Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (22)

Двадесет и първа глава
Обувките на Ръмсфелд

Днес в Кабул мъжете избръснаха гладко лицата си. На улицата, притиснал до ухото си касетофон, от който гърмеше музика, танцуваше старец с подрязана сива брада. Талибаните, които забраниха музиката и задължиха мъжете да носят бради, си отидоха.

Из репортаж на Кати Ганън от 13 ноември 2001 г., „Асошиейтед прес“

На 10 000 м над земята се разигравала своеобразна игра — на всеки десет минути един от пилотите сменял колегата си в кабината за управление на възстаричкия „Боинг–727“. Насядали в предната част на полупразния пасажерски салон, осемте развълнувани капитани от „Ариана“ търпеливо пиели чай и пушели в очакване да заемат мястото си пред контролното табло. След като седем от осемте „Боинг“-а на афганистанските национални авиолинии били поразени от бомби или гранати, тричасовият полет от Дубай до Кабул представлявал златна възможност за пилотите да добавят към стажа си малко летателно време на единствения годен пътнически самолет.

Мортенсън бил настанен по средата между тях и петнайсетте стюардеси, скупчени около кухненското отделение в задната част на салона. На всеки две минути от излитането от Дубай отрядът срамежливи афганистанки експедитивно изпълнявал на ротационен принцип мисията да долива пластмасовата му чаша с кока-кола. В промеждутъците все по-възбуденият от кофеина Грег притискал нос към издраскания илюминатор и изучавал страната, която се прокрадвала в сънищата му още откакто започнал работа из Пакистан.

Самолетът приближавал Кабул от юг и изпълняващият длъжността капитан на полета в момента съобщил на пътниците, че прелитат над Кандахар. Мортенсън тутакси напрегнал поглед, за да различи подробности от бившата крепост на талибаните, като същевременно се боричкал със счупената седалка, която отказвала да застане в изправено положение. От височина десет километра се виждала единствено магистрала, която прорязвала обширната, заключена между кафеникавите възвишения равнина, и някакви сенки, които приличали на сгради. Вероятно затова министърът на отбраната Ръмсфелд, помислил си Мортенсън, се бил оплаквал, че в Афганистан няма подходящи цели, и предложил вместо това да бомбардират Ирак.

Така или иначе, скоро след този случай американските бомби — както „интелигентните“, така и онези, които не подбират жертвите си, започнали да се изсипват над обжарения пейзаж, над който летели в момента. Мортенсън бил разглеждал снимки от дома на върховния талибански лидер молла Омар в Кандахар. На тях американски войници позирали върху огромното, безвкусно изрисувано баварско легло заедно със стоманените сандъци, натъпкани с шумящи стодоларови банкноти, които били открити под него.

Първоначално Грег подкрепял войната в Афганистан, ала мнението му започнало да се променя, след като научил за ръста на цивилните жертви и чул разказите на хора от своите екипи из бежанските лагери за огромния брой деца, които загивали, когато вместо жълтите пакети с храна, пускани в пристъп на хуманност от военните американски самолети, намирали невзривили се касетъчни бомби.

„Защо от Пентагона дават сведения за броя на убитите при бомбардировките активисти на «Ал Кайда» и талибаните, но вдигат безпомощно ръце, когато бъдат запитани за цивилните жертви?, пише Мортенсън в писмо до редактора на «Вашингтон Поуст», публикувано на 8 декември 2001 г. Още по-плашеща е неохотата на медиите да зададат този въпрос на министъра на отбраната на някой от брифингите, давани от него.“

Всяка нощ около два часа Грег се събуждал в леглото до съпругата си и лежал, опитвайки се да изтласка от ума си образите на загиналите. Но не можел да се отърве от мисълта, че много от цивилните, които се озовавали под прицелите на бомбардировачите, били възпитаници на неговите училища в лагера „Шамшату“, недалеч от Пешавар. Изтормозени от тежкия живот на бежанци, те предпочели да се завърнат в Афганистан. Въпреки мрака лицата им изпъквали във фокуса на въображението му болезнено отчетливо и единственото, което му оставало, било да се промъкне в сутерена и започне да телефонира на приятелите си в Пакистан. От познатите си в средите на военните научил, че посланикът на талибанското правителство молла Абдул Салам Заеф, с когото пил чай в „Мариът“, бил заловен и изпратен — в окови и качулка, скриваща лицето — в незаконния военен затвор в Гуантанамо.

„Четенето на пощата бе като игра на руска рулетка, разказва Мортенсън за зимата на 2001–2002 година. Винаги първите няколко писма съдържаха окуражаващи думи или дарения. И изведнъж — закани Господ да ме накаже с мъчителна смърт, задето помагам на мюсюлманите.“ Заради подобни случаи взел някои предпазни мерки за безопасността на семейството си и подал заявление за нерегистриран телефонен номер. Споменът за истерията около заразените с антракс писма все още бил жив и щом узнала за смъртните заплахи, пощальонката, обслужваща района, започнала да поставя под карантина пратките без обратен адрес и да ги предава на ФБР.

Едно от най-окуражаващите положителни мнения било адресирано от възрастна дама от Сиатъл, Патси Колинз, редовна дарителка на ЦАИ. „Живяла съм достатъчно дълго, за да помня как през Втората световна война се нахвърлихме срещу всички японци и ги интернирахме без основания, гласели думите й. Тези ужасни писма са своеобразна повеля към вас да излезете пред света и разкажете всичко, което знаете за мюсюлманите. Вие сте символ на добрината и неустрашимостта, а нали на тях се крепят устоите на Америка. Излезте, не се бойте и разпространете посланието си за мир. Нека това бъде звездният ви час.“

Въпреки че умът му блуждаел из другия край на света, Мортенсън послушал призива на Патси Колинз, надмогнал притеснението си от говоренето пред публика и повел своеобразна антивоенна кампания с всички сили, на които бил способен. През декември и януари изнесъл няколко лекции пред многолюдна аудитория — в един от най-големите спортни магазини в Сиатъл — REI; на среща, организирана от Американската асоциация на пенсионерите в Минеаполис; на щатската конвенция на библиотечните работници от Монтана и в Клуба на изследователите в Манхатън.

Не всички изяви се радвали на такъв интерес. Когато пристигнал за речта, организирана от клуб „Йелоустоун“ в зимния курорт „Биг скай“ южно от Боузман, бил въведен в малка зала на сутерена, където около газова камина седели всичко на всичко шестима души. Спомняйки си презентацията пред морето от празни столове, след която получил щедро дарение, Мортенсън изключил камината, окачил вместо екран един смачкан чаршаф и започнал да прожектира слайдовете, докато разпалено коментирал грешките, които според него правителството допуснало в провеждането на войната.

По време на лекцията забелязал сред публиката хубава жена на трийсет и няколко години, облечена с пуловер, дънки и бейзболна шапка, която седяла сгушена в един фотьойл и следяла думите му с напрегнат интерес. Докато прибирал екрана си, тя се приближила и се представила:

— Казвам се Мери Боно. По-точно конгресмен Мери Боно. Представител на Републиканската партия от Палм Спрингс. Трябва да ви кажа, че в последния час от вас научих повече, отколкото от всички брифинги в Белия дом след 11 септември. Трябва да дойдете там.

Боно подала на Мортенсън визитната си картичка и го помолила да й се обади след откриването на следващата сесия на Конгреса, за да насрочат представяне във Вашингтон.

Под управлението на следващия пилот, боингът започнал стръмното спускане в прашната котловина, опасана от скалисти планини, докато неспокойните стюардеси отправяли към Аллах молитви за безопасно кацане. Близо до хълмовете Логар самолетът се наклонил леко и Мортенсън успял да различи овъглените коруби на съветски танкове. Колкото и старателно да ги укривали талибаните из пещери или зад земни укрепления, бронираните машини били лесна мишена за съвременните оръжия с лазерно насочване.

Месеци наред Мортенсън поглъщал жадно имейлите на Кати Ганън от Кабул. След последната им среща в „Мариът“ напористата журналистка успяла да уреди завръщането си в столицата на Афганистан. От нея научил, че страхливите талибани напуснали града, след като танковете на Северния съюз се насочили на юг, помитайки всичко по пътя си, не без помощта на американските изтребители, които хвърлили огневата си мощ срещу най-луксозния квартал на Кабул, обитаван от арабските съмишленици на режима. От Ганън узнал и как на 13 ноември 2001 година, деня, в който талибаните окончателно напуснали Кабул, улиците на града се изпълнили с хора, танцуващи от радост под съпровода на музика, която гърмяла от дълго укриваните заради забраната касетофони.

Понастоящем, към средата на февруари 2002 година, в отдалечените Бели планини — Спин Гар, тежкият обстрел между противниците продължавал. През илюминатора се виждала местността, в която американски сухопътни части водели боеве с последните отломки от окопалата се талибанска съпротива. При все това Мортенсън преценил, че в ръцете на Северния съюз и съюзниците от САЩ, Кабул най-после е относително безопасен.

Докато минавал покрай бронираните булдозери на сапьорските отряди, които обезвреждали мините покрай пистите за рулиране, Мортенсън се усъмнил в правилността на решението си да дойде в столицата на Афганистан. Отломките на останалата част от флота на „Ариана“ продължавали да стоят там, където били поразени от бомбите. Киловете им с почерняла и набъбнала обшивка се мержелеели заплашително над околния пейзаж като предупредителни флагове, а изровената от кратери писта била осеяна с обгорели корпуси, които приличали на разлагащите се трупове на огромни китове.

Недалеч от вратите на терминала, под поривите на жилещия вятър, леко се полюлявало изкорменото овъглено шаси на преобърнат „Фолксваген“.

В неосветения терминал самотен митнически служител, отпуснат на бюрото си, инспектирал паспорта на американеца на струята светлина, която се изливала през една дупка от снаряд в покрива. Удовлетворен от проверката, той лениво подпечатал документа и махнал на чужденеца да върви. Пътникът минал покрай лющещия се портрет на убития лидер на Северния съюз Ахмад Шах Масуд, изрисуван от неговите войници, когато завзели летището.

Мортенсън бил свикнал да бъде посрещан на летищата из Пакистан от свои хора. Първото, което виждал след митническата проверка в Исламабад, било сияещото лице на Сулеман. В Скарду пък Фейсал Бейг редовно всявал смут у службите за сигурност на летището, като ги принуждавал да го пуснат чак на пистата, за да поеме охраната над американеца веднага щом самолетът кацне.

Ала пред терминала на аерогарата в Кабул се изправил сам срещу глутница озверели таксиметрови шофьори. Решил да приложи стария трик — да избере онзи, който има най-незаинтересован вид — хвърлил багажа си на задната седалка и сам се метнал на мястото отпред.

Както повечето кабулци, Абдулла Рахман бил обезобразен от войната. Нямал клепачи, а кожата от дясната страна на лицето му лъщяла изопната вследствие на нараняване от мина, избухнала край пътя, докато преминавал с таксито си. Ръцете му били толкова тежко обгорели, че не можел да държи волана, но това не му пречело да шофира майсторски през хаотичното градско движение.

И както повечето жители на Кабул, Абдулла работел на няколко места, за да изхрани семейството си. Наред с шофирането, изпълнявал длъжността пазач в библиотеката на военната болница, за което получавал по 1,20 долара месечно. Охранявал три заключени шкафа книги с плесенясали твърди корици, оцелели по чудо по време на режима на талибаните, които изгаряли всякаква литература, различна от Корана. Абдулла откарал Мортенсън в дома му за предстоящата седмица — надупчения като решето пансион „Мир“, чийто вид бил също толкова невероятен, колкото неправдоподобно звучало името му в следвоенен Кабул.

Когато останал сам в малката стаичка без електричество и течаща вода, той се приближил до прозорците и се загледал през решетките към полуразрушените сгради от двете страни на шумния път Баг-е-Бала и осакатените жители, които кретали между тях, замислен над предстоящите си действия. Но планът в главата му бил все така неясен, подобно лицата на жените, които преминавали плавно покрай прозореца, обгърнати от глава до пети в индиговосините си бурки.

Преди да пристигне в Кабул, в ума му се мержелеела мъгливата идея да отпътува на север и да се опита да се свърже с киргизите, които помолили за помощта му в Зудхан. Но столицата на Афганистан все още била толкова несигурно място, че му се сторило истинско самоубийство да поеме слепешката през размирната страна. Нощем, докато треперел от студ в неотоплената стая, Мортенсън слушал отекването на автоматни откоси и ударите на ракетите, изстрелвани по града от позициите на последните талибански части по околните възвишения.

Абдулла запознал американеца със своя приятел пущун Хашматулла, хубав млад мъж, работещ като техник, и бивш талибан, който бил принуден да напусне бойното поле поради раните си. „Като много от тях, Хаш, както ме помоли да го наричам, беше воин на джихада само на теория, обяснява Мортенсън. Беше умен и с огромно удоволствие би предпочел да работи като телефонен техник, но не могъл да намери прилична работа. Когато се дипломирал от мадрасата, талибаните му предложили триста долара, ако влезе в армията им. Той дал парите на майка си в Хост и се записал за военно обучение.“

Хаш получил раните си, когато граната, изстреляна от бойци на Северния съюз, се взривила в стена, недалеч от него. Четири месеца по-късно от язвите по гърба му продължавала да изтича гной, а улучените му дробове свирели, когато се пренапрегнел физически. Но той бил ужасно щастлив да се отърве от строгите ограничения и с удоволствие обръснал брадата, която преди това се налагало да носи. След като Мортенсън превързал раните му и го лекувал с антибиотици, бившият талибан бил готов да се закълне във вечна вярност на единствения американец, когото бил виждал.

Като почти всичко останало в Кабул, училищата също били тежко пострадали в боевете. Въпреки това било официално насрочено да отворят врати по-късно през пролетта. Мортенсън изявил желание да види какво е положението и тримата с Абдулла и Хаш започнали да обикалят града. Едва двайсет процента от общо 159-те училища били в достатъчно добро състояние да започнат годината. За да поберат всичките триста хиляди ученици, щяло да се наложи да се въведе обучение на смени, часове на открито или в сгради, които били почти сравнени със земята.

Типичен пример за тежките условия, при които били поставени децата в Афганистан, представлявала гимназията „Дурхани“. Скрила лицето си зад мрежестия отвор на бурката, директорката Узра Файзад споделила с Мортенсън плановете си да настани четири хиляди и петстотин ученици във и около полуразрушената сграда от съветско време. Деветдесетте преподаватели били готови да работят на три смени, за да поемат всички деца. Броят им растял с всеки изминал ден, тъй като, убедени, че талибаните са си отишли, все повече момичета се записвали на училище.

„Разказът на Узра ме порази, разказва Мортенсън. Тази силна, горда жена се мъчеше да стори невъзможното. Вследствие на бомбардировките оградата се бе превърнала в купчина камъни, а покривът бе пропаднал. Въпреки това тя идваше на работа всеки ден и се залавяше да възстановява училището, защото пламенно вярваше, че образованието е единственото трайно разрешение на проблемите на страната й.“

Първоначалните намерения на Грег били да регистрира Централноазиатския институт в Кабул, за да улесни изваждането на разрешителните, които щели да са необходими за започване на работа по проектите. Ала подобно на електричеството и телефонните линии, бюрокрацията на града също не функционирала. „Абдулла ме караше от министерство на министерство, но там не можехме да намерим никого, разказва той. Така че реших да се върна в Пакистан, да закупя строителни материали и да започна да помагам из Кабул както мога.“

След едноседмичен престой Мортенсън успял да получи място на чартърен полет на Червения кръст до Пешавар. В сравнение с Афганистан пакистанските проблеми изглеждат напълно преодолими, мислел си той, докато обикалял „Шамшату“, за да се увери, че учителите получават заплатите си. По пътя между лагера и границата се спрял да снима три момченца, които седели върху чувал с картофи. Ала през визьора на фотоапарата съзрял нещо, което му се било изплъзнало с просто око. В погледите на трите деца припламвал същия ужас, какъвто бил видял в Кабул. Приближил се и ги попитал на пущунски дали може да им помогне.

Най-голямото, Ахмед, на около тринайсет години, изглеждало облекчено да поговори със състрадателния възрастен. Обяснило, че преди седмица, докато карал каруца с картофи, които купил в Пешавар, към тяхното село в околностите на Джалалабад, баща им бил убит от американска ракета, заедно с още петнадесет души, които карали храна и други провизии.

Придружен от братлетата си, Ахмед се върнал в града и успял да купи с намаление нов товар картофи от съпричастни търговци, които познавали семейството им. Сега се опитвали да намерят превоз, за да се върнат у дома при скърбящите си майка и сестри.

Малкият разказал всичко това толкова безучастно и бил толкова безразличен към факта, че споделя историята си с човек от страната, чиито самолети убили баща му, че Мортенсън заключил, че момчето е изпаднало в шок.

Самият той също бил в подобно състояние. След като Сулеман го взел от Пешавар, три нощи подред не могъл да мигне, опитвайки се да асимилира видяното в Афганистан. След злочестините, на които станал свидетел в Кабул и бежанските лагери, сега с нетърпение очаквал да пристигне в познатия Скарду. Или поне докато не разговарял с Парви.

Старият му приятел го осведомил, че няколко дни по-рано шайка главорези, наети от ага Мубарек — един от най-влиятелните молли в Северен Пакистан — нападнали посред нощ сградата на почти завършеното смесено училище в село Хемасил в долината на Шигар — най-новия проект на Централноазиатския институт. Както докладвал Парви, те се опитали да запалят постройката, но тъй като дървените греди и прозоречните рамки не били монтирани, тя не пламнала, а само се опушила. Тогава, въоръжени с чукове, разбойниците на ага Мубарек, започнали да млатят грижливо издяланите и измазани каменни стени, докато не ги превърнали в купчина отломки.

Когато пристигнал в Скарду за спешно обсъждане на възникналия проблем, Мортенсън бил посрещнат от още лоши вести. Ага Мубарек бил издал фатва, с която забранявал на американеца да работи в Пакистан. По-обезпокоителното било, че влиятелен местен политик, Имран Надим, с когото се познавал, поощрил консервативния шиитски духовник, като публично заявил подкрепата си за него.

Мортенсън свикал най-твърдите си поддръжници на джирга в трапезарията на горния етаж на хотел „Инд“ около маса с чай и курабийки.

— Мубарек иска да се облажи — въздъхнал Парви. — Най-напред се обърнал към съвета на Хемасил и поискал рушвет, за да им позволи да построят училището. Заради отказа им сринал училището и издал фатвата.

Парви обяснил също, че при разговора си с Надим политикът намекнал, че въпросът може да се уреди с помощта на пари. „Направо побеснях, разказва Мортенсън. Исках да събера приятелите си сред военните, да нахлуя в селото на Мубарек и да го сплаша.“ Парви го посъветвал да намери по-трайно разрешение.

— Ако домът му бъде обсаден от войници, този разбойник ще обещае всичко, но в мига, в който им види гърбовете, ще действа както си знае — казал той. — Трябва да изясним проблема веднъж завинаги в съда, шериатския съд.

Мортенсън се бил научил да се доверява на преценката му. Заедно с Мехди Али, старейшината на Хемасил, който предвождал строежа на училището, Парви щял да заведе дело пред ислямския съд в Скарду. Така битката щяла да е между мюсюлмани и според техните закони. По негов съвет американецът трябвало да се държи настрана и да продължи работата си в Афганистан, където в момента бил по-нужен.

Мортенсън докладвал пред ЦАИ за видяното в Афганистан и поискал разрешение да закупи строителни материали, които после щял да превози до Кабул. За негово удивление Джулия Бъргман предложила да дойде в Пакистан и да го придружи. „Беше много смело от нейна страна, обяснява той. По протежение на маршрута, по който щяхме да минем, все още се водеха сражения, но не успях да я разубедя. Знаеше за огромните страдания, понесени от жените в Афганистан по време на талибанския режим, и отчаяно искаше да бъде от помощ.“

Така през април 2002 година русокосата Джулия Бъргман, облечена в свободен шалвар камиз и с порцеланов медальон на врата, преминала граничния пункт Ланди Хотал заедно с Мортенсън и се качила на минивана, който приятелят на Сулеман, Монир — таксиметров шофьор от Пешавар, бил уредил за пътуването им до Кабул. Задната седалка и товарният отсек на автомобила били натъпкани до тавана с набавените материали. Сулеман не можел да ги придружи, понеже нямал паспорт, и бил обезумял от тревога как приятелите му ще се справят без помощта му. По негова настойчива молба, преди да ги остави, Монир се надвесил през прозореца на автомобила, сграбчил шофьора, негов съплеменник пущун, за врата и процедил:

— Давам кръвна клетва, че ако нещо се случи на този сахиб и на тази мемсахиб, ще те убия със собствените си ръце.

„Много се изненадах, че граничната зона бе напълно неохранявана, спомня си пътуването Мортенсън. Никъде не видях патрули. Ако Осама беше решил да премине в Пакистан заедно с отряд бойци, щяха да влязат напълно необезпокоявани.“

Триста и двадесет километровото пътуване до Кабул отнело единадесет часа. „Навсякъде покрай шосето се виждаха изгорели танкове и други военни машини, спомня си Джулия Бъргман. Тази гледка контрастираше с прекрасния пейзаж. Навсякъде из полята цъфтяха червени и бели опиумни макове, а от планините със снежни чела отвъд тях лъхаше лъжовна ведрина и спокойствие.“

„Спряхме да закусим в хотел «Спин Гар» в Джалалабад, който преди бе един от щабовете на талибаните, продължава Мортенсън. Все едно гледах снимка на Дрезден от Втората световна война. Приятелите ми от «Шамшату», които бяха потърсили убежище в лагера, ми бяха разказвали, че американските бомбардировачи са сравнили района със земята. В Джалалабад изпитах страх за сигурността на Джулия. В очите на хората блестеше огромна омраза към нас. Неволно се запитах колко ли от бомбите са убили невинни хора като бащата на онези момченца.“

След като стигнали безпроблемно в Кабул, Мортенсън отвел Джулия в хотел „Интерконтинентал“, от чието местоположение се разкривала панорамна гледка към полуразрушения град. Той предлагал и най-големите битови удобства. Само половината от сградата била срината. В „непострадалото“ крило за петдесет долара на нощувка се предлагали стаи, чиито прозорци, пръснати от ударните вълни на експлозиите, били закърпени с пластмаса, а персоналът носел кофи топла вода за миене веднъж на ден.

Заедно с Хаш и Абдулла, американците започнали обиколка из изнемогващите поради огромната натовареност образователни институции в Кабул. Те посетили Медицинския институт, най-престижния център за обучение на лекари в Афганистан, за да доставят специализирана литература, изпратена по Мортенсън от дарителка от Америка, Ким Традъл от Марбълхед, Масачузетс. Тя изгубила съпруга си при терористичната атака от 11 септември. Фредерик Римъл пътувал за конференция по медицина и се намирал на борда на самолета на „Юнайтед еърлайнз“, изпълняващ полет 175 от Бостън до Калифорния. Като крилата „бомба“ той се врязал в южната кула на Световния търговски център и се изпарил сред облак от реактивно гориво. Традъл помолила Мортенсън да отнесе медицинските книги на съпруга й в Кабул, убедена, че кризата с войнстващия ислям може да бъде преодоляна единствено по пътя на просвещението.

В студената, мрачна като пещера зала с провиснал таван петстотин студенти слушали внимателно лекцията на професора. Били признателни за дарението, защото в целия институт разполагали едва с десет учебника по анатомия. Петстотинте бъдещи лекари, 470 мъже и едва 30 дръзки жени, се редували да преписват на ръка цели глави и да прерисуват диаграми.

Но дори тези тежки условия представлявали подобрение в сравнение с положението отпреди няколко месеца. Педиатърът д-р Назир Абдул обяснил на гостите, че по време на талибанския режим имало наложена забрана за илюстрирани книги и те били публично изгаряни. Въоръжени инспектори от омразното Министерство по превенция на порока и пропагандиране на добродетелта присъствали на лекциите, за да следят дали преподавателите не си служат с анатомични рисунки.

„Ние сме пълни учебникари, споделил д-р Абдул. Не разполагаме с най-основните инструменти, нужни за практикуването на професията. Нямаме пари за стетоскопи и апарати за измерване на кръвното налягане. Аз, който съм дипломиран лекар, никога в живота си не съм изследвал под микроскоп.“

Водени от Абдулла, чиито обезобразени ръце вещо направлявали автомобила покрай кратерите от бомби, Мортенсън и Бъргман обходили агломерацията от осемдесет селца западно от Кабул, известни като Майдан Шах. Грег знаел, че по-голямата част от чуждестранните помощи, които се добирали до Афганистан, потъвали из Кабул, а той, както винаги, се стремял да подобри живота на бедстващите селски райони. Не се излъгал — тристата ученици от прогимназията „Шахабудин“ имали нужда от много по-сериозна помощ от новите тетрадки и моливи, които Мортенсън и Хаш разтоварили.

Часовете се провеждали в импровизирано училище. Малките момчета се учели в ръждясали транспортни контейнери, а най-големите възпитаници, деветима юноши в девети клас — в задната част на обгорен бронетранспортьор, чиито вериги били разкъсани от противотанков обстрел. От люка над оръдието, служещ за прозорец, те измъкнали старателно скътаната скъпоценност на класа — волейболна топка, подарена им от шведски хуманитарен работник, и я показали на Мортенсън. „Свед имам дългите златни косми, като планински козел“, осведомило, перчейки се с напредналия си английски, едно момче с блеснали очи, по чиято ниско остригана глава се прескачали въшки.

Ала Грег бил покъртен най-силно от условията, при които учели женските класове, или по-точно от липсата на условия. Ето какво разказва той: „Осемдесетте момичета бяха принудени да провеждат уроците си на открито. Мъчеха се да провеждат нормални часове, но силните пориви на вятъра непрекъснато пълнеха очите им с пясък и прекатурваха черната дъска“. Децата били много развълнувани от подаръците, които получили — нови тетрадки и моливи, и ги запритискали към телцата си, за да не бъдат отнесени от вятъра.

Докато Мортенсън се връщал към таксито, четири бойни хеликоптера „Кобра“ на американските военновъздушни сили прелетели над училището само петнадесет метра над главите на ужасените деца. Били напълно въоръжени — муцуните на многоцелевите ракети стърчали от гнездата им. Вихърът от витлата на машините вдигнал дъската и я запокитил върху камънака, където се разбила.

„Където и да отидехме, навсякъде виждахме американски самолети и хеликоптери. Мога само да си представям колко средства харчи държавата ни за армията, споделя Джулия. Но къде бяха помощите, с които Америка се биеше по гърдите, какво ставаше с обещанието, че възстановяването на страната ще бъде един от основните ни приоритети? Бях там и не видях децата в Афганистан да получават някаква съществена подкрепа, още по-малко от САЩ, и това ме разстрои и ме накара да се почувствам неловко.“

На следващия ден Мортенсън завел Бъргман в гимназията „Дурхани“, за да я запознае с директорката и да доставят материали за нейните възпитаници. Забелязал, че децата трябвало да се катерят до оцелелите от бомбардировките стаи на втория етаж по груби стълби от дървени трупи, тъй като стълбищата били напълно унищожени, но въпреки това училището функционирало много над капацитета си и часовете се провеждали на три смени. Ръководителката на гимназията много се зарадвала да види Мортенсън отново и поканила американците на чай в дома си.

Узра останала вдовица, след като съпругът й муджахидин загинал в боевете между армията на Масуд и съветските войски. Живеела по монашески скромно в едностайна барака в двора на училището. По време на талибанския режим избягала на север в Талокан, където продължила да преподава тайно на момичета, след като градът бил завзет. След като се завърнала в освободения Кабул, тя започнала открито да отстоява необходимостта от образование за жените. Узра навила платното, което закривало единствения прозорец на дома й, свалила бурката си и я окачила на кука над една от оскъдните си вещи — прилежно сгънато вълнено одеяло. После коленичила до газовия котлон и сложила да се вари чай.

— Сега, когато талибаните ги няма, защо продължавате да носите бурка? — поинтересувала се Бъргман.

— Аз съм традиционалистка — отвърнала Узра — и така ми харесва. Освен това с нея се чувствам по-защитена. Всъщност държа учителките ни да носят бурки, когато ходят на пазара. Не искаме да настройваме срещу себе си противниците на женското образование.

— Но не се ли чувствате, как да кажа, угнетена, да гледате света през тесния процеп? — попитала еманципираната американка.

Узра се усмихнала широко за първи път, откакто Мортенсън я познавал, и сега, когато била свободна от наметалото, той бил поразен от красотата й, неповехнала въпреки петдесетте й години и преживените несгоди.

— Ние, жените в Афганистан, виждаме светлината чрез познанието — отговорила тя. — Не през дупка в парче плат.

Узра поднесла напитката на гостите и се извинила, че няма захар.

— Има нещо, което искам да ви помоля — казала тя, след като всички били отпили чая си. — Много сме признателни на Америка, че прогони талибаните. Но вече от пет месеца не съм получавала заплата, въпреки че ми казаха да я очаквам скоро. Дали е възможно да разучите какво се е случило?

След като дал на Узра четиридесет долара и по двадесет на всеки от деветдесетте учители, които били в същото положение, Мортенсън се качил на чартърен полет на ООН до Исламабад и се заловил да разследва случая. При третата си одисея из кънтящите зали на рушащото се министерство на финансите попаднал на заместник-министъра, който на запитването му защо Узра и колегите й са останали без възнаграждение, само вдигнал ръце.

„Заяви, че до Афганистан в действителност е стигнала по-малко от една четвърт от помощта, която президентът Буш обещал. 680 милиона от тези оскъдни средства пък били «пренасочени» за строежа на писти и складове с припаси в Бахрейн, Кувейт и Катар, във връзка с очакващото се нападение на САЩ срещу Ирак.“

Докато се прекачвал от самолет на самолет на път към Вашингтон, Мортенсън се чувствал като ракета с топлинно насочване, която летяла устремно право към правителството на собствената му държава, задвижвана от чист гняв. „Времето, с което разполагахме да превърнем страданието, причинено на народа на Афганистан, в нещо конструктивно, изтичаше. Бях толкова разстроен, че само крачех напред-назад по коридора на самолета по целия път до Вашингтон, спомня си Мортенсън. След като не бяхме в състояние да направим нещо толкова просто, като това, героиня като Узра да получава четирийсетте си долара на месец, как можехме изобщо да се надяваме на успех в далеч по-трудната задача да спечелим войната срещу тероризма?“

 

 

Мери Боно не била цел, срещу която можел да насочи гнева си. Когато съпругът й, бившата поп звезда Сони Боно, представител на републиканците от Палм спрингс, Калифорния, починал в нелеп инцидент по време на ски през 1998 година, тя била насърчена да се кандидатира за мястото му от самия Нют Гингрич. Подобно на съпруга й, опонентите й я приемали с насмешка, преди да се убедят в политическия й нюх. Бивша гимнастичка, катерачка и фитнес инструктор, Боно съвсем не приличала на типичния републиканец, когато на трийсет и седем годишна възраст пристигнала във Вашингтон. Особено когато демонстрирала забележителната си физика в официална рокля.

Тя притежавала интелект, не по-малко впечатляващ от външния й вид, и скоро в политическите кръгове за нея се заговорило като за изгряващата звезда на републиканците. По времето, когато Мортенсън влязъл в офиса й на Капитолийския хълм^[1], Мери Боно била спечелила съкрушителна победа на изборите за втори мандат заедно с уважението на колегите си и от двете страни на залата. А в доминиращия с тестостерон Вашингтон външността й съвсем не била пречка.

„Когато пристигнах в столицата, нямах представа какво да правя. Все едно ме бяха пуснали в затънтено афганистанско селце, чиито обичаи не познавам“, разказва Мортенсън. „Мери отдели цял ден, за да ме ориентира и да ми обясни как работи машината на властта. Преведе ме през тунел, свързващ кабинета й с Капитолия^[2]. По него срещнахме мнозина нейни колеги, отиващи да гласуват, и тя ме запозна с всички. Пред нея тези важни конгресмени се червяха като ученици. Аз също, особено щом започна да ме представя. Казваше им: Ето един човек, с когото непременно трябва да се запознаете. Това е Грег Мортенсън. Истински американски герой.“

Мери Боно била организирала лекция в една от залите на Конгреса и била разпратила бюлетин до всички представители, в който ги канела „да се запознаят с един американец, който се бори срещу тероризма в Афганистан, като строи училища за момиченца“.

„След като чух Грег, това бе най-малкото, което можех да сторя, казва тя. Всеки ден се срещам с огромен брой хора, които твърдят, че се опитват да правят добро и да помагат на другите. Но той е искрен в намеренията си и го доказва на дело. Аз съм най-големият му почитател. Жертвите, които той и семейството му правят, са наистина смайващи. Грег въплъщава най-доброто от Америка. С властта, която ми е гласувана, исках да му помогна да зарази с хуманността си възможно най-много хора.“

След като инсталирал стария проектор, постегнат с ново тиксо, Мортенсън се обърнал към множеството от конгресмени и техните приближени сътрудници. Носел единствения си костюм на кафяво каре и чифт износени велурени мокасини в същия цвят. Помислил си, че празните столове в Минесота били за предпочитане сто пъти повече от препълнената с политици зала, ала си спомнил невинния въпрос на Узра за неполучената заплата, който го тласнал към настоящата му мисия, и заредил първия слайд. Показал кадри както от поразителната красота, така и от покъртителната немотия на Пакистан, и все по-разпалено преминал към проблема с помощите за Афганистан и ситуацията, в която се намирала директорката от Кабул, наблягайки на важността Америка да спази обещанието си да възстанови разрушената страна.

Един републиканец от Калифорния го прекъснал с предизвикателна реплика.

— Да се строят училища за децата е чудесно и прекрасно — спомня си отчетливо думите му Мортенсън. — Но в момента най-належащата ни нужда като нация е сигурността. Без сигурност какво значение има всичко, което правите?

Мортенсън си поел дъх. Въгленчетата на изпепеляващия гняв, който го изгарял по целия път от Кабул, отново се разпалили.

— Аз не се боря с тероризма — изрекъл той, като си мерел думите, за да не предизвика позорното си изритване от Конгреса. — Действията ми са продиктувани единствено от обич към децата. Разгромяването на тероризма е седмият или осмият ми приоритет. Но при работата си в тази част на света научих едно-друго. Разбрах, че причината той да съществува не е просто, че някаква група хора някъде из Пакистан или Афганистан са си наумили да ни мразят. Тероризъм има, защото децата не получават достатъчно добра перспектива за бъдещето, така че да предпочетат живота пред смъртта.

Горчивината от видяното в Афганистан взела връх над притеснението и Мортенсън продължил с несвойствено красноречие. Разказал за мизерстващите обществени училища в Пакистан, за вахабитските мадраси, които се множали като ракови клетки, и за куфарчетата с милиарди, с които саудитските шейхове захранвали фабриките за джихад. Докато говорел все по-разпалено, залата притихнала и единственото, което се чувало, било ожесточеното драскане на писалките.

След края на дискусията, докато се опитвал да събере разпилените слайдове, към него се приближила правната съветничка на конгресмен от град Ню Йорк и му се представила.

— Разказахте изумителни неща. Как така не сме чували нищо по новините и брифингите? Трябва да напишете книга.

— Нямам време — отговорил Мортенсън тъкмо когато, заобиколен от няколко униформени офицери, в залата влязъл бившият командващ на СЕНТКОМ^[3] генерал Антъни Зини за насрочена пресконференция.

— А трябва да намерите — възразила юристката.

— Питайте жена ми, ако не вярвате. Не ми остава време дори за сън.

Потънал в мисли, Мортенсън тръгнал да се шляе из парка „Нешънъл мол“ по посока на река Потомак. Дали посланието му било чуто? Групички туристи се разхождали спокойно по хълмистите морави между черния знак V на мемориала на ветераните от Виетнам и белия мраморен дворец, където замисленият каменен Линкълн седял в очакване времето да уталожи най-новите рани на нацията.

Няколко месеца по-късно Мортенсън се озовал на другия бряг на Потомак, в Пентагона, по покана на генерал от морската пехота, който дарил хиляда долара, след като прочел за дейността му.

Военният го съпроводил по мраморния коридор до кабинета на министъра на отбраната. „Най-голямо впечатление ми направи това, че хората, с които се разминавахме, избягваха зрителния контакт, разказва той. Вървяха бързо, стиснали лаптопи под мишница и устремени към следващата си задача, като бойни ракети. Като че нямаха време дори да ме погледнат. Помня, че си помислих как армията, която познавах като бивш военен, няма нищо общо с това тук. Това беше някаква организация на лаптопите.“

Мортенсън още помни изненадата си, че в кабинета на министъра на отбраната не му предложили стол. В Пакистан при срещите с високопоставени лица, дори най-формалните, посетителят най-малко бил поканван да седне и му сервирали чай. Изтъпанчен в непривичния му костюм, Мортенсън загубил и ума, и дума.

„Останахме само минута, колкото да ме представят, разказва той. Ще ми се да можех да се похваля, че съм казал на Доналд Ръмсфелд нещо много умно, нещо, което да го подтикне да се усъмни в цялата си стратегия във войната срещу тероризма, но всъщност почти през цялото време зяпах обувките му.“

„Не съм познавач, но дори за мене бе видно, че са много хубави. Изглеждаха скъпи и блестяха от чистота. Спомням си още, че министърът носеше изискан сив костюм и миришеше на одеколон. И тогава си помислих, че макар Пентагонът да бе станал пряка жертва на атаките от 11 септември, след като в него се заби един от самолетите, всъщност тук бяхме безкрайно далеч от войната, от жегата и прахоляка в Кабул.“

Обратно в неприветливия коридор, докато вървял към срещата си с висши военни стратези, Мортенсън се замислил върху това как разстоянието, делящо бойното поле от лъскавите кабинети на Пентагона, влияе върху решенията, вземани тук. Дали неговите собствени чувства по отношение на войната биха се променили, ако всичко видяно в Афганистан — момченцата със загиналия баща, момиченцата с разбитата черна дъска, кретащите из улиците жители на Кабул с осакатени от земни мини или касетъчни бомби крайници — било само числа върху компютърния екран?

Изправен пред малката зала, наполовина пълна с униформени военни и неколцина цивилни в костюми, Мортенсън решил да не пести истината. „Чувствах, че каквото и да кажа, ще е безполезно. Не бих могъл да повлияя на правителството как да води войни, казва той, затова реших да дам воля на чувствата си.“

— Подкрепях войната в Афганистан — започнал той, след като се представил. — Вярвах в нея, защото вярвах в обещанията, които дадохме, че ще възстановим страната. Тук съм, защото зная, че победата на бойното поле е само първата фаза от спечелването на войната срещу тероризма, и се боя, че нямаме волята да извървим следващите стъпки.

В същия дух той обяснил на присъстващите военните традиции на племената в този регион на света — как вражеските страни свикват джирга преди битката и се споразумяват за броя на жертвите, които са готови да приемат, тъй като победителите са задължени да се грижат за вдовиците и сираците на своите противници.

— Жителите в тази част на света са привикнали със смъртта и насилието — обърнал се той към аудиторията. — Ако кажем: Съжаляваме за бащите ви, но те загинаха като мъченици за свободата на Афганистан, и ако възмездим тяхната саможертва и засвидетелстваме почитта си към мъртвите, смятам, че хората там ще ни подкрепят, дори сега. Но в момента Америка прави най-лошото — пренебрегва жертвите. Наричаме ги „косвени щети“ и дори не си правим труда да преброим загиналите. Като ги игнорираме, отричаме, че някога са съществували, а в ислямския свят няма по-тежко оскърбление от това. Никога няма да ни го простят.

След като многократно наблегнал върху заплахата от легионите войници на джихада, бълвани от екстремистките мадраси, Мортенсън завършил едночасовата си реч със следното сравнение, хрумнало му край руините на поразена от ракета къща в луксозния арабски квартал на Кабул.

— Не съм военен специалист и може би изчисленията ми няма да са напълно точни — казал той. — Но доколкото ми е известно, досега сме изстреляли 114 управляеми ракети „Томахоук“ на територията на Афганистан. За цената на една от тях, която според мен възлиза на около 840 000 долара, можем да построим десетки училища, в които в рамките на едно поколение могат да получат светско образование десетки хиляди възпитаници. Според вас кое ни дава по-голяма сигурност?

След края на речта към него се приближил забележително стегнат мъж, чието военно потекло било очевидно дори в хубавия цивилен костюм.

— Можете ли да обозначите на карта всички мадраси, които са ви известни? — попитал той.

— Не и ако животът ми е скъп — отговорил Мортенсън.

— А можете ли да основете училища в близост до всяка от тях?

— Нещо като да отворим кафенета? Да оставим бойците на джихада без работа?

— Говоря сериозно. Можем да ви осигурим нужните средства. Какво ще кажете за 2,2 милиона долара? Колко училища са това? — попитал мъжът.

— Към стотина — отвърнал Мортенсън.

— Не искате ли точно това?

— Щом се разбере, че парите идват от военните, това ще сложи край на работата ми там.

— Това не е проблем. Можем да го оформим като дарение от хонконгски бизнесмен.

Мъжът запрелиствал бележник, изпълнен със списък на средства, предназначени за различни мисии на военните. Мортенсън мернал непознати за него чуждестранни имена и колони с числа, които изпъстряли полетата — 15 милиона, 4,7 милиона, 27 милиона.

— Помислете си и ми се обадете — казал мъжът, като драснал няколко реда в бележника си и му връчил визитката си.

Мисълта за доброто, което можело да бъде посято с основаването на сто училища, не му давала мира през цялата 2002 година и той често разсъждавал върху предложението, макар да разбирал, че не може да го приеме. „Давах си сметка, че доверието, с което се ползвам в тази част на света, зависи от факта, че не съм свързан с американското правителство, казва той, и особено с военните.“

Презентациите, които продължил да изнася през тази година, значително подобрили салдото на ЦАИ, но финансите на организацията продължавали да бъдат несигурни както винаги. Ако не бъдел много пестелив, поддръжката на училищата в Пакистан, паралелно със стартирането на нови проекти из Афганистан, можела да погълне ресурсите.

Заради тези съображения Мортенсън решил да отложи повишението на заплатата си от двайсет и осем на трийсет и пет хиляди долара годишно, одобрено от борда на Централноазиатския институт, докато финансовото положение се позакрепи. Към края на 2002-а и началото на 2003 година из медиите се разтръбила новината за открити оръжия за масово поразяване в Ирак и предстояща война със Саддам Хюсеин. Докато преглеждал заглавията, които всяка сутрин го бомбардирали от компютърния монитор, Грег изпитвал все по-голямо задоволство, че не се е омърсил с парите на военните.

В напрегнатите дни след 11 септември, малко преди да почине, Патси Колинз го насърчила да излезе пред света, да поведе борба за мир и да превърне този момент на национална криза в свой звезден час. Следвайки съвета й, той превъзмогнал себе си и поел из все още разтърсваната от ужаса на терористичните атаки Америка, за да проповядва каузата си. Ала, питал се Грег, докато стягал оскъдния си багаж за двадесет и седмото си пътуване до Пакистан и предвкусвал болезнената раздяла със семейството си, дали някой чува думите му?