Елизабет Лоуел
Красива саможертва (10)

9.

Пурпурна мъглявина се стелеше над последните оранжеви лъчи на деня, но многоетажният паркинг все още приличаше на огромна фурна, когато Хънтър спря джипа. Джейс обикаляше с минивана си наоколо в опит да намери свободно място.

Двамата с Лина излязоха от колата и спряха до нея да го изчакат. През цялото време тя се оглеждаше наоколо и се взираше напрегнато във всяка появяваща се кола. Хънтър правеше същото, но при него това беше начин на оцеляване, навик, който бе придобил в резултат на работата си. Подобно на дивите животни, имаше шесто чувство, което му подсказваше кога го наблюдават. Всеки път, щом се озовеше близо до тази жена, усещаше напрежение като от дебнеща опасност. А това нямаше нищо общо със сексуалното привличане помежду им.

— Имате ли някакви предположения кой е преследвачът? — неочаквано попита той.

Тя примигна неразбиращо насреща му.

— Какво?

— Държите се като човек, който се страхува, че го следят.

— Нямам предположения и не знам за никакъв преследвач — рязко отвърна тя и отиде да огледа входа.

Хънтър чакаше, без да откъсва поглед от нея.

— Е, добре де… — подхвана тя, след като се върна при него. — Знам, че звучи налудничаво, но понякога наистина имам неприятното чувство, че някой ме наблюдава.

— И от колко време е така?

Лина продължаваше да се озърта към входа на паркинга.

— От месец, ако не и малко повече. Ала не се случи внезапно. Просто постепенно това усещане се натрупа, докато стана толкова натрапчиво, че вече не можех да не му обърна внимание.

— Виждали ли сте някого?

— Не. Освен ако не броим една сянка, която се появява няколко пъти. Нищо, което мога да свържа с конкретно лице. Само усещане. Леко настръхване на кожата ми… Сигурно параноята на Филип е заразна.

— Или предпазливостта му — нехайно подметна Хънтър. — Струва ми се, че баща ви си е създал доста врагове през годините. А вие?

— О, сигурна съм, че не всички ме смятат за най-добрия си приятел, но чак врагове? Не и такива, за които да зная.

— Помислете върху това.

— Правила съм го вече — отвърна тя и изгледа с присвити очи поредната кола, появила се на входа. Като повечето от автомобилите на паркинга, беше тъмен джип със затъмнени стъкла. Зави по съседното платно и изчезна.

Джейс откри свободно място през няколко редици паркирани коли. Слезе, заключи вратата и тръгна към тях.

— Хайде да си получим дозата образование — подхвърли той и ги поведе към изхода.

Тонът му накара Лина да поклати глава.

— Какъв ентусиазъм…

— Вие сте въвлечена в този случай едва от два дни — отвърна младият мъж. — А аз прекарах достатъчно време, за да се дразня наистина от напразното въртене в кръг, докато ми се завие свят.

Хънтър погледна приятеля си. Наясно беше, че зад небрежния си тон Джейс беше напрегнат, изтощен, обзет от безнадеждното усещане, че времето изтича през пръстите му подобно на кръв.

— Някакви новини около онова подземие? — попита той.

— Откритите тела са станали десет. Това новина ли е?

— Имах предвид след разпитите на арестуваните гангстери.

Джейс се усмихна мрачно.

— А, научихме имената на съучастниците им, но нищо, свързано с този случай. Снейкман никога не е бил в системата ни, нито в базата данни, до която имаме достъп. Кристалночист е, с изключение на липсата на емиграционни документи. Имайки предвид, че адвокатът му е хлъзгав като сопол, като нищо може да се отърве само с депортиране.

— Това е лудост… — заяви Хънтър и крадешком погледна към Лина.

Джейс издаде звук, който можеше да мине и за смях.

— Ако не друго, това е плашещо.

— Съгласен съм — кимна приятелят му.

— Нито едно от телата, с изключение на последното, това на Лерой, не е било осакатено — продължи с обичайния си тон Джейс. — Е, били са обезглавени, но останалото е цяло. Впрочем, ако се съди по полицейските им досиета, би трябвало да им дадем медали, задето разчистват вместо нас собствените си боклуци. Като изключим Лерой, за когото намерих само кратка дописка, останалите бих ги избил със собствените си ръце, при това напълно безплатно.

— Не бих искала да се срещна с клиентите ви — ужаси се Лина.

Усмивката разкри белите му зъби.

— Всеки ден е един нов урок за глупаците.

След задуха на паркинга и неприятния разговор улицата им се стори като рай. Галерията се намираше на булевард, където парите и модата, парите и бижутата, парите и колите и накрая отново парите бяха извадени на показ отвън и вътре в магазините. Самата атмосфера на изложението варираше от експонати на приемливи цени до такива, достъпни само за мултимилионери. Стотици хвърлящи златисти отблясъци артефакти, за които дори самата мисъл за етикетите, прикрепени към тях, би трябвало да се смята за кощунство.

Но нали всяко нещо си има цена, със сарказъм помисли Хънтър.

В този смисъл галерията не се различаваше много от окървавеното мазе. Само дето беше по-добре осветена.

Към тях приближи стройна, руса жена, която поддържаше необходимия добър външен вид с помощта на умелия грим и облеклото. Беше съблазнителна, но благоразумно се държеше далеч от ръба на пропастта, наречена пошлост. Зелени очи, неестествено голям за слабата й фигура бюст, елегантно подстригана коса, скъп тоалет и златно бижу в стила на изложените експонати.

— Казвам се мисис Аркан. Ако имате някакви въпроси, аз съм на ваше разположение.

— Благодаря — отвърна Хънтър. — Засега само искаме да разгледаме.

Жената кимна и се върна до малкото бюро, поставено до най-отдалечената стена. В ъгъла до вратата мълчаливо стоеше мъж, който гледаше сякаш в нищото, но забелязваше всичко.

— Въпрос на престиж е да си наемеш за охрана полицай — измърмори Джейс. — Бас ловя, че е на щат в Хюстънското главно управление и заработва допълнително, за да може да сложи на масата си царевични питки и грах.

— Дано да си прав. Това би означавало, че знае как да използва пистолета, който държи скрит под сакото си.

Лина се опитваше да не привлича внимание към себе си. За разлика от майка си, не бе превърнала в навик постоянното обикаляне на галериите, търгуващи с антики отпреди епохата на Колумб. Чувството за вина от подобно общуване беше установено правило в академичните среди.

Джейс се загледа в нагръдник, който изглеждаше изработен от масивно злато. Гръдните и коремните мускули бяха загатнати от квадратни форми, които по някакъв начин успяваха да запазят финеса си. Поставката, върху която беше сложен, се въртеше бавно — като манекен, демонстриращ висша мода.

— Това чудо ми създава комплекс за малоценност — прошепна той на приятеля си. — Намираш ли го за нормално?

— Ако те държи повече от четири часа, потърси лекарска помощ.

Той изсумтя презрително.

Под носа си Хънтър мърмореше нещо за триумфа, поробването и плячкосването. По-скоро би предпочел да види изложени за продан артефакти на някоя странична алея на Козумел^[1]. Но това си бяха негови предразсъдъци. Умните хора с много пари не обикаляха из тъмните улички. Идваха да ги пръскат на места като това.

Още златни и сребърни предмети — предимно статуетки и бижута, бяха поставени върху черно кадифе и закрепени с лъскави карфички така, че всеки един от тях да изглежда специален, уникален, спиращ дъха със съвършенството си.

— Не виждам нищо познато — съвсем тихо отбеляза Джейс. — Там, където е застанала Лина, има глинени съдове и маски.

Двамата мъже бавно се запътиха към нея. По пътя си видяха още накити, дрехи, съдове с необичайни форми и статуетки, направени от всевъзможни материали — от злато до смола. Нефрити от Новия свят блестяха отвсякъде с уважение към изкуството на древността. Покрай друга пътека бяха наредени статуи от варовик с типични за онова време инкрустации.

Джейс, макар и да не беше защитил докторска дисертация, съвсем не беше глупав. Никъде не откри нещо, което да разбуди професионалните му инстинкти. Ножове — да. Предимно от обсидиан. Но нито един не беше направен от цяло парче от минерала. Маски — също. При това много. Една от тях беше украсена с обсидиан, нефрит и нещо, което приличаше на раковина. И нищо, което поне малко да прилича на артефактите от снимките. Парчета плат също не липсваха, но между тях нямаше изцапани с кървави петна превръзки на божества. Единственият предмет, който го накара да се спре, беше положен в продълговата витрина. Представляваше кадилница със сложна плетеница, която се осветяваше отвътре.

— Нищо — тихо отбеляза Хънтър.

— Дори приблизително да наподобяват находките от снимките?

— Има със същото предназначение. Но от друго време и с различен дизайн.

— По дяволите. Не видях нищо полезно. А ти?

— Още не.

Когато спряха до Лина, тя повдигна въпросително вежди.

— Само няколко безполезни вещи от късния класически период на маите — отговори на незададения въпрос Хънтър.

— Радвам се, че го изрече ти — измърмори Джейс. — Аз не бих могъл.

Лина се усмихна едва доловимо.

— Точно така. Артефактите от тези места и този период от време не представляват интерес за големите престижни галерии. Изложенията, които непрекъснато обикаля майка ми, са пълни с експонати от този клас, но тя продължава да пита мен дали не съм чула за някоя конкретна нова находка.

Последва мълчание, след което Джейс кимна мрачно.

— Схванах смисъла. Изчезвам оттук. Ще намеря по-приятен начин да си губя времето.

— Еснаф — подразни го Хънтър.

— Искаш ли да ти покажа тениската си?

— А какво ще каже Момчето чудо за едно обилно ядене?

— Ще го получа скоро. Или по-късно, старче. А може би съвсем навреме, ако направиш нещо полезно.

И Джейс се насочи към изхода.

Лина поклати глава и се обърна към Хънтър:

— Вие двамата винаги ли се държите така?

— Как?

— Ами, постоянно се заяждате и по всичко личи, че това ви харесва.

— От мига, в който се видяхме за първи път. Тогава той беше на четири години, а аз само с месец по-голям от него. Факт, който не му позволявам да забрави. Наричах го Момчето чудо. А той се обръщаше към мен със старче.

Тя се усмихна и се запита какво ли бе да имаш такъв приятел. Толкова близък. Някого, когото си познавал през целия си живот.

— Имате ли още работа тук? — попита той. — Умирам от глад.

— Предпочитам да приготвя нещо за хапване у дома, отколкото да вечерям в При Сенди.

Хънтър спря миг преди да й отвори вратата на галерията. Галантност, която по-скоро я поласка, отколкото я засегна.

— В този ресторант не се приемат резервации — поясни тя. — Там е шумно, чака се на бара, докато се освободи маса, обслужването е бавно, защото разчитат клиентите им да изпият по няколко скъпи питиета. Предпочитам да разговарям с нормален тон и да не умра от глад, докато дойде ред да ми сервират храната. Сега ясно ли е?

Лина вдигна очи към него. Усмивката, разляла се по лицето му, можеше да разтопи буца лед.

— Налага ли се да напазаруваме, преди да си приготвим вечерята? — попита той.

— Ние ли?

— Родителите ми заедно готвеха и винаги си разделяха домакинските задължения. Не съм голям готвач, но мога да почистя кухнята така, че да издържи на всяка проверка от Здравната комисия.

— Имам продукти — каза тя и продължи предпазливо: — Щом единственото, което очаквате, е храна…

— Храната е хубаво нещо. А десертът е вашата покана, Лина.

Загледа се изпитателно в лицето му и разбра, че всяка дума бе изречена искрено.

— Харесвам мъжете, които не мислят единствено с пакета си.

Хънтър се разсмя.

— Не се заблуждавайте, скъпа. Моят пакет е наистина доста интересен.

— Но въпреки това можете да се държите като разумно същество.

— Майка ми направи каквото можа.

Смехът й го накара да се усмихне. Улови я за ръка и я поведе към паркинга. Отсреща видяха минивана на Джейс да се оттегля на заден ход. Тъмният джип се приближаваше към входа и мина покрай тях точно когато стигнаха до колата си.

Едва бе успял да подаде ръка на Лина, за да й помогне да се качи, когато чу някаква врата да се отваря рязко. По бетонната настилка проехтя тропот от многобройни стъпки на движещи се бързо, дори подтичващи хора.

Очите на Лина се разшириха от ужас, щом погледна над рамото на Хънтър. Някой пъхна ръка в чантата й и пръстите му започнаха неистово да ровят из нея.

Хънтър се обърна точно навреме, за да повали единия мъж с ритник в корема. Използвайки инерцията на тялото си, той се превъртя и вдигна крака си към гърлото на втория. Непознатият наведе глава, за да предпази трахеята си, но получи силен удар в носа. Докато залиташе назад, лицето му се обля в кръв. Наоколо гласове крещяха на някакъв неразбираем за Хънтър език. Той се наведе към третия нападател и чу вика на Лина. Вторият бе успял да се съвземе.

Тя продължаваше да пищи, известявайки всеки, който имаше уши, че на паркинга се случва нещо нередно. С периферното си зрение забеляза група непознати, които тичаха към изходите. Някаква жена говореше високо в слушалката на мобилния си телефон.

Едра и силна ръка я сграбчи за рамото, измъкна я от седалката и я захвърли на колене върху бетонната настилка. Лина вдигна очи и видя обляното в пот лице на мъжа, когото Хънтър беше сритал. Докато я изправяше на крака, нападателят не спираше да псува на някаква смесица от език на маите и испански.

Адреналинът й рязко се покачи, когато напипа парализиращия спрей. Извърна глава и натисна силно бутона. Непознатият се свлече и закри очите си с едната си ръка, а с другата отново я повали на колене. Зъбите й потънаха в месестата му китка, а лакътят й рязко се заби в диафрагмата му.

С един последен отчаян удар успя да се освободи от стенещия мъж и се изправи точно навреме, за да види как Хънтър отблъсква единия от нападателите и сграбчва пистолета, който другият бе успял да измъкне изпод якето си. Във флакона все още имаше малко от газа. Тя се втурна нататък.

— Не, Лина! — изкрещя Хънтър, вкопчил се с всички сили в цевта на оръжието. — Бягай обратно в галерията! Веднага!

Шофьорът на тъмния джип продължаваше да подвиква едни и същи думи на испански, докато от колата изскочиха още двама мъже. Проблясващите барабани на пистолетите им й подсказваха, че нейният спрей ще й свърши почти толкова работа, колкото и ако започнеше да ги плюе. Но Хънтър беше повален на земята, а тя не разполагаше с нищо друго.

Единият от мъжете от вана извика нещо. Човекът с оръжието отскочи встрани, докато приятелят му се целеше в Хънтър.

Проехтя изстрел, който отекна в дълбочината на покрития паркинг. Нападателят, притиснал Хънтър към земята, отстъпи няколко крачки назад и се строполи на земята, сякаш нямаше кости.

Джейс караше белия си миниван с едната ръка, а с другата стреляше през отворения прозорец. Наби рязко спирачки между приятеля си и нападателите му, които се бяха скупчили, използвайки тъмния джип като прикритие срещу неочаквано появилия се стрелец.

— Измъкни я оттук! — нареди той и смени пълнителя.

Прицели се в тъмния джип и започна да стреля, за да попречи на натрапниците да улучат някого от двамата.

Куршум прониза прозореца откъм шофьорската седалка на колата и веднага се разнесе трясък от посипващо се на земята стъкло. Мъжът зад волана потръпна и моторът внезапно замлъкна.

Истински дъжд от куршуми се изсипваше върху белия миниван, съпровождан сякаш от трясъка на смъртоносни гръмотевици. Гилзите отскачаха от бетонната настилка и стълбите. Алармите на близките коли запищяха. Като тяхно ехо от всички страни се носеха крясъците на уплашени хора.

Автоматично оръжие, помисли си Хънтър. Кучите синове сигурно са се учили как да го използват от телевизията, защото стрелят по всичко — от резервоара за гориво до лампите на тавана.

Горчив мирис на горещ бетон се разнесе във въздуха.

— Ранен съм! — извика Джейс.

— Единият от тях е ченге, глупаци такива — изкрещя някой на испански. — Да изчезваме оттук!

Отново на висок глас се подхвана разговор на същия непознат за Хънтър език, който обаче му приличаше на юкатанско наречие на майския, което неведнъж беше чувал. Нападателите тичешком се натъпкаха в тъмния джип. Някой изтика окървавения шофьор на предната седалка. Останалите се наблъскаха отзад, влачейки мъж, който не можеше да ходи. Двигателят изрева по тясното платно и вече в движение се чу рязкото затваряне на вратите. Миризма на сгорещена гума се смеси с дима от стрелбата. Колата се шмугна в натоварения трафик, предизвиквайки тревожни писъци на клаксони и свистене на рязко натиснати спирачки, докато хората се опитваха да избегнат сблъсъка.

Джейс се отпусна бавно върху волана на минивана. Горната част на тялото му беше окървавена.

— Стой долу и се обади на 911 — нареди Хънтър на Лина, тичайки към него.

В лицето го блъсна сладникавата миризма на кръв. С едната си ръка прихвана приятеля си, а с другата отвори вратата. Не се виждаше отвор, през който куршумът да е излязъл откъм гърба. Облегна ранения на седалката и го огледа отпред. Той все още дишаше, но с усилие. Постепенно започваше да губи съзнание.

— Тя… Добре ли е? — успя да прошепне.

— Да, и то благодарение на теб, Момче чудо. Сега млъквай и ме остави да огледам положението.

Джейс бегло се усмихна на стария си прякор. После избели очи и изпадна в безсъзнание.

Хънтър припряно разтвори съсипаната риза. Кръвта се стичаше обилно от лявата страна, но не на тласъци.

Слава богу, артерията не е засегната.

Липсата на кървава пяна по устните на Джейс и около отвора на раната показваше, че дори дробовете му да бяха засегнати, то поражението не беше фатално.

Поне засега.

Но кръвта. Господи, кръвта!

Бързо смачка на топка предницата на ризата и я притисна към гърдите му, за да намали кървенето.

Беше изгубил доста кръв. Прекалено…

— Не умирай в ръцете ми, Джейс — измърмори мрачно той. — Да не си посмял да умреш!

Докато алармите на колите постепенно замлъкваха, той дочу в далечината воя на сирени. Бавно осъзна, че Лина е застанала до него и му говори нещо.

— Идват насам… Какво мога да направя?

— Дръж тук, докато огледам за други рани — нареди той, несъзнателно преминавайки на ти.

Жената не се поколеба. Натисна силно с дланта си кървавия парцал и се загледа в обляното в пот лице на Хънтър. И в сълзи. Съмняваше се, че си дава сметка за това, както и че не спира да ругае и да се моли тихо, докато ръцете му внимателно, но бързо обхождаха тялото на приятеля му.

— Тук има още една, но е по-скоро повърхностна — задъхано изрече той. — Третата рана е чиста, засегнат е мускул. Все още ли кърви?

— Да, макар и не така обилно.

Нещо се стече по лицето на Лина. Едва тогава осъзна, че тя също плаче. Което беше за предпочитане пред писъците, които напираха в гърлото й.

Ръката на Хънтър покри изцапаната й с кръв длан. Двамата притискаха раната, заслушани в електронните сирени, чийто вой внезапно секна на улицата. Мракът бе разпръснат от пулсиращите светлини на линейката. Чу се шум от отваряне на врати и тропот от бягащи хора. Мигащите светлини се въртяха, хвърляйки наоколо странни, противоречиви сенки.

Лина потръпна.

— Всичко е наред — успокои я Хънтър. — Тези са от добрите.

— Да — промълви тя. Но това не й помогна да спре да трепери, докато по циментовата настилка към тях се носеше шумът от множество стъпки.

— Когато започнат да те разпитват, не им казвай нищо, освен че Джейс е искал да направи обиколка на галерии, предлагащи антики, и аз съм го довел при теб. — Гласът му беше глух и студен. — Сам ще поговоря с момчетата от Граничната и емиграционна служба. Ясно ли е?

Тя погледна изпитото му, мрачно лице.

— Да. Галерията… Не знам нищо повече.

Хънтър се обърна към идващите мъже. Някои от тях държаха в ръцете си пистолети, но те бяха насочени към земята.

— Има прострелян човек — съобщи той. — Кърви обилно. Доведете веднага парамедиците!

Тъй като им говореше на техния професионален език, полицаите не се поколебаха. Пистолетите веднага бяха прибрани.

— Има ли необезопасено оръжие? — попита един от тях.

— Да, на пода на вана — отвърна Хънтър. — Пострадалият е от вашата служба.

— Други ранени?

— Не.

— Вие двамата също сте окървавени.

— Това е от него — с треперещ глас поясни Лина.

Някой подаде сигнал и носилката веднага бе донесена до колата. Много бързо Джейс бе положен върху нея и натоварен в линейката, която с вой пое към болницата.

— Има две малки деца, а жена му е бременна — обади се Хънтър. — Трябва да бъде с него.

— Ще се погрижим за това.

— Веднага — нареди той. — Докато ни разпитате, може да стане твърде късно.

Един от полицаите понечи да възрази, но млъкна, виждайки лицето на Хънтър и окървавените му дрехи.

Партньорът му се приближи към тях:

— Дайте ми телефонния номер. И вие ли сте от Службата?

— Вече не.

Щом получи номера, вторият офицер изчезна. Колегите му започнаха да заграждат мястото на произшествието с полицейски ленти и да разпитват очевидците, проявили достатъчно неблагоразумие да останат на паркинга след започване на престрелката.

— Какво стана? — попита първият полицай. — Започнете вие, госпожо. Като начало ни кажете цялото си име.

Облегната на вана на Джейс, Лина започна да отговаря на въпросите. Хънтър и друг униформен се отдалечиха на няколко крачки и подхванаха същата процедура. Когато бяха помолени да се отдръпнат от мястото на произшествието, Лина и разпитващият я се спряха до бетонна колона. Беше обвита в жълта полицейска лента, която изглеждаше като гротескна коледна украса.

— От колко време познавате агент Джейсън Бюмонт? — питаше офицерът.

— Всъщност не го познавам. Той е приятел на Хънтър. Дойдохме в галерията, за да покажа на мистър Бюмонт какво се цени на пазара за артефакти.

— А откога познавате Хънтър Джонстън?

Тя почувства, че й се вие свят. Адреналинът й рязко беше спаднал. Беше отговорила на всички въпроси три пъти. Четвъртият вече й идваше в повече.

— Както вече многократно повтарях — подхвана и в тона й се прокрадна обзелото я нетърпение, — мистър Джонстън посещаваше някои от лекциите ми през изминалата година. Случвало се е да излизаме на кафе и да разговаряме. А сега, ако няма с какво повече да ви бъда полезна, чувствам се изтощена и искам най-сетне да измия ръцете си.

Очевидно Хънтър бе доведен до същото състояние, защото крачеше към нея между няколкото останали полицаи. Беше се приближил достатъчно и чу последното изречение.

— Освен ако нямате намерение да ни арестувате — намеси се той, — смятаме да си вървим. Тя е цивилна гражданка и се справи със ситуацията по-добре, отколкото можеше да се очаква. Има нужда да се успокои, а не да я въртят на шиш.

— Знаете, че от нас се изисква… — започна униформеният.

— Да задавате въпроси — прекъсна го Хънтър. — Веднъж, втори път — добре. Третият път си беше чисто престараване. А сега просто ни губите времето.

— С информацията, която ни дадохте, имаме минимален шанс да заловим нападателите — ядоса се полицаят.

— Толкова можахме. А сега ни пуснете или ни прочетете правата.

Приближи се жена, тя беше офицер с по-висш ранг.

— Благодарим ви за съдействието — обърна се тя към двамата. — Ако извършим някакви арести, ще имаме нужда от вас за идентифицирането на заподозрения или заподозрените.

— Можете да ми се обадите на мобилния телефон — предложи Хънтър.

— Моя също го имате — уморено отрони Лина.

— Оценяваме високо съдействието ви — повтори жената с професионална усмивка.

Всички присъстващи бяха наясно, че по-скоро ще се намери игла в купа сено, отколкото да се извършат каквито и да било арести. Ако тъмният джип бъде намерен от тази страна на границата, почти сигурно беше, че предварително е обявен за откраднат. Описанието на нападателите се свеждаше до ниски, мургави и приличащи си един на друг. По-скоро с индиански, отколкото с мексикански черти. Като стотици хиляди други жители на крайните квартали на Хюстън.

Показанията им бяха безполезни за каквото и да било, освен за губене на малко време.

Хънтър кимна на полицаите, улови Лина за ръка и я поведе към колата си, която не бе пострадала от стрелбата. Паркираният наблизо мерцедес не бе извадил този късмет. Задното му стъкло бе разтрошено на безброй малки блестящи парченца.

Докато Лина закопчаваше предпазния колан, той позвъни в болницата, в която бяха закарали Джейс. И получи категоричния отговор, че състоянието на Джейсън Бюмонт не е негова работа. Ругаейки, набра номера на мобилния телефон на Али.

— Обажда се Хънтър — каза, щом от другата страна вдигнаха. — Как е Джейс?

— В операционната — е разплакан глас отвърна Али. — Няма да го изведат от там поне няколко часа. Състоянието му е… Много сериозно.

— Ще дойда при теб веднага щом се освободя. — Веднага щом измия кръвта му от себе си.

Горещ мрак обгърна джипа, когато излезе от паркинга и се включи в движението. По витрините на всички магазини весело намигаха разноцветни коледни лампички. Лина имаше чувството, че се движи като в някакъв сън.

Трябва да е от шока, помисли си тя.

— Твоят апартамент е по-близо — рече Хънтър.

Жената потръпна.

— Да.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Стегни се, скъпа. Ще те закарам до дома ти.

— Не — твърдо заяви тя. — Не мога да се прибера там сега. Тези мъже преследваха мен.

— Какво? — рязко се обърна към нея Хънтър.

— Говореха на особен майски диалект. Искаха мен.

Очите му шареха по движението наоколо, после се взираха в огледалото за обратно виждане.

— Сигурна ли си?

— Израснала съм в испаноезична и англоезична среда. Третият език, който познавам добре, е именно този диалект на майския. Прабаба ми го предпочиташе, въпреки че владееше перфектно испански. В случай че ти е убягнало, шофьорът говореше единствено на испански. И знаеше, че Джейс е ченге.

— Забелязах — отвърна Хънтър, като продължаваше да се оглежда, да наднича в огледалата и да следи дали някаква кола не повтаря неговите маневри. — Какво си говореха останалите?

— Крещяха на стрелеца да внимава да не ме нарани, защото Маят ще им откъсне топките и ще изтръгне сърцата на всичките им живи близки.

Мъжът повдигна учудено вежди.

— Това някаква фолклорна клетва ли е?

— Не. Отправяха най-различни заплахи и ми стана ясно, че им е наредено да ме заловят… Маят ме искал цяла и непокътната. — От очите й се търкаляха сълзи, мълчаливо браздяха лицето й и отразяваха крайпътните светлини. — Аз съм виновна за случилото се. За целия този кошмар. Кръвта на Джейс ще тежи на моята съвест.

— Ти дори не държеше оръжие. Нападението ще се запише на тяхната сметка. Спомена ли това на полицая?

Без да продума, Лина мълчаливо поклати глава, а лекият вятър с дъх на бензин охлаждаше мокрото й лице.

— Не. Сбърках ли? Трябваше ли да му кажа?

За момент върховете на пръстите му се плъзнаха по страните й, оставяйки върху студената кожа горещи следи.

— Постъпила си правилно. Точно в този момент нямам доверие на никого. Наркобосовете си имат свои уши във всяко по-голямо полицейско управление. А за тях Хюстън е особено важен. — Отново сложи ръката си върху кормилото. — Трябва да изчезнеш.

— Наркобосовете ли? Значи става въпрос за наркотици, а не за артефакти?

— Не съм сигурен. Зная само, че всичко, което подадем на полицията, в крайна сметка ще се озове не там, където трябва.

— Корумпирани ли са? — уплашено попита тя.

— Дори ако деветдесет и девет и девет процента от полицаите са чисти като ангели, пак остават достатъчно негодници, които да доставят информацията в ада.

— Господи! Превръщаме се във второто Мексико.

Хънтър нито за миг не отклоняваше вниманието си от движението наоколо.

— Защото сме точно толкова хора, колкото и мексиканците. Корупция има навсякъде по света. В някои култури тя се приема нормално, дори се адмирира и се експлоатира като всяка друга делова възможност. Мексико… — замълча и поклати глава.

Лина наблюдаваше острия му профил, докато той й разказваше неща, които никога не би искала да чуе.

— Мексико е истинската помийна яма — продължи мрачно. — Всички го знаят, но никой не говори за това. Наркобосовете са в открита война с федералните. Сребро или олово, изборът е твой. Подкуп или кръв. Не обвинявам обикновените граждани, които просто се опитват да оцелеят. Полицаите и политиците… Ами, не бих имал нищо против да очистят тези корумпирани копелета, преди загниването да се разпространи още по-далеч.

— Знам. Просто… — Гласът й заглъхна.

— Да, щом алчността отхапе парче от собствения ти спокоен живот, шокът е голям.

Отново настана мълчание и тъмнина. Сякаш долавяха изтичащото покрай тях време.

— Някой следи ли ни? — попита Лина притеснено.

— Досега не съм забелязал нищо съмнително. Успокой се, миличка. Очертава ни се дълга нощ. Няма смисъл да пилееш енергията си, като се притесняваш за нещо, върху което нямаш контрол. Дишай дълбоко. Бавно. Продължително.

В настъпилата тишина Лина се опита да последва съвета му, докато той лъкатушеше из улиците, правеше неочаквани завои, заобикаляше по няколко пресечки и отново се озоваваше на същото място. Тя си позволи да се унесе, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко към места, където сърцето й не биеше до пръсване и в нея не се надигаха викове от ужас.

— Паспортът ти в апартамента ли е? — неочаквано я попита Хънтър.

Тя стреснато го погледна. По лицето му с променливи отблясъци се отразяваха уличните светлини. Изглеждаше суров като каменна статуя, издялана от почит към забравен бог.

— Не — отговори тихо тя. — Винаги го нося със себе си. Както и документите за пътуване в Мексико.

Той едва доловимо се усмихна.

— И аз правя така. Трябва ли ти нещо от кабинета?

— Само компютъра ми.

— Можеш ли да получиш достъп до него отвън?

Лина затвори очи.

— Да. Знам всички пароли.

— А умееш ли да стреляш с пистолет?

Очите й мигом се отвориха.

— И с обикновен, и с автоматичен, и с пушка. Навремето работех на изоставени разкопки.

— Някога гърмяла ли си по друго, освен по неподвижна мишена?

— Не. Всъщност не обичам оръжията.

— Нито пък аз — отвърна той. — Но поне си наясно от коя страна хапят и как да се пазиш от зъбите им. Което е повече, отколкото знаят много други хора.

Измина още доста време, през което нощта напредваше, тъмните улици се сменяха с ярко осветените булеварди, а двамата продължаваха да бъдат в плен на неизвестността.

— Защо някой ще реши, че Маят ме желае толкова силно, че е готов дори да убива заради мен? — изрече тя накрая.

— Нямам представа. Когато разбера, ще съм наясно кой е поръчал нападението, което завърши с проливането на кръвта на Джейс.

Хънтър не каза нищо повече. Не беше и необходимо. Лина вече знаеше, че някой си е спечелил враг, пред когото кошмарите изглеждаха като приятни сънища.