Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beautiful Sacrifice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta 63 (2016)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Красива саможертва

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 05.10.2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-26-1149-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7530

История

  1. — Добавяне

13.

Океанът изглеждаше тюркоазен под следобедното слънце и изпращаше лениви вълни към песъчливия бряг. Хиляди туристи се бяха струпали в Козумел. Скъпи хотели лъщяха като сватбени торти, поглъщайки светлината и излъчвайки свой собствен брилянтен отблясък. На другия край на отпускарската вълна бяха хора с раници и студенти, които се бяха разположили по периферията на плажовете или се готвеха за екскурзии в джунглата. Независимо от класата на почиващите алкохолът се лееше, смазвайки добре работещата машина на търговията и културата.

Лина вдишваше дълбоко и се чувстваше като разцъфнала орхидея. Вече се чувстваше у дома сред горещината и влагата. В съзнанието й се върнаха всички спомени от детството — броденето из дебрите на джунглата, гмуркането и плуването в прохладните води на залива, яденето на изключително пикантна храна.

— Имаме ли време да хапнем нещо? — попита тя Хънтър, докато вървяха към агенция за евтини коли под наем. — Бих убила човек за един добър пибил[1]. Всъщност дори и за лош.

— Уговорил съм се да се срещна с Родриго на едно място, наречено Ла Али Азул[2], което се намира на Ескобар авеню. Сигурен съм, че там сервират добър пибил. Но ще се наложи да се храниш сама.

— И защо?

— Познатият ми не е от добрите момчета — отвърна той.

— Точно затова ми е и толкова полезен.

— Да не би срещите с неприятни хора да са друг аспект от работата ти? Нещо като личната охрана?

— Информацията е най-важният ни ресурс — обясни той.

— Няма нищо по-полезно за нормалното протичане на една операция от това, да знаеш какво ще бъде времето в района.

— С други думи — да.

— Приятните хора не са от голяма полза, когато става въпрос за залавяне на сериозни престъпници.

Хънтър нае стар Форд мустанг с регистрация на Куантана Ру. Прахта от разбитите пътища се бе напластила в постелките на пода. Напуснаха малкия паркинг и се отправиха на юг по магистралата към Канкун за мястото на срещата. Пейзажът бе потънал в зеленината, избуяла около варовиковото плато, до което бяха поставени много повече табели за открити олтари, отколкото той си спомняше. Но, от друга страна, не беше прекарал достатъчно време в цивилизованата част на Юкатан.

— Правило ли ти е впечатление да има толкова много светилища? — попита той.

— Всъщност не — мръщейки се, отвърна тя. — Дори по това време на годината подобно религиозно залитане ми се струва прекалено. Навсякъде се виждат кръстове на маите…

— Как така на маите?

— Кръстът е бил един от основните им символи много преди да се появят испанците. Някои текстове интерпретират значението на местните кръстове като предвестник на затъмнението, на края на Дългото броене, когато свършва календарът им.

— Ох, отново две хиляди и дванадесета…

Лина сви рамене.

— Разпределението на времето е било от основно значение за маите. Много повече, отколкото съвременните цивилизации с нашата обсебеност от минути, часове и наносекунди. Те са визирали доста по-големи периоди, но със същата цел. Всичко, което може да бъде измерено, може и да се контролира.

— Правилата на съответната култура — подметна Хънтър. — Също като при нас.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, че говорим на испански, откакто сме пристигнали.

Отначало изглеждаше стресната, после развеселена.

— Прав си. Дори не бях забелязала. Може би Абюелита ще ти прости в крайна сметка, че си обикновен гринго. Имаш забележителната способност да влияеш върху хората.

— От онова, което ми разказваш за прабаба ти, останах с впечатлението, че е огън жена…

— О, точно такава е. Убедена съм, че ще надживее всички ни.

Той се усмихна на обичта, прокраднала се в гласа й.

Растителността ставаше все по-рядка и от двете страни на разклоняващия се път се появяваха ниски постройки. Повечето от тях бяха тухлени, с обикновена мазилка, с огради от ковано желязо и целите обградени с малки билбордове и електрически жици, приличащи на човешки вени.

Никой не ги беше проследил от летището. Никой от рядко минаващите коли не проявяваше интерес към тях.

— Имаш ли чувството, че някой те наблюдава? — обърна се към нея той.

— Не.

— Уведоми ме, ако усещането ти се промени.

— Впечатлена съм… — подметна тя.

Хънтър автоматично погледна към огледалото за обратно виждане.

— От какво?

— Ами не само не се присмиваш над предчувствията, а дори им вярваш.

Устните му се свиха в тънка усмивка.

— Който не им се доверява, не преживява дълго време нито в джунглата, нито щом пресича улицата.

Спря колата възможно най-близо до адреса, даден му от Родриго. Не че му го бе съобщил с охота, още повече, след като го беше събудил посред нощ. Но беше добър ход да не го притиска прекалено.

Населението наоколо беше почти сто процента местно, което веднага правеше Хънтър различен от всички останали. Беше прекалено висок. С необикновено светли очи. Тенът на Лина се смесваше много по-сполучливо с тълпата, но и тя стърчеше поне с една глава и над най-високите мъже.

Родриго нарочно е избрал такова място, мрачно си помисли Хънтър. Сигурно за да ми отмъсти, че настоях да се срещнем.

Миризмата на океана и на прясно сготвена храна насищаше тропическия въздух. Беше прекалено рано за обяд, но не и за по една бира. Компаниите по улиците бяха нещо обичайно — струпани пластмасови столове, пейки или просто приклекнали на тротоара хора. Сутрешният открит пазар беше вече затворен. На други места обаче се развиваше муден, но сигурен бизнес. Бански костюми и плажни чанти бяха изложени до сламени шапки и характерни ризи в бледи нюанси. Ако Хънтър имаше такава в куфара си, би трябвало да я облече.

Никой не му обръщаше особено внимание — едрите мъже не бяха такава рядкост, но Лина определено привличаше погледите. И не фигурата ги впечатляваше, а по-скоро лицето. Нафукани мъжкари, които иначе се движеха самонадеяно, сега отстъпваха да й направят път. Децата се взираха в нея, за което майките им тихо им се караха.

— Отнасят се към теб като към кралска особа — тихо отбеляза Хънтър на английски.

— Нося гена на фамилията Рейс Балам — повдигна рамене в отговор тя. — Виждат я около руините почти всеки ден.

— Хмм… А пък аз си мислех, че се дължи на ръста и на красотата ти.

— Е, на височината, може би. Останалото е само в очите на наблюдаващия.

— Значи семейството ти е доста известно тук.

— Нещо като рода Кенеди, само че с около пет столетия по-стара история.

— Не се държиш като принцеса.

— Когато се погледна в огледалото, виждам доктор Лина Тейлър, американка. И съм точно това. Останалото, прието буквално, е минало. Нещо, което е грижа на Абюелита и Силия.

— Но не и твоя.

— Както вече споменах, изборът да съм американка си е чисто мой.

Хънтър продължаваше да се оглежда, но освен красивия пейзаж, който Лина приемаше за даденост, не забелязваше нищо тревожно. Нищо, от което кожата му да настръхне.

Дано сме оставили всичко зад гърба си в Съединените щати, пожела си мислено.

Но не би заложил живота на любимата жена на тази надежда.

— Виждаш ли онова кафене, през две сгради, на отсрещната страна на улицата? — попита я той.

— Да. Там правят наистина добър пибил. Или поне приготвяха последния път, когато идвах тук.

— Никога не бих допуснал, че можеш да посещаваш такива места.

Лина прибра кичур коса зад ухото си. Беше стегнала тежките къдрици в импровизиран кок на главата си с помощта на сребриста шнола.

— По онова време имах вкус към приключенията, но никога не посмях да вляза вътре. Купувах си храна за вкъщи.

— Седни на маса в центъра на заведението. Така ще мога да те държа под око.

— А ти къде ще бъдеш?

— Където и Родриго — обикновено близо до задния вход.

Лина премисляше последните му думи, докато прекоси улицата и влезе в кафенето. Вътре имаше малки, стабилни маси, напълно подходящи за клиентите. Настани се на една в центъра на помещението.

Десетина крачки след нея се появи и Хънтър. Забеляза жената и Родриго с един-единствен поглед. Както очакваше, мексиканецът седеше в най-тъмния ъгъл. Не че мракът тук беше нещо изключително — след ослепителното слънце отвън заведението приличаше на пещера.

В един ъгъл на заемащия почти цяла стена бар бе обособен олтар, който предлагаше мускали със светено масло и цветя. Всъщност това беше най-свежият кът в цялото помещение.

Осветлението не беше включено, вероятно за да се прикрие гледката на обичайната мръсотия и нахалните мухи. Единственият лъч светлина идваше от проблясващия от време на време екран. Музиката беше смесица от типични мексикански ритми и хитове, възхваляващи наркотрафикантите.

Родриго се беше отпуснал зад цяла редица празни чаши от текила и купчина лимонови кори, от които бе изстискана и последната капка сок. Къса незапалена свещ се мъдреше върху посипаната със сол повърхност. До нея се извисяваше почти изпразнена бутилка.

Без да каже дума, Хънтър дръпна свободния стол и седна до него зад нашарената с резки маса. И двамата мъже имаха свободна видимост към входа.

— Казах ти да не идваш — обади се мексиканецът тихо и почти нечленоразделно.

— А пък аз ти отговорих, че ще дойда на всяка цена.

Хънтър извади двеста долара в банкноти и му ги подаде под масата.

— Ако информацията ти се окаже полезна, ще има още — обеща той.

— Точно затова съм тук. Поне засега. Довечера летя. Сбогом, Юкатан. Ще се върна, когато лудите изчезнат…

— А олтарът зад ъгъла?

Родриго се вторачи в тъмната бутилка от текила до ръката си.

— Питай лудите.

— Сега разговарям с теб. — И точно на теб току-що дадох две стотачки.

Мъжът вдигна поглед към него. Дори в мрака очите му бяха кървясали.

— Всички стари демони излизат от джунглата. Всички стари истории, над които хората се надсмиват, докато не видят кръвта, след което или започват да вярват, или умират.

— Наркобароните ли? — подметна Хънтър.

Събеседникът му поклати глава. Лъч приглушена светлина премина като мазна струя през рошавата му брада, която в неговия случай изглеждаше по-скоро нелепо, отколкото като израз на мъжественост.

— Наистина ли смяташ да ходиш в Тулум, както ми каза вчера? — попита той.

— Защо?

— Ужасни неща стават там. Много по-лоши, отколкото тук.

— Кой стои зад тях?

— Умрелите не говорят. Аз играя мъртвец.

— Е, за две стотачки би могъл да живнеш малко.

Хънтър наблюдаваше Лина с ъгълчето на окото си. Тя разговаряше със сервитьорката. Двете жени бъбреха оживено и се усмихваха. Лина осветяваше мрачното заведение като пламък, но хората, които я оглеждаха, когато беше влязла, отново се бяха съсредоточили върху храната и дъвчеха съсредоточено.

Родриго се размърда неспокойно и за пореден път преднамерено се вторачи в бутилката. Ако не гледаше събеседника си в очите, всъщност не разговаряше с него.

— През нощта често се чуват изстрели — каза той. — В джунглата стават сериозни престрелки. Изчезват хора. По-късно се появяват части от тях.

— Картелът на Куантана Ру? Наркобарони?

Мексиканецът въздъхна и поклати глава, сякаш оплакваше празната бутилка от текила.

— Помниш ли разкопките на онези гробници край Тулум, за които ти разказах? Същите, дето щяха да направят мен и приятелите ми богати?

Хънтър повдигна рамене. Родриго и приятелите му винаги имаха някакви планове за забогатяване. И всеки път той завършваше, вперил поглед в дъното на празна бутилка от текила в някой долнопробен вертеп.

— Да. И какво за тях? — попита той.

— Всички са мъртви. С отрязани глави и ритуални рисунки по телата им. Били са заклани, човече. Заклани!

Хънтър за първи път осъзна, че вцепененият поглед на мексиканеца не се дължи единствено на алкохола. Изглеждаше като човек, изживял ужаса от гледката на поредната кървава баня.

— Сигурен ли си, че не са пресекли пътя на неправилните наркобосове?

Не му беше необходимо да се огледа наоколо, за да провери дали някой не ги подслушва. Правеше го от момента, в който бе седнал до Родриго. Досега всички клиенти сякаш проявяваха по-голям интерес към яденето, отколкото към техния разговор.

— Когато онези от картелите убиват — отвърна Родриго с наведена глава и толкова тихо, че можеше да го чуе само събеседникът му, — мятат телата от някой мост, захвърлят ги в шахтата на изоставена мина или ги заравят в масови гробове.

Хънтър кимна.

— Но не и тези трупове — продължи мексиканецът и в очите му проблесна бесен ужас. — Приятелите ми са били подготвяни много грижливо, по традиционния начин.

— Жертвоприношение ли? — едва доловимо подхвърли Хънтър, припомняйки си вонящото хюстънско подземие.

Мъжът срещу него вдигна поглед.

— Ако отидеш в Тулум, стой далеч от гробниците. Не напускай града. Не се приближавай до никого, когото не познаваш достатъчно добре. И не забравяй да гледаш към небето, към джунглата и зад гърба си. Смъртта дебне отвсякъде. Ужасна смърт.

Хънтър постави ръката си върху масата така, че само Родриго да може да я види, и в дланта му прошумоля още една стотачка.

— Чувал ли си за човек, когото наричат Маят?

Колкото и отчаяно да се нуждаеше от парите, мексиканецът поклати глава.

— Нищо не знам…

За момент Хънтър си помисли да го притисне, но го познаваше достатъчно добре, за да е наясно кога щеше да проговори и кога не. Очевидно това име беше табу и тук, както и на остров Падре.

И все пак прякорът не фигурираше в базата данни на чичовците му. Обикновено наркобосовете печелеха от известността си, но този път обичайните източници на информация се оказаха безполезни.

— Какво друго можеш да ми кажеш за Тулум? — попита накрая.

Родриго сграбчи банкнотата, отпусна се на стола и се огледа, сякаш се опасяваше, че го наблюдават.

— Трябва да поговориш с красивата дама, дето седи самотна през няколко маси. Същата, след която влезе. Точно нея търсят в Тулум. Забелязваш ли царствената форма на очите й? И скулите. Тя е кралица сред простолюдието.

— Ти си пиян… — едва изрече Хънтър.

Внезапно очите на Мексиканеца добиха стоманен блясък, което го накара да се усъмни дали наистина поведението му не се дължеше на изпразнената бутилка текила.

— Можеш да ми вярваш или не — каза той съвсем ясно, но все така тихо. — Сигурно ще се видим отново някога. Или пък ще умрем на двайсет и първи. Обзалагам се, че тогава ще ти се иска да се бе вслушал в думите ми.

— Твоите приятели намериха ли нещо от гробниците?

— Да. Ужасно мъчителна смърт.

— И никакви антики?

— Нито монета дори — отвърна Родриго с горчивина. — Точно затова реших да те изчакам. Трябват ми пари за билет. За още три стотачки ще ти дам пистолета си. Пълнителят е зареден.

— Две. Ако онова, което видя, ми хареса, а и добавиш към него ножа, който криеш в ботуша си, ще ти пусна още една.

Мъжът понечи да протестира, но реши, че все пак парите са му нужни повече. Бръкна под широката си риза и измъкна плосък, тежък черен револвер, който подаде на Хънтър под масата.

Само един бегъл поглед и усещането за оръжието му бяха достатъчни, за да оцени какво се предлагаше за продан.

Пистолет за специални операции, двайсет и трети калибър. Великолепен екземпляр.

— Горещ ли е?

Родриго присви пиянски рамене.

— Нима с оръжията не е винаги така? Но никога не съм стрелял с него. Нямах такава възможност. Когато отидох там, всички вече бяха мъртви.

Под масата се извърши още една размяна. Хънтър скри пистолета точно така, както го бе крил и другият, — на гърба си, под ризата. Металът беше студен и тежък от потенциалната смърт, която таеше в себе си. Тялото му бавно се нагаждаше към присъствието му. Не за първи път му се налагаше да носи оръжие, но така и не бе привикнал към това.

— Ножът — напомни тихо.

Мексиканецът се наведе, измъкна острието от кожения си ботуш и му го подаде. Хънтър изпробва остротата с пръст. Чист, твърд, остър. В ръката му прошумоля поредната банкнота.

— Обещавам ти още двеста, ако се съгласиш да поговорим за Маят — каза вече едва доловимо.

— Ако си тръгнеш веднага — отвърна мексиканецът, — ще се видим пак.

— Триста.

— Vayacon Dios.[3]

С тези думи Родриго се изправи и се насочи към задната врата, залитайки достатъчно, за да накара всеки, който го наблюдава, да реши, че е много пиян.

Но никой не го погледна. Присъстващите не проявиха към него никакъв интерес.

След няколко минути Хънтър също стана и се приближи към масата на Лина.

— Твоят приятел едва се държи на краката си — отбеляза тя.

— Точно това иска да си мислят — тихо отвърна Хънтър, навеждайки се към нея. — Ако някой се опита да го повали на земята, ще остане неприятно изненадан. Подобни преструвки са неговият начин за оцеляване.

Сервитьорката се появи отново и сложи на масата голяма порция пибил. Над чинията се разнесе аромат на лимон, портокал и свинско месо. Последваха я панер с царевични питки и купи с различно подправени сосове. След като подреди съдовете, тя се усмихна и се отдалечи.

Лина пое голяма хапка от ястието, задъвка с удоволствие и се огледа.

— Виждаш ли някой твой познат? — попита Хънтър. — Тулум не е кой знае колко далече.

— Не. Просто лицата на хората ми подсказват, че съм в Юкатан. Без съмнение, някои от работниците ни имат роднини тук, но не ги познавам по име.

— Но те със сигурност биха те разпознали.

— Да ме разпознаят, може би. А да ме познават, вече е нещо съвсем различно.

— Какво ти казва чувството, от което кожата ти настръхва?

— Всичко е спокойно — увери го тя и облиза капка от лютивия сос.

— Ако това се промени, веднага ме уведоми. — Той погледна изобилието от храна. — Имаш ли нещо против да я разделиш с мен?

— Всъщност, когато я поръчвах, си мислех за теб. Онзи сос в зелената купа е изключително пикантен. Сигурна съм, че ще ти хареса.

Хънтър се засмя и пристъпи към действие. Ядеше с безупречни маниери, но и достатъчно бързо, тъй че ако някой неочаквано го прекъснеше, да не напусне масата гладен. След няколко минути вдигна поглед. Лина го наблюдаваше усмихната, доволна, че се наслаждава на типичните за Юкатан ястия, които тя толкова обичаше.

— Наистина се чувстваш като у дома си в Мексико — измърмори накрая.

— Поне докато не ми се налага да ям червеи от дъното на мускали — изкриви лице в гримаса той.

Лина се разсмя и най-сетне се отпусна.

Хънтър се хранеше и не преставаше да държи под око останалите клиенти.

Не искаше неприятни изненади. Дотук всичко вървеше добре. Заведението беше изпълнено с бъбриви посетители, смях и доста цветисти тостове откъм масата на петима развеселени младежи. По дрехите им можеше да се съди, че са работници, а не пласьори на наркотици.

— Родриго те нарече кралица сред простолюдието — неочаквано каза той.

— Сега вече съм сигурна, че наистина е бил пиян.

Загледа се в силните й, високи скули и големите, почти бадемови очи. Лицето й беше необикновено. Впечатляващо. Вечно.

— Мексиканецът е виждал много повече от руините на маите — отбеляза той. — Винаги се е движил по тънката линия между ангелите и демоните. Ако не бях спасил живота му преди няколко години, сега едва ли би разговарял с мен. Такъв човек се плаши трудно. Въпреки това беше ужасен и бързаше към летището, бягайки колкото може по-далече от Юкатан.

Лина го погледна точно преди да поднесе към устата си поредната хапка.

— Защо?

— Грабители на древни гробници, които познавал, са били намерени мъртви. — Наблюдаваше я, без да престава да дъвче.

Тя преглътна бавно и отново загреба пълна вилица.

— Ако се абстрахирам от мисълта за семействата им, бих казала, че са си получили заслуженото.

Но тъмните й очи говореха, че мисли за съпругите и децата, за родителите, братята и сестрите, за всички близки, в живота на които се бе отворила празнина, която никога нямаше да бъде запълнена.

— Умрели са по доста старомоден начин — продължи Хънтър, преглъщайки залъка, който беше колкото приятен на вкус, толкова и лютив. — Нещо като жертвоприношение. С изтръгнати сърца и ритуални фигури, изрисувани върху телата. Познаваш ли някой местен, който би могъл да приеме древната история малко по-сериозно?

— Тук има предостатъчно чистокръвни наследници на маите — кимна Лина. Искаше й се да хапне още, но не беше сигурна дали стомахът й ще го понесе. — Колкото до по-малките села… Ами, сам видя кръстовете с царевични листа и други подобни символи. Със сигурност католически, но само в неделните дни. През останалото време местните живеят с боговете на предците си.

— Всички маи ли са езичници по душа?

— Не. Те са като останалите хора. Когато става въпрос за каквато и да било религия, сред тях има фанатици, неверници и примерено вярващи. Но по правило, колкото са по-близо до джунглата, толкова повече почитат старите божества.

Хънтър кимна. Сам бе стигнал до това заключение.

— Какво следва оттук нататък? — попита Лина, след като най-после се отказа от лютивата храна.

— Де ла Пул. Сигурна ли си, че не искаш да му се обадиш?

— Бих предпочела да го изненадаме.

— Ами ако не е там? — замисли се той.

— Все някой в музея ще знае къде е.

Без да се издава, Хънтър още веднъж огледа заведението. Нищо не се беше променило. Местните може и да се възхищаваха от кралската осанка на Лина, но не й натрапваха възторга си.

— Приключи ли? — попита той.

— Даже преядох.

Мъжът хвърли няколко банкноти на масата.

— Да вървим.

Излязоха от заведението и се отправиха към наетата кола. Не се забелязваше никой, който да проявява нездрав интерес към тях. А и Лина не усещаше неприятни тръпки по кожата си.

— Аз ще карам — заяви тя. — Ти провери как е Джейс.

Хънтър не се възпротиви. Без съмнение, тя познаваше терена по-добре от него.

Магистралата Канкун-Четумел представляваше двулентов, добре маркиран в двете посоки път. Отвсякъде го обграждаше джунглата и само през малки просеки от време на време се виждаше тюркоазеното синьо на океана, чиято близост иначе се усещаше непрекъснато по влажния солен въздух, проникващ през отворените прозорци на колата.

Хънтър смени SIM картите в телефона си и набра номера на болницата, в която бе настанен Джейс. Докато чакаше да го свържат, забеляза блясъка на някакви светещи надписи отдясно. Малко след това друга табела предлагаше храна и напитки. Само минута преди да отговорят на обаждането му, отляво просветна рекламата на поредното светилище.

За негова най-голяма изненада, в слушалката се разнесе гласът на приятеля му.

— Ало?

— Джейс, аз съм. Хънтър. Защо, по дяволите, вдигаш ти?

— Радвам се, че останах жив. — Думите му се нижеха бавно и сякаш беше без дъх, но звучеше уверено. — Какво става?

— Взех Лина и избягахме на юг.

— Много добре. Куршумите пронизват много болезнено.

— Брюбейкър остави ли те на мира най-сетне? — продължи да разпитва Хънтър, а мислено отбеляза: По-добре за него, ако го е направил.

— Да ме е оставил на мира ли? Та той е готов дори да целува задника ми. Негодникът донесе артефактите.

— Какво?

— Върна ги, дори повече, отколкото смятахме за изчезнали.

— Я чакай малко. Да не намекваш, че антиките вече са налице? Маската от обсидиан и всичко останало?

Лина го изгледа стреснато, после отново се съсредоточи върху пътя. Но слушаше разговора изключително внимателно.

— Свърши работата на правителството — засмя се Джейс.

— Човече, говориш небивалици. Ще ти се обадя по-късно.

Но Джейс не млъкваше:

— Адвокатът на Снейкман сам доставил кашона, или поне така ми казаха. Заявил, че има клиент с нечиста съвест. Е, сега я изчистил.

— Адвокатът на онзи Снейкман е сложил ръка на артефактите? — сякаш не вярвайки на ушите си повтори Хънтър. — А казал ли е къде ги е открил?

— Портиерът ги бил откраднал, за да ги продаде и да плати дълговете си от хазарт на Снейкман.

— Глупости. Лайняна работа.

— Да — съгласи се Джейс, — но от такъв тор растат великолепни рози. Макар и често доста различни от тези, които си посадил.

Някъде отзад се разнесе гласът на Али, която разговаряше със сестрата. Беше дошло време за болкоуспокояващата инжекция.

— Сложете ми я, докато говоря по телефона — нареди Джейс.

Хънтър разбра, че трябва да приключат бързо. Лекарството скоро щеше да унесе приятеля му.

— Значи разполагаш с артефактите, дори да не са точно липсващите?

— Да. Освен това са в много добро състояние. Също като нови.

— И Брюбейкър се е хванал?

— Ох, да не използвате игла за коне? — И после в слушалката: — Брюбейкър винаги се е водил от максимата, че на харизан кон зъбите не се гледат. Граничните и емиграционни служби ще бъдат в челните редици на церемонията за предаването на реликвите. Златна звезда в досието ми. Може би повишение и по-висок чин.

— Да не си замаян?

— Вече започвам да се отнасям… По дяволите, тук дрогата е на голяма почит. Ей, миличка, я ела насам и дай на твоя жребец една целувчица!

От другата страна на линията се разнесе кикотът на Али, след това се чу звучна целувка. Въпреки нечленоразделните протести на съпруга си тя взе телефона.

— Хънтър?

— Здрасти, Али. По всичко личи, че твоето момче се чувства много добре.

— Болкоуспокояващите, които му дават, му действат бързо и го държат дълго. Иначе настоява да стане и да се прибере у дома.

— Спомена ми нещо за Брюбейкър.

— За каквото и да беше притеснен шефът, то е в миналото — обади се Али. — Не знам подробностите, но той грабна кашона с артефактите и затанцува танца на радостта около болничното легло. Не разбирам за какво точно иде реч, но не можеше да намери достатъчно думи, за да нахвали Джейс.

Хънтър видя цяла редица примамливи светлини от лявата страна на пътя. Още свети места. Думите на Родриго отекнаха като ехо в съзнанието му.

Смъртта дебне отвсякъде. Ужасно мъчителна смърт.

А местните хора се молеха горещо да не ги застигне.

— Вече е вън от опасност… — говореше в слушалката Али. — Възстановява се толкова бързо, че дори лекарите са изумени. Вече не е в реанимация, а в обикновена стая.

Хънтър се опита да се съсредоточи. Усмихна се, когато усети как огромната тежест на страха се смъква от плещите му.

— Той винаги се възстановява бързо, мила. Целуни своя расов жребец от мен.

Младата жена се засмя.

— Ще се постарая да му обясня, че целувката е от теб.

В мига, в който разговорът беше приключен, Лина се обади припряно:

— Какво става?

— Някой е върнал откраднатите антики или копия, които приличат на тях, но на Брюбейкър изобщо не му пука.

— Но това е… — Гласът й заглъхна.

Мъжът се изсмя безрадостно.

— Да, така е… А иначе Джейс е извън опасност и се възстановява толкова бързо, че дори лекарите се усмихват доволно.

— В такъв случай, ако допуснем, че артефактите и опитът за отвличането ми са свързани помежду си… — подхвана тя.

Той изчакваше.

— Имам предвид, че в противен случай съвпаденията стават твърде много… Можем ли да смятаме, че вече съм в безопасност?

Хънтър не отговори.

— О, по дяволите!

— Наистина съвпаденията са прекалено много. Нещата нещо не ми се връзват. И докато е така, смятам да не отделям поглед от теб.

Проблясък на разноцветни светлини подсказа за близостта на поредното крайпътно светилище.

— Я спри тук — нареди той. — Искам да поразгледам по-отблизо това местенце.

— И междувременно да се увериш, че никой не ни е проследил.

— Така ще убия два заека с един куршум.

Лина намали скоростта и бавно зави от магистралата към павираната отбивка. Спря на десетина метра от олтара. За разлика от останалите места, покрай които бяха минали, наоколо липсваше обичайната купчина струпан боклук. Бутилките бяха пълни, очевидно оставени от поклонниците. В картонени или пластмасови чаши бяха сложени цветя, някои от които все още съвсем свежи. Напречната греда на кръста беше по-дълга, отколкото при християнския символ.

Цветята се открояваха ярко с жълтите, червени и лилави цветове на фона на белия, ронещ се варовик от двете страни на пътя. Между тях бяха втъкнати свещи с различна големина и форма. Кръстът бе покрит със змийска кожа, която влечугото определено не бе смъкнало доброволно. Навсякъде по него бяха полепени разноцветни пера. Те потрепваха от лекия бриз, сякаш бяха живи, дишащи същества.

— Това е петото светилище, което виждаме, откакто напуснахме Плея дел Кармен — отбеляза Хънтър.

— Обикновено покрай магистралите се срещат олтари, поставени в памет на някой, който е загинал при автомобилна катастрофа… — отвърна Лина. — Не са законни, но това е дългогодишна традиция. Забелязват се предимно нощем и към джунглата постепенно намаляват.

— Който и да е направил този, трябва да е бил доста нагъл. Или пък на шофьорите изобщо не им пука какво се върши от двете страни на магистралата. Вероятно тук стават много инциденти.

— Нямам спомен наоколо да е имало толкова светилища. Пък и липсват снимки и имена на изгубени любими хора. — Лина разтърка ръце, сякаш искаше да ги почисти. — И цветята не миришат както обикновено. На смърт.

— И аз си го помислих.

— Това е много зловещо, Хънтър. Не усещаш ли… Нещо странно?

Внезапно силен порив на вятъра накара стената от зеленина да зашуми и да потрепери, сякаш нещо голямо се плъзгаше към земята. Бризът разклати змийската кожа и в тишината се разнесе звук, подобен на пърхане на криле. Главата на влечугото бе поставена така, сякаш то се готвеше да погълне кръста от горе на долу.

В следващия момент всичко застина и сякаш изсъхна в миг…

— Нещо не е наред — прошепна тя.

Хънтър веднага се съгласи.

— Определено не става въпрос за странен крайпътен олтар. Някой тук сериозно се вживява с историята за древните богове.

Змийската кожа потрепна от вятъра и се опъна, сякаш животното искаше да се освободи.

Лина нададе лек вик…

— Какво има? — бързо се отзова Хънтър.

— Това е светилище на Кукулкан. Кръстът не е поставен на това място заради вярващите католици. — Тя потрепери въпреки горещината. — Той е част от древната религиозна система на маите.

Нямаше снимка или изписано име на обичан човек, загинал на магистралата. Единствените надписи бяха грубо надраскани символи върху змийската кожа или написани с мастило върху листове, пъхнати в олтара.

Беше тихо, с изключение на шума от движението по магистралата.

Никой не отби от пътя си. Никой друг дори не спря. Накъсаният поток от стари коли и камиони от време на време се разнообразяваше от лимузини на богаташи и очукани, прашни автомобили под наем.

Различни насекоми бръмчаха около кръста. Вятърът кръжеше неспирно, носейки със себе си миризмата на застояла кръв и плът.

— Да не би някой да е бил премазан от кола на пътя? — запита Лина, сбърчила нос.

— Ако се съди по тази смрад, е възможно… Ала не виждам нищо такова. Мислиш ли, че местните ще се разстроят много, ако огледам по-отблизо това светилище?

— Стига да не пипаш нищо, няма проблеми.

Хънтър се приближи до олтара и застана на колене. Много внимателно посегна към цветята… Изведнъж в лицето му се вторачиха празни очи. Вонята на мърша стана непоносима.

— Какво е това? — ужаси се Лина.

— Мъртва маймуна. Или пък котка. На този етап ми е трудно да определя.

Тя задиша учестено. Въздухът беше напоен с миризмата на смърт.

— Кърваво жертвоприношение.

— Така изглежда… — Той постави обратно цветята, опитвайки се да изхвърли от съзнанието си спомена за подземието, където се бе плискала човешка кръв, засъхнала в черни петна. И усети пистолета, пъхнат на гърба в колана му, по-осезателно от всеки друг път, откакто го бе купил от Родриго. — Разпознаваш ли някои от тези фигури?

Лина се наведе предпазливо, дишайки пестеливо в усилието си да усеща колкото може по-малко от носещото се наоколо зловоние.

— Изрязани са доста нескопосано.

Хънтър се изсмя напрегнато.

— Кръв. Власт. — Тя се изправи внезапно. От вонята стомахът й се свиваше. — Това светилище призовава могъщите древни богове, но преди всичко тези на знанието и смъртта. Кукулкан и Кава’ил.

— Точно от това се опасявах. Смяташ ли, че и предишните са били такива?

— Не всички. Поне на един от кръстовете забелязах снимка и изписано име, а и напречната греда беше по-къса. Обикновено християните ги поставят в памет на загинал приятел или член от семейството.

— Но все пак повечето са били такива? — попита той мрачно.

— Да. Кава’ил. Смърт.

Хънтър се изправи сковано.

— Искаш ли да шофирам аз?

— Не. Добре съм. Само дето… — Тя сви рамене.

— Да, и аз също. Питаш се какво ли би казал Меркурио де ла Пул за това?

— Със сигурност ще го попитам.

Двамата се качиха в колата и поеха по зеления тунел на джунглата, сред който от време на време проблясваха светлините на поредния олтар.

Бележки

[1] Характерно мексиканско ястие от свинско месо, приготвяно предимно на полуостров Юкатан. — Б.пр.

[2] В буквален превод — „Синя морска храна“. — Б.пр.

[3] С Бога напред. (исп.). — Б.пр.