Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beautiful Sacrifice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta 63 (2016)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Красива саможертва

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 05.10.2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-26-1149-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7530

История

  1. — Добавяне

2.

— Там ли си, човече? Имам нужда от теб.

Хънтър изслуша намръщен съобщението, без да обръща внимание на изтощението, което замрежваше погледа му. Познаваше Джейс през целия си съзнателен живот, но никога не бе чувал подобни думи от приятеля си. Молеше се това да няма нищо общо с жената и децата му. Най-вече с малките. Те бяха толкова невинни, толкова уязвими…

Неприятната мисъл накара Хънтър да отвори прозореца с рязко, гневно движение. Беше осемнадесети декември, а в Хюстън още от сутринта беше над двадесет и пет градуса. Просто лятото отказваше да се предаде.

Във всеки случай е по-добре, отколкото в Юкатан, помисли си той. Поне никой не стреля по мен.

В лицето го блъсна горещият въздух, наситен с типичните за града миризми на газ, дизел, асфалт, бетон, прах и осезаемия, преплитащ се дъх на мексиканска и китайска дрога. Лично той предпочиташе задухата на апартамента си и зловонието на забравената храна, докато бе бързал за някъде. Например за Мексико, за да спаси навреме поредната млада жена, преди да бъде продадена, за да се предлага на някой мръсен уличен ъгъл…

Един свят, твърде далечен от спокойното съществуване на доктор Лина Тейлър и лекциите й в добре осветеното помещение.

Мечтай си, глупако, мислено продължи той. При последната ни среща на кафе едва не избягах. Ще бъде истински късмет, ако изобщо благоволи да разговаря с мен.

Забързаният делник вече се пробуждаше под мъглявото небе. През градския булевард отсреща се виждаше апартаментът на Джейс, с отворени прозорци и вдигнати щори, през които нахлуваше полъхващият бриз. Мерна се силует на жена, гушнала бебе, което размахваше ръчички. Али, ученическата любов на Джейсън, негова съпруга и майка на децата му…

Хънтър едновременно завиждаше и се страхуваше от онова, което притежаваше приятелят му. Болката от загубата на нещо, което някога беше част от душата му, винаги щеше да го преследва.

Под напора на лекия вятър прозрачното перде до лицето му играеше някакъв свой свенлив, вял танц, припомняйки му как едно момиче гледаше момче в гимназията, задавайки си мъчителния въпрос: Ще го направя ли, или не?

Беше срещнал майката на Сюзън в ден като този. Седем години по-късно и двете бяха мъртви.

Сякаш го беше преживял. Ала светът със сигурност го беше преживял.

Всичко бе свършило преди осем години, но споменът все още го караше да страда…

Бризът галеше лицето му като мъчителен, парещ смях. Той затвори прозореца с познатото рязко движение и завесата увисна безжизнена. Край на танца, край на свенливостта.

Толкова.

Взе мобилния си телефон и започна да набира текстово съобщение за Джейс. Полицаите от граничните патрули се поддържаха взаимно дори след като част от службата бе преименувана на Гранично и емиграционно управление. Въпреки че бе напуснал преди години, Хънтър спазваше старата традиция. Не му харесваше да бездейства заради нечии разпоредби, докато лошите момчета се разхождаха на свобода. Знаеше, че наглед железният юмрук на емиграционните служби беше обвит в кадифена корупция…

Окървавени ли са ръцете ти, Джейс?

Някой почука на вратата на апартамента. Настойчиво. Миг след това се чу гласът на Джейс, но някак приглушен и напрегнат.

— Хънтър, там ли си? Видях, че в жилището ти свети.

С широки крачки прекоси антрето и когато отвори вратата, видя Джейс да стои на прага с дебел пакет от кафява амбалажна хартия, пъхнат под лявата му мишница. Беше облечен в дънки и тениска, кожените му сандали бяха изпокъсани, а гъстата му, тъмна коса бе отметната на една страна. Широкото му лице издаваше умора. Ако се съдеше по гъстата му брада, не се беше бръснал поне от седмица.

— Здрасти, братко — приветства го Хънтър и го сграбчи в прегръдките си. — Точно ти пишех съобщение. Две седмици бях в Юкатан.

С широка усмивка Джейс отвърна на поздрава, потупвайки приятеля си по гърба.

— Досетих се. Едва преди няколко минути забелязах, че щорите на прозорците ти са вдигнати.

— Али и децата добре ли са?

— Настинки, наплюти приятелчета, подаръци за наближаващата Коледа… Обичайните неща.

Хънтър въздъхна с облекчение. С малките всичко беше наред. С всички останали проблеми биха могли да се справят. Направи знак на Джейс да влезе и затръшна вратата след него.

— Ще си останеш ли у дома поне за известно време?

— Ами, докато някой не позвъни. Семейният бизнес се е разпукал по шевовете. Наркопласьорите имат свои хора от двете страни на границата, от чиито очи нищо не убягва…

— Не ги обвинявам — каза Джейс и хвърли плика върху кухненския плот. — В момента стават такива неща, че човек трябва да ги види, за да повярва.

— Затова ли имаш нужда от мен?

За миг усмивката от лицето на Джейс изчезна и той изглеждаше много по-стар от своите трийсет и четири години.

— Ще ме уволнят за броени секунди. Весела Коледа, приятелю!

Хънтър застина на мястото си.

— Какво означава това, по дяволите?

— Липсват материали от склада на Интеграционната служба. Знаеш какво е онова място — натрупани до тавана купчини от оръжия, стоки, наркотици и пари.

— И Брюбейкър мисли, че продаваш дрога от заловените веществени доказателства? — попита Хънтър, без да крие изумлението си.

— Не — с въздишка отговори Джейс и отнесе чашата си с кафе до малката странична масичка. После се отпусна в единия от двата различни фотьойла, които изобщо не се вписваха в обстановката. — Никога не съм претупвал дознание, нито съм вземал от мръсните пари, които минават през ръцете ни, и той е наясно с това. Но ако не открия липсващите доказателства преди двайсет и първи, ще ми се наложи да чистя тоалетни някъде. При това с език.

— Дал ти е само четири дни ли? — учуди се Хънтър.

Приятелят му кимна утвърдително. Той вече бе започнал да брои минутите. Не, дявол да го вземе, секундите…

— И какво липсва? Оръжия?

— Някакви реликви на маите. Или може би на ацтеките. Или на някаква друга древна култура, нямам представа.

— Моче[1]? Олмеки[2]? Микстеки[3]?

— Каквото и да е там. Никога не съм разбирал от тези неща и не съм си губил времето за подобни глупости. Точно затова имам нужда от теб. — Внезапно Джейс покри лицето си с длани. — Али ми каза, че е бременна, а аз вдигнах лице и се усмихнах към луната. А после дойде това. Не знам какво да й кажа. Не е като липсващите неща да са злато, кока или нещо, струващо много пари, но Брюбейкър се е заял с мен и очевидно това има нещо общо с политиката. Е, как да обясниш тази връзка на бременна жена, която е майка на две деца и чийто съпруг е заплашен с уволнение?

И аз съм единственият ти шанс за спасение, безрадостно си помисли Хънтър. По дяволите, Джейс, нищо чудно, че си на ръба на паниката.

Двамата мълчаливо се настаниха на столовете в тясната кухня. Коленете им почти се докосваха. Мъжете инстинктивно присвиха крака. Всеки от тях беше израсъл около маса в малка, задушна кухня.

— Разкажи ми всичко — настоя Хънтър. — Как така емиграционните служби са се докопали до липсващите антики?

— Ами, преди около две-три седмици — подхвана Джейс и разтърка очите си, сякаш не беше спал от доста време, — някъде към първи декември, излязох да нагледам тренировъчните упражнения на служителите. Всички отвън бяха настръхнали, готови всеки момент да избухнат. Хората ругаеха и бяха крайно изнервени. Зайчарите непрекъснато лаеха, защото нещо ги притесняваше.

— Какво? Зайчари[4] ли? Господи, да не искаш да ми кажеш, че очакваш тези палета да изближат лошите момчета до смърт?

— Повярвай ми, почти невъзможно е тези животни да бъдат спрени. Обонянието им не пропуска нищо. Упорити и сладки малки кученца… А и се отнасят много по-внимателно към туристите по летищата и терминалите на круизните кораби, отколкото твоите немски овчарки. — Джейс се взря в чашата си с кафе. — Никой не се страхува от зайчар. Али дори се зарече да открадне едно и да го подари за домашен любимец на децата ни.

Хънтър едва доловимо се усмихна.

— Е, добре. Значи отиде на тренировката на зайчарите. И какво стана?

— Обучението е свързано с откриване на дрога. Емиграционните служби и Агенцията за борба с наркотиците работят заедно като братя. Но когато самият президент ти казва, че е необходимо да се пипа с кадифени ръкавици, няма как да си позволиш да действаш грубо.

— Какво се случи?

— Спряхме подозрителен камион недалече от Куантана Ру. Кучетата направо полудяха. Започнаха да вият, да душат във въздуха и да се дърпат на каишките си. А ние не виждахме нищо друго, освен фирмени торбички и няколко кутии с инструменти.

— Кока ли? — кратко попита Хънтър.

— Точно така… Животните откриха дрогата, разпределена в пакети. Но не всичката. Само няколко килограма, което със сигурност не е цялата пратка.

Хънтър се подсмихна иронично.

— И шофьорът се кълне, разбира се, че няма представа какво е превозвал, нали?

— Как се досети? — сухо попита Джейс. — Между другото наркотикът беше разпределен доста аматьорски и по всичко си личеше, че поне една от дозите беше примесена с нещо, преди да бъде пакетирана. Кучетата обаче го надушиха въпреки миризмата на дизелово гориво и керосин.

— Очевидно на шофьора не му е провървяло — отбеляза Хънтър.

— Сигурно, но ми се стори, че почти изпита облекчение, задето сме го хванали. Във всеки случай изгаряше от нетърпение да даде показания. Действаше като човек, когото трябва да защитим от пласьорите. Дори ни даде адреса, от който е качил стоката.

— Искаш да кажеш, че се е разговорил, преди да му е назначен адвокат?

Джейс сви рамене.

— Дори не му хрумна да попита за защитник… Единственото му желание беше да се освободи от товара колкото се може по-скоро. Прекарахме го по краткия маршрут, дори уредихме прехвърлянето му в окръг Камерън с фиктивно обвинение, само и само да не го свързват с нас или пък да го нарочат за къртица на Агенцията за борба с наркотиците. Въпреки това след няколко дни го очистиха.

Хънтър подсвирна тихо:

— Някой е пуснал здрави пипала навсякъде.

— Добре дошъл на границата, където парите са черни, кокаинът е бял и никога не можеш да знаеш кой ще извади оръжие от джоба си. — В гласа на Джейс се прокрадна по-скоро отегчение, отколкото горчивина. Границата наистина приличаше на военна зона.

— Кой е убиецът?

— Някакъв бандит от шайката на Латиноамериканските кокаинови крале от Харлингтън.

— Дал ли е някакво обяснение защо го е ликвидирал?

— Каза само, че проклетото конте го дразнело. Вече е осъден на доживотен затвор за убийството на четирима души, сред които две деца, спящи спокойно в леглата си. Но не ще да издаде кой му е поръчал шофьора от Куантана Ру.

— Дори и срещу възможна отмяна на доживотната му присъда?

Джейс се усмихна с горчивина.

— Прокурорът на окръг Камерън е изключително амбициозен. Иска да стане губернатор и никога не го е крил. Не можеш да натрупаш точки, като правиш сделки с престъпници…

— Но пък можеш да натрупаш достатъчно, ако хванеш поръчител на убийство.

— По-добре птичката да ти е в ръцете, приятел. Защо да изпуснеш питомното и да гониш дивото… — Джейс отпи глътка от изстиналото кафе. — Онези от Агенцията по наркотиците продължиха напред и все пак му предложиха сделка, но той се държеше така, сякаш е сам в стаята.

— Което ми подсказва, че който и да е наредил очистването на шофьора от Куантана Ру, е човек с голяма тежест. Да не е от Латиноамериканските крале?

Джейс поклати глава.

— Никой от тях досега не е проявявал и най-малък интерес към търговията с антики. Количеството на заловената кока наистина може да доведе до нечие убийство, но… — Той повдигна рамене с характерното движение на човек, чиито предшественици идват от двете страни на границата. — Освен това шофьорът няма криминално минало, свързано с наркотиците. По-скоро прилича на мърляв фермер от Куантана Ру, с когото никой от Кралете не би се свързал директно.

— А какво ще кажеш за артефактите? Смяташ ли, че са били толкова ценни?

— Изглежда, така смятат от Агенцията за борба с дрогата. Отнесоха се доста презрително към петте килограма, които са прекалено много за лична употреба, но не могат да бъдат уловени на техните радари. Ала изгаряха от нетърпение да прехвърлят антиките в Мексико, само и само да получат по една голяма златна звезда в досието си при съседите ни. Както и нашият скъп шеф Брюбейкър.

Хънтър поклати глава презрително:

— Кариеристи…

— О, да. Не мина без обичайните неща… Накрая сключихме сделката. Агенцията за борба с наркотиците получи дрогата, а Граничната и емиграционна служба взе артефактите. Тъй като нямаше никакви доказателства за извършване на нещо нередно, понеже шофьорът беше вече мъртъв, Брюбейкър набързо препрати антиките за репатриране. — Джейс въздъхна шумно и като че ли се смали. — Човече, искаше ми се да ги предам на федералните. Ала тези антики явно са политически въпрос…

Хънтър премисляше всичко, което беше чул.

— Излиза, че кокаинът е бил нещо като заплата за шофьора, за да прекара тази стока през границата?

— За това и за живота на семейството му. Знаеш как стават нещата.

Хънтър се намръщи. Наистина знаеше. Просто не му харесваше.

— Артефактите — продължи приятелят му — не бяха опаковани небрежно като наркотика. Бяха завити и подредени в сакове, напоени с някаква специална смес, също както кокаинът бе увит в напоена с керосин хартия. Първоначално помислихме, че пакетите са с упойващ катран или нещо друго, захвърлени там за заблуда. Формите им бяха наистина странни.

— Какво стана с адреса, който шофьорът ви е дал, преди да го ликвидират?

— Проверихме го. — Джейс преглътна с усилие, припомняйки си нещо, което всъщност би желал да забрави. — Там видях неща, които винаги ще са ми пред очите.

За няколко минути остана загледан в чашата си с кафе, опитвайки се да изхвърли от съзнанието си онова, за което не можеше да намери думи. Накрая все пак проговори:

— Липсваха трупове, но имаше кръв навсякъде, дори на места, където никога не би допуснал, че може да се стече. Кръвта на повече от един човек, на повече от десет… Прясна. Засъхнала. Кръв, восък от свещи и увехнали цветя. — Разтърси силно главата си, сякаш да прогони потресаващия спомен. — Това място беше самият ад…

— И какви са предположенията ти? Гангстерска кървава баня? Култ към смъртта? Място за екзекуции?

— Граничната служба би заложила на всяка една от изброените хипотези. Но стигнахме до извода, че лошите момчета са получили информация за заловената пратка, решили са, че на ред е къщата, и са се изнизали…

— И са преместили бизнеса си на друго място — мрачно отбеляза Хънтър.

— Не го ли правят всеки път? По дяволите, доколкото ми е известно, разполагат с много места като онази къща. Търговията с наркотици живее не само от пари, но и от кръв.

Замълчаха за няколко минути. Хънтър се опитваше да намести току-що получената от Джейс информация в рамките на онова, което беше научил за граничните земи на Тексас през целия си съзнателен живот. Но някак не му се получаваше.

— Нещо свързано с доказателствата?

Джейс отпи от кафето си и мъчително преглътна.

— Нямам представа. Прехвърлихме Къщата на смъртта към полицейския участък с договорката, че от Граничната и емиграционна служба ще настояват да получават редовно информация за всичко, пропуснато в нашия служебен рапорт. Казаха ни единствено, че е взето нещо от стената и има следи, че масата е била отмествана.

— Или олтарът?

— Не ми се иска да мисля за това, но е възможно…

— Добре. Значи сте заловили ценни антики и малко количество кокаин. Проверили сте адреса и сте стигнали до задънена улица. Описали сте археологическите находки в склада на Граничната служба.

— При тези апокалиптични предсказания на маите за 2012 година, които гърмят от всички медии, Брюбейкър само дето не затанцува от радост, че има шанс да прибави артефактите към купищата стока, която ще бъде репатрирана към Мексико на двайсет и първи. Това е невероятна сделка. Вицепрезидентът, губернаторът, сенаторите и всички, намиращи се под чадъра на местните служби за сигурност, ще присъстват, ще си стискат ръцете през границата и ще връщат на страната части от собствената й история, докато вървим рамо до рамо към бъдещето…

— Само дето артефактите изчезват направо от складовете на Граничната и емиграционна служба — отбеляза Хънтър. — Какво правим в такъв случай?

— Едва ли трябва да обяснявам точно на теб, че кражбата е вътрешна работа…

— Спомням си тези помещения. Камери, катинари, електронен достъп чрез пръстови отпечатъци, охранители и всякакви други дивотии…

Джейс се усмихна едва забележимо.

— Брюбейкър беше направо бесен. Оглеждаше се за някой задник, който да нарита. А това трябваше да бъде моят щастлив ден… Изпрати ме в платен отпуск и ме предупреди, че до двайсет и първи на всяка цена трябва да намеря изчезналите антики. А сетне ми се закани, че ако само спомена в разследването си Граничната и емиграционна служба или покажа на някого значката си, с мен е свършено. Не бивало да става и дума за някаква кражба.

Хънтър се вторачи в него.

— Не се майтапиш, нали?

Приятелят му го изгледа със суровите си, тъмни очи.

— Кога стана това? — продължи да разпитва Хънтър.

— Преди около две седмици. Опитах се да ти се обадя, но…

— Мобилните телефони никога нямат покритие, когато имаш нужда от тях — отбеляза той. — Бях из дупките в джунглата и се катерих по варовиковите скали…

— Чувал съм, че плажовете по Ривиерата на маите били първокласни.

— Не стигнах толкова далече. Имаш ли снимки, регистрационни номера, файлове, някакви описания?

— На антиките ли? — Джейс се протегна към пакета, захвърлен върху кухненския плот. — Съмнявам се, че си попадал на подобно нещо.

Хънтър отвори подадения му плик и започна да разглежда снимки, които никога не би трябвало да види.

Бележки

[1] Древен народ, предшестващ инките. — Б.пр.

[2] Древни южноамерикански племена, населявали днешно Мексико. — Б.пр.

[3] Древен народ, живял в земите на днешно Мексико. — Б.пр.

[4] Вид дребно ловно куче. — Б.пр.