повярвам, че са успели да се измъкнат под носа ни — ядосваше се Джейс.

— Обзалагам се, че отзад има авариен изход. Или пък са слезли в някой от апартаментите на първия етаж, заплашили са наемателите и са излезли през прозореца — предположи Хънтър. — Все някак са изчезнали, а ние с теб останахме с пръст в уста.

— И сега какво? — притеснено попита Джейс.

— Дай ми хартията и парчето керамика. Ще те откарам до вас. Или пък ще те оставя у нас, ако е още рано да се прибереш. Можеш ли да видиш номера на колата им от тук?

— Бас ловя, че е крадена.

— Няма смисъл. Това долу е жалка таратайка. А онези двамата изглеждаха като тузари…

— Ще запиша номера. Ще видя и какво мога да изтръгна от този Лерой Ландри — рече Джейс. — А ти какво ще правиш?

— Първо смятам да потърся доктор Тейлър и да я попитам какво мисли за парчето керамика.

— При такава жена, с гореща латиноамериканска кръв, си се загрижил за някакви разбити грънци. Човече, имах по-добро мнение за теб.

Хънтър се усмихна загадъчно.

Двамата излязоха навън, оставяйки апартамента така, както го бяха заварили.