Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Cups Of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Грег Мортенсън; Дейвид Оливър Релин

Заглавие: Три чаши чай

Преводач: Светлозара Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Печатница: Полиграфюг АД, Хасково

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Мартина Груева

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-0930-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2034

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава
Сандъчето от червено кадифе

Ни едно човешко същество, ни едно божие създание не просъществува дълго под вечните небеса. И най-личната хубавица, и най-мъдрият мъж, дори Мохамед, чул гласа на самия Аллах, изтляват и умират. Всичко е преходно. Небесата надживяват всичко. Дори страданието.

Бова Джохар, балтски поет, дядо на Музафер Али

В мислите си Мортенсън виждал как пратеникът неумолимо пътува на юг. Представял си как язди през Иран и Афганистан, възседнал дребно планинско пони, как заобикаля минираната равнина Шомали, прекосява проходите на Хиндукуш и навлиза в Пакистан, а от дисагите му наднича решението на Върховния съвет. Мортенсън се опитвал да забави хода му, изпречвал на пътя му скални срутища и лавини. Надявал се пристигането на емисаря да отнеме години, защото, ако свитъкът, който носел, съдържал най-тежката присъда, можело завинаги да бъде прокуден от Пакистан.

В действителност, кутията от червено кадифе с постановлението на аятоласите била изпратена по пощата от Ком до Исламабад. Оттам с полет на пакистанските авиолинии отлетяла за Скарду, където била връчена на висшето шиитско духовенство на Северен Пакистан, за да огласи решението.

Парви разказва, че докато случаят на Мортенсън бил в ръцете на Върховния съвет, в Балтистан били проводени шпиони, за да разузнаят повече за делата на американеца в сърцето на шиитската пакистанска общност. „От много, много училища запристигаха новини за посещение на странни хора, които разпитвали за програмата за обучение и се интересували дали то проповядва християнството или западната безнравственост.“

„Най-накрая лично аз бях посетен от един ирански молла, който ме попита без заобикалки: Виждали ли сте този неверник да пие алкохол или да съблазнява мюсюлманки? Отговорих му честно, че не съм виждал доктор Грег да близва алкохол и че той е женен мъж, който уважава съпругата и детето си и никога не би задирял местните момичета. Поканих го също така да огледа което училище пожелае, на мои разноски, и предложих веднага да уредя транспорт. Вече ги посетихме, отвърна той и най-любезно ми благодари за отделеното време.“

В една ранна априлска сутрин през 1998 година Парви се появил на вратата на Мортенсън в хотел „Инд“ и му съобщил, че двамата са повикани да се явят пред местното духовенство.

Мортенсън се избръснал и преоблякъл в най-чистия от петте чифта кафяви шалвар камиз, които бил насъбрал по това време.

Подобно на повечето шиитски храмове из Пакистан, джамията „Имам бара“ не показвала лицето си на външния свят. Високите пръстени стени се отличавали с простота и насочвали духовната енергия навътре. Единствено високото зелено-синьо минаре с мегафони, от които мюезинът призовавал правоверните на молитва, издавало истинската й значимост.

Двамата били преведени през двора и се озовали пред сводест портал. Мортенсън отдръпнал тежката кадифена завеса с шоколадов цвят и се приближил до светилището на храма, където никога досега не бил стъпвал неправоверен. Според ритуала прекрачил през прага с десния крак, като внимавал да не оскверни мястото.

Вътре ги очаквали осем внушителни духовници с черни тюрбани — Съветът на моллите. От строгостта, с която Саид Мохамед Абас Рисви ги поздравил, Мортенсън заподозрял най-лошото. Двамата новодошли се настанили на изящния килим с изтъкани буйни лозници. Саид Абас направил знак на останалите клирици да се присъединят, сам той седнал и поставил върху разкошната тъкан пред себе си малко сандъче от червено кадифе.

С подобаваща тържественост духовникът вдигнал капака, извадил свитъка, привързан с червена панделка, разгънал пергамента и оповестил съдбата на неверника. „Милостиви към бедните, превел той от фарси изящното калиграфско писмо, Свещеният Коран учи, че на всички деца, включително на дъщерите и сестрите ни, се полага образование. Възвишеното ти дело следва върховните принципи в исляма — да се грижим за бедните и болните. Свещеният Коран не забранява на неправоверни да подпомагат нашите братя и сестри мюсюлмани. Следователно, заключавало постановлението, Върховният съвет заповядва на всички духовници в Пакистан да не възпрепятстват благородните ти начинания. Нека благоволението, благословията и молитвите ни бъдат с теб.“

Саид Абас навил свитъка, прибрал го в сандъчето и го връчил на Мортенсън с широка усмивка. После му протегнал ръка.

Американецът се здрависал последователно с всички членове на съвета.

— Значи ли това… — помъчил се да каже той, все още замаян от новината. — Фатвата, дали е…

— Забравете за тези тесногръди и дребнави глупости — казал грейналият Парви. — Имаме благословията на най-високопоставените мюфтии в Иран. Сега никой шиит не ще посмее да ни се меси, Иншалла.

Саид Абас поръчал да донесат чай.

— Искам да обсъдим един друг въпрос — казал той по-свободно, след като приключил официалните си задължения. — Бих искал да предложа малко съдействие.

 

 

Мълвата за червеното кадифено сандъче плъзнала нашир и надлъж из Балтистан по-бързо от ручейчетата ледникова вода, които се спускат от най-високите части на Каракорум към долините. Двете маси във фоайето на хотела отеснели за някога спокойната утринна компания и все по-многолюдните и шумни събирания били преместени в една от залите за тържества на горния етаж. Откакто получил височайшата благословия на Съвета на аятоласите, в Скарду всекидневно прииждали пратеници от стотици затънтени селца в Балтистан с просби за нови проекти.

Мортенсън започнал да се храни в кухнята на хотела, където можел да хапне на спокойствие омлет или зеленчуково къри, без да се налага да отговаря на поредното писмо, умоляващо го на изкълчен английски да отпусне заем за мина за полускъпоценни камъни или да дари средства за възстановяването на някоя запусната селска джамия.

Без все още да си дава напълно сметка за това, животът му навлязъл в нов етап. Вече нямал време да разговаря с всеки, дошъл при него с молба, макар в началото да се мъчел да го прави. И преди бил зает, ала сега денонощието не стигало да вмести всичките си ангажименти. Наложил си да пресява потока от писма и да подбира малкото добри предложения, за чието осъществяване притежавал нужните средства и способности.

Саид Абас, чието влияние се простирало надалеч из дивите планински долини, познавал отлично наболелите нужди на всяко селце. Той споделял убеждението на Мортенсън, че образованието е единствената дългосрочна стратегия за борба с бедността, ала смятал, че децата в Балтистан са изправени пред по-належащи проблеми. В села като Чунда, разположено в долното поречие на Шигар, казвал той, смъртността сред бебетата под една годинка надхвърляла една трета. Според Абас лошата хигиена и липсата на чиста питейна вода били главните виновници за трагичното положение.

Мортенсън възторжено втъкал и тази нова нишка в канавата на своята мисия. Както за да покълне растението, грижливият стопанин трябва най-напред да го напои, така строенето на училища имало смисъл само ако децата растат здрави. Придружен от Саид Абас, той посетил нурмадаря на Чунда хаджи Ибрамин и го убедил да осигури работна ръка за прокарването на канализация. Жители от още четири близки села помолили също да се включат в начинанието. И така, с усилията на стотици работници, които копаели по десет часа на ден, инсталацията била завършена за една седмица. Тръби с обща дължина около четири километра отвеждали прясна изворна вода до обществените чешми на петте селища.

„С времето започнах да храня голямо уважение към проницателността на Саид Абас и да се осланям на преценката му, казва днес Мортенсън. Той е от онези духовни водачи, на които искрено се възхищавам, лидери, които са съпричастни към човешкото страдание не само на думи, а и на дело. Не е като книжниците, които странят от хората, а вярва, че чрез упорит труд светът може да стане по-добро място за живеене. Благодарение на него на жените от Чунда вече не им се налага да изминават километри, за да донесат прясна вода, а смъртността сред пеленачетата в това селце с население две хиляди души спадна наполовина като по чудо.“

На събранието, проведено преди отпътуването на Мортенсън за Пакистан, Съветът на директорите на ЦАИ одобрил план за построяването на три нови училища през пролетта и лятото на 1998 година. За Грег селото на Музафер било приоритет. При последните си гостувания при някогашния носач старецът не приличал на себе си. Бил се превърнал в сянка на силния като вол мъж, който пет години по-рано го превел по ледника Балторо. Слухът му отслабвал. Както при мнозина негови сънародници, които години наред се бъхтят, изложени на стихиите, старостта го връхлетяла отведнъж с устрема на лавина.

Родното място на Музафер, Халде, се намирало в злачната долина Хуше. Сгушеното на брега на Шайок селце, там, където реката се разширява и забавя своя ход, преди да се влее в Инд, представлявало най-прекрасното кътче, което Мортенсън бил виждал из цял Пакистан. Напоителни канали бълбукали през пъстра канава от спретнати нивици, спускащи се полегато към брега. Уличките на селото били засенени от кайсиеви и черничеви дървета. „Халде бе моята Шангри-Ла[1], райско кътче, където бих могъл да си дам почивка, да се скрия задълго от света, заобиколен от камара книги“, разказва Мортенсън. Ала не можел да си позволи този лукс. За разлика от него, оттеглилият се от планината Музафер имал намерение да прекара последните години от живота си именно там, в скромния си дом, сред овощните градини и компанията на децата си и на децата на своите деца, далеч от царството на вечните ледове.

Следвайки процедурата, усъвършенствана заедно с Парви и Махмал, Мортенсън осигурил парцел обществена земя между две кайсиеви горички и с помощта на селото за три месеца построил яка каменна сграда с четири класни стаи само за малко над дванайсет хиляди долара. Дядото на Музафер, Бова Джохар, бил поет, прочут из цял Балтистан. За разлика от него, внукът му, скромен планински носач, не се ползвал със специално положение сред съселяните си. Ала след като Халде се сдобило с училище благодарение на добросърдечния човечец, който въпреки възрастта си не позволявал на по-младите да го отменят и заедно с тях мъкнел камъни до строителната площадка и редял гредите на покрива, уважението към него нараснало неимоверно.

Един ден двамата стояли пред завършената постройка и наблюдавали децата, които се повдигали на пръсти, за да надникнат през невижданите стъклени прозорци в тайнствените стаи, които щели да ги посрещнат наесен. Музафер поел дланта на по-младия мъж в ръцете си.

— Дните ми в планината изтекоха, Грег сахиб — рекъл той. — Бих искал да се трудя редом с теб още дълги години, но премъдрият Аллах отне голяма част от силата ми.

Мортенсън прегърнал човека, който тъй често му бил помагал да намери правия път. Старият носач все още бил способен да задуши с прегръдка едрия си приятел.

— Какво смяташ да правиш? — попитал Мортенсън.

— Работата ми сега — отвърнал Музафер скромно — е да поливам дърветата.

 

 

Малкият Мохамед Аслам Хан отрасъл в най-високите части на долината Хуше, под сянката на висящите ледници на Машербрум, по времето, когато до там не водели пътища. Животът в село Хуше си бил съвсем нормален и откакто свят светува, следвал един и същ неизменен ход. През лятото момчетата на възрастта на Аслам водели стадата овце и кози по високите пасища, а жените приготвяли кисело мляко и сирене. От най-високите места, из които бродели, иззад широкия гръб на Машербрум пред пастирчетата се възправял пробождащият небесата връх, наричан от местните Чогори, или Голямата планина, познат на света под името K2.

Наесен, след събирането на реколтата, заедно с другите момчета от селото, Аслам подкарвал задъхания впряг от шест яка около побития в земята прът — първобитен харман, на който добичетата вършеели събраното зърно с тежките си копита. През продължителната зима се гушел край огъня и в най-студените дни влизал в ожесточени битки с петте си братя, трите си сестри и домашните животни за най-топлото местенце до пламъците.

Така вървял животът. Всяко момче в Хуше очаквало и неговият да премине по същия начин. Ала бащата на Аслам, Голова Али, бил местният нурмадар и имал други планове за бъдещето на сина си, който според всеобщото мнение бил най-умното дете в семейството.

Един ден късно напролет, когато най-суровото време било попреминало, но Шайок все още течала пълноводна и буйна, той събудил Аслам още преди зазоряване и му наредил да се приготви за път. Момчето нямало представа какво има предвид баща му. Ала щом го видяло да увива буца чурпа — твърдо овче сирене — във вързоп дрехи, се разплакало.

Въпреки че неподчинението на родителската воля било немислимо, то се възпротивило.

— Защо трябва да тръгвам? — обърнал се Аслам към майка си за помощ, ала на оскъдната светлина от газената лампа с ужас видял, че тя също ридае.

— Отиваш на училище — отвърнал баща му.

Двамата вървели в продължение на два дни. Като всяко момче от своето село, Аслам бил пребродил надлъж и нашир тесните планински пътеки, които пълзели по голите скални отвеси подобно на бръшлян, ала досега никога не се бил отдалечавал толкова от дома. Тук, в ниското, почвата била песъчлива и безснежна. Зад гърба му Машербрум, центърът на познатата вселена, вдъхващ сигурност със своята величественост, се бил смалил и сега бил само една от многото планини в далечината.

Когато достигнали края на пътеката на брега на Шайок, Голова Али окачил на врата на сина си кожена кесия с две златни монети.

— Когато, Иншалла, стигнеш град Хаплу, ще намериш някое училище. Дай на господина, който го ръководи, тези жълтици, за да те изучи.

— Кога ще си дойда у дома? — попитал Аслам, като се опитвал да сдържи треперенето на устните си.

— Ще разбереш, като му дойде времето.

Голова Али надул шест кози мехура и ги завързал заедно. Този традиционен сал, наречен закс, балтите използвали за прекосяване на дълбоки води.

— Дръж се здраво — казал той на сина си.

Аслам не знаел да плува.

„Когато баща ми ме пусна по реката, не можах да се овладея и заплаках. Той беше силен и горд мъж, но докато се отдалечавах, видях сълзи и в неговите очи.“

Шайок повлякла сала и той скоро се изгубил от поглед. Докато се носело през бързеите, далеч от хорските очи, момчето ридаело неудържимо и се тресяло от студа, лъхащ откъм ледените води. Замаяно от ужас, то не можело да каже дали е пътувало десет минути или два часа. Когато се окопитило, забелязало, че реката се разширява и водите й се забавят. Видяло хора на брега и започнало да се оттласква към тях с крака, страхувайки се да се пусне от сала.

„Един старец ме измъкна от водата и ме уви в топло одеяло от козина на як, спомня си Аслам. Продължавах да треперя и плача. Той ме попита защо съм прекосил реката и аз му разказах за напътствията на баща ми.“

„Не се бой, посъветвал го човекът. Ти си много смело момче, щом си стигнал толкова далеч от дома. Един ден всички в твоето село ще те почитат.“ Натикал две смачкани банкноти в ръчичката на Аслам и го съпроводил по пътя за Хаплу, докато не го поверил на грижите на друг човек.

Така Аслам и неговата история пропътували ниските части на долината Хуше. Придружителите му си го предавали от ръка на ръка и на раздяла всеки давал своята скромна лепта за обучението му. „Хората бяха много добри с мен и аз се окуражих, разказва той. Не след дълго пристигнах в Хаплу, постъпих в едно държавно училище и се учих най-усърдно.“

Учениците от шумния град, най-голямото селище, което Аслам някога бил виждал, били много по-отракани и се подигравали на външния вид на момчето от планината. „Носех обувки от кожа на як и вълнени дрехи, а всички останали бяха пременени в хубави униформи“, спомня си той. Преподавателите се съжалили над него, събрали пари и му купили бяла риза, морав пуловер и черни панталони като на другите деца. Носел униформата си през деня, а вечер я почиствал възможно най-старателно. Когато след завършването на първата година от обучението си, се завърнал в родното си село, се случило точно както му бил предсказал старецът на брега на Шайок.

„Когато се върнах в Хуше, разказва Аслам, изглеждах чист и спретнат в ученическата си униформа. Всички ме зяпаха и се чудеха колко съм променен. Отнасяха се с почит. Осъзнах, че трябва да оправдая уважението на съселяните си.“

През 1976 година, след като завършил последния десети клас сред първенците в своя випуск, Аслам получил предложение за държавна служба, ала предпочел да се върне в селото си, където след смъртта на баща си бил избран за нурмадар. „Видях как живеят хората извън планините и счетох за свой дълг да се боря за подобряването на условията в Хуше“, разказва той.

С ходатайството на висшите чиновници, които му предложили пост, Аслам успял да убеди управата на Северните територии да прокара път по цялото протежение на долината чак до родното му село. Не ги оставил на мира и докато не получил субсидия за основаването на момчешко училище за двадесет и пет деца, което разположил в проветрива селскостопанска барака. Ала по-трудно било да убеди в каузата си хората от Хуше, които предпочитали да пратят синовете си на къра. Съселяните му стигнали дотам, че го причаквали с подкупи от масло и брашно, за да освободи децата им от училище.

Когато собствените му синове и дъщери пораснали, Аслам си дал сметка, че сам няма да може да осигури образование за всички. „Аллах ме благослови девет пъти, казва той. Имам пет момчета и четири момичета. Но най-умна сред тях е дъщеря ми Шакила. В селото нямаше къде да се учи, а беше много малка, за да я пусна в града. Хиляди алпинисти са минали през Хуше, ала никой не е предлагал помощ за децата ни. До мен достигна мълвата за едрия ангрези, който строи училища за момчета и момичета из цял Балтистан и реших да го издиря.“

През пролетта на 1997 година Аслам предприел двудневно пътуване до Скарду, за да намери Мортенсън, но в хотел „Инд“ му отговорили, че е заминал за горното поречие на Бралду и можело да отсъства няколко седмици. „Оставих писмо, в което го канех да посети селото ни, разказва той, ала така и не получих отговор.“ Съвсем случайно, през юни месец следващата година един шофьор донесъл вест в Хуше, че американецът се намира в недалечното село Хане.

„Онази пролет се върнах в Хане, разказва Мортенсън, с надеждата да свикам джирга и да убедя останалите да се противопоставят на Джанджунгпа, за да можем най-после да дадем ход на строежа там.“ Ала носачът, който нямал никакво желание да се отказва от идеята да има собствено училище по алпинизъм, се свързал с местната полиция и обвинил Мортенсън в това, което в този крайно чувствителен пограничен район би породило най-големи подозрения срещу един другоземец. „Донесъл пред властите, че съм шпионин на заклетия им враг — Индия“, разказва набеденият.

Докато американецът се мъчел да успокои полицая, който настойчиво го подканял да покаже паспорта си за проверка, Аслам пристигнал в Хане с нает автомобил и отишъл да му се представи. „Казах на доктор Грег: Аз съм нурмадарят на Хуше и от година се опитвам да се срещна с вас, припомня си той. Моля, вечерта, вие идвате в Хуше на чай.“ Мортенсън вече започвал да си мисли, че Хане е прокълнато място. Вече не искал, както някога, пълната месечина, поклащаща се на ръба на каньона, да се изтърколи и да сравни селото със земята, но с радост се възползвал от извинението да си тръгне от там.

Новатор по образование и дух, Аслам бил изрисувал стените на къщата си с дръзки геометрични мотиви. За Мортенсън те носели някакъв смътен африкански привкус и той тутакси се почувствал като у дома си. Двамата нови приятели останали до късно през нощта на покрива и сърбали пайю ча, докато нурмадарят разказвал своята одисея. Призори, когато висящите ледници на Машербрум се покрили с бледорозова глазура, подобно на сладкиш от великанска трапеза, мержелеещ се срещу огладнелите събеседници, Мортенсън бил взел решение да пренасочи средствата, одобрени от съвета на ЦАИ за прокълнатото училище в Хане, към селото на този просветен управител, който като дете се спуснал сам по реката, за да се изучи.

„Бях много изненадан най-после да открия доктор Грег, след като го бях издирвал из цял Балтистан, разказва Аслам. Очаквах, че ще трябва да се моля на някакъв високомерен ангрези, но той разговаря с мен като с брат. Разбрах, че е много добър, отзивчив и мил. Още при първата ни среща направо се влюбих в благия му характер и с всяка изминала година, откакто построихме училището, чувствата ми стават все по-силни. Огромната ми обич се предаде и на моите деца и на всички хора в Хуше.“

Сградата, която Аслам и съселяните му построили през лятото на 1998 година със средствата и помощта на организацията на Мортенсън, е може би най-прекрасното училище из цял Северен Пакистан. То е своеобразен паметник на надеждата, която хората от Хуше са вложили в бъдещето на своите деца благодарение на настойчивостта на своя просветен управител. Архитектурните детайли били възложени на нурмадаря и алените изящно заоблени дървени орнаменти, красящи прозорците, вратите и покрива, са плод именно на неговите творчески виждания. Покрай училищната ограда растат слънчогледи, които през топлите месеци избуяват по-високи от човешки бой. А поразителната гледка към покрива на света — извисилото се в небесата чело на Машербрум — приветства учениците от прозорците на всяка стая и дава подтик на местните деца да се стремят нависоко.

В къщата, недалеч от Държавната девическа гимназия в Хаплу, която нурмадарят наскоро е наел за нея, се срещаме с най-голямата дъщеря на Аслам, Шакила, за да ни разкаже какво влияние е оказало върху живота й и бъдещия й път училището в Хуше, открито в селото, когато била на осем години. Седнало с кръстосани крака на грубия вълнен килим до изтъкнатия си баща, хубавото петнайсетгодишно момиче се усмихва уверено изпод кремавия шал на падащи листа, докато споделя с нас историята си.

„Първоначално много хора от селото ме убеждаваха, че щом съм момиче, не ми трябва да се уча, разказва тя. Казваха ми, и ти като всички жени ще работиш на полето, защо ти е да си пълниш главата с глупости? Ала аз знаех колко важно е образованието според татко, затова се стараех да не ги слушам и залягах над книгите.“

„Винаги съм се опитвал да насърча всичките си деца да се стремят към знанието, казва Аслам и кимва към двамата по-големи братя на Шакила, вече студенти, които живеят заедно със сестра си и се грижат за нея. Но у това момиче още от ранна възраст забелязах особено влечение към учението.“

Шакила засрамено скрива лице в шала, после го отхвърля настрани и проговаря: „Не съм чак толкова добра ученичка. Но на село успях да завърша с добри оценки“.

Приспособяването към космополитния Хаплу се оказва по-трудно. „Атмосферата тук е необикновена, разказва момичето. Много е забързано, но и има всичко.“ Тя показва на баща си изпитната си работа по физика, засрамена, че има само 82 точки. „Уроците тук са много трудни, но започвам да свиквам, казва тя. В Хуше бях най-напредналата ученичка. Тук винаги мога да потърся помощ от някое от по-големите момичета или от преподавателите.“

Сега, когато селото е свързано с града, пътят на Шакила към познанието, поне физически, не е толкова опасен, както този на баща й. Ала посвоему тя е оставила след себе си не по-малко ярка диря.

„Дъщеря ми е първата девойка в цялата долина, която има привилегията да продължи образованието си в по-горна степен, заявява гордо Аслам. Всички момичета в Хуше й се възхищават.“

Похвалата на баща й засрамва Шакила и тя за кратко отново скрива лице в шала, после се показва и заявява: „Мисленето на хората в нашето село започва да се променя. Вече всички семейства изпращат дъщерите си на училище. Все по-често ми казват:_Не бяхме прави, Шакила. Добре направи, че прочете толкова книги, и имаше смелостта да отидеш толкова далеч, да се учиш. Ти си гордост за селото ни_“.

Ако успее да се справи с трудните нови предмети като физиката, тя би искала да продължи още по-нататък, може би в медицински университет. „Бих желала да стана лекар и да работя навсякъде, където се нуждаят от мен, споделя мечтата си тя. Светът е толкова голям, а аз познавам съвсем мъничка част от него.“

Успехите й в учението оказват положително влияние не само върху жените в долината Хуше, но и върху по-големите й братя. Осемнайсетгодишният Якуб изкарал една година в университета в Лахор, но бил скъсан на изпитите по шест от осемте предмета. Сега се е записал в местния колеж и отново се е посветил на образованието си с надеждата, когато завърши, да получи държавна служба. „Няма как“, казва той, като стеснително намества бейзболната си шапка със златна звезда — емблемата за отличие, която самата Шакила често получавала, докато учила в Хуше. „Сестра ми ме натиска да упорствам. Тя се старае много, така че аз също не бива да оставам по-назад.“

Сред купчинката с последните работи на дъщеря си Аслам открива тест от изпита по урду, издържан от девойката с максимума от сто точки. Той поема листа в ръката си нежно, все едно е буца скъпоценна руда, извадена от Шайок. „За това щастие трябва да благодаря на Всевишния Аллах и на господин Грег Мортенсън“, казва той.

През лятото и есента на 1998 година подобни възхвали към американеца можело да се чуят навсякъде из Северен Пакистан. При завръщането си в Пешавар, града, който продължавал да го притегля магнетично, Мортенсън обиколил изнемогващите бежански лагери. Сега, когато безмилостният радикален ислямизъм, налаган от талибаните, бил премазал почти цял Афганистан, върху тях падала тежестта да осигурят подслон, храна и образование на стотици хиляди бежанци. Разбира се, при тези апокалиптични условия основаването на нови училища било немислимо. Затова пък в лагера „Шам-шату“, югозападно от Пешавар, успял да организира обучение за четири хиляди афганистанчета под ръководството на осемдесет преподаватели и поел ангажимент към тях да им изплаща редовни възнаграждения, при условие че останат в Пакистан.

Друг проблем, към който се насочил, били ширещите се очни болести в района на Северен Пакистан. По негова покана американският хирург офталмолог доктор Джеф Тейбин извършил шейсет безплатни операции на възрастни пациенти от Скарду и Гилгит. В добавка, ЦАИ финансирал обучението на единствения очен специалист в Балтистан, доктор Ниаз Али, в известна клиника в Непал, за да придобие нужната квалификация и оперира самостоятелно.

Участието му в конференция на експерти по развитие на изостанали региони убедило Мортенсън да насочи образователната дейност на ЦАИ към осигуряване на обучение до пети клас и към поощряване на приема на момичета. „Когато момчетата се образоват, те напускат своите села и търсят работа в градовете. Момичетата обаче остават по родните си места, превръщат се в лидери на своята общност и разпространяват придобитото познание сред членовете й, мотивира решението си той. Ако искаме да повлияем благоприятно върху една култура, да осигурим равноправие на жените, да подобрим хигиената и здравеопазването и да намалим смъртността сред децата, отговорът е да осигурим образование за момичетата.“

Воден от това убеждение, Мортенсън отново поел по разбитите пътища от село на село, организирал съвещания със старейшините и настоявал да се ангажират с увеличаването на приема на момичета с десет процента годишно, като гаранция за финансовата подкрепа на ЦАИ. „Достатъчно е само да завършат пети клас, твърди той, за да се промени бъдещето на цялата общност.“

Съветът на директорите на фондацията започнал да се обновява в съответствие с еволюцията на философията й. В борда се включила Карън, съпругата на бизнесмена Джордж Маккаун и основателка на автономно училище[2] в Района на залива на Сан Франциско, както и професорът от „Сити колидж“ с пакистански произход Абдул Джабар. Така постепенно екипът станал изцяло от професионалисти в сферата на образованието.

Сега, когато вече десет училища функционирали под опеката на ЦАИ, Джулия Бъргман организирала в Скарду ежегоден летен семинар и създала библиотека за учителите, работещи към организацията. През същото лято по време на провелите се срещи между Гулам Парви, експертите, повикани от Бъргман, и преподавателите, назначени от ЦАИ, Мортенсън изковал образователната философия на организацията.

Основните положения в нея били следните — да се следва програмата на добрите образователни институции в Пакистан, да не се включват популярните на Запад часове по съпоставително изучаване на различни култури, както и да се избягват всякакви елементи, които биха дали повод на консервативните водачи на местното духовенство да повдигнат обвинения в проповядване на антиислямски настроения и да поискат закриването на училищата. Същевременно по никакъв начин нямало да се толерира пропагандирането на войнстващите течения на фундаменталния ислям, в които се закърмват възпитаниците на мадрасите из Пакистан.

„Не желая да учим местните деца как да мислят като американци, заявява Мортенсън. Боря се единствено за това да получат умерено светско образование. Цялата ни дейност се основава на тази идея.“

Всяко ново успешно начинание добавяло блясък към ореола на Мортенсън. Неговият портрет започнал да се появява над огнищата в домовете и по броните на джиповете. Спазвайки забраната на исляма срещу идолопоклонничеството, пакистанците не одобряват разпространената в Индия традиция автомобилите да се кичат с изображения на божества от огромния пантеон на индуизма. Но както в източната съседка, така и тук някои обществени личности биват обезсмъртени приживе.

Сред фигурите, почитани като светци в Пакистан, е майсторът на крикета Имран Хан. Ала ето че, прелитайки над ожарените дюни, през лъкатушещите речни дефилета чак до скованите в суровата прегръдка на Каракорум долини на Балтистан, надлъж и нашир се заразнасяла една нова легенда — легендата за добрия неверник доктор Грег.

Бележки

[1] Утопичен рай, по името на въображаемо място в Тибет от романа на Джеймс Хилтън „Изгубеният хоризонт“. — Б.пр.

[2] Безплатни държавни училища, субсидирани от държавата в размер, еквивалентен на дотациите на държавните учебни заведения, които определят сами своите програми, педагогически методи, хорариуми и т.н. — Б.пр.