Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (21)

Двадесета глава
Чай с талибаните

Хвърлете ги във въздуха — Аллах да се оправя с тях

Стикер върху стъклото на пикал в Боузман, Монтана

— Да идем да видим цирка — предложил Сулеман, отраканият бивш таксиметров шофьор от Равалпинди, понастоящем посредник на ЦАИ.

Мортенсън седял на задната седалка на бялата „Тойота Корола“, наета от фондацията, с глава върху една от дантелените калъфки, с които пакистанецът бил облякъл облегалките, за да внесе уют. Фейсал Бейг се бил настанил отпред. Сулеман ги взел от летището, където пристигнали от Скарду с полет на пакистанските авиолинии, които докъм края на септември 2001 година, подобно на тези в Америка, били възстановили нормалната си работа.

— Да видим какво? — попитал Мортенсън.

— Ще разберете — ухилил се Сулеман.

В сравнение с миниатюрното и проядено от ръжда „Сузуки“, което карал преди, новият автомобил бил истинска фурия. Шофьорът започнал да слаломира през пъплещия трафик по магистралата, свързваща Пинди с Исламабад, като държал волана с една ръка, а с другата натискал копчетата за бързо избиране на скъпоценната си придобивка — клетъчен телефон в бургундско червено с размерите на кибритена кутийка — и не след дълго вече уведомявал управителя на пансиона, че сахиб ще пристигне късно.

При контролния полицейски пункт, ограждащ Синята зона — модерната административна част на столицата, където, подредени в стройни булеварди с колосални мащаби, се издигали правителствените сгради, посолствата и бизнес хотелите — Сулеман намалил неохотно и представил документите си за проверка. Мортенсън се подал през прозореца. Неестествено зелените морави и пищните корони на дърветата в тази иначе суха и прашна част на света подсказвали за мощното действие на скрити сили, способни да подчинят дори природата. Полицаите хвърлили поглед на американеца и махнали на шофьора да продължи пътя си.

Исламабад е построен през 60-те и 70-те години на двадесети век като оазис за богатите и влиятелни прослойки в Пакистан. Зад лъскавите витрини на широките авенюта примигвали като лампички на светодиоди продуктите на най-съвременната японска електроника, а KFC и „Пица Хът“ привличали минувачите с екзотични лакомства.

Пулсиращото сърце на космополитния град без съмнение бил петзвездният хотел „Мариът“, истински бастион на лукса, скрит от заобикалящата нищета зад бетонен портал. Пазел го отряд от сто и петдесет въоръжени охранители в светлосини униформи, които дебнели иззад всеки храст и дърво в парка. Нощем огънчетата от цигарите им издайнически танцували сред зеленината, подобно на гибелни светулки.

Сулеман спрял пред бетонната бариера, където две от светулките, въоръжени със смазани и готови за стрелба автомати, изследвали долната част на тойотата със специално приспособление с огледален накрайник и инспектирали съдържанието на багажника. Едва след това отворили портала и пропуснали автомобила.

„Когато имам да върша някаква административна работа, отивам в «Мариът», обяснява Мортенсън. Там винаги има изправен факс и бърза интернет връзка. Обикновено когато някой идва в Пакистан за първи път, го водя право в хотела, за да смекча културния шок.“

Този път обаче, след като преодолял металния детектор и двамата експедитивни охранители с костюми и миниатюрни слушалки в ухото, които щателно опипали претъпканите джобове на жилетката му, било ред на Мортенсън да се шокира. Обикновено огромното като бална зала фоайе с мраморен под било напълно пусто — с изключение на щатния пианист и няколко групички чуждестранни бизнесмени, които разговаряли шепнешком по клетъчните си телефони, приютени сред островчетата тапицирани фотьойли. Сега обаче било обсадено от превъзбудена от кофеина и крайните срокове тълпа на чуждестранния журналистически корпус.

— Циркът — обърнал се към Мортенсън Сулеман с триумфалната усмивка на студент, който демонстрира впечатляващ експеримент на научен форум. Навсякъде, накъдето се обърнел, се виждали камери, лога на медии и напрегнати хора с акредитации — Си Ен Ен, Би Би Си, Ен Би Си, Ей Би Си, „Ал Джазира“. С мъка си проправил път покрай някакъв оператор, който изливал в слушалката на сателитния телефон тевтонския си гняв, и успешно се добрал до входа на кафене „Надя“, дискретно отделено от фоайето с благоуханен жив плет от саксии с цветя.

Около бюфета, където обичайно се хранел сам, обгрижван от петима скучаещи сервитьори, които се надпреварвали да допълват чашата му с минерална вода, нямало нито една свободна маса.

— Май скромното ни кътче от света изведнъж се е превърнало в сензация.

Мортенсън се извърнал и срещнал усмивката на Кати Ганън, дългогодишен директор на кореспондентското бюро на „Асошиейтед Прес“ в Исламабад. Русокосата канадска журналистка, облечена в традиционен шалвар камиз, явно също чакала за маса. Грег я приветствал с прегръдка.

— Откога е така? — изкрещял той, опитвайки се да надвика германския оператор.

— От няколко дни. Почакай да започнат бомбардировките. Тогава управата на хотела ще може да печели и по хиляда долара за нощувка.

— Сега колко вземат?

— Между 150 и 320 долара и цените продължават да растат — отговорила Кати. — Бизнесът им никога не е вървял така добре. Всички телевизионни мрежи излъчват репортажи от покрива и им струва по 500 долара на екип само за правото да снимат.

Мортенсън поклатил невярващо глава. Никога не бил отсядал в „Мариът“. Вечно изтънялата банкова сметка на фондацията не позволявала подобно разточителство, така че винаги ангажирал стая в хотела, в който Сулеман го завел за първи път и към който бил започнал да изпитва известна привързаност. Пансионът „Дом, сладък дом“, солидна вила, недостроена от предишния си собственик, чиито инвестиции се стопили преждевременно, се намирал в буренясал парцел, недалеч от посолството на Непал. Нощувката в стая с непредсказуема канализация и лепкави розови килими с дупки от цигари струвала дванайсет долара.

— Доктор Грег, сахиб, госпожо Кати, заповядайте — прошепнал тайнствено облеченият в смокинг сервитьор. — Една маса съвсем скоро ще се освободи и се боя, че тези… — той се поколебал, търсейки точната дума — чужденци… ще я окупират.

Ганън се радвала на широка известност и дълбоко възхищение заради неустрашимостта си. Сините й очи умеели да пронизват предизвикателно. Веднъж упоритостта й стъписала дори талибански граничар, който се опитал да й откаже влизане в Афганистан, под предлог, че паспортът й е неизряден. „Вие сте много силна, казал той на раздяла, имаме дума за такива като вас — мъж.“

Журналистката отвърнала, че не смята това за комплимент.

След като се настанили на застланата с розова покривка маса до отрупания бюфет, Ганън осветлила Мортенсън относно „трупата“ от клоуни, жонгльори и въжеиграчи, които наскоро се изсипали в града.

— Направо е достойно за съжаление — започнала тя. — Изпращат като кореспонденти зелени репортерчета, които изобщо не познават региона, а те пък предават от покрива, облечени с бронежилетки, все едно хълмовете Маргала^[1] са зона на бойни действия, а не място за семейни излети. Повечето не искат и да чуят за пътуване до границата и излъчват непотвърдени сведения. На малцината, на които им стиска пък, не им провървя. Талибаните току-що затвориха границите за всички чуждестранни репортери.

— Ще пробваш ли да влезеш в Афганистан? — попитал Мортенсън.

— Сега се връщам от Кабул — отговорила тя. — Точно разговарях по телефона с редактора в Ню Йорк, когато вторият самолет удари Световния търговски център. Та поне успях да изпратя няколко материала, преди да ме „придружат“ до границата.

— Какви са намеренията на талибаните?

— Трудно е да се каже. Чух, че са свикали шура^[2] и са взели решение да предадат Осама, но в последния момент молла Омар отменил становището и заявил, че е готов да брани Бин Даден с цената на живота си. Знаеш какво ще последва. Много от талибаните изглеждат уплашени. Но консервативното ядро няма да се даде без бой — тук Кати направила гримаса. — Толкова по-добре за тези момчета — кимнала с глава към репортерите, скупчени край метр д’отела.

— Ще опиташ ли да се върнеш там? — попитал я Мортенсън.

— Стига да е легално. Нямам намерение да се промъквам, увита в бурка^[3] като онези каубои, и да рискувам да ме арестуват или нещо по-лошо. Чух, че талибаните вече са задържали двама френски репортери, които се опитвали да преминат тайно границата.

Сулеман и Бейг се върнали с препълнени с овнешко къри чинии. Шофьорът носел и допълнителна награда — купичка с тресящ се розов крем.

— Добро ли е? — попитал Мортенсън. Пакистанецът кимнал утвърдително, без да спира да дъвче.

Грег загребал няколко лъжички и се отправил на свой ред към бюфета. Кремът му напомнил за английските десерти от детството му в Източна Африка.

Сулеман винаги си хапвал овнешко с огромно удоволствие. Бил отрасъл в скромното селце Док Луна в равнината Пенджаб, простираща се между Исламабад и Лахор, и месото било голяма рядкост на семейната трапезата. Дори и когато го имало, то се ошушквало толкова бързо, че за четвъртото от седемте деца не оставало много.

Сулеман се извинил и за секунди се озовал отново край бюфета.

През последвалата седмица Мортенсън нощувал в пансиона, но прекарвал всяка минута от деня в „Мариът“, завладян, както пет години по-рано в пощурелия Пешавар, от чувството, че се намира в окото на невиждана историческа буря. Този път световните медии били разпънали бивака си на прага му и той решил да се възползва максимално от създалата се ситуация за реклама на ЦАИ.

Дни след терористичните атаки над Ню Йорк и Вашингтон единствените две държави освен Пакистан, които поддържали дипломатически отношения с Афганистан, а именно Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, прекратили връзките си с Кабул. Исламабад останал единственото място, откъдето режимът на талибаните можел да накара света да го чуе. На моравата пред рушащата се сграда на посолството им на два километра от „Мариът“ ежедневно се точели пресконференции, а таксиметровите шофьори, които преди били доволни да вземат осемдесет цента на курс, сега изнудвали кореспондентите на медиите за по десет долара в едната посока.

Всеки следобед в хотела се провеждал брифинг на щаба на ООН относно положението в Афганистан и талазите от слънчасали репортери с облекчение се изливали в климатизираните зали на „Мариът“.

Мортенсън познавал Пакистан по-добре от повечето чужденци, особено далечните погранични територии, до които кореспондентите се мъчели да се доберат, и това го превърнало в обект на огромен интерес от страна на журналистите, които непрекъснато го ухажвали с увещания и подкупи, за да уреди преминаването им в Афганистан.

„Репортерите като че водеха помежду си война също толкова ожесточено, колкото се надяваха боевете в Афганистан по-скоро да започнат, разказва той. Си Ен Ен се бяха сдушили с Би Би Си срещу конкуренцията от Ей Би Си и Си Би Ес. Пакистански дописници на свободна практика току дотичваха във фоайето със сведения за американски безпилотен самолет, свален от талибаните, и тогава започваха облозите.“

„Продуцент и репортер от Ен Би Си ме поканиха на вечеря в китайския ресторант на хотела уж за да ме «прослушат» относно Пакистан, припомня си Мортенсън. Но всъщност целяха същото като всички останали — да влязат в Афганистан — и ми предложиха повече пари, отколкото изкарвам за година, за да ги прекарам през границата. После се огледаха подозрително, все едно някой щеше да си прави труда да ни подслушва, и прошепнаха: Обаче не казвай на Си Ен Ен или Си Би Ес.“

Вместо това, Мортенсън давал интервю след интервю на всички журналисти, които рядко търсели сведения за репортажите си по-далеч от „Мариът“ и афганистанското посолство, и се нуждаели от малко местен колорит, с който да освежат материалите си относно блудкавите пресконференции. „Опитах се да разкажа за първопричините за конфликта, а именно — липсата на образование и процъфтяването на вахабитските мадраси и връзката им с тероризма, спомня си той. Но тези мои изявления рядко биваха отразени от медиите. Кореспондентите се интересуваха единствено от някакъв коментар относно висшия ешелон на талибаните, който да ги показва пред света като злодеи, отговорни за войната.“

Всяка вечер като по часовник неколцина високопоставени талибани от представителството в Исламабад прекосявали мраморното фоайе в пълното си достолепие — с тюрбани на главите и свободни черни роби — и изчаквали да се освободи маса в „Надя“, за да се насладят като останалите на медийния цирк. „Цяла вечер седяха и пиеха зелен чай, защото той бе най-евтиното, което се предлагаше в менюто, спомня си Мортенсън. Със заплатите, които получаваха, не можеха да си позволят двайсетте долара за бюфет. Често си мисля, че някой находчив репортер би измъкнал грандиозна сензация срещу скромната стойност на една вечеря, но никой не го стори.“

Един ден и Мортенсън седнал на чай с тях. Асем Мустафа, който отразявал експедициите в Каракорум за пакистанския вестник „Нейшън“, често се свързвал с Грег в Скарду, за да се осведоми за последните новини в алпинизма. Журналистът се познавал с посланика на талибаните в Исламабад — молла Абдул Салам Заеф, и една вечер в „Надя“ му представил американеца.

Придружен от Мустафа, Мортенсън седнал редом до молла Заеф и още трима талибани под ръчно рисувания плакат с надпис: „Оле! Оле! Оле!“. Кафенето, което приютявало гостуващите чуждестранни бизнесмени често и по седем дни в седмицата, се опитвало да разчупи монотонността на атмосферата с тематични вечери. Тази била посветена на Мексико.

Дългомустакат сервитьор с унизен вид изпод огромното сомбреро се осведомил дали сахиб ще желаят нещо от бюфета, или предпочитат да вечерят в тако бара.

— Само чай — казал молла Заеф на урду.

Служителят отметнал назад пешовете на яркото раирано мексиканско наметало и се отдалечил.

„Заеф бе един от малцината талибански предводители, получил истинско образование. Донякъде бе усвоил западните нрави. Децата му бяха връстници на моите и първоначално това ни даде тема за разговор. Бях любопитен да чуя мнението на един от техните най-високопоставени лидери за просвещението, особено що се отнася до момичетата. Отговори ми с общи политически фрази.“

Сервитьорът се появил със сребърен сервиз и налял на сътрапезниците зелен чай. През това време Мортенсън водел неангажиращ разговор с останалите талибани на пущунски. Разпитал ги за здравето на семействата им, на което те му казали, че близките им са добре. Само след няколко седмици, помислил си мрачно той, едва ли ще отговорят така.

Сервитьорът, чието широко наметало непрекъснато му пречело, затъкнал единия край в имитацията на патрондаш, който препасвал гърдите му.

Мортенсън погледнал четиримата брадати мъже с черни тюрбани, на чиито лица било изписано сериозно изражение. Представил си колко добре познават истинските оръжия и се запитал как ли възприемат този костюм. „Вероятно за тях той изглеждаше не по-малко странно от тълпата чуждестранни журналисти, които слухтяха край масата ни, за да разберат за какво си приказваме“, споделя той.

Когато разговорът се насочил към предстоящата война, Мортенсън си дал сметка за крайно деликатното положение на молла Заеф. Като обитател на Синята зона на Исламабад, той имал достатъчно контакти извън Пакистан, за да разбира накъде вървят нещата, ала върховното командване на талибаните в Кабул и Кандахар нямало неговите светски познания. Молла Омар, най-висшестоящият сред тях, подобно на мнозинството от консервативното му обкръжение, бил завършил духовна семинария. А според разкритията на журналиста Ахмед Рашид, Мохамед Саид Гиасуддин, министърът на просветата в афганистанското правителство, изобщо нямал образование.

— Може би трябва да предадем Бин Ладен, за да спасим страната си — казал молла Заеф на Мортенсън и направил знак на сервитьора със сомбрерото да донесе сметката, която настоявал да плати. — Според молла Омар все още имаме време да преговаряме — продължил посланикът уморено. Внезапно, сякаш осъзнал, че за миг е свалил маската си, той върнал предишния си тон. — Не си правете криви сметки — заявил дипломатът наперено — ако ни атакуват, ще се бием до последна капка кръв.

Молла Омар продължил да мисли, че може да отклони войната чрез преговори, докато американските крилати ракети не започнали да се взривяват в двора на собствените му резиденции. Мълвата твърди, че тъй като афганистанското правителство не било установило официални канали за свръзка с Вашингтон, през октомври 2001 г. талибанският главнокомандващ на два пъти звънял от сателитния си телефон на информацията в Белия дом, предлагайки на Джордж Буш да свикат джирга. Както може да се предположи, американският президент не го потърсил.

Мортенсън с неохота се откъснал от кипежа в „Мариът“ и се завърнал към работата си. В пансиона се били натрупали телефонни съобщения от посолството на САЩ, с които го предупреждавали, че Пакистан вече не се смята за безопасно място за американските граждани. Той обаче имал други планове — трябвало да посети училищата на лагерите в покрайнините на Пешавар, за да прецени дали имат нужния капацитет да поемат новите потоци бежанци, които със сигурност щели да потекат, когато боевете в Афганистан започнели. Повикал Бейг и Сулеман и се подготвил за краткото пътуване до границата.

Към групичката изявил желание да се присъедини и познатият на Мортенсън репортер от „Денвър поуст“ Брус Финли, на когото му била втръснала постната журналистическа диета, предлагана в „Мариът“. Заедно с Грег кореспондентът посетил бежанския лагер „Шамшату“ и се запознал със стотината учители, които, подпомагани от Централноазиатския институт, се мъчели да преподават при почти невъзможни условия.

Финли направил материал, в който описвал впечатленията си от лагера и работата на Мортенсън и цитирал изказването му за приближаващата война, в което Грег призовавал читателите да не поставят мюсюлманите под общ знаменател. Афганистанските деца и техните семейства, които се тълпели в бежанските лагери, били жертви на насилие и заслужавали съчувствие, твърдял той и добавял: „Не те са терористите. Не те са лошите“. Стоварването на вината за атентата от 11 септември върху всички мюсюлмани, продължавал Мортенсън, „хвърля в паника тези невинни хора“.

„Единственият начин да унищожим тероризма е като направим така, че обикновеното население на тази страна, която откърмва атентатори, да се научи да ни уважава и обича, заключавал той, както и като самите ние се научим да им отвръщаме със същото. Каква е разликата между гражданина, полезен за своето общество, и терориста? Според мен разковничето е в образованието.“

След като се разделил с Финли, който се върнал в Исламабад, за да изпрати материала си, Мортенсън решил да опита да премине границата. Почти невръстният талибан, който бил на пост, отворил зелената метална порта и подозрително запрелиствал паспорта на американеца, докато други охраняващи размахвали автоматите си ту към Сулеман, ту към Бейг. Шофьорът извъртял очи към оръжията, поклатил укорително глава и загълчал момчетата да се отнасят с повече уважение към по-възрастните. Седмиците на напрегнато очакване на войната били изнервили младежите и те отминали думите му.

Главният, чиито очи били толкова плътно очертани с черна сурма, че изглеждали като цепки, изсумтял, като видял страницата с ръчно написани визи, издадени от афганистанското посолство в Лондон.

Под ръководството на брата на убития предводител на Северния съюз Ахмад Шах Масуд, Вали Масуд, дипломатическото представителство съсредоточавало усилията на антиталибанските кръгове за сваляне на насилствено установения режим. При престоите си в Англия на път за Исламабад, Мортенсън често гостувал на Масуд за чаша чай и обсъждал с него плановете си за основаване на училища в Афганистан, в случай че положението в страната се стабилизира достатъчно.

— Това е виза номер две — отсякъл гардът и откъснал страница от паспорта, с което целият документ автоматично станал невалиден. — Отивате в Исламабад за виза номер едно, талибанска виза — добавил той и махнал с автомат към американеца да си върви.

Американското посолство в Исламабад отказало да издаде нов паспорт, тъй като документът бил „подозрително повреден“. Служителят от консулството, към когото Мортенсън отнесъл случая, предложил да издаде временен документ с валидност десет дни, през което време американецът можел да се върне в страната си и да подаде заявление за нов. Грег обаче имал още месец работа и предпочел да отлети до Катманду, тъй като консулската служба в Непал се славела с по-голяма сговорчивост.

Обнадежден, той изчакал реда си на опашката и изложил ситуацията пред длъжностното лице. Първоначално служителят се отнесъл любезно, ала щом започнал да изучава паспорта, по лицето му пробягало изражение, от което Грег разбрал, че идването му в Катманду е било напълно безполезно. Било видно, че докато прелиства страниците с десетките пищни черно-бели визи от Ислямска република Пакистан и надрасканите афганистански входни документи, издадени от Северния съюз, в ума на чиновника се роели хиляди въпроси. Накрая той оставил Мортенсън да чака и отишъл да се допита до висшестоящите си.

Когато се върнал, Грег вече знаел какъв ще бъде отговорът.

— Явете се утре, за да разговаряте с по-компетентни лица — изрекъл той нервно, избягвайки погледа на човека срещу себе си. — Дотогава ще задържа паспорта ви.

На следната сутрин бил ескортиран от отряд морски пехотинци през двора между консулската служба и сградата на посолството в Катманду, където бил въведен в празна стая, обзаведена само с дълга конферентна маса, и заключен.

Прекарал 45 минути в присъствието единствено на националния флаг и големия портрет на Джордж Уокър Буш, който бил положил клетва като президент десет месеца по-рано. „Знаех какво целят, споделя Мортенсън. Не си падам много по филмите, но дори и за мен беше ясно, че ми прилагат номера с доброто и лошото ченге. Реших, че сигурно наблюдават дали ще проявя някакви признаци на гузна съвест, затова само се усмихвах, отдавах чест на Буш и чаках.“

Накрая се появили трима мъже с костюми и вратовръзки и седнали на въртящи се столове от другата страна на масата. „Представиха се с типични американски имена като Боб, Бил или Пийт и се усмихваха широко, но очевидно бяха агенти от разузнаването и очевидно бях на разпит“, разказва Мортенсън.

Единият, който явно бил по-висшестоящ, плъзнал по полирания плот на масата визитна картичка с името, с което се представил, а под него: „политически и военен аташе за Югоизточна Азия“.

— Сигурен съм, че ще изясним случая — казал той и пуснал широка усмивка, която целяла да обезоръжи събеседника, като в същото време измъкнал писалка от джоба си и плъзнал пред себе си бележник с отривистото движение на войник, който зарежда оръжие.

— Кажете ни сега защо искате да отидете в Пакистан? — преминал той по същество. — В момента там е много опасно и ние съветваме всички американски граждани да напуснат страната.

— Зная — отговорил Мортенсън — но имам ангажименти. Напуснах Исламабад само преди два дни.

Тримата започнали да драскат в бележниците си.

— По каква работа бяхте в страната? — попитал Боб-Бил-Пийт.

— Работя в Пакистан от осем години — казал Мортенсън. — Разполагам с още един месец, преди да се прибера у дома.

— Какво работите?

— Строя начални училища из Северен Пакистан, главно за момичета.

— Колко училища ръководите в момента?

— Не съм сигурен.

— Как така?

— Ами броят варира непрекъснато. Ако всички строежи, които текат в момента, бъдат приключени тази есен, което няма как да се предвиди, ще сме завършили двадесет и осмото и двадесет и третото по реда на започването им. Но в много случаи разширяваме и обществени училища, когато са прекалено отеснели за децата. Подпомагаме и такива, които са под опеката на държавата или на други чуждестранни неправителствени организации. На някои места преподавателите не са получавали заплати в продължение на месеци и дори години. Може да се каже, че ги вземаме под крилото си, докато си стъпят на краката. Наемаме и учители за бежанските лагери. Така че броят варира дори от седмица на седмица. Това дава ли отговор на въпроса ви?

Мъжете погледнали в бележниците си, като че търсели нещо, което не било там.

— Колко общо ученици имате в момента?

— Трудно е да се каже.

— Какво имате предвид?

— Били ли сте някога в селата из Северен Пакистан?

— Какво имате предвид?

— Ами в момента е жътва. Повечето семейства се нуждаят от работна ръка и временно пращат децата на нивата. През зимата, особено когато настъпят най-големите студове, понякога се налага училищата да затворят врати за няколко месеца, защото отоплението излиза скъпо. През пролетта пък…

— Грубо? — прекъснал го старшият.

— Някъде между десет и петнадесет хиляди деца.

Трите писалки дружно заскърцали по бележниците, бързайки да запечатат черно на бяло един от оскъдните факти, предоставени им от Мортенсън.

— Имате ли карта на районите, където работите?

— В Пакистан, да — отговорил разпитваният.

Един от агентите поговорил с някого по телефона и след няколко минути един служител донесъл атлас на света.

— Значи тази област близо до Кашмир се нарича…

— Балтистан — отговорил Мортенсън.

— А населението е…

— Шиитско, както в Иран — заявил Мортенсън, наблюдавайки как трите бездействащи досега писалки внезапно се оживили.

— А тези райони в съседство с Афганистан, където сега започвате да строите, се наричат Северозападни…?

— Северозападни погранични провинции.

— Които са част от Пакистан?

— Зависи кого питате.

— Но населението е от сунити, основно от същия етнос като пущуните в Афганистан?

— По-голямата част от народите из равнините са пущуни. Но има и много исмаилити, както и известен процент шиити. Планините са населявани от множество племена със собствени традиции — ховари, кохистанци, шина, торвали и калами. Има дори един народ анимисти^[4], наречени калаши^[5], които обитават една затънтена долина отвъд тази точка тук, която, ако картата бе по-добра, би трябвало да е обозначена като Читрал^[6].

Агентът издишал тежко. Колкото повече се задълбавал в политиката на Пакистан, толкова повече простите определения се разпадали на хиляди по-частни понятия, които не се поддавали на обобщение. Агентът плъзнал химикалката и бележника към Мортенсън и наредил:

— Напишете имената и телефонните номера на познатите си в Пакистан.

— Бих искал да се обадя на адвоката си — отговорил Мортенсън.

„Не исках да създавам проблеми. Тези момчета вършеха много важна работа, особено след 11 септември, разказва той. Давах си сметка обаче какви може да са последствията за невинните хора, които имат нещастието да попаднат в подобен списък. А и ако разпитващите ми бяха тези, за които ги мислех, не можех да рискувам някой в Пакистан да реши, че им сътруднича. Ако това се случеше, щях да бъда убит в момента, в който припарех там.“

— Заповядайте — казал Боб-Бил-Пийт, като отключил вратата и с нескрито облекчение прибрал бележника в джоба на сакото си. — Но утре в девет сутринта се явете отново. И не закъснявайте.

На следващия ден, непривично точен, Мортенсън седнал край конферентната маса. Този път били само двамата с главния агент.

— Най-напред да изясним няколко неща — започнал разпитващият. — Наясно ли сте кой съм?

— Наясно съм.

— Наясно ли сте какво ще се случи, ако не казвате истината?

— Наясно съм.

— Добре тогава. Има ли сред родителите на учениците ви терористи?

— Не бих могъл да знам — отговорил Мортенсън. — В училищата ни се учат хиляди деца.

— Къде е Осама?

— Какво?

— Чухте ме. Известно ли ви е местоположението на Осама?

Мортенсън си казал, че в никакъв случай не бива да се разсмива или да издава колко абсурден му се струва този въпрос по някакъв друг начин.

— Надявам се никога да не узная — отвърнал той сериозно и с това сложил край на разпита.

Пристигнал в Исламабад с едногодишен паспорт, неохотно издаден от консулската служба в Катманду. Когато се завърнал в пансиона, управителят му връчил пачка съобщения от американското посолство.

Докато вървял по захабения розов килим към стаята си, Мортенсън запрелиствал бележките. Тревожният им тон ескалирал от ден на ден, а в последната — която гласяла, че на всички американски цивилни се нарежда незабавно да се евакуират от страната, която по думите на посолството представлявала „най-опасното за гражданите на САЩ място в света“ — се долавяла нотка на истерия. Мортенсън хвърлил брезентовия чувал на леглото и помолил Сулеман да му резервира билет за следващия полет до Скарду.

Един от множеството почитатели на Грег сред алпинистите е Чарли Шимански, бивш изпълнителен директор на Американския алпийски клуб, под чийто патронаж същата година сред членовете на организацията се провежда инициатива за набиране на средства в полза на ЦАИ. Той сравнява завръщането на Мортенсън в Пакистан точно след атентатите и само два месеца преди обезглавяването на похитения журналист Даниъл Пърл, с подвига на нюйоркските огнеборци, притекли се на помощ на хората сред руините на Световния търговски център. „Когато Грег спечели Нобелова награда, се надявам съдиите в Осло да изтъкнат този ден сред мотивите за награждаването му, казва Шимански. Героизмът на този приятел, който упорито и без много шум си пробива път до зоната на военни действия, за да се бори срещу истинските корени на тероризма, не отстъпва ни най-малко на мъжеството на пожарникарите, които се втурнаха сред огнения ад на кулите близнаци, докато всички се опитваха да се спасят оттам.“

През следващия месец, докато американските бомбардировачи и ракети стоварвали мощта си над страната на запад от него, Мортенсън кръстосвал Северен Пакистан с автомобила си и бързал да завърши всички текущи проекти, преди да захванат зимните студове. „Понякога нощем, докато пътувахме с Фейсал, над нас, във въздушната територия на Пакистан, където не би трябвало да прелитат, се чуваше бръмченето на военни самолети, а целият западен хоризонт припламваше, като че озарен от далечна буря. В това време ваханецът, който толкова ненавиждаше Осама бин Ладен, че плюеше върху снимката му всеки път, щом му се изпречеше, потреперваше на седалката до мен, мислейки за ада, преживяван от хората в бомбардираните райони, и издигаше ръце към Аллах, умолявайки го да им спести страданията.“

Вечерта на 29 октомври 2001 година Бейг изпратил Мортенсън до Международното летище в Пешавар. Двамата спрели да се простят до портала, зад който били допускани единствено пасажерите. Когато се обърнал към него, за да вземе багажа си, Грег забелязал, че очите на телохранителя са изпълнени със сълзи. Пакистанецът бил положил клетва да го брани навсякъде, където отиде, и бил готов тутакси да пожертва живота си за него.

— Какво има, Фейсал? — попитал Мортенсън и стиснал силното му рамо.

— Сега страната ти воюва — казал Бейг. — Какво да сторя? Как да те защитавам там?

 

 

От мястото си до прозореца в полупразната първа класа на полета от Пешавар до Риад, където бил настанен от усмихнатите стюарди, Мортенсън наблюдавал гибелните светлини, пулсиращи в небето над Афганистан.

Усилената турбуленция сигнализирала навлизането на самолета над Арабско море. На отсрещната седалка брадат мъж с черен тюрбан наблюдавал през илюминатора с мощен бинокъл. Когато във водите под тях запримигвали светлините на плавателните съдове, дислоцирани в открито море, той разпалено започнал да разговаря със съседа си по седалка, след което извадил сателитен телефон от джоба на своя шалвар камиз и изтичал в тоалетната, вероятно за да телефонира.

„В мрака под нас най-високо развитата военноморска сила в света хвърляше своите изтребители и ракетна мощ срещу Афганистан. Не симпатизирам кой знае колко на талибаните, и никак на «Ал Кайда», но трябва да призная, че тактиката им бе блестяща. Въпреки че не разполагаха със сателити и военна авиация и че примитивните им радари бяха излезли от строя при бомбардировките, проявяваха завидна находчивост и използваха пътническите полети, за да следят движението на Пети военноморски флот. Осъзнах, че ако разчитаме да спечелим войната срещу тероризма единствено с технологично превъзходство, ще получим не един и два горчиви урока.“

След едночасова проверка на документите „благодарение“ на временния паспорт и пакистанската виза, Мортенсън най-сетне излязъл на главния терминал на международното летище в Денвър. Било Хелоуин. Докато вървял сред експлозията от червено, бяло и синьо на американските флагчета, които стърчали, висели или се веели отвсякъде, се запитал дали не си е дошъл за друг празник. По пътя към полета до Боузман телефонирал на Тара и между другото попитал за знаменцата.

— Какво става тук, Тара? Все едно е Четвърти юли.

— Добре дошъл в новата Америка, скъпи — отговорила жена му.

Късно през нощта, дезориентиран от дългото пътуване, Мортенсън тихо се измъкнал от леглото и отишъл в сутерена, където през време на отсъствието му се било натрупало огромно количество поща. Интервютата от „Мариът“, репортажът на Брус Финли и писмото, изпратено от Грег по имейла до приятеля му от „Сиатъл поуст интелиджънсър“ Джоуел Конъли — в което призовавал за съчувствие към невинните мюсюлмани, попаднали под кръстосан огън — получили широк отзвук в десетки вестници.

Настойчивите му молби хората, изповядващи исляма, да не бъдат подвеждани под общ знаменател и доводите му в полза на война с тероризма на широк фронт, обхващащ не само поразяваща мощ, но и осигуряване на образование за децата в тази част на света, уцелили болното място на нацията, която отскоро била във война. За първи път в живота си Мортенсън се превърнал в обект на омраза, която се леела от писмата до него.

Анонимно писмо с печат от Денвър гласяло: „Ще ми се някоя от бомбите да те беше убила, задето спъваш усилията на американската армия“.

В друго, адресирано от Минесота, с разкривен почерк пишело: „Нашият Бог ще се погрижи да заплатиш скъпо за предателството, и продължавало със следните заплахи: скоро ще се гърчиш в мъки, по-ужасяващи от тези, които изпитват нашите смели войници“.

Мортенсън разпечатал десетки неподписани писма, подобни на тези, докато накрая така се потиснал, че спрял да ги чете. „Онази нощ за първи път, откакто започнах да работя из Пакистан, се замислих дали да не се откажа, разказва той. Очаквах нещо такова от неуките молли по селата, но не и от сънародниците си. Почувствах се демотивиран и се запитах дали не е по-добре да спра.“

Започнал да го обзема страх за безопасността на спящото му семейство. „Приемах рисковете, на които се излагах далеч от дома. Понякога нямах друг избор. Но да поставя в опасност Тара, Амира и Хайбер тук, в Америка, това не можех да приема. Нямаше да позволя да им се случи нещо.“

Грег си направил кана с кафе и продължил да чете. Имало и много писма, които го адмирирали. Фактът, че във време на национална криза посланието му все пак получило положителен отклик у някои негови сънародници, му подействал ободряващо.

На следния следобед, 1 ноември 2001 година, Мортенсън се сбогувал със семейството си още преди да е успял да се види с него, натъпкал малко дрехи в сака си и хванал полета за Сиатъл, където същата вечер бил поканен да произнесе реч.

Джон Кракауър, по това време на върха на славата след успеха на книгата си „В разредения въздух“^[7], посветена на гибелните последствия от комерсиализацията на височинния алпинизъм, довели до ръст в броя на жертвите при изкачванията на Еверест, предложил да представи Мортенсън пред присъстващите на благотворително събитие в полза на Централноазиатския институт. Постепенно Кракауър се бил превърнал в един от най-големите поддръжници на фондацията.

В статия за събитието под заглавието „Джон Кракауър отново се появява от въздуха“, журналистът от „Сиатъл поуст интелиджънсър“ Джон Маршал пояснява за читателите причината писателят отшелник да се съгласи на една от редките си публични изяви, а именно — убедеността му, че работата на Мортенсън трябва да бъде популяризирана. „Нещата, които Грег прави, са също толкова важни за постигането на мир в Афганистан, колкото и бомбите, които американската армия пуска над тази страна, цитира той Кракауър. Ако не бяха усилията на фондацията, ръководена от него, населението в онзи регион вероятно сега щеше да скандира: Мразим американците! Но благодарение на него, те виждат в нас оръдието на своето спасение.“

Облечен в обичайния си шалвар камиз, Мортенсън пристигнал в културния център „Таун хол“, приклекнал като древногръцки храм навръх историческия квартал Фърст хил, с петнайсет минути закъснение. Със смущение забелязал, че Голямата зала се пръска по шевовете, а при римските арки се били стекли множество хора, които напирали да зърнат сцената. Грег побързал да заеме мястото си на подиума.

„Платили сте по двайсет и пет долара, за да присъствате тук, което не са малко пари, но тази вечер няма да ви чета откъси от моите книги“, започнал Кракауър, когато множеството притихнало. „Вместо това ще ви запозная с творби, които говорят много по-непосредствено за днешното положение в света и нарастващата значимост на работата, която Грег върши.“

Първият откъс бил от „Второто пришествие“ на Уилям Бътлър Йейтс^[8].

„Развива се, развърта се спиралата —

соколът вече губи соколаря.

Оста не стяга. Всичко се разпада.“,

… подел Кракауър с тънкия си приглушен глас, притеснен да говори пред голямата аудитория не по-малко от Мортенсън.

„Анархия се плисва над земята.

Плющи кръвта и дето поглед стига,

обрядът на невинността се дави.

Не вярват в нищо най-добрите. Злите пък

са пълни с целеустремена страст“^[9].

 

 

Публикувани през 1920 година, жалостните стихове на Йейтс и днес хващат за гърлото със своето въздействие. Когато отзвучали и последните строфи, във въздуха под купола на Голямата зала се била възцарила мъртвешка тишина. След това Кракауър прочел дълъг откъс от наскоро публикувана статия на „Ню Йорк Таймс Мегъзин“ за експлоатацията на детски труд в Пешавар и непоносимите икономически условия, които превръщат младите в лесна плячка за екстремистките духовници.

„Когато дойде време Джон да ме представи, цялата аудитория, включително и аз, бяхме облени в сълзи“, разказва Мортенсън.

Думите, с които Кракауър обявил госта, прозвучали като антитеза на мрачните заключения на поета: „Макар несъмнено злите да са пълни с целеустремена страст, заявил той, не съм съгласен, че не вярват в нищо най-добрите. Доказателство за това е човекът, който седи зад мен. Това, което Грег е постигнал с нищожни финансови средства, граничи с чудо. Ако можехме да клонираме още петдесет Греговци, ислямският тероризъм скоро би потънал в миналото. За жалост, той е само един. Моля, приветствайте Грег Мортенсън“.

Мортенсън прегърнал Кракауър и му благодарил за представянето, след което помолил оператора на проектора да покаже първия слайд. На екрана зад него с болезнена белота на фона на синия небесен купол изпъкнала пирамидата на K2. Ето че символът на неговия провал се изправял в пълното си величие пред отбрано множество от най-добрите алпинисти в света. Тогава защо се чувствал, като че е покорил нов връх?