Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Cups Of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Грег Мортенсън; Дейвид Оливър Релин

Заглавие: Три чаши чай

Преводач: Светлозара Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Печатница: Полиграфюг АД, Хасково

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Мартина Груева

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-0930-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2034

История

  1. — Добавяне

Втора глава
На погрешния бряг на реката

За бъдното защо да се косиш,

ума си с празна суета ти да гнетиш?

Живей, неведоми са пътищата на Аллах за нас —

да ги прозреш не е във твоя власт.

Омар Хайям, „Рубайят“[1]

Мортенсън отворил очи.

В настъпващата зора царяло такова спокойствие, че отначало не могъл да осмисли неистовата жажда да си поеме дъх. С кошмарна непохватност измъкнал ръцете си от стегнатия вълнен пашкул и замахнал към главата си, която лежала изложена на стихиите върху голата каменна плоча. Студът бил изваял върху лицето му гладка ледена маска, която сковавала устата и носа му. Мортенсън я разтрошил и дълбоко отпил от сладостния въздух. Изправил се в ложето си, смеейки се на самия себе си.

Бил поспал съвсем малко и се чувствал напълно дезориентиран. Заоглеждал се наоколо, като се протягал и разтривал безчувствената плът, натъртена от камъните. Върховете били обагрени в ярки бонбонени цветове — розово, виолетово и бебешко синьо — а в този миг, точно преди изгрев-слънце, небето било безветрено и чисто.

Осъзнаването на състоянието, в което се намирал, започнало заедно с раздвижването на кръвта в крайниците му — той бил все така изгубен сам в планината, но не и притеснен. В утрото на настъпващия ден виждал всичко в различна светлина.

Високо над Балторо обнадеждено кръжал един горак[2], а големите му черни криле като че ли докосвали леко захаросаните върхове. С вкочанени ръце Мортенсън натъпкал одеялото в малката лилава раница и се помъчил да отвори наполовина пълната с вода бутилка. Накрая се отказал и я прибрал грижливо за по-късно. Щом се размърдал, горакът плеснал с криле и отлетял в търсене на друга плячка.

Краткият сън все пак бил от полза, защото мисълта му се избистрила. Погледнал към долината, от която се бил спуснал предната вечер, и осъзнал, че ако се върне по стъпките си, след няколко часа непременно ще излезе на пътеката.

Отправил се на север, като се препъвал в скалните блокове и се стараел да щади все още безчувствените си крака, напрягайки се толкова, колкото да прескочи най-тесните пукнатини, но като цяло му се сторило, че напредва доста добре. Както често му се случвало, от дълбините на детството изплувала една песен и той запял в такт със стъпките си: Йесу нирефики Янгу, а кайи Мбингуни („Исус е другар мой, негов дом са Небесата“). Текстът бил на суахили, езика, на който се проповядвало Божието слово в простата църквица, от чиито прозорци се откривала гледка към далечния Килиманджаро. Мелодията се била врязала толкова дълбоко в ума му, че не осъзнавал необичайността на този миг — американец, изгубен сред пакистанските планини, пеел германски религиозен химн на суахили. Сред лунния пейзаж от синкав лед, осеян с каменни блокове, където камъчетата, подритнати от него, изчезвали в бездънни пукнатини и след мигновен полет цопвали във водите на подледникови реки, песента му се струвала като маяк, греещ към него с носталгична топлина от земята, която като дете наричал свой дом.

Така се изнизал един час. След него втори. Мортенсън се изкатерил по стръмна пътека, водеща извън дерето, през което се бил движил предния ден, прелазил на колене през един корниз и се озовал на върха на хребета в мига, в който изгряващото слънце изпълзяло иззад стените на долината.

Очите му били пронизани като от изстрел.

Панорамата, разкрила се към исполините, го заслепила. Гашербрум, Броуд пик, Митре пик, Музтаг тауър — тези, покрити с вечен лед, титани пламтели като клади в прегръдката на ярката, нефилтрирана от атмосферата, светлина.

Мортенсън приседнал на голяма скала, извадил бутилката с вода и пил до насита. Ала на гледката не можел да се насити. Преди смъртта си в самолетна катастрофа през 2002 г. фотографът Гейлън Роуъл се опитва в продължение на години да улови неземната красота на тези планини, които съпровождат Балторо по дългия му път. Кадрите, които заснема, са разтърсващи, ала според него не съумяват да предадат усещането, изпълващо човек, когато се изправи — нищожна прашинка — пред величието на най-прекрасното място на Земята — „тронната зала на планинските богове“, както още го нарича.

Въпреки че бил заобиколен от тези върхове в продължение на месеци, Мортенсън попивал великолепието им така, сякаш ги вижда за първи път. „В известен смисъл това е истина, обяснява той. През цялото лято ги бях възприемал като цели за покоряване и бях напълно погълнат от най-голямата сред тях — K2. Мислех за височината и техническите предизвикателства, които представят пред мен като алпинист. Ала в онази утрин, добавя той, за първи път наистина ги видях. Беше поразително.“

Мортенсън продължил пътя си. Може би поради архитектурното съвършенство на масивната гранитна снага на планината, обагрена в морави и охрени нюанси, която извисявала с устрема на симфония самотните си, зареяни в небесата върхове — въпреки изнуреността, въпреки липсата на храна и топли дрехи, въпреки слабите шансове за оцеляване, ако скоро не намерел подслон и нещо за ядене — бил изпълнен със странно задоволство. Напълнил бутилката си от ручейче ледникова вода, отпил една глътка и по тялото му преминала мощна студена тръпка. Можел да изтърпи глада няколко дни, ала не бивало да се обезводнява.

Малко преди обед до слуха му достигнало съвсем слабо похлопване на звънчета и Мортенсън се отправил по посока на звука. Керван от магарета. Потърсил с поглед каменните грамади, които маркират главния маршрут за спускане по Балторо, ала видял само пръснати хаотично скали. Внезапно над острия ръб на една странична морена — ивицата от разрушен скален материал, която се отлага по протежението на всеки ледник — пред него се изправила 1500-метрова стена, която разбила всяка надежда да продължи в тази посока. Мортенсън осъзнал, че вероятно е подминал пътеката, без да я забележи, и тръгнал обратно по стъпките си, като си наложил да търси знаци, вместо да съзерцава хипнотичната гледка на върховете. След трийсет минути съзрял цигарена угарка, а след нея и обозначителен куп камъни. Поел по все още неясната пътека, като следвал звънчетата, които сега се чували по-ясно.

Керванът не се виждал. Ала на един-два километра от местоположението си успял да различи изрязаната на фона на небето фигурка на човек, кацнал върху голяма надвиснала скала. Мортенсън извикал, ала гласът му не бил достатъчно мощен. Силуетът изчезнал и след няколко секунди се появил на друг каменен блок, стотина метра по-близо. Алпинистът изревал с всичката му останала сила и този път човекът се обърнал рязко по посока на звука, после се спуснал бързо от наблюдателницата си и се скрил от поглед. Обкръжен от каменните катакомби в ниското на ледника и облечен в прашни дрехи с цвета на околните скали, Мортенсън бил трудноразличим от околния пейзаж, но виковете му отеквали надалеч.

Нямал сили да бяга, затова заподтичвал, дишайки тежко, към точката, където за последен път съзрял фигурката. На всеки няколко минути изревавал с глас, който го изненадал с гръмкостта си. Внезапно човекът изникнал върху далечния край на една широка пукнатина, а върху лицето му цъфтяла още по-широка усмивка. Губещият се на фона на огромната раница Музафер — носачът, когото наел да го отведе до населените части на планината — вървял от отсрещната страна и търсел тесен участък в пукнатината. Щом намерил удобно място, откъдето да премине, той скочил с лекота въпреки 40-килограмовия товар на гърба си и се озовал от страната на Мортенсън.

— Мистър Гирег, мистър Гирег — извикал той, хвърлил раницата и стиснал американеца в мечешката си прегръдка. — Аллах акбар[3]! Слава на Аллах, жив сте!

Мортенсън се привел тромаво към носача, почти без дъх от силата и жизнеността на трийсет сантиметра по-ниския и двайсет години по-възрастен човек.

Музафер го освободил от хватката си и започнал да го тупа радостно по гърба. Дали от облака прах, който се вдигнал от измърляните му дрехи, или от ударите, Мортенсън се закашлял, превит одве, без да може да спре.

Пайю ча, мистър Гирег — предписал носачът, преценявайки загрижено състоянието му. — Чаят ще ви даде сила! — добавил той и отвел алпиниста до малка пещера на завет от вятъра.

Откъснал две шепи пелин от връзката, която носел пристегната към раницата си, преровил джобовете на лилавото избеляло и възголямо спортно яке — наследено от някоя от безчетните експедиции, които бил превел през Балторо — измъкнал парче кремък и метален чайник и се заловил да приготвя чай.

Мортенсън срещнал Музафер Али четири часа след като с Дарсни потеглили от K2 по обратния път. Петкилометровият преход до базовия лагер на Броуд пик — нормално четирийсет и пет минутна разходка, която през лятото редовно предприемали заради алпинистката от мексиканската експедиция, която съекипникът му правел опити да прелъсти — сега се превърнал в четиричасово мъчително препъване върху изтънелите от времето в планината крака под тежестта на товар, който не им се вярвало, че ще успеят да мъкнат повече от сто километра.

Музафер и неговият другар Якуб били приключили ангажимента си при мексиканците и се прибирали надолу без товар. Предложили на Мортенсън и Дарсни да носят раниците им чак до Асколе срещу надница от четири долара на ден. Американците с радост приели и макар че разполагали само с шепа рупии, възнамерявали да се отплатят по-щедро, когато се измъкнат от планината.

Музафер бил от племето балти — планински народ, който обитава най-негостоприемните високопланински долини на Северен Пакистан. Преди повече от шестстотин години те мигрирали от Тибет на югозапад през Ладах[4]. Пътуването през каменистите планински проходи заличило будистките им вярвания и ги заменило с религия, далеч по-пригодена към суровите условия на новата им родина — шиизма[5]. За сметка на това съхранили езика си — древен тибетски диалект. С дребното си телосложение, жилавост и изключителна способност да оцеляват на височина, където малцина се осмеляват да стъпят, те напомнят на алпинистите из планините на Балтистан[6] за своите далечни братовчеди на изток — шерпите. Ала някои други качества на балтите, като необщителността и подозрителността към другоземците, заедно с непоклатимата им религиозност, са станали причина да не се радват на всеобщо възхищение като будистите.

Етнологът Фоско Мараини, участник в италианската експедиция от 1958 г., която за първи път покорява Гашербрум IV, скалистия съсед на K2, бил едновременно толкова отвратен и очарован от тях, че ерудираната му книга „Каракорум — изкачването на Гашербрум IV“ представлява по-скоро научен трактат върху бита им, отколкото описание на алпийския триумф. „Те заговорничат, оплакват се и са крайно дразнещи. А ужасната смрад, която се носи около много от тях, допълва откровено разбойническия им облик“, пише Мараини. „Ала ако си затворите очите за грубостта им, ще откриете, че служат предано и са много жизнерадостни. Притежават физическа сила, която се проявява най-вече в издръжливостта, с която посрещат несгодите и умората. Тези дребнички хора с тънки като клечки крака са способни да носят четирийсеткилограмови товари в продължение на дни по пътеки, които плашат чужденец без нищо на гърба си.“

В пещерата Музафер се привел над димящите стръкове пелин и започнал енергично да ги духа, докато огънят се разпалил. Лицето на балта притежавало някаква грубовата мъжественост, макар липсващите зъби и опалената от слънцето кожа да го правели много по-възрастен от действителните му петдесет и пет-шест години. Носачът заприготвял пайю ча — масления чай, който е основна част в менюто на народа му. Най-напред запарил зелен чай в един потъмнял калаен чайник, добавил сол, сода и козе мляко, и накрая нежно резнал тънко парче мар — старото гранясало масло от як, което жителите на тези планини ценят повече от всеки друг деликатес — топнал го в течността и разбъркал с неособено чистия си показалец.

Мортенсън следял действията му притеснено. Миризмата на пайю ча, който той описва като „по-смрадлив от най-страховитото френско сирене, правено някога“, го преследвала, откакто стъпил в Балтистан, но досега успявал да избегне напитката под най-разнообразни предлози. Музафер му подал димящото канче.

Първоначално американецът се отдръпнал отвратено, ала организмът му копнеел за солта и топлината и накрая погълнал течността. Носачът напълнил съдинката отново и алпинистът я пресушил.

Зиндабад! Браво, мистър Гирег! — рекъл балтът след третата чаша, като възхитено го затупал по рамото и тясната пещера се замъглила от разлетелия се прах.

Дарсни бил продължил към Асколе с Якуб. През следващите три дни, които им отнело спускането по Балторо, Музафер не изпускал Мортенсън от поглед. Докато вървели по почти незабележимата за американеца пътека, която спътникът му следвал с такава лекота, все едно била натоварена магистрала, носачът водел своя повереник за ръка или настоявал той да стъпва в следите на евтините му пластмасови, обути на босо, китайски боти. Дори по време на петкратната ежедневна молитва балтът, който бил ревностен вярващ, току отвръщал очи от Мека, за да се увери, че алпинистът е наоколо.

Мортенсън се възползвал от тази близост и разпитвал Музафер как се наричат на неговия език нещата, които срещали по пътя си. Гангс-жинг означавало „ледник“, рдо-рут — лавина. Балтите имали толкова думи за „скала“, колкото инуитите за „сняг“. Брак-леп била плоска плоча, която се използвала за спане или готвене. Хрок казвали на клиновидните отломки, които служели за запушване на дупки в стените на къщите. А с помощта на дребните кръгли камъни, наричани ходос, които първо се нагрявали на огън, след което се обвивали в тесто, приготвяли безквасен хляб с формата на череп, известен като курба, какъвто двамата спътници си печали всяка сутрин. С усета си към езиците, американецът скоро усвоил основната лексика на балти.

Докато внимателно подбирал пътя си по склона на една тясна клисура, Мортенсън най-после стъпил на незаледена почва за първи път от повече от три месеца. Краят на ледника Балторо, почернял от скални отломки и заострен като носа на „Боинг–747“, лежал на дъното на един каньон. От създалото се отверстие подводните реки, пътували под шейсет и два километровата ледена маса, изтичали в мощна струя, подобно на газовете от ракетен двигател. От този разпенен буен поток води началото си река Бралду. Пет години след приключението на Мортенсън шведски каякар пристигнал на същото това място заедно със снимачен екип, за да документира спускането си по Бралду до Инд и преплаването на 2900-те км до Арабско море. Минути след като попаднал в първичната прегръдка на реката, тялото му било размазано в скалите.

За пръв път от няколко месеца Мортенсън видял живо растение — розовите цветчета на шипката — и коленичил да разгледа венчелистчетата им, ознаменувайки по този начин завръщането си от владенията на вечната зима. Речният бряг, чието протежение следвали, бил осеян с тръстика и пелин и в очите му тази скалиста клисура, обрасла с оскъдна растителност, изглеждала злачна. Есенният въздух на около три хиляди метра надморска височина притежавал забравена плътност и сладост.

Сега, когато опасностите, дебнещи по ледника, останали назад, Музафер всяка вечер избързвал напред, за да разположи лагера и да приготви вечеря. Макар понякога да поемал по някое разклонение, отвеждащо нагоре към летните пасища, повереникът му скоро намирал пътя и следването на течението на реката, докато види дима от лагерния огън, му се струвало лесна задача. Не толкова леко било да се крепи върху немощните болящи крака, ала тъй като нямал избор, мобилизирал силите си и продължавал напред, като често-често спирал за почивка.

На седмия ден от спускането, от една издатина по южния бряг на клисурата на река Бралду, Мортенсън забелязал първите дървета. Това били пет тополи, които се превивали под напора на силния вятър и му помахвали приветствено като човешка длан. Растели в редица — сигурен знак, че не са посети от суровите стихии на Каракорум — стихии, способни да предизвикат срутването на грамади от лед и скални блокове, помитащи поголовно нищожните живи същества, изпречили се на пътя им — а са израсли под грижата на човешка ръка. Тази гледка била знак, че е успял.

Докато съзерцавал зеленината наоколо, Мортенсън пропуснал мястото, където главната пътека се отклонява към реката и стига до замба — мост от преплетени въжета от косми на як, опънат между два скални блока над буйните води. За втори път се бил загубил. Бродът щял да го отведе в крайната точка на пътешествието му — Асколе, на около тринайсет километра покрай северния бряг на реката. Вместо това, той продължил по издатината на южния и се движел към дърветата.

Постепенно тополите отстъпили място на кайсиеви градини. Тук, на три хиляди метра надморска височина, беритбата приключвала до средата на септември. Купчините плодове, натрупани върху плитки плетени кошници, къпели с огнени отблясъци ниските листа на дърветата. Край тях били коленичили жени, които отделяли костилките, за да извадят ядката. Щом го съзрели, те покрили лица с шаловете си и се скрили от непознатия бял ангрези[7] зад дърветата.

Децата нямали подобни резерви. Докато минавал покрай кафеникавите ниви, засети с елда и ечемик, откъдето надничали селянки с коси в ръце, които прибирали реколтата, зад него се извила, подобно опашката на комета, цяла сюрия малчугани. Те сочели дрехите му, опипвали китките му за часовник, какъвто не носел, и се изреждали да го поддържат за ръка.

За пръв път от много време Мортенсън си дал сметка за вида си. Косата му била прорасла и чорлава. Чувствал се огромен и мръсен. „Не се бях къпал от три месеца“, спомня си той. Попривел се, за да не плаши децата с ръста си. Ала, изглежда, те не го смятали за страшен. Техните шалвар камизи били също толкова мърляви и дрипави, а повечето ходели боси въпреки студа.

Мортенсън подушил Корфе от повече от километър. След стерилния леден свят, с който бил свикнал, миризмата на запалена хвойна и мръсни тела била зашеметяваща. Понеже все още смятал, че е на прав път, предположил, че е в Асколе, през което бил минал преди три месеца на път към K2, ала нищо не му изглеждало познато. Докато стигне парадния вход на селото — проста арка от тополови греди, изправила се самотно в края на една картофена нива, Мортенсън бил оглавил шествие от петдесет дечурлига.

Погледнал напред с надеждата да види Музафер, който е спрял да го изчака в покрайнините на селището. Вместо него, от другата страна на портала, пременен с топи[8] от агнешка вълна в същия аристократичен нюанс на сивото като брадата му, стоял съсухрен старец, в чиито черти се четяла такава сила, като че били изсечени в стените на каньона. Казвал се хаджи Али, нурмадар, или старейшина, на Корфе.

Ас-Салам Алейкум![9] — казал хаджи Али, като раздрусал ръката на чужденеца.

После превел госта под арката с типичното за балтите гостоприемство, което смятат, че е непростимо да не окажат на посетителите, съпроводил го до поточе, където му наредил да измие ръцете и лицето си, и накрая го поканил в дома си.

Село Корфе е кацнало на една издатина, двеста и петдесет метра над река Бралду. Вкопчило се е в стената на каньона под неестествен ъгъл, подобно на бивачна платформа върху отвесна скала. Лабиринтът от нагъсто построени квадратни триетажни къщи от камък щял да се слива напълно с планината, ако не били пъстрите петна на плоските покриви, върху които се издигали купчини от кайсии, лук и жито.

Хаджи Али отвел Мортенсън в дом, чийто вид издавал по-високото положение на обитателите му. Започнал да разбухва една постелка, докато прахът изпълнил голямото централно помещение, наречено балти, наредил възглавнички на почетното място близо до откритото огнище и настанил госта.

Зачакали сервирането на чая в мълчание, нарушавано единствено от тътренето на крака и наместването на килимчета, докато двайсетината мъже от рода на хаджи Али заемали местата си. За щастие, по-голямата част от лютивия дим от огъня, напален с изпражнения от як, над който къкрел чайникът, излизал през голям квадратен отвор в тавана. Мортенсън вдигнал поглед нагоре и срещнал петдесет чифта очи, опасващи „комина“ — това били хлапетата от антуража му, които го наблюдавали, легнали на покрива. Досега в Корфе никога не бил идвал чужденец.

Хаджи Али пъхнал енергично ръка в джоба на бродираната си жилетка и извадил от там ивици гранясало месо от ибекс, които започнал да натърква с листа от силния зелен тютюн, известен като насуар. След като добре овалял парчетата, предложил едно на госта. В момента, в който го сдъвкал, Мортенсън се задавил, както никога досега. Мъжете посрещнали реакцията му с одобрителен кикот.

Хаджи Али му подал чаша маслен чай и той я изпил почти с удоволствие.

Сега, когато прагът на условностите бил прекрачен, старейшината на селото се навел напред и тикнал брадата си в лицето на госта.

Чизале? — излаял той неизменния израз на балти, означаващ приблизително: „Какво, по дяволите, е това?“.

С помощта на откъслечни местни думи и усилена жестикулация, Мортенсън обяснил на множеството от мъже, които го наблюдавали прехласнато, че е американец, че се опитал да изкачи K2 (последното предизвикало одобрителен шепот), но станал слаб и се разболял и затова дошъл тук, в Асколе, за да намери джип, който да го закара до Скарду, столицата на Балтистан.

След безкрайните дни в планината, енергията, която предаването на цялата тази информация му коствало, изцедило последните му сили и той потънал в прегръдката на възглавниците. Сгрят от огъня и разположен на меко, сред уюта, предложен от любезните домакини, почувствал как изтощението, на което досега се съпротивлявал, го залива като вълна.

Мет Асколе (не Асколе) — казал хаджи Али през смях. После посочил земята под краката си и добавил: — Корфе.

Адреналинът запрепускал във вените на Мортенсън и той рязко се изправил. Никога не бил чувал за Корфе. Бил абсолютно сигурен, че не фигурирало на никоя карта на Каракорум, която бил изучавал, а те били десет, че и повече. Надигнал се и започнал да обяснява, че трябва да стигне в Асколе, за да намери човек на име Музафер, у когото са всичките му вещи.

Хаджи Али сграбчил госта за раменете със силните си ръце и го настанил отново върху възглавниците. Повикал сина си Туаха, който бил усвоил малко английски при пътуванията си до Скарду, и го накарал да преведе.

— Днес Асколе не отива. Голям проблем. Половин ден върви там — казал мъжът, който бил пълно копие на баща си, с изключение на брадата. — Иншалла[10], утре хаджи прати намери мъж Музафер. Сега ти шпи.

Хаджи Али се изправил и отпъдил децата, надничащи през отвора, където небето вече притъмнявало. Останалите посетители тихо се оттеглили по домовете си. Въпреки тревожните мисли, които кръжали в ума му, безграничното чувство на изгубеност и яда, който го обхванал за това, че отново се е заблудил, Грег Мортенсън се унесъл и скоро потънал в непробуден сън.

Бележки

[1] Персийски математик, философ и поет, автор на четиристишия — рубаи. — Б.пр.

[2] Местното название на граблива птица, подобна на гарвана, разпространена из високите части на Хималаите. — Б.пр.

[3] Бог е велик! (арабски). — Б.пр.

[4] Голяма област в Северен и Източен Кашмир в северната част на Индийския субконтинент, в днешно време разделен между Пакистан, Индия (щата Джаму и Кашмир) и Китай (част от Североизточен Ладах). — Б.пр.

[5] Едно от основните направления в исляма; последователите му не признават сунитските халифи, а смятат за ръководители на мюсюлманите имамите — потомци на Али и Фатима (дъщеря на Мохамед). — Б.пр.

[6] Част от днешната провинция Гилгит-Балтистан (известна още като Северни територии), която е контролирана от Пакистан; главен град на Балтистан е Скарду; в миналото е бил част от княжество Джаму и Кашмир, по-голямата територия от което попада в днешна Индия; спорът за Кашмир е в основата на военните конфликти между Пакистан и Индия. — Б.пр.

[7] От урду — чужденец (първоначално англичанин). — Б.пр.

[8] Название на мюсюлманска молитвена кръгла шапка в Индия и Пакистан (от урду: „шапка“). — Б.пр.

[9] Мир вам! — традиционен арабски поздрав. — Б.пр.

[10] От арабски: приблизително „ако такава е волята на Аллах“ — израз, с който се изразява надежда за осъществяването на нещо в бъдеще. — Б.пр.