Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beautiful Sacrifice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta 63 (2016)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Лоуел

Заглавие: Красива саможертва

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 05.10.2012

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-26-1149-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7530

История

  1. — Добавяне

19.

Лина дишаше неспокойно. Трудно й беше да запази самообладание, докато едната половина от лицето й бе притисната към твърдия камък, а другата усещаше топлината на Хънтър.

Той седеше неподвижно, а бледите му очи се взираха към сенките за евентуална мишена.

Променил посоката си, вятърът внезапно задуха отново, но вече по-силен и по-горещ и влажен. Като дъх на ягуар. Над земята се извиха отпадъци, оставени от хората, или прогнили листа, заглушавайки всеки шум, който би могъл да се долови от далечината, над ръба на сечището.

Хънтър изчакваше, давайки си сметка, че в пълнителя няма достатъчно патрони, за да поддържа престрелка. Незаконният пистолет на Родриго можеше да свърши работа, като забави нападателите, но беше напълно безполезен пред плътното прикритие на джунглата. Скрити сред зеленината, към тях можеха да приближават поне десетина мъже.

Но сянката, привлякла вниманието му, беше изчезнала.

Поривът на вятъра отслабна.

— Стой тук — каза Хънтър.

Отдръпна се от Лина и тогава направи рязко движение, което дори неопитен преследвач не би могъл да пропусне.

Никой не си направи труда да стреля.

Той бавно свали раницата от гърба си и я захвърли в откритото пространство.

Отново не отекна изстрел към неочакваната мишена.

Изостави прикритието си, пъхна пистолета обратно на мястото му, сложи раницата и се върна при Лина.

— Нищо — съобщи на испански.

Тя кимна, без да го погледне. Пръстите й дълбаеха тънката права линия между камъните. Сега, след като бе привлякла вниманието му към заниманието си, той забеляза, че и други бяха ровили там преди нея. Лина чоплеше лишеите и мъха, щадейки по-едрите растения.

Любопитството му мигом се разпали.

— Това врата ли е?

— На това прилича.

Ноктите й минаха през тясна фуга, при което варовиковите блокове се разделиха. Големите каменни късове бяха с идеална квадратна форма, за разлика от останалите неравни, изронени от времето и климата парчета, които бяха изпаднали по-отгоре. Изглеждаше така, сякаш отдолу имаше стена, замаскирана с камъните.

— Зазидана ли е?

— Вероятно не е отваряна от векове. Трябва да проведем инженерно проучване, за да се уверим, че…

С единствен тих, стържещ звук стената се отмести.

Лина възкликна шокирана и надникна в тъмнината. Успя да види достатъчно, за да каже, че вратата се бе отворила настрани към малка ниша в стената.

— Работи — установи изненадано.

— Даже някак прекалено добре.

— Какво искаш да кажеш… О, била е поддържана. Колко странно. Филип не ми е споменавал нищо. Но, от друга страна, не би го направил — допълни тя с известна горчивина.

Хънтър огледа обстановката. Нищо, освен джунглата и листата, шумолящи от лекия повей на бриза. Който или каквото и да имаше там, очевидно нямаше намерение да се конфронтира с тях.

— Що за място е това? — попита той.

— Не знам — отвърна Лина. — Не прилича на нито една гробница, в която съм влизала досега. Има нещо странно…

Мъжът кимна. Очите му не се откъсваха от заобикалящата ги гъста растителност.

— Погледни — каза Лина настойчиво.

Хънтър се извърна рязко към нея и надникна вътре. Тя стоеше наполовина огряна от слънцето, наполовина скрита в сянка. Само на няколко крачки по-навътре в могилата имаше нещо подобно на стена, но от едната й страна се процеждаше слаба светлина. На около две-три стъпки се намираше тесен и къс коридор, около метър и половина на два, отворен под ъгъл към вътрешността на помещението.

Бледи свещи с едва доловим аромат на цветя мъждукаха по протежението на стената.

— Някой ги е запалил — отбеляза тя, докато пристъпваше навътре.

Хънтър влезе след нея, като отново извади пистолета. Щом се отмести надясно, вратата с изщракване се върна на мястото си.

— Какво става, по дяволите… — измърмори той.

— Мисля, че който и да е бил тук, вече си е отишъл — рече Лина. — Коридорът е празен, а пламъците са неподвижни. Отварянето на вратата изобщо не им е повлияло. Никой не е минал бързо покрай тях, иначе щяха да се люлеят.

— Стой, където си. Трябва да проверя нещо. — Той остави пистолета в плитката ниша, намираща се на нивото на кръста му, и извади от джоба си фенерче във формата на химикалка — същото, което беше намерил в къщата на чичо си на остров Падре. Тънкият лъч разкри замазана с пръсти фуга покрай ръба на вратата, точно каквато имаше и отвън. Натисна я, изруга, отстъпи вдясно и тя веднага се отвори. Бързо отскочи вляво и отворът се затвори.

— Вероятно е някакъв механизъм, който се задейства от тежест — отбеляза, като взе пистолета и го пъхна на мястото му на гърба си.

— Докато можем да я отваряме, не ме интересува, дори да става въпрос за ЧОМ.

— Това пък какво е?

— Чиста огнена магия — отговори Лина и усети, че пулсът й влиза в нормалния си ритъм.

Той се засмя тихо.

— Обяснение, убедително като всяко друго.

— Вътре е по-хладно, отколкото очаквах — установи тя.

Хънтър си пое дъх.

— И по-сухо. Още огнена магия?

— Засега и тази ми стига.

— Искаш ли повече светлина?

Зъбите й проблеснаха на фона на матовата кожа, щом се усмихна.

— Засега не. Искам да го видя така, както са го гледали някога маите.

— Съжалявам, че оставих вкъщи насмолената си факла — троснато отвърна той и изгаси джобното фенерче. — Разполагам само с този екземпляр от двайсет и първи век.

Продължавайки да се усмихва, тя тръгна да обследва късия, осветен от свещи коридор.

Той обгърна кръста й, възпирайки я още на първата крачка към мрачното преддверие. Стресната, Лина го погледна в лицето. На мъждукащата светлина то изглеждаше сурово, дори демонично. Застина на мястото си, заслушана в онова, което се опитваше да чуе той.

Нищо. Нито дори тихо прошумоляване на гущер…

Хънтър много бавно отмести ръката си, после отново включи фенерчето.

— Аз не… — подхвана тя.

— Остави ме да огледам пода, преди да започнеш с проучванията.

Лъчът беше тънък като лазер, със студен синьо-бял отблясък. За разлика от пода, стените и таванът бяха завършени с варовикова замазка. Необработените камъни по земята бяха изтъркани от безбройните нозе, оставили тъмни следи върху повърхността им. Те водеха към далечната стена и пространство, което изглеждаше затворено.

— Мръсни обувки — отбеляза Хънтър. — Или сандали. Ако е безопасно за предишните посетители, значи е безопасно и за нас. — Изключи фенерчето. — Давай напред.

— Подземни капани има само във филмите — измърмори Лина.

— Аха, гледал съм няколко. Всички имаха щастлив край.

Светлината от свещите стана по-силна, докато крачеха из коридора. В края му имаше още един, който под ъгъл завиваше надясно. Той свършваше с каменни стъпала, водещи надолу към съвсем тъмно помещение.

Лина успя да преброи шест стълби, преди да изгуби броя им в мрака. Онова, което все пак успя да забележи, беше загладен варовик, избледнял от множество стъпки.

Въздухът беше студен и сух. Леко течение се усещаше откъм тъмното подземие, до което свършваше стълбището.

— Е, добре, време е да се върнем в наши дни. — Тя бръкна в раницата на гърба на Хънтър и пипнешком започна да търси един от големите фенери, които сама бе сложила вътре.

Но когато го измъкна, се поколеба.

Хънтър отново включи малката писалка. В тъмнината тънкият лъч светеше в червено.

— Да не би отзад да има някакъв сензор? — попита той.

Тя пристъпи и застана до него на тясната площадка на стълбите. В най-отдалечения ъгъл на просторното помещение беше поставен камък, издялан във формата на изкривено в гримаса лице. Въздухът сякаш минаваше през устата и очите и изрязаните магически знаци върху скулите и челото.

— Това е нещо като решетка, струва ми се — отбеляза Лина. — Въздухът е свеж, сух и хладен. Зловещ.

Усети зад себе си Хънтър — близък, топъл и съвсем истински.

— Тази решетка може да води към подземен вход на система от пещери — предположи той.

— Това би обяснило температурата, но сухотата?

— Дяволски странно — съгласи се мъжът. Плъзна ръката си наляво и откри още една част от стаята. Онова, което им бе изглеждало като смътна сянка, се оказа стряскащо живо. — Но същото важи и за олтара, обсипан само с червени венчелистчета. Никъде не виждам цяло цвете.

— Поне мухите не им се лепят.

Свещи с различна дебелина, височина и цвят бяха разхвърляни из целия под. Тънки струйки дим се издигаха все още над набързо угасените фитили.

— Ето този пушек си усетил — обади се внезапно Лина. — Свещите са горели, когато приближихме. Но ми е интересно къде отива. Досега трябваше да сме се задушили.

Не последва отговор, а само полъх на хладен въздух нахлу в помещението. Въпреки че решетката беше отзад, вътре сякаш изведнъж се проветри.

— Които и да са били тук, не са дошли да осквернят могилата — отбеляза Хънтър. — Щяха да използват по-силна светлина и нямаше да си правят труда да носят свежи цветчета.

— Не са обирджии — почти без дъх изрече Лина и потръпна леко. Улови ръката му и започна да насочва лъча светлина, докато говореше: — Погледни големите свещи в четирите ъгъла на стаята и обърни внимание на цветовете им. Сак — север, е бяла. Кан, на изток, е жълта като изгрева. Букс, на запад, е черна — за залеза, и Чак, на юг, близо до олтара — червена като кръвта. Това е сакрално място.

— Или пък е скривалище на наркотрафиканти, които се опитват да държат настрана местните — подметна Хънтър, но сам не вярваше в предположението си.

— Отвън няма кого да плашат. Липсва вода, освен дъждовна. Също и храна. Няма плодни дървета, които да привлекат дори маймуните. Ако наркобосовете са устроили това скривалище, могат да изплашат единствено себе си. Освен това — продължи и пусна ръката му, — не можеш ли да го почувстваш? Това е място на властта, на благоговението…

Хънтър също го долавяше. Просто не му се искаше да споделя усещанията си.

В търсене на вентилация или някакъв отвор, през който димът да се изтегля, насочи лъча светлина към тавана. Сини линии се спускаха от варовиковата облицовка към стените — навсякъде синьо, чиито мълчаливи проблясъци връщаха времето векове назад. Постепенно осъзна, че до тях имаше червено, бяло, черно и дори нефритено зелено, използвани в пъстроцветните картини, но общото впечатление идваше от различните нюанси на синьото — гласът на бога, изливащ се от образите, украсени с пера и увити змии.

Нито сантиметър от стените и тавана не беше останал неоцветен.

Лина издаде тих звук, който можеше да се разтълкува като благоговение или неверие, или дори смесица от двете, също както влечугите изглеждаха неразличими.

— Фигури от Късния следкласически период — каза едва чуто. — Изключително прецизно изработени. Изящни посвоему като Линдисфарнското евангелие[1]. Кулминацията на една хилядолетна култура, която се опитва да обясни необяснимото.

Хънтър бавно премести лъча светлина от стените към входа, където бяха застанали.

— Това не е просто плетеница от змии, както си помислих в началото — продължи Лина, — а една огромна змия, състояща се от безброй други.

— Нещо не мога да видя къде свършва едната и къде започва другата.

— И не е необходимо. Точно такъв е замисълът.

Цяло море от навити на кълбо влечуги и огромни криле, покрити с подредени във формата на дъга разноцветни пера, украсяваха арката над вратата на стаята. Всяко движение на светлинния лъч разкриваше нови, още по-заплетени детайли, още цветове, които сякаш постоянно се променяха.

— Това е невъзможно — прошепна Лина.

— Чистият въздух ли? — попита Хънтър, все още в плен на неочакваната реалност, в която се бяха озовали.

— Не. Диапазонът и чистотата на цветовете са фантастични. Погледни това наситено зелено. Очаква се, че ще са избелели от времето, но те изобщо не са се променили.

Навсякъде около тях и над тях се виждаха навити на кълбо змии. Някои обграждаха маски на различни лица — човешки, демонични, дори на животни, всички идеализирани, изработени с изключително майсторство, разкриващо страховете и надеждите на маите.

— Дълбочината… — продължи тя. — Има някаква особена многоизмерност, дълбочина, с която поразява изкуството на маите. Не е преднамерено плоско или линейно. То… То просто диша.

Хънтър можеше само да се взира. При всяко движение на фенерчето му, дори и при най-незначителното, беше готов да се закълне, че влечугото се извиваше. Като всяко велико произведение, и тази змия живееше свой живот, различен от този на създателя си. Тя просто съществуваше.

Някъде встрани нещо просветна. Той трепна стреснато, но веднага разбра, че Лина е включила големия фенер, докато бе стоял вцепенен от благоговение пред движещата се змия. Нейният лъч беше по-широк, по-топъл, по-скоро златист, отколкото синкав. Близък до светлината на свещите, но без тяхната грация. Движеше се преднамерено по стените и тавана, нагоре и надолу, а извиванията на влечугото ставаха все по-хипнотизиращи.

Насочи фенерчето си към лицето на Лина. Златистите отблясъци в тъмните й очи искряха — мистерия, която никога нямаше да разгадае, но която го привличаше много повече от образите, покриващи стените.

Лъчът продължаваше обиколката си от едно място на друго и обратно. Мълчаливи сълзи се стичаха по страните й, докато красотата и значението на онова, което виждаше, започнаха да й се разкриват.

— И като си помисля само, че Филип определи това място като незначително от историческа гледна точка — каза Лина след продължително мълчание. — Това е най-големият завършен стенопис, който съм виждала някога. Техниката е направо уникална. Създаването му сигурно е отнело години.

Хънтър не можеше да откъсне поглед от змията, която се бе вторачила в него.

— Знаеш ли какво е това? — обади се накрая Лина с приглушен от вълнение глас.

— Змия. При това много, много голяма.

— Не. Кукулкан в едно от превъплъщенията си като влечуго. Това трябва да е.

— Значи си виждала нещо подобно и преди? — попита той, като продължаваше да разглежда морето от безброй люспи и пера.

— Не чак толкова голямо и с толкова детайли — отвърна тя. — Дори рисунките в Петен[2] не могат да се сравнят с тази тук. Там изображенията са плитки и плоски. Но това… Бонампак[3] може да го конкурира, но не ми се вярва. Както не мога да повярвам на това, което виждам.

— Има ли някакъв начин да се определи приблизително откога датира? — поинтересува се Хънтър. — Имам предвид картините, не самите руини.

— Можем да потърсим сажди за въглероден анализ, може би дори да вземем проби от боята. — Ала още докато говореше, тя клатеше глава. — Не бих могла да отделя дори най-малкото парченце от това богатство. Можеш просто да се протегнеш и да докоснеш Кукулкан, да почувстваш вятъра в крилете, да вдишаш божественото му присъствие.

— Това е само бризът откъм коридора — отбеляза практично Хънтър.

Тя го стрелна с тъмните си очи, в дълбините на които продължаваха да проблясват златисти искри.

— Ти се надяваш да е така. — Но се усмихна, разбирайки неловкостта на един съвременен мъж, озовал се сред антични чудеса, за които нямаше логично обяснение. — Бих допуснала, че този храм е някъде отпреди четири или пет века. Трябва да направя анализ на почвата и да сравня стила и начина на изграждане на конструкцията. Някой… Или по-скоро поколения наред са го поддържали в това изумително състояние.

— Чиста огнена магия — съгласи се Хънтър.

Беше заинтригуван от онова, което бе осветило фенерчето му. Фигурата на змията свършваше или се променяше, преди да се повтори отново. Трудно беше да се определи. Цялостната картина сякаш се преливаше и кипеше към краищата си, скрити в тъмнината.

Широкият лъч на големия фенер му помогна и той видя, че устата на змията беше разтворена, разкривайки няколко реда зъби и много голям, червен език. Имаше нещо зловещо в изражението в чисто човешки аспект, което не беше нито приятно, нито приканващо. Художникът беше уловил суровата, примитивна величественост на бога, която заслужаваше почит и благоговение. Очите също бяха отворени, със златисти отблясъци и рубиненочервени ириси. Когато ъгълът на светлината се промени, зениците сякаш трепнаха, преминавайки от вертикална цепнатина, напомняща влечуго, до кръглата форма, характерна за хората.

На светлината на свещ ефектът би бил ужасяващ.

Устата беше достатъчно голяма, за да погълне едър човек. Хънтър се запита дали този човек би се появил отново, пълен с богоподобно познание, или просто би изчезнал, за да бъде смлян от тъмнината. Усети как кожата му настръхва от първичен страх.

Нямаше никакво желание да е на мястото на свещеника цар, погълнат от този бог.

Отмести малкото фенерче към друга част от стената. В следващия момент се появи някаква фигура. Беше на висок, мускулест мъж, носещ идеализирана маска.

— Лина — подвикна Хънтър. — Имам нужда от още малко светлина.

С неохота, говореща по-красноречиво от всички думи, тя бавно се обърна към него.

Маската беше изработена от обсидиан, лъскав и черен като вода в полунощ. В нея бяха вплетени черти на птица и прилеп, на звяр и човек.

Лина шумно си пое дъх и сякаш спря да диша.

— Това е рисунка на липсващата маска. Показва как би трябвало да се използва, в чия чест и в кой ритуал.

Хънтър се загледа в изрисувания модел на артефакта, който беше откраднат от пратката, заловена от Граничните и емиграционни служби.

Мъжът с маската беше само с една ръка, протегната към устата на змията с широко разтворени пръсти, очаквайки смело онова, което предстоеше. Останалите фигури около него бяха дребни, с височина до човешки глезен, изразяваща незначителността им.

— Това е бил свещеникът цар — прошепна Лина.

— На гърдите му има знак — допълни тихо Хънтър.

— Кръв. Виждаш ли разкъсаната кожа около гърдите му? Кръвта, капеща изпод плата около бедрата му? Причинил си е непоносима болка, за да достигне друго ниво на съзнанието.

Хънтър се намръщи.

— Радвам се, че съм израснал в църква, където единственото жертвоприношение беше малко пари в брой в купата за благотворителност. Дявол да го вземе, трябва да си или фанатик, или луд, за да отрежеш собствения си член.

— Обърни внимание на стичащата се кръв — посочи Лина. — Ето тук, между краката му.

Той погледна, чувствайки се неловко… Кървавите струйки преминаваха в сини фигури, изрисувани на пода.

Кава’ил. Отново.

— За него е било предназначено жертвоприношението, но кой е човекът, който го е извършил? — попита тя. — Не виждам никакви знаци или исторически рисунки, насочващи към къща, родословие или някакви битки.

— Това необичайно ли е?

— Много. Тук трябва да има изобразени подвизи, обяснения, родословие. — Снопът светлина обходи фигурата, но не освети нищо, освен обсипаната с многоцветни люспи змия в различно положение, която все така упорито продължаваше да се взира в тях.

— Я върни там — помоли Хънтър. — Свещеникът, царят или който и да е той се е протегнал към нещо.

Тя бавно обърна фенера към ръката с разперени пръсти. Ето го.

Двамата едновременно забелязаха нещо в пространството между влечугото и протегнатата длан на мъжа.

— Прилича на миниатюрна ниша, изсечена в стената — отбеляза Лина.

Хънтър я последва, придържайки се само на крачка зад нея.

Пламъци или сияещи лъчи бяха изрисувани около малката вдлъбнатина, но оттенъкът им беше син, вместо червен, оранжев или златист.

— Мълния — каза тя. — Още едно от проявленията на Кава’ил.

Хънтър движеше бързо тънкия лъч на фенерчето си из вътрешността.

— Чудя се какво ли е имало вътре. Едва ли е било по-голямо от няколко сантиметра на дължина и височина. Прекалено е тясно, за да е истински олтар.

Тя си мислеше за изчезналите артефакти.

— Обсидиановата маска със сигурност не би могла да се побере, още повече с ритуалните пера и закопчалки. Отворът не е достатъчно висок за кадилница. Може би малко кандило.

Той се приближи по-близо и прокара леко пръст по горната част на нишата.

— Няма сажди. Независимо колко е добра вентилацията, горенето на смола винаги оставя следи.

— Добре, значи кандилото отпада. Божествена превръзка става, но не и свещено ковчеже. Церемониалният нож е несъвместим с описанието.

— Какво описание?

— Тази стая разказва историята за отварянето на проводника между боговете и човека — поясни тя. — Даване или приемане на познание.

— Познание? Имаш предвид нещо като книга?

— Невъзможно! — веднага реагира Лина.

— Също като това помещение.

Клатейки глава, тя вдигна длан към него.

— Остави ме да помисля.

Хънтър мълчаливо изучаваше лъскавите люспи и зловещите очи на влечугото. Независимо колко пъти си бе внушавал обратното, проклетото нещо беше живо. Нито добро, нито лошо, просто изнервящо истинско.

— Спомняш ли си парчето дърво в музея? — изведнъж попита Лина.

Мислите му се върнаха назад, преди Джейс да беше прострелян. Струваше му се, че оттогава бе изминала година, а не само няколко дни.

— Плочата беше съвсем нова и я бяхме взели назаем — продължи тя. — Изобразяваше Кукулкан и друга маскирана фигура, която също като тази се бе протегнала към него. Между тях имаше нещо, но каквото и да е било, беше отчупено.

— Значи празно, като тази ниша.

— Изследвах дървото. Направих няколко скици и снимки. Скиците останаха в Хюстън, но фотографиите са в телефона ми. Може би те биха могли да ни дадат някаква идея за онова, което се е намирало в този отвор… Стига описанията да са същите.

— Няма как да знаем, преди да ги сравним — отбеляза Хънтър. — Телефонът ти в раницата ли е?

— Не. Тук така или иначе няма обхват, затова го оставих вкъщи. Бях настроена за кратка разходка из любимите ми руини, а не за това чудо… Дори не нося фотоапарата си… — едва не простена тя.

Фенерчето угасна в ръката на Хънтър и той обгърна раменете й.

— Спокойно, миличка. Това нещо е стояло тук векове наред. Ще си стои и когато се върнем с камери, инструменти и всичко необходимо за разкопки.

Главата й се отпусна върху гърдите му.

— А аз си мислех само как да остана насаме с теб. Каква идиотка съм била!

С другата си ръка той нежно я притисна към себе си.

— Допада ми как разсъждаваш… И не смей да наричаш любимата ми жена идиотка. Обиждаш вкуса ми.

Лина разтърка чело в ризата му.

— Ти си малко по-мек от антична стена. Почти.

— Слез леко по-надолу. Там нещата се втвърдяват.

Долови приглушения й смях, след което тя изрече по-ясно:

— Харесвам те, Хънтър Джонстън. Много. Само ти си в състояние да ме накараш да се почувствам добре, след като проявих достатъчно неблагоразумие да забравя най-важния инструмент в работата си.

— Благодарен съм ти за признанието. Или поне така мисля.

Ръцете й се обвиха около врата му, когато се надигна на пръсти, за да впие устни в неговите. Лекият допир се проточваше, задълбочаваше се, докато премина в чувствена среща на езиците им. След един безкраен миг Лина отметна глава и въздъхна.

— Но поне имам скицник в раницата. И теб, за да ми светиш с фенера — заключи накрая.

Хънтър осъзна, че му предстоят няколко дълги часа, но изражението на лицето й го накара да преглътне напиращия протест.

— Слава богу, че си взела достатъчно храна и вода — каза й примирено.

 

 

— Хмм… Виж, миличка, освен ако не си купила резервни батерии, време е да си вървим — обади се Хънтър.

Лина го изгледа стреснато.

— Колко е часът?

— Точно колкото трябва, за да си тръгнем.

Протягайки схванатите пръсти на ръцете си, тя се изправи.

— Извинявай. Толкова се улисах в скицирането, че забравих всичко.

— Забелязах… — усмихна й се той.

Лина примигна и се огледа наоколо. Не й се искаше да напуска това чудодейно място, въпреки че фенерът й вече беше угаснал, а светлината от неговия беше съвсем отслабнала.

— Дължиш ми голяма услуга, задето стоях до теб като настолна лампа през цялото време — подметна той. — Отплатата ще включва костюми и допълнителни сексуални развлечения.

Тя изглеждаше първоначално заинтригувана, а после въодушевена. И то много…

Хънтър изстена.

— Трябваше да се сетя за това още преди няколко часа. Хайде! Не искам да се забърквам в магиите, които стават тук.

Устните й се плъзнаха по брадата му.

— За разлика от други култури, маите са нямали традиция да изобразяват акта на зачатието. Очевидно за тях сексът не е бил от такова голямо значение.

— Хмм… Нищо чудно, че цивилизацията им е изчезнала.

Лина се разсмя.

— Ох, ти си непоправим мъж…

Той се усмихна лениво.

— Това е, защото ти си истинска жена.

Клатейки глава, тя последва бледия лъч светлина обратно към входа на могилата. Повечето от свещите бяха изгорели, но някои все още мъждукаха в очакване на човека или хората, които поддържаха храма. Въпреки едва доловимото течение откъм дъното на коридора пламъците им бяха все така изправени и неподвижни и се разклатиха леко едва когато двамата минаха покрай тях.

Бяха необходими няколко опита, но накрая тежката врата се отвори към джунглата. Хънтър изчака очите му да привикнат към дневната светлина, преди да помогне на Лина да се измъкне и да я повлече към прикритието на струпаните камъни.

Никаква сянка не се мярна, нямаше го и неприятното чувство, че някой ги наблюдава.

— Имаш ли предчувствие, че ни следят? — попита той.

— Никакво…

— Тогава да вървим.

Изминаха бързо разстоянието до колата под наем. Отново не личеше някой да я е докосвал.

— Знам много места, където биха платили луди пари, за да се сдобият в квартала с такава охранителна система — измърмори Хънтър.

Лина се усмихна.

— Искаш ли да караш?

— Как се досети?

— От начина, по който кракът ти търсеше спирачката през цялото време, докато пътувахме насам.

— Да съм ти казал нещо?

— Не. За което печелиш червени точки. Почти толкова, колкото си спечели и през изминалата нощ.

Той я изгледа продължително и преценяващо.

— Така ли?

— О, да — отвърна Лина и му подхвърли ключовете.

— И това трябваше да ми помогне да се концентрирам върху шофирането?

— Концентрацията ще увеличи резултата ти.

— Хмм. Костюмите определено остават в списъка. Наред с още няколко други неща, с които индийската култура е била достатъчно прозорлива да украси Кама сутра.

Тя успя да потисне смеха си и се качи в колата. Не й се налагаше да дава наставления, тъй като Хънтър умело се справяше с неравните изронени пътеки, които трябваше да ги изведат на главния път. Отпусна се на седалката, успокоена, че той се справяше със селските шосета точно толкова добре, колкото бе предполагала.

— Понякога се притеснявам, че си прекалено съвършен — каза тя след кратко мълчание.

— Какво? — попита я объркан, опасявайки се, че не я е чул добре.

Лина започна да му обяснява, но изведнъж възкликна задавено, когато той, преодолявайки остър завой, наби внезапно спирачки.

Срещу тях на около петдесетина метра се движеше стар, очукан джип. Щом другият шофьор забеляза колата им, завъртя рязко волана и спря напречно на пътя.

Бележки

[1] През VIII век е направено илюстровано издание на четиримата евангелисти, издадено на латински, чийто художник вероятно е Еадфит, станал по-късно епископ Линдисфарн. — Б.пр.

[2] Департамент в Гватемала. — Б.пр.

[3] Древен археологически обект в мексиканския щат Чоапас. — Б.пр.