Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Three Cups Of Tea, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлозара Лесева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Грег Мортенсън; Дейвид Оливър Релин
Заглавие: Три чаши чай
Преводач: Светлозара Лесева
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2010
Националност: американска
Печатница: Полиграфюг АД, Хасково
Отговорен редактор: Вера Янчелова
Редактор: Мартина Груева
Коректор: Мария Владова
ISBN: 978-954-26-0930-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2034
История
- — Добавяне
Девета глава
Народът изрази волята си
Приятели мои, защо не забранят красивите женски очи? Те пронизват мъжките сърца като куршуми. Пробождат ги като сабя.
Международното летище на Сан Франциско било залято от паникьосани майки, които влачели децата си за ръка. Било точно преди Коледа и изнервени тълпи от пътници се блъскали едни други, забързани към полета си с надеждата да пристигнат при семействата си навреме за празника. Ала паниката, пропиваща застоелия въздух, ставала почти физически осезаема всеки път, когато мъчно доловимите гласове на говорителите, ехтящи из целия терминал, съобщавали за поредното закъснение.
Мортенсън отишъл в залата за получаване на багаж и изчакал окъсания полупразен сак да се появи върху заринатия с претъпкани куфари конвейер. Преметнал го през рамо и с надежда заоглеждал навалицата за Марина. Бил направил същото и от горното ниво, след като слязъл от полета от Бангкок. С полуусмивката, характерна за пристигащите пасажери, той заизучавал тълпата, но тъмнокосата й глава не изплувала сред морето от хора.
Разговарял с нея четири дни по-рано от обществена телефонна кабина в Пинди на фона на пронизително пищене по линията и останал убеден, че има намерение да го посрещне на летището. Но предплатеният шестминутен разговор изтекъл, преди да успее да й повтори часа на пристигането и номера на полета, а вече бил прекалено притиснат откъм пари, за да си позволи второ обаждане. Набрал номера й от една телефонна будка и в слушалката се чул сигналът на телефонния секретар.
— Здрасти, скъпа — казал той и сам усетил пресилената бодрост в гласа си. — Грег е. Честита Коледа. Как си? Липсваш ми? На летището съм и сигурно ще взема железницата до вас.
— Грег — обадила се Марина. — Здравей.
— Здравей. Добре ли си? — попитал той. — Звучиш малко…
— Слушай — казала тя. — Трябва да поговорим. Нещата се промениха след заминаването ти. Съгласен ли си?
— Разбира се — отговорил той. Почувствал как потта защипала под мишниците му. Не се бил къпал от три дни. — Прибирам се у дома — добавил той и затворил.
След неуспеха с училището се боял да се завърне в Америка, но мисълта за Марина, Блейз и Дейна го крепяла по време на дългия презокеански полет. Поне, казвал си, това не е точно бягство от провала, а завръщане при любимите хора.
Взел автобус до най-близката станция на железницата и се качил на влакчето до Сан Франциско, откъдето се прехвърлил на трамвай. С безпокойство превъртал репликите й отново и отново, като се опитвал да ги изпразни от всякакво допълнително значение освен очевидното — че го напуска. Осъзнал, че допреди обаждането му от Пинди не се били чували от месеци. Но Марина трябвало да разбере, че не можел да си позволи международни разговори, ако искал да се вмести в бюджета си, нали така? Щял да й се реваншира. Да заведе някъде нея и момичетата с последните пари в банковата си сметка.
Когато пристигнал в нейния квартал, били изминали два часа и слънцето било потънало в сивеещия океан. Под напора на бурния морски бриз извървял няколкото пресечки със спретнати измазани къщи, окичени с коледни лампички, и изкачил стълбите до дома й.
Марина отворила рязко вратата, прегърнала го с една ръка и препречила входа — очевидно не възнамерявала да го покани.
— Ще кажа само едно нещо — заявила тя. Той чакал, все още със сак през рамо. — Отново се виждам с Марио.
— Марио?
— Познаваш го. От Университетската болница. Анестезиолог е. — Мортенсън продължавал да гледа безизразно. — Предишният ми приятел, не се ли сещаш, разказвала съм ти…
Марина продължила да говори. Вероятно му припомняла всички пъти, когато се бил срещал с Марио, общите им смени в Спешното, но името не му говорело нищо. През цялото време не откъсвал очи от устата й. Това е то, решил той. Устните й били най-красивото нещо у нея. Съзерцавал ги, неспособен да вникне в смисъла на думите, излизащи от тях, докато не чул «така че ти резервирах стая в мотел».
Марина все още продължавала да говори, когато Мортенсън й обърнал гръб и излязъл на улицата, където морският вятър отново го заръфал. Било се смрачило съвсем и сакът, който допреди това изобщо не забелязвал, изведнъж му натежал така, че се запитал дали ще може да го носи още дори една пресечка. За щастие, щом завил зад следващия ъгъл, подобно на отворена рана, която изисквала неотложна помощ, насреща му запулсирала червената неонова табела на мотела.
В усмърдяната на цигари стая, облицована с имитация на дърво, където бил въведен, след като се разделил с последните пари в джоба си, Мортенсън се изкъпал и започнал да рови из багажа си за чиста тениска, която да му послужи за пижама. Спрял се на най-малко лекьосаната, нахлузил я и тутакси потънал в сън на светната лампа и включен телевизор.
Час по-късно бил изтръгнат от недрата на безпаметното изтощение, неспоходено дори от сънища, от силно тропане по вратата. Изправил се в леглото и се огледал наоколо, мислейки, че още е в Пакистан. Ала по телевизора някакъв човек на име Нют Гингрич[1] говорел нещо на английски, а на екрана светел надпис със звездите на американското знаме, който за Мортенсън звучал като на непознат език: «Камшикът»[2] на малцинството хвали възхода на републиканците“.
Клатушкайки се така, като че стаята била корабна каюта сред развълнуваните вълни на открито море, той се добрал до вратата и я отворил. Там стояла Марина, увита в неговото жълто гортексово яке, любимото му.
— Съжалявам. Не така си го представях. Добре ли си? — попитала тя и скръстила здраво ръце на гърдите си, мачкайки материята.
— Ами… по-скоро… не — отговорил Грег.
— Заспал ли беше? — попитала Марина.
— Да.
— Виж, не исках да се получава така, но нямаше как да се свържа с теб.
От отворената врата полъхвал студ и Мортенсън потреперил в оскъдното си облекло.
— Изпращах ти картички — казал той.
— В които ме осведомяваше за цената на материалите и, а, да, колко струвало да се наеме камион до Скарду. Много романтично. Нито една дума за нас, освен за да отложиш датата на връщането си, за пореден път.
— Откога се срещаш с Марио? — Мортенсън си наложил да откъсне взор от устните й и вдигнал поглед нагоре, но бързо го извърнал. Очите й били не по-малко опасни.
— Не в това е въпросът — отвърнала тя. — От картичките ти излизаше, че за теб не съществувам.
— Не е вярно — изрекъл той, чудейки се дали пък не е права.
— Не искам да ме мразиш. Нали не ме мразиш?
— Още не — отронил той.
Марина свалила ръце от гърдите си и въздъхнала. В дясната държала бутилка „Бейлиз“ и му я подала. Изглеждала наполовина пълна.
— Ти си страхотен, Грег — казала тя. — Сбогом.
— Чао — отвърнал той и затворил вратата, преди да е изрекъл нещо, за което да съжалява.
Останал сам в празната стая с наполовина пълната бутилка. Или пък била наполовина празна? Ликьорът не бил напитка по вкуса му и Марина го познавала достатъчно добре, за да е наясно с това, помислил си той. Пиел рядко, при това никога сам, а и ужасно мразел сладък алкохол.
От телевизора резкият самонадеян глас заявил на интервюиращия: „На път сме да извършим втора Американска революция и ето сега пред вас давам тържествена клетва, че когато Републиканската партия спечели мнозинство в Конгреса, животът на американците коренно ще се промени. Народът изрази волята си.“
Кошът за боклук бил голям, от матов метал, очукан от отпадъците на хиляди хора, изпаднали дотам, че да нощуват в тази стая. Застанал над него, протегнал ръка и пуснал бутилката. При удара в дъното стъклото изкънтяло като затръшната стоманена врата. Мортенсън се сринал върху леглото.
Болката и мисълта за парите се борели за надмощие в ума му. Когато на следващия ден се опитал да изтегли двеста долара от банката, касиерът го уведомил, че балансът по сметката му е едва осемдесет и три.
Телефонирал на началника си в Университетския медицински център с надеждата веднага да го включат в графика, преди паричните му проблеми да се задълбочат сериозно.
— Каза, че ще се върнеш да поемеш смените около Деня на благодарността — отвърнал му той — а ето че пропусна и Коледа. Ти си един от най-добрите ни служители, Грег, но ако не мога да разчитам на уговорката ни, нямам нужда от теб. Уволнен си.
„Народът изрази волята си“, процедил Мортенсън. Тази фраза от излъчената предишната вечер реч се била набила в главата му и той ядно си я повтарял през последвалите дни.
Обадил се на няколко от познатите си и научил за нещо като пансион за алпинисти, където можел да се подслони, докато измисли какво да прави. Останал в порутената викторианска къща в продължение на месец. Спял на пода в коридора на горния етаж, докато междувременно на долния университетски възпитаници и алпинисти, поемащи към или връщащи се от Йосемити, си устройвали среднощни пиянски купони. Изтегнат напряко на коридора в спалния си чувал, той се опитвал да се абстрахира от стоновете на любещите се двойки, които за негов ужас прониквали през тънките стени на стаите. Докато лежал, непрекъснато някой го прескачал на път за банята.
Един квалифициран медицински работник рядко остава без работа за дълго. Намирането на служба е единствено въпрос на мотивация. И наистина, след няколко дни лудешко обикаляне по интервюта с градския транспорт — дъждовни дни, които изострили носталгията му по Ла Бамба, Грег получил най-нежеланите нощни смени в Травматологията на Сан Франциско и в отделението по изгаряния в Бъркли.
Скоро успял да спести пари и наел стая на третия етаж в една къща на улица „Уийлър“ в Бъркли при поляк на име Витолд Дуджински, който работел като момче за всичко. Мортенсън прекарал няколко приятни вечери с хазяина си, който имал навика да пуши цигара след цигара и да се налива с полска водка от сини бутилки без етикет, набавяни в огромни количества. Ала въпреки удоволствието, което му доставили първите сълзливи монолози на поляка за папа Йоан-Павел II, скоро разбрал, че след поглъщането на достатъчно количество алкохол Дуджински започвал да си говори сам. Затова, през повечето вечери предпочитал да се оттегли в стаята си, където се мъчел да изтласка Марина от съзнанието си.
„И преди съм бил изоставян от приятелките си, споделя той, но този път беше различно. Наистина страдах за нея. И не можех да направя нищо друго, освен да преживея раздялата. Не беше лесно.“
В някои нощи Мортенсън имал късмета да се потопи сред водовъртежа на болницата и да забрави проблемите си. Било невъзможно да се самосъжалява, когато трябвало да се погрижи за петгодишно момиченце с наполовина обгорено телце. Изпитвал и дълбоко удовлетворение от динамиката и възможността да облекчава страданието на пациентите си, която работата в добре оборудваната западна болница — където всяко лекарство, апарат или превръзка били на разположение — му предоставяла. Удовлетворение, каквото осемчасовото лашкане по често непроходимите, изровени от джипове, коловози по време на седемседмичния му престой в Корфе не можело да му донесе.
Първоначално, когато хаджи Али му съобщил съкрушителната новина за моста, умът му започнал да се мята като хванато в капан животно, след което постепенно започнал да се укротява, докато накрая го завладял изненадващ покой. Осъзнал, че е достигнал крайната точка на своето пътуване — Корфе — последното село преди царството на вечните ледове. Да избухне както в Куарду, когато се сблъскал с усложнения в плана си, не било решение. Нямало накъде да продължи. Усмивката на Чангази, която ставала все по-широка, му дала да разбере, че организаторът е сигурен в победата си.
Въпреки разочарованието не бил способен да изпитва гняв към жителите на Корфе. Разбира се, че се нуждаели от мост. Как изобщо планирал да построи училище без мост? Нима смятал да превозва една по една всяка греда, всеки лист ламарина в паянтовата кошница, люлееща се застрашително над реката? По-скоро ядът му бил насочен към самия него, задето не бил предвидил това. Решил да остане в селото, докато узнае всичко, което щяло да му бъде нужно, за да вдъхне живот на идеята си. Поредица от отклонения го били довели дотук. Нима още едно щяло да го уплаши?
— Разкажи ми повече, хаджи Али — нарушил той очаквателната тишина, възцарила се сред стаята, в която се били скупчили всички възрастни мъже от селото. — Какво ще ни бъде нужно? Откъде да започнем?
Отначало се надявал, че градежът на моста може да се извърши бързо и без големи разходи.
— Ще трябва да взривим много динамит и да изсечем много, много камък — отговорил Туаха.
Избухнал спор дали да добият скалния материал от околността, или да го извозят от по-ниските части на долината. Последвала разпалена дискусия в кои склонове са залежите от най-висококачествен гранит. По други въпроси имало пълно единодушие. Необходимите стоманени въжета и дървени талпи щели да бъдат закупени и транспортирани от Скарду или Гилгит. Щели да струват хиляди долари, както и наемането на квалифицирани работници. Ала Мортенсън вече не разполагал с толкова.
Обяснил им, че по-голямата част от парите вече били похарчени за материалите за училищната сграда и че ще трябва да се върне в Америка, където да се опита да събере недостигащите средства. Мислел, че селяните ще се обезкуражат, подобно на самия него. Ала чакането било част от живота им, както редкият въздух, който дишали тук, на три хиляди метра надморска височина. Половината част от годината прекарвали в задръстени от пушек и смрад на тор стаички, докато времето се стоплело достатъчно, за да излязат навън. Местните ловци били в състояние да дебнат ибекс в течение на дни, приближавайки се сантиметър по сантиметър, докато разстоянието им позволи да изстрелят единствения скъпоценен куршум, който могат да си позволят. Тук младоженецът можел да чака с години, докато дванайсетгодишната невеста, избрана от родителите му, дорасне за женитба. Хората по поречието на Бралду от десетилетия получавали обещания от правителството за построяването на училища и не се обезсърчавали. Търпението било най-голямото им умение.
— Благдар’мног — помъчил се да изрече хаджи Али в негова чест на английски.
Незаслужената признателност, която нурмадарят му изказвал, при положение че се бил провалил с гръм и трясък, го разчувствала и той здраво притиснал стареца към гърдите си, вдъхвайки характерния му мирис на пушек и влажна вълна. Хаджи Али грейнал от радост и повикал Сакина, която готвела край огнището, да налее на госта нова чаша от масления чай, който той все повече харесвал.
Мортенсън наредил на Чангази да се връща в Скарду сам и с огромно задоволство наблюдавал слисаното изражение, което пробягало по лицето на туроператора, преди да успее да се овладее. Възнамерявал, преди да се върне в Америка, да научи всичко, което щяло да е нужно за построяването на моста.
Двамата с хаджи Али обиколили съоръженията по-надолу по реката, след което скицирал в бележника си бъдещия мост, както си го представяли селяните. Срещнал се и със старейшините, за да определят мястото, на което да бъде издигнато училището, когато, Иншалла, се завърне от Америка.
Когато вятърът, духащ откъм Балторо, започнал да навява снежинки и селото се наметнало с бяло одеяло — знак за началото на дългите месеци на закрито, Мортенсън започнал да се подготвя за отпътуване. Към средата на декември, повече от два месеца след идването си заедно с Чангази, вече не можел да отлага. След като посетил половината домове в Корфе за чаша чай на раздяла, той се натоварил в един претъпкан джип заедно с единайсетте мъже от селото, които настояли да го изпратят до Скарду, и автомобилът заподскачал надолу по южния бряг на Бралду. Пътниците били така приклещени, че всеки път, когато колата се раздрусвала през поредното препятствие, те полягали един върху друг, колкото за да запазят равновесие, толкова и за да се топлят взаимно.
Често, докато се прибирал от болницата към голата стая във вмирисания на тютюн апартамент, в онези сумрачни часове между нощта и утрото, когато светът изглежда напълно обезлюден, го налягала тежестта на самотата. Чувствал се безвъзвратно откъснат от задружния живот, който познал в Корфе. А идеята да се обади на Джийн Хоърни, единствения човек, който бил в състояние да му осигури така нужните средства, толкова го плашела, че не искал и да мисли за нея.
През зимата Мортенсън продължил да тренира на стената в клуба по катерене. Било по-трудно да се добере до складовата зона между Бъркли и Оукланд, където се намирал „Сити рок“, с автобуса, отколкото някога с Ла Бамба, но продължавал да ходи там колкото заради упражненията, толкова и заради компанията. Докато се подготвял за изкачването на K2, за членовете на клуба той бил герой. Ала сега всичките му истории били за неуспехи — непокорен връх, изгубена жена, непостроени мост и училище.
Късно една вечер, на връщане от работа, четири момчета, които едва ли били на повече от четиринайсет години, го нападнали и ограбили на улицата срещу дома му. Докато едното от тях с трепереща ръка държало Мортенсън на мушката на пистолета, негов съучастник пребъркал джобовете му.
— Дявол да го вземе. Мръсникът има само два долара! — извикал обирджията, като натъпквал банкнотите в джоба си и подавал на жертвата празния портфейл. — Най-изпадналия бял в цял Бъркли ли сме нападнали?
Разорен, изпаднал, съкрушен. Мортенсън затънал в депресия, която продължила да го държи и през пролетта. Пред очите му изниквали обнадеждените лица на обитателите на Корфе, които го изпратили до автобуса за Исламабад, убедени, Иншалла, че не след дълго ще се завърне с нужните пари. Откъде имали такава вяра в него, когато самият той толкова се съмнявал в себе си?
Късно следобед в един майски ден Мортенсън лежал в спалния си чувал, размишлявайки над това колко е мръсна завивката и спорейки наум дали би могъл да понесе разходката до обществената пералня, когато телефонът иззвънял. Обаждал се доктор Луис Райхард. През 1978 г. Райхард и партньорът му Джим Уикуайър станали първите американци, покорили K2. Преди да отпътува на експедицията, Мортенсън го бил потърсил за професионален съвет и оттогава двамата се чували от време на време за приятелски разговор.
— Джийн ми каза за училището, с което си се захванал — казал Райхард. — Как върви?
Мортенсън му разказал всичко — от 580-те писма до безизходицата с моста. Чул се как споделя с бащински загрижения по-възрастен мъж своите лични несгоди от загубата на любимата жена и работата до онова, от което най-много се страхувал — че може да изгуби пътя си.
— Стегни се, Грег. Вярно, сблъскал си се с няколко препятствия — казал Райхард. — Но това, което си предприел, е много по-трудно от покоряването на един връх, пък бил той и K2.
„Казани от Лу Райхард, тези думи означаваха много, разказва Мортенсън. Той беше един от героите ми.“ Във фолклора на алпинистите разказите за изпитанията, които двамата с партньора му преодолели, за да стигнат върха, били истинска легенда. Първоначално Уикуайър опитал да атакува K2 през 1975 година. Трудностите, с които се сблъсква екипът, преживял един от най-горчивите провали в историята на алпинизма, са описани в книгата на фотографа Гейлън Роуъл, участвал в експедицията.
Три години по-късно Райхард и Уикуайър се добират до около 900 метра под върха по страховития Западен гребен, където се наложило да се върнат заради паднала лавина. Вместо да се откажат, те траверсирали[3] по източната стена на 7600 метра надморска височина до класическия маршрут по реброто Абруци и изненадващо успели да атакуват върха. Райхард, чийто кислород бил на изчерпване, благоразумно побързал да се спусне обратно. Уикуайър се забавил, докато се опитвал да разтопи заледения обектив на фотоапарата и се наслаждавал на покоряването на заветната цел. Лошата преценка почти му коствала живота.
Тъй като без начелник не можел да извърши изпълненото с технически препятствия спускане по тъмно, Уикуайър се принудил да установи бивак на височина, на каквато малцина са оцелели. Кислородът му се изчерпил, а също така получил и тежки измръзвания, пневмония, плеврит и потенциално смъртоносни съсиреци в белите дробове. Райхард и останалата част от екипа се борили за живота му, докато станало възможно да бъде евакуиран с хеликоптер до болница. Впоследствие бил върнат в Сиатъл, където претърпял сериозна операция за отстраняване на съсиреците.
Лу Райхард знаел какво означава да изстрадаш победата си. Признанието от негова страна накарало Мортенсън да осъзнае, че не се е провалил. Просто още не бил стигнал върха. Все още.
— Обади се на Джийн и му разкажи всичко, което сподели с мен — заявил възрастният мъж. — Поискай му пари за моста. Вярвай ми, може да си го позволи.
За пръв път от завръщането си в Америка Мортенсън се почувствал като някакво, пък макар и бледо, подобие на самия себе си. Затворил слушалката и започнал да рови из пластмасовия плик, който му служел за адресник, за късчето милиметрова хартия с името и номера на Хоърни. „И да не се издъниш“, пишело на бележката. Е, може би се бил издънил. А може би не. Зависи от гледната точка. Ала ето че пръстите му сами набирали цифрите и не след дълго телефонът звънял.