Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (5)

Четвърта глава
Складът

Величието винаги се основава на едно — способността да изглеждаш, говориш и действаш като най-обикновен човек.

Шамседдин Мохаммад Хафез^[1]

Складът носел мириса на Африка. Застанал на вратата на помещението — по-скоро килерче с размери два на два и петдесет метра — сред кипежа на авеню „Сан Пабло“, Мортенсън изпитвал объркване каквото само четирийсет и осем часов полет може да причини. Когато се качил на самолета в Исламабад, бил изпълнен с огромна целеустременост, а в главата му се въртели поне десет различни плана за набиране на средства за училището. Ала когато се озовал в Бъркли, увереността му отстъпила място на дезориентираност. Чувствал се премазан под безмилостно слънчевото калифорнийско небе сред гъмжилото от преуспели колежани, които ведро крачели към поредното кафене, а обещанието, което дал на хаджи Али, било като смътен спомен за филм, мернал се в просъница по време на някой от трите безконечни полета.

Часова разлика. Културен шок. Мортенсън отлично познавал демоните, подвизаващи се под тези имена. Не за пръв път го обсебвали. Тъкмо поради тази причина дошъл тук, в склад 114, както правел при всяко свое завръщане от планините. Това мухлясало помещение било неговата опора.

Пресегнал се в уханния мрак за връвчицата, която включвала електрическата крушка, и в светлината, обляла помещението, пред него се изправили купчините прашасали книги по алпинизъм, подпрени до стените, миниатюрният керван слонове от абаносово дърво, принадлежал на баща му, и най-сетне, възседнала фотоалбум с оръфани краища, там била Джиджи, плюшената маймунка с цвят на кафе, която била най-близкият му приятел още от времето, когато паметта се размива в чисто сетивни възприятия.

Взел играчката в ръце и забелязал, че пълнежът от капок^[2] бил започнал да изпада от дупка в гръдния шев. Заровил нос в телцето и щом вдъхнал мириса му, тутакси се пренесъл в двора на обширната къща, изтегнат под огромната сянка на едно пиперово дърво. Домът му в Танзания.

Подобно на баща си, Мортенсън е роден в Минесота, но през 1958 година, когато бил едва на три месеца, родителите му се впуснали в голямото приключение на живота си — службата като мисионери и учители в Танзания, в сянката на най-високия връх на африканския континент — Килиманджаро.

Семейството на Ървин Мортенсън, бащата на Грег, принадлежало към добронамерените лутерани, от които Гарисън Кейлър^[3] толкова често черпи вдъхновение за своето творчество. Подобно на неразговорливите обитатели на Лейк Уобегън^[4], думите били разменна монета, която той не обичал да пилее напразно. Доста над един и осемдесет и също като сина си с кокалесто телосложение и спортни заложби, Ървин носел прякора Демпси^[5]. Лепнали му го като бебе, когато бил необичайно ячък, и така си и останал до края на живота си. Изтърсакът, седмо по ред дете в семейство, което било разорено през Голямата депресия, се възползвал от своите атлетически данни — куотърбек във футболния и защитник в баскетболния отбор на гимназията си — за да се измъкне от Пекуот Лейкс, малко градче в Северна Минесота, чийто основен поминък бил риболовът, и да потърси щастието си из големия свят. Постъпил в Университета в Минесота със спортна стипендия и между мачовете и лекуването на синините, нанесени му от нападателите, успял да се дипломира в специалността „преподавател по физическо възпитание“.

Съпругата му Джерийн се влюбила в него скоро след като семейството й дошло от Айова. Тя също била спортна натура и капитан на отбора по баскетбол в гимназията. Оженили се импулсивно, по време на една тридневна отпуска на младежа — по онова време войник във Форт Райли, Канзас. „Демпси обожаваше пътешествията, разказва Джерийн. Докато бе в армията, изпратиха частта му в Япония и той беше много щастлив, че е видял света извън Минесота. Един ден, докато бях бременна с Грег, се върна вкъщи и каза: В Танганика^[6] се търсят учители. Какво ще кажеш да идем в Африка. Не можах да му откажа. Така е, когато си млад и зелен. Просто го направихме“.

Заминали за страна, за която не знаели нищо, освен че се намира в Източна Африка между Кения и Руанда. След четири години в отдалечената планина Усамбара, се преместили в град Моши — „дим“ на суахили — където били настанени от лутеранското мисионерско общество в бившия дом на гръцки търговец на оръжие, конфискуван от властите. Водено от откривателския нюх, който често съпътства пламенността, семейството страстно обикнало страната, преименувана през 1961 г., когато получава своята независимост, на Танзания. „Колкото повече остарявам, толкова повече оценявам колко хубаво е било детството ми. Това бе раят“, казва Мортенсън.

Грег можел да нарече дом огромното пиперово дърво в много по-голяма степен от къщата, която уютно увивала снагата си около тучна градина. „То бе въплъщение на сигурността. По здрач стотиците прилепи, които го обитаваха, отлитаха на рояци да ловуват. А след дъжд целият двор ухаеше на пипер. Ароматът бе невероятен“, спомня си той.

Тъй като Демпси и Джерийн били доста либерални по отношение на религията, домът им представлявал по-скоро средище на общността, отколкото религиозен център. Бащата на Грег ръководел неделното училище, ала наред с това направил в двора си игрище за софтбол, като стволът на пиперовото дърво служел за бекстоп^[7], и основал първата училищна баскетболна лига в Танзания. Ала това, което владеело сърцата и душите на мисионерите, били два всепоглъщащи проекта.

Демпси влагал всяка частица от себе си в голямата кауза на своя живот — да набере средства за основаването на първата учебна болница в Танзания — Християнския медицински център „Килиманджаро“, а съпругата му се трудела не по-малко всеотдайно за изграждането на Международното училище в Моши, чиито стени приютили космополитна сюрия от деца на изгнаници. Грег плувал сред море от култури и езици и дотолкова не отдавал значение на делението по национален признак, че се разстройвал всеки път, когато негови съученици от различни народности се биели помежду си. По време на поредното изостряне на индийско-пакистанския конфликт той бил силно смутен от нагледните схватки, устройвани в междучасията между децата от тези държави, в които наужким се обезглавявали и обстрелвали с картечници.

„Ако не се смята това, училището ни бе прекрасно място, разказва той. Представляваше нещо като детски Обединени нации. Имаше представители от двайсет и осем различни националности и се честваха празниците на всички религии — Ханука, Коледа, Дивали, Рамазан Байрам“.

„Грег мразеше да ходи на църква с нас, припомня си Джерийн, защото всички възрастни негърки си умираха да си играят с русата му коса“. Като се изключи това, Мортенсън растял в щастливо неведение относно расовите различия. Скоро овладял суахили толкова добре и без никакъв акцент, че по телефона го вземали за танзаниец. Пеел древни европейски химни в църковния хор и същевременно бил част от африкански танцов ансамбъл, с който дори участвал в състезание за Деня на независимостта на Танзания — Саба саба, предавано по националната телевизия.

На единайсет години Мортенсън покорил първия си истински връх. „Откакто станах на шест, вечно съзерцавах Килиманджаро и молех татко да ме заведе там.“ Когато Демпси най-сетне сметнал, че синът му е достатъчно голям, и предприели изкачването, не му се отдало да се наслади на приключението до покрива на Африка. Грег разказва: „Гадеше ми се и повръщах по целия път. Беше ужасно, ала когато призори застанах на върха и пред мен се простря безкрайната шир на африканската савана, попаднах завинаги в плен на планината“.

Джерийн родила три момичета — Кари, Соня Джой и, когато Грег бил на дванайсет, Криста. Демпси често отсъствал по цели месеци, за да набира средства и квалифициран персонал за болницата из Европа и Америка. Синът, който на тринайсетгодишна възраст надхвърлял метър и осемдесет, с лекота възприел ролята на мъжа в семейството, когато бащата го нямало. След като най-малката му сестра се родила, той пожелал да й стане кръстник.

За разлика от трите по-големи деца, които бързо изкласили на ръст колкото родителите си, Криста си останала дребничка и с деликатно телосложение. Когато стигнала училищна възраст, вече било очевидно, че се различава от сестрите и брат си. Като мъничка, получила остра реакция към имунизацията срещу едра шарка. Джерийн си спомня, че цялата ръка на момиченцето почерняла. Убедена е, че инжектирането на жив вирус на вариолата е причината за нарушените мозъчни функции на дъщеря й. На три години Криста прекарала тежка форма на менингит и никога не се възстановила напълно. На осем започнала да получава чести припадъци и й била поставена диагноза „епилепсия“. В промеждутъците между пристъпите също страдала. „Научи се да чете много бързо, разказва майка й, но за нея това бяха само звуци. Думите не й говореха нищо.“

Подрастващият Грег станал страшилище за всеки, който посмеел да дразни сестричката му. „Криста бе най-доброто дете от всички ни, спомня си той. Приемаше неравностойното си положение с достойнство. Трябваше й цяла вечност да се облече, но тя приготвяше дрехите си от предната вечер, за да не отнема твърде много от нашето време сутрин. Беше изключително чувствителна към другите.“

„В много отношения Криста приличаше на баща ми, продължава той. И двамата бяха добри слушатели.“ Демпси притежавал умението да се вслушва в хората, най-вече в мечтите на младите амбициозни африканци в Моши. Те горели от желание да получат възможност за реализация, ала постколониална Танзания — както тогава, така и днес, една от най-бедните държави в света — не можела да им предложи нищо, освен черен селскостопански труд. Когато учебната болница била готова и заработила, той настоял, пряко волята на мнозина от чуждестранните членове на управителния съвет, приоритет на борда да бъде не само осигуряването на грижи за децата на имигрантите и заможния елит в Източна Африка, а най-вече подпомагането на обещаващите местни ученици, които желаят да учат медицина.

Точно след четиринайсетия рожден ден на Грег болницата с база от 640 легла най-после била завършена, а на откриването реч изнесъл сам президентът на Танзания Джулиъс Ниерере^[8]. Ървин купил огромно количество от местната бананова бира помбе и изсякъл храстите в двора на къщата, за да събере петстотинте местни жители и имигранти, които бил поканил на барбекю за ознаменуване на успеха. От платформата, издигната за музикантите под пиперовото дърво, Демпси, облечен в традиционната черна танзанийска носия, се обърнал към това малко общество, което с времето бил обикнал.

След четиринайсетте години, прекарани в Африка, мисионерът от Минесота бил понатежал, ала сега, докато стоял изправен пред събралото се множество, изглеждал, помислил си неговият син, ако не като някогашния спортист, то все пак забележително. Мортенсън най-напред благодарил на партньора от танзанийска страна, Джон Моши, който, заявил Демпси, имал не по-малка заслуга за успеха на медицинския център от самия него. „Ще направя едно предсказание — казал той на суахили, излъчвайки такова умиротворение, че за първи път, изглежда, не се притеснявал да говори пред публика. След десет години всички отделения в Християнския медицински център «Килиманджаро» ще бъдат завеждани от танзанийци. Това е вашата страна. Вашата болница.“

„Почувствах как африканците преливат от гордост, спомня си Грег. Изгнаниците искаха да чуят от него: Вижте какво направихме ние за вас. Ала вместо това той заяви: Вижте какво сторихте и колко още можете да сторите за себе си.“

„Баща ми понесе остри критики заради изказването си, казва Мортенсън. Но знаете ли? Предсказанието му се сбъдна. Болницата, която построи, продължава да работи и е най-добрият учебен лечебен център в Танзания, а десет години след завършването й всички отделения се ръководеха от африкански медици. Докато го наблюдавах, изпитах огромна гордост, че този едър човек с изпъкнал като буре гръден кош е мой баща. Той научи не само мен, но и всички останали, че ако повярваш в себе си, можеш да постигнеш всичко.“

След като и училището, и болницата започнали да функционират и да се развиват, работата на двамата мисионери в Танзания приключила. Демпси получил изкусително предложение — да основе болница за палестински бежанци на Маслиновата планина в Йерусалим — но семейството решило, че е време децата им да видят Америка.

Малкият Мортенсън и сестрите му посрещнали новината за завръщането в страната, която смятали за своя родина, макар да я били посещавали само няколко пъти, с вълнение и тревога. Грег бил изчел статиите за всеки от петдесетте щата в енциклопедиите в семейната библиотека, опитвайки се както да си представи, така и да се подготви за Америка. През четиринайсетте години в Африка родителите му получавали от роднините си покани за семейни тържества, на които нямало как да присъстват, и изрезки за бейзболните успехи на „Минесота туинс“. Грег пазел в стаята си и препрочитал нощем тези образци от една екзотична култура, която се надявал да разбере.

Семейството опаковало книгите, тъканите и дърворезбите и се нанесло временно в четириетажния дом на родителите на Джерийн в Сейнт Пол, преди да се сдобие с евтина бледозелена къща в предградието Роузвил. Когато отишъл за първи път на училище, Грег с облекчение видял из коридорите много афроамериканци. Така не се чувствал толкова далеч от Моши. Из гимназията бързо плъзнала мълвата, че едрото непохватно момче идва от Африка.

В едно от междучасията висок мускулест баскетболист с емблема на „Кадилак“, провесена на златен ланец, и приятелчетата му го сгащили и притиснали в тоалетната. „К’ъв африканец си ти, бе“, подиграл му се главатарят, а бандата започнала да сипе удари по тялото му, докато той, в недоумение какво лошо е сторил, се опитвал да брани главата си. Когато най-сетне спрели да го налагат, Грег свалил ръце, а устните му треперели. Тогава тарторът стоварил юмрук в окото му, а друго момче изсипало върху главата му кошче за боклук. Стъписаният Мортенсън стоял край чешмата, посипан със зловонните отпадъци, докато смехът на нападателите му кънтял по коридора.

Като цяло, Грег се приспособил към американската култура. Представял се блестящо в училище, особено по математика, музика и естествените науки и, предвид гените си, в спорта.

След като семейството се преместило в предградията, неизменното присъствие на върлинестата му фигура като нападател на футболния отбор на гимназията „Рамзи“ му отворило пътя, ако не за истинско приятелство, то поне за другарство с другите ученици. Ала в едно отношение никога не свикнал с американския начин на живот. „Грег винаги закъснява, разказва майка му. Още от дете вътрешният му часовник бе сверен по източноафриканско време.“

Работата в Африка била дълбоко удовлетворителна във всички аспекти, освен финансово. Изобщо не можело да става дума за учене в скъпоплатен университет и Грег поискал съвет от баща си. „Аз отидох в колежа със стипендия като ветеран от войната, казал му Демпси. Ако го повториш, няма да сбъркаш.“ През април в последната година от гимназията младият Мортенсън отишъл в бюро за набиране на новобранци в Сейнт Пол и подписал договор за двугодишна военна служба. „Беше много странно да направиш подобно нещо точно след Виетнамската война, разказва той. Децата в училище бяха удивени, че изобщо може да ми хрумне, но семейството ни нямаше пукната пара.“

Четири дни след завършването той пристигнал на военно обучение във Форт Ленърд Уд, Мисури. В първата утрин, докато съучениците му си отспивали преди колежа, Грег бил изстрелян от леглото в пет сутринта от строевия, който ритал и друсал леглото му и крещял: „Пускай бастуна и грабвай чорапите!“.

„Реших да не му се давам“, спомня си Мортенсън. Така че на следващия ден в пет сутринта той посрещнал старши строеви сержант Паркс седнал на изрядно изпънатото си легло в пълна бойна униформа. „Наруга ме, че служа на държавата, без да съм отпочинал добре, накара ме да направя четирийсет лицеви опори, отведе ме под строй до щаба, нашиба ме с камшик и ме върна в казармата. «Това е Мортенсън и от днес е ваш взводен, изкряска сержантът. Превъзхожда всички ви, лигльовци такива, така че му се подчинявайте»“.

Грег бил твърде тих, за да командва подчинените си ефективно, но проявил завидни военни способности. Като бивш състезател в училищните отбори по футбол и лека атлетика все още бил във великолепна физическа форма, затова тежката бойна подготовка не оставила толкова дълбок отпечатък в паметта му, колкото ниският морал, който се ширел в армията след Виетнам. След като овладял артилерийското и тактическото изкуство, получил и медицинско обучение — интерес, който щял да развива и за в бъдеще — след което бил изпратен в Германия с Трийсет и трета бронирана дивизия. „Когато се записах войник, бях напълно наивен, ала в армията знаят как да ти избият илюзиите от главата, разказва той. След Виетнам мнозина бяха зависими от хероина. Умираха от свръхдоза в леглата си и ние прибирахме телата им.“ Мортенсън си спомня още как в една зимна утрин трябвало да се погрижи за трупа на сержант, който бил пребит до смърт и захвърлен в една канавка от другарите си, след като открили, че е гей.

В Бамберг, близо до границата с Източна Германия, където били дислоцирани, благодарение на нарядите Мортенсън усъвършенствал способността да заспива навсякъде в мига, в който затвори очи. Бил образцов войник. „Никога не съм стрелял по някого, разказва той. Беше преди падането на Берлинската стена, така че през по-голямата част от времето наблюдавахме през мерниците си войниците отсреща.“ Мортенсън имал разрешение да открие огън по противникови постове, в случай че стрелят по източногермански граждани, които се опитват да избягат през стената. „Случваше се от време на време, но не и докато съм бил наряд, казва той. И слава богу.“

Повечето бели, които познавал в Германия, прекарвали почивните дни, „като хващаха гонорея, пиянстваха и стреляха във въздуха“, затова той предпочитал безплатните военни полети до Рим, Лондон или Амстердам, заедно с афроамериканците. За първи път пътувал сам и преживяването и компанията били много приятни. „Най-добрите ми приятели в армията бяха чернокожи, разказва Мортенсън. В Минесота на това не се гледаше добре, но в армията расовата принадлежност е най-малката ти грижа. В Германия се чувствах приет и за първи път откакто напуснахме Танзания, не бях самотен.“

Наградили го с медал за служба за проявени качества при евакуацията на ранени войници по време на симулирано учение. След изтичането на двете години бил освободен с почести, доволен, че е служил на родината, и обременен с втория си неизкореним навик след закъсняването — неспособността да спира на преден ход. Дълго след завръщането в цивилния живот той неизменно паркирал — било високопроходимите автомобили, с които се придвижвал из Балтистан, или семейната „Тойота“ при разходките по магазините — на заден ход, според военните изисквания за готовност за бърза евакуация при попадане под вражески огън.

Постъпил в малкия колеж „Конкордия“ в Муърхед, Минесота, със спортна стипендия и заедно с отбора си спечелил националното междуколежанско първенство по футбол през 1978 година. Ала еднообразието в провинциалното висше училище бързо му втръснало и се прехвърлил в по-космополитния университет на Южна Дакота във Върмилиън със стипендия като ветеран.

Джерийн пишела дисертация по методика на обучението, а Демпси работел на нископлатена и скучна чиновническа длъжност в щатската столица, свързана с кредитното законодателство, и семейните финанси били по-оскъдни от всякога. За да се издържа, Грег работел като мияч в бюфета на колежа и санитар в нощната смяна на местната болница. Всеки месец тайно изпращал на баща си част от припечеленото.

През април 1981-а, втората година на Мортенсън във Върмилиън, само на четиридесет и осем годишна възраст, на Демпси му поставили диагноза „рак“. По това време синът му следвал специалностите „химия“ и „сестрински грижи“ и щом узнал, че туморът има метастази в лимфните възли и черния дроб, разбрал, че вероятно много скоро ще загуби баща си. Паралелно с ученето за тестове и работата на две места, на всеки две седмици Грег изминавал шестчасовия път с кола до Минесота, за да бъде край Демпси. При всяко следващо идване у дома се потрисал от скоростното влошаване на състоянието му.

С богатия си медицински опит бил наясно, че заболяването е в последен стадий, и убедил лекуващите лекари да спрат облъчването. Бил решен да осигури спокойствие на баща си през последните му земни дни. Предложил да изостави учението, за да се грижи за него постоянно, но Демпси отсякъл: „Да не си посмял“, и двуседмичните посещения продължили. При хубаво време Грег го изнасял да поседи на слънце на моравата и всеки път се ужасявал от прогресивната му загуба на тегло. Болният понякога губел връзка с действителността и вероятно се пренасял сред тучните поляни на Танзания, защото настоявал синът му да плеви щателно лехата с подправки, мислейки си, че е в двора на дома им в Моши.

Късно нощем, докато се хвърлял в неспокоен сън, Мортенсън чувал настойчивото тракане на пишещата машина, на която Демпси старателно подготвял погребалната си церемония. Джерийн обикновено задрямвала на кушетката в очакване звукът да спре, за да си легнат.

През септември Грег за последен път посетил баща си, който по това време бил приет в болница. „На следващата сутрин имах тест и не ми се искаше да се прибера посред нощ, но не можех да го оставя, спомня си той. Татко не беше много по нежностите, но този път ръката му остана върху рамото ми през цялото време, докато бях край него. Когато си тръгнах, той каза: Свърши се. Всичко е наред. За всичко съм се погрижил. Бе изключително спокоен пред смъртта.“

Някога, в Моши, Демпси организирал грандиозно тържество, за да ознаменува успешния край на пребиваването си в Африка. На следната утрин, след като се сбогувал с Грег и след като бил уредил и последната подробност от погребалния ритуал, който щял да възвести края на земния му път, той издъхнал, обзет от същото умиротворение, с каквото някога произнесъл своята прощална реч.

Траурната церемония, която Демпси нарекъл „Радостта от завръщането у дома“, била изпълнена в препълнената от опечалени лутеранска църква в Роузвил. Грег отдал последна почит на баща си на суахили със слово, в което го нарекъл: „Баба, кака, ндугу“ — „Баща, брат, приятел“. Последен дом на Ървин, който се гордеел със службата си в армията, станало националното гробище на Форт Снелинг.

След като погребал баща си, а впоследствие и завършил с отличие двете си специалности, Мортенсън се почувствал свободен да прави с живота си каквото пожелае. Приели го в медицинския университет „Кейс уестърн“, но не можел да си представи още пет години учение, преди да започне да печели пари. След смъртта на Демпси започнал да страда от натрапчиви страхове за здравето на Криста, чиито епилептични пристъпи зачестили. Ето защо предпочел да се върне у дома за една година и да бъде край сестра си. Помогнал й да си намери работа в една фабрика на поточна линия за торбички за инфузионен разтвор и заедно с нея пропътувал многократно маршрута, за да може тя да го запомни. Криста проявявала огромен интерес към момичетата, с които брат й излизал, и му задавала въпроси за секса, които се притеснявала да отправи към майка си. Щом разбрал, че си има приятел, Грег помолил една медицинска сестра да й обясни всичко за половия живот.

През 1986 г. Мортенсън записал специализация по неврофизиология към Университета в Индиана, воден от идеалистичното убеждение, че чрез упорита работа, вдъхновена от Криста, би могъл да открие лек за болестта й. Ала за един нетърпелив двайсет и осем годишен мъж колелото на медицината се върти твърде бавно и колкото повече знания за епилепсията трупал, толкова по-далечна изглеждала възможността за откриване на лекарство.

Докато упорито залягал над дебелите учебници и опитите в лабораторията, той открил, че умът му блуждае отново и отново към плетениците от кварцови жилки, прорязващи гранита на Иглите — островърхите формации в Черните хълмове, Южна Дакота — където предишната година усвоил основите на скалното катерене заедно с двама приятели от колежа.

Мястото го теглело все по-неудържимо. Имал спестявания от няколко хиляди долара и стария червен буик на баба си, кръстен от него Ла Бамба. Бил изпълнен с мечти за различен живот, живот, по-близо до природата, като онзи, на който се радвал в Танзания. Калифорния била очевидният избор, така че Грег натоварил колата и отпрашил на запад.

Като повечето начинания, които е приемал дълбоко присърце, желанието му да овладее катераческото изкуство го тласкало към скалните стени също толкова устремно, колкото шеметно се извисявали те. От разказа му за първите години в Калифорния човек остава с впечатлението, че между едноседмичния курс на Самоубийствените скали в Южна Калифорния и покоряването на шестхилядниците в Непал не било изминало почти никакво време. След детството в по войнишки организираното домакинство на майка му, армията, колежа и специализацията, волността, която катеренето му давало, била опияняващо ново изживяване. Мортенсън работел само колкото да финансира новите си приключения. Започнал като сестра в спешното отделение, като поемал смените през нощта и уикендите, които никой друг не искал, в замяна на свободата да изчезва за по няколко дни, щом чуе зова на планината.

Релефът в района на Санфранциския залив може да бъде изключително завладяващ за един алпинист и Мортенсън се оставил магията му да го погълне. Записал се в клуб по катерене и започнал да прекарва часове в стария склад, където се провеждали тренировките, в усъвършенстване на техниката си. Между експедициите до северната стена на Маунт Бейкър^[9], Анапурна IV^[10], Барунце^[11] и още няколко върха в Хималаите участвал в маратони и се готвел постоянно за следващата цел.

„Между 1989 и 1992 година катеренето бе целият ми живот“, разказва Мортенсън. Историята на алпинизма го привличала почти толкова силно, колкото и възможността да премери силите си срещу непоклатимите скали. Натрупал енциклопедични познания, изръшкал антикварните книжарници в Залива^[12] за пътеписи от деветнадесети век, разказващи за смелостта на предшествениците му. „През онези години заспивах с глава върху библията на алпинистите — «Волността на хълмовете»“^[13], разказва Мортенсън.

Всяка година Криста ходела на гости на брат си, който се опитвал да й обясни любовта си към планината, като я водел в парка Йосемити и й показвал с пръст маршрутите, по които бил изкачвал монолитния гранитен купол на Халф доум.

На 23 юли 1992 година Грег се намирал на Маунт Сил в източния дял на Сиера Невада заедно с приятелката си Ана Лопес, която работела като горски надзирател и прекарвала месеци сама в пустошта. В четири и трийсет сутринта, докато се спускали по един глетчер, където бивакували предишната нощ, Мортенсън се препънал, превъртял се и започнал да се хлъзга по стръмния склон на ледника. Инерцията го повлякла и тялото му се запремятало надолу, като след всеки удар в земята отскачало на метър-два във въздуха и се стоварвало обратно върху компактната маса от сняг и лед. Тежката раница се изметнала, вследствие на което лявото му рамо се изтръгнало от ставата и раменната му кост се счупила. Летял двеста и петдесет метра към пропастта, преди да успее да забие върха на пикела в снега и да спре с помощта на здравата си ръка.

След двайсет и четири часово препъване надолу по планината в делириума на болката, Ана го откарала в най-близката болница в Бишъп, Калифорния. Мортенсън се обадил на майка си да й съобщи, че е добре, но от това, което чул, го заболяло повече, отколкото при падането. Точно по същото време, когато се случило нещастието с него, Джерийн влязла в стаята на Криста, за да я събуди. Щели да пътуват до Дайърсвил, Айова — мястото, където е заснет филмът „Поле на мечтите“ — за двайсет и третия рожден ден на сестра му. „Когато влязох, я намерих на колене, като че се е опитвала да се върне в леглото, след като е ходила до банята“, разказва майката. „Беше посиняла. Единственото хубаво нещо е, че не се е мъчила — пристъпът буквално я е покосил и тялото й е застинало в тази поза.“

Мортенсън присъствал на погребението с все още бинтована ръка. Братът на Джерийн, пастор Лейн Дуъринг, произнесъл слово, в което вмъкнал препратка към любимата реплика на Криста от „Поле на мечтите“. „Нашата скъпа Криста ще се събуди и ще попита: «В Айова ли съм?». И ще й отвърнат: «Не, в царството небесно», обърнал се той към тълпата от разчувствани оплаквачи, събрали се да я изпратят в същата църква, в която по-рано били казали последно сбогом на Демпси.

Мортенсън се върнал обратно в Калифорния, но го измъчвало усещането, че се носи без посока. В този момент обаждането от Дан Мейзър, талантлив катерач, известен с целенасочеността си, било като спасително въже. Мейзър организирал изкачване на K2 — върховния тест пред способностите на всеки алпинист — и търсел медик за експедицията си. Би ли приел Мортенсън да се включи? Това предложение открило пред Грег път и средство, с помощта на което отново да влезе в релси и същевременно да отдаде подобаващо почит на сестра си. Щял да покори върха, който вдъхвал най-голям респект в средите на катерачите, в памет на Криста. Така щял да извлече някакъв смисъл от нелепата загуба.

Внимателно отдалечил Джиджи от лицето си и я поставил на мястото й върху фотоалбума. По «Сан Пабло» изтрополил тир и стаичката се разтресла от вибрациите. Излязъл навън и донесъл екипировката си от багажника на Ла Бамба.

Разнообразните приспособления — седалки, въжета, котки, карабинери, болтове и самохвати — които били неизменна част от екипировката му при щурмуването на върховете, някога считани за непокорими, висели безпомощно, прилежно окачени на куки по стените, където ги складирал през последните пет години в кратките промеждутъци между експедициите. Не можели да му бъдат от полза в това, към което се стремял сега. Какво било нужно, за да се съберат средства за училище?

Как можел да убеди американците да се загрижат за деца от другия край на света, които пишат с пръчка в пръстта и седят в кръг на студената земя? Дръпнал връвчицата за осветлението и спомените, населяващи помещението, потънали в мрак. Миг преди вратата да хлопне, отломка от калифорнийското слънце проблеснала в издрасканите стъклени очи на маймунката.