Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (18)

Седемнадесета глава
Череши сред пустинята

Може да се твърди, че най-опасният регион в наши дни е Индийският субконтинент, и по-точно Линията на контрол, разделяща Кашмир.

Президентът Бил Клинтън преди дипломатическата си и миротворческа визита в Индия и Пакистан

Фатима Батул помни ясно първото отчетливо „бум“, разнесло се откъм позициите на индийската батарея на едва дванадесет километра отвъд планината. Спомня си тънкото свистене, с което първият снаряд паднал от безукорно синьото небе, и погледа, който тя и сестра й Амина — заедно с която сеели елда на нивата — си разменили миг преди първия взрив.

В родното им село Бролмо, в долината Гултори, място, отбелязано на картите на индийските военни отвъд границата като територия от Кашмир, намираща се под пакистанска окупация, животът течал напълно безметежно. Поне така се струвало на десетгодишната Фатима. В онзи миг, когато небето зазвъняло от непознатата песен на снарядите, в широко отворените очи на Амина съзряла отблясъка на собствената си изненада и изражение, което казвало: „Ето това е нещо ново“.

Ала тя не желае да пробужда спомените за събитията, настъпили след огнения дъжд от метални осколки, посипал се след първия снаряд. Картините, изникващи в съзнанието й, жарят като заравяните в огъня камъни, които служат за печене на курба. Сред нивата лежали човешки трупове и части от тела, а бумтежите, свистенето и експлозиите следвали толкова бързо и толкова нагъсто, че се слели в един-единствен нестихващ вой.

Амина сграбчила ръката на малката си сестра и я повлякла през безредната тълпа от ужасени хора, които тичали колкото ги държат краката и все пак твърде бавно, към укритието на пещерите.

Сгушена в тревожния мрак на скривалището, Фатима не разбрала, а днес и не желае да си спомня, как Амина се е озовала отново сред огнения ад. Вероятно, разсъждава тя, е излязла да прибере малките деца. Тя би го направила, твърди момичето. Снарядът, тупнал точно пред отвора на пещерата, е напълно изличен от паметта й. Единственото, което може да каже със сигурност, е, че онази експлозия пречупила духа на сестра й, нейния хайат, и животът на двете момичета се променил необратимо.

 

 

На 27 май 1999-а късно през нощта Мортенсън се намирал в офиса си в Монтана и търсел информация из сайтовете на новинарските агенции относно внезапно избухналите сражения в Кашмир. Доколкото знаел, досега такова нещо не се било случвало.

След насилственото разделение на Индия и Пакистан този регион винаги е бил тлеещ барутен погреб. С военното си превъзходство Индия сложила ръка върху по-голямата част от територията на някогашното княжество Джаму и Кашмир, а обещанието, дадено от властите на преобладаващо ислямското население, да се самоопредели по законен път чрез избори останало само на думи.

За народа на Пакистан Кашмир се превърнал в символ на потисничеството срещу мюсюлманите в региона след разпадането на Британска Индия. За неговия враг — преден пост, от който нямало да се откаже. Източната съседка била твърдо решена да не позволи на заклеймените като терористи бойци на Фронта за освобождение на Джаму и Кашмир да изтръгнат тази скъпоценна перла от нейната корона. Едно обединявало и двете страни в конфликта — границата, прокарана през негостоприемната ледена пустош по волята на лорд Маунтбатън^[1], била кървяща рана, която непрекъснато напомняла на двете държави за униженията на колониализма.

През 1971 година, след десетилетия постоянни схватки, Индия и Пакистан постигнали споразумение за установяването на Линия на контрол, минаваща през най-суровите и неприветливи части на високопланинския терен. Сама по себе си тя представлявала ефективна преграда срещу евентуално противниково нахлуване. „Вестта за големите жертви ме потресе, припомня си случая от 1999-а Мортенсън, тъй като през шестте години, откакто бях в Пакистан, сраженията по Линията на контрол се водеха като някакъв старовремски дуел между благородници.“

„Двете армии бяха разположили наблюдателни постове и артилерия по протежение на ледниците. Веднага след като приключеха утринния си чай, индийците изстрелваха по пакистанските позиции един-два снаряда с големите си шведски оръдия, а от другата страна им отвръщаха с няколко залпа след края на утринната молитва. Жертвите бяха редки и щом свиеше септемврийският студ по негласно споразумение противниците изоставяха постовете до следващата пролет.“

През 1999 година пролетта настъпила необичайно рано. През април правителството на Наваз Шариф^[2] решило да изпита волята за борба на своя противник. Година по-рано Пакистан шокирал света с провеждането на пет успешни ядрени опита. Изравняването по поразяваща мощ с Индия предизвикало такъв взрив на национално самочувствие и одобрение към правителството, че Шариф наредил да се направи макет на върха в планините Чагай, в чиито недра била взривена „Мюсюлманската бомба“, и го поставил край надлеза, разделящ Пинди и Исламабад.

През същия месец около осемстотин тежковъоръжени ислямски бойци пресекли Линията на контрол през Гултори и заели позиции по планинското било откъм противниковата страна. По данни на Индия границата била премината от дегизирани като цивилни войници от Северната лека пехотна бригада — елитните части, които бранят Северните територии на Пакистан, и шепа муджахидини. Тези обединени сили се промъкнали толкова незабелязано, че изминал месец, преди индийските съгледвачи да установят, че хребетите, които гледат към позициите им във и около град Каргил, са окупирани от пакистански бойци и техни съюзници.

Премиерът Атал Бихари Ваджпаи^[3] обвинил Шариф в нахлуване на чужда територия, на което пакистанският министър-председател отговорил, че това са „бойци за свобода“, действащи независимо от армията, които по собствена инициатива са се включили в борбата за освобождаване на мюсюлманското население на Кашмир от индийските окупатори. Фишовете за получени възнаграждения и индийските документи за самоличност, които по твърдения на Ню Дели^[4] били открити у загинали мюсюлмански бойци, говорят друго.

На 26 май 1999 година по заповед на Ваджпаи било предприето първото въздушно нападение срещу Пакистан от повече от двайсет години. Талази реактивни изтребители „МиГ“ и „Мираж“ на индийската военна авиация започнали да бомбардират вражеските позиции. В отговор ислямските бойци, въоръжени със зенитноракетни комплекси „Стингър“, осигурени на муджахидините от САЩ по време на войната в Афганистан, успели да свалят един изтребител „МиГ“ и един въоръжен хеликоптер „МИ–17“. Това било началото на печално известния Каргилски конфликт.

 

 

Необявените войни, като така наречената „полицейска акция“ на САЩ във Виетнам, често се крият под благовидни имена. Думата „конфликт“ не дава ни най-малка представа за огромното количество муниции, изстреляни от силите на двата противника по време на бойните действия през 1999 година. Пакистанската армия избила стотици индийски войници, а според твърденията на Индия — и десетки цивилни, попаднали под кръстосания огън. Притежаващата огромно превъзходство източна съседка е изстрелвала по пет хиляди артилерийски и минометни снаряда и ракети дневно.

По данни на интернет портала GlobalSecurity.org през пролетта и лятото на 1999 година от небето над Пакистан са се изсипали общо над 250 000 снаряда, бомби и ракети — огън с подобна интензивност не е бил регистриран от Втората световна война. Въпреки опроверженията от страна на Индия разказите на очевидци сочат за усилен безогледен обстрел по цивилни обекти, които, подобно на селото на Фатима Батул, имали нещастието да се намират по протежение на Линията на контрол.

В интервалите между телефонните разговори с познатите си в пакистанската армия Мортенсън кръстосвал кабинета си, обзет от чувство за безпомощност. Новините, които получил, го лишили и от оскъдните часове сън, с които разполагал. Потоци бежанци от обстрелваните територии преминавали пеша планинските проходи и се отправяли към Скарду. Хиляди изтощени и ранени хора се нуждаели от помощ, каквато Балтистан не можел да им осигури. Отговорите, които търсел, не били в камарите книги, пълзящи все по-високо покрай стените, натрупани по лавиците и пръснати по пода, а в Пакистан.

Без да губи повече време, Мортенсън си резервирал самолетен билет.

 

 

Платото Деосай^[5] е една от най-красивите пустини на земята, помислил си Мортенсън, докато „Ленд крузър“-ът пълзял към Балтистан. По сгушените между планините високи поляни пъстреели туфи лилави лупини^[6]. Цветните им петна наподобявали груби мазки, излезли изпод четката на художник. Стада дългороги барали, израсли на воля далеч от човешкото присъствие, необезпокоявано наблюдавали автомобила. А от запад, под непривичен за окото му ъгъл, се извисявала хипнотично Рупалската стена на Нанга Парбат — най-голямата скална стена на Земята.

Хусейн, Апо и Фейсал посрещнали Мортенсън в Исламабад и някогашният готвач успял да го убеди да поемат към Скарду през Деосай, макар трийсет и шест часовият маршрут да минавал по често непроходими планински пътища. Магистралата „Каракорум“ била задръстена от военни конвои, транспортиращи провизии до военната зона, и други, които връщали у дома телата на мъчениците за вярата — шахидите, загинали по бойните полета.

Мортенсън очаквал, че ще пътуват необезпокоявано, тъй като високопланинските проходи на граничещото с Индия плато все още били заснежени. Ала както по посока района на конфликта, така и обратно се нижели колони от пикапи „Тойота“ — бойните каляски на талибаните — натъпкани с брадати мъже с черни тюрбани. Войниците, пътуващи на североизток, размахвали автомати и ракетомети за поздрав към идващите насреща автомобили, а от поелите на югозапад конвои с ранени другарите им гордо развявали бинтовете си в отговор.

— Апо! — изкрещял Мортенсън над рева на двигателя, след като, принуден от яростното бибиткане на четирите конвоя, Хусейн се изтеглил встрани от шосето след дълго маневриране. — Виждал ли си някога толкова талибани?

— Кабулците непрекъснато пристигат насам — отвърнал Апо, използвайки местното название за ненавистните другоземци, които сеели насилие из Балтистан, и поклатил печално глава — но никога не са били толкова много. Явно нямат търпение — добавил той, като изстрелял през прозореца дълга струя от тютюна, донесен му от Америка — да станат мъченици.

Когато пристигнали в Скарду, градът врял и кипял във военна треска. Откъм фронта пристигали „Бедфорд“-и с ковчези, тържествено обвити с пакистанския флаг. Из небето бръмчали невиждан брой хеликоптери. В талазите на автомобилното движение се вливали плашливи стада кози, водени от годжарски пастири — циганите на Пакистан. Те щели да осигуряват изхранването на армията на далечния поход срещу Индия.

Пред входа на хотел „Инд“ два черни пикапа с характерните светлосини регистрационни табели на Обединените арабски емирства и загадъчно съкращение върху вратите били паркирани така, че задръствали пътя на преминаващите джипове. Затруднените шофьори обаче не смеели да надуят клаксоните. Докато се прегръщали за добре дошъл с управителя на хотела Гулам и по-малкия му брат Назир, Мортенсън забелязал над раменете им двама яки брадати мъже, които пиели чай на една от дървените маси във фоайето. Дрехите им, подобно на неговите собствени, били покрити с прах.

„По-едрият вдигна глава и ми махна да седна при тях за чаша чай, разказва Мортенсън. Бих казал, че бе прехвърлил петдесетте, може би беше към два метра. Този факт се запечата в съзнанието ми, защото из Балтистан обикновено аз бях най-високият. Имаше — как се казва? — двойна гуша. И огромно шкембе. Нямаше начин с тази физика да е изкачвал високопланински проходи, така че трябваше да е някой командир.“

Гулам, който бил обърнат с гръб към мъжете, повдигнал предупредително вежди към Мортенсън.

— Зная — отвърнал американецът и се отправил към военните.

Здрависал се с едрия и неговия спътник — човек с рехава, дълга почти до кръста брада и ръце с изпъкнали като въжета мускули. На пода в краката им лежали добре смазани автомати „Калашников“.

— Пъ хаир рагие — казал мъжът на пущунски. — Добре дошъл.

— Хаир осе — отвърнал Мортенсън почтително на същия език, който бил започнал да изучава още след осемдневния си плен във Вазиристан.

— Кенастел! — наредил военният. — Сядай.

Мортенсън се подчинил, след което преминал на урду от страх да не се получи някое недоразумение. На главата си носел карирана черно-бяла куфия като на Ясер Арафат, която го предпазвала от прахоляка на платото Деосай. Мъжете обаче изтълкували това като знак за политическата му пристрастност и му поръчали чай.

„Едрият се представи като Гул Мохамед, разказва Мортенсън, и попита дали съм американец. Реших, че така или иначе ще разберат, така че потвърдих.“ Грег кимнал почти незабележимо към Фейсал Бейг, който бил застанал нащрек на няколко крачки от масата, и телохранителят се оттеглил при Апо и Парви.

— Ок Бил Клинтън! — рекъл Гул Мохамед на английски с възторжено вдигнат палец.

Въпреки че опитите му за посредничеството между Израел и Палестина завършили с провал, през 1994 година — макар и с огромно закъснение — Клинтън изпратил американски войски в Босна, за да спре масовото клане на мюсюлмани от страна на сръбската армия, факт, който муджахидин като Гул не би забравил.

Огромният мъж положил одобрително ръка върху рамото на американеца и Мортенсън бил облъхнат от миризма на човешко тяло, примесена с аромата на печено агнешко.

— Ти също си войник — изрекъл той по-скоро утвърдително.

— Бях — отвърна Мортенсън. — Много отдавна. Сега строя училища.

— Познаваш ли подполковник Самюъл Смит, от форт Уърт, Тексас? — попитал по-слабият. — И той е американски войник. Заедно смачкахме руснаците като буболечки при Спин Болдак^[7] — заявил той, размазвайки невидими насекоми с петата на ботуша си.

— Съжалявам, но не — отвърнал Мортенсън. — Америка е голяма страна.

— Голяма и могъща. В Афганистан на наша страна бяха Аллах — ухилил се Гул — и американските ракети „Стингър“.

Мортенсън ги попитал дали се връщат от фронта и Гул Мохамед почти с облекчение започнал да му разказва видяното там. Муджахидините, отбраняващи позициите по билото, се биели смело, ала, след като индийските военновъздушни сили се сетили да хвърлят бомбите от височина извън обсега на противозенитните ракети, атаките се превърнали в истинско клане.

— А и оръдията им са много мощни — обяснил Гул. — Швеция казва, че е мирна страна, но оръжията й са смъртоносни.

Двамата го разпитали подробно за работата му и закимали одобрително, щом разбрали, че помага както на афганистанските сунити в лагерите край Пешавар, така и на шиитите в Балтистан. Гул казал, че е от долината Дарайле, разположена недалеч от моста, край който пет години по-рано муджахидини били блокирали магистралата „Каракорум“ по същото време, когато Мортенсън пътувал към Скарду с „Бедфорд“-а.

— В нашата долина имаме голяма нужда от училища — казал Гул. — Защо не дойдеш с нас, да построиш десет, двайсет училища? Дори за момичета, няма проблем.

Той им обяснил, че организацията му разполага със скромен бюджет, а и всички проекти трябва да бъдат одобрени от съвета на директорите. Усмихнал се наум, когато си представил реакцията на борда на точно тази молба, но пред мъжете обещал да постави въпроса на следващото заседание.

Към девет вечерта, въпреки надвисналия от напрежение въздух във фоайето на „Инд“, клепачите на Мортенсън започнали да натежават. Умората от пътуването през прашната шир на Деосай си казвала думата. С гостоприемството, диктувано от пущунвали, военните командири поканили американеца да нощува при тях, но той им отговорил, че управителят на хотела винаги пази за него малка стая в задната част на хотела, поклонил се с ръка на сърцето и се сбогувал.

Докато вървял по коридора, от кухнята излетяло кльощаво червенокосо привидение с изцъклени очи и се вкопчило в ръкава му. Ага Ахмед, неуравновесеният кухненски помощник и пиколо, шпионирал фоайето през дъските на вратата.

— Доктор Грийк! — изпищял той предупредително, така че целият хотел да го чуе. — Талибани! — По ъгълчетата на устата му била избила пяна.

— Зная — отговорил Мортенсън с усмивка и повлачил крака към постелята.

 

 

На сутринта Мортенсън бил посетен от самия Саид Абас. Духовникът никога не бил изглеждал толкова разстроен. Обикновено осанката му излъчвала тържествено достойнство и произнасял думите със спокойната отмереност, с която прехвърлял зърната на тасбиха^[8] си. Но тази сутрин Абас залял Мортенсън с истински порой от слова. Войната причинила истинска катастрофа за мирното население в долината Гултори, занареждал той. Не се знаело колко цивилни са убити или осакатени от бомбите и артилерийския обстрел, но в Скарду вече пристигнали две хиляди бежанци. Хиляди други изчаквали затишие, укрити из пещери в планината, преди да поемат насам.

Саид Абас осведомил Мортенсън, че е потърсил помощ от административното управление на Северните територии и от Върховната комисия по бежанците към Организацията на обединените нации, но получил отказ и от двете места. Местното правителство заявило, че не притежава средства и ресурси за овладяване на кризата, а отговорът от ООН бил, че правомощията им не включват намеса при вътрешнодържавни конфликти.

— От какво имат нужда? — попитал Мортенсън.

— Всичко — отвърнал Абас — но най-вече от вода.

Саид Абас завел Мортенсън и спътниците му да видят новия град от избелели от слънцето брезентови покривала, изникнал западно от Скарду сред пясъчните дюни край летището. След като напуснали шосето, те събули обувките си и поели през пясъците към стана на бежанците, съпровождани от рева на прелитащите над главите им патрули на пакистанските военновъздушни сили. Разположени около летището в укрепени с чували пясък гнезда, стрелци зенитчици в повишена бойна готовност чертаели арабески с цевите на противовъздушните оръдия в небето по посока Индия.

Бежанците били сместени на единствената земя в околностите на Скарду, към която никой нямал претенции. В лагера, издигнат посред дюните, нямало естествен източник на вода, а Инд течала на около час път пеша. Главата на Мортенсън запулсирала както от излъчвания от пясъка зной, така и от мисълта за непосилността на задачата.

— Как да прокараме вода дотук? — попитал той. — Мястото е много високо.

— Чувал съм за подобни проекти в Иран — казал Саид Абас. — Нужно е да се изградят водоподемни съоръжения. Трябва да копаем, докато достигнем подпочвените води, и да инсталираме помпи, но с помощта на Аллах е възможно да се направи.

С издуващи се черни одежди Саид Абас се втурнал през искрящите пясъци, сочейки местата, където според него можело да се дълбае за вода. „Ще ми се западняците, които имат толкова погрешни впечатления за мюсюлманите, да можеха да го видят в онзи ден, казва Мортенсън. Тогава щяха да осъзнаят, че хората, които следват истинския завет на исляма, дори консервативните духовници като Саид Абас, вярват в мира и справедливостта, а не в насилието. Както Тората и Библията ни учат на съпричастност към нуждаещите се, така и Коранът проповядва грижа за вдовиците, сираците и бежанците.“

Отначало палатковото селище изглеждало безлюдно, тъй като жителите му се били изпокрили от безжалостното слънце под брезентовите покриви. Апо, който сам бил бежанец от Драс, разположен от индийската страна на границата в съседство с Гултори, тръгнал от палатка на палатка да събира поръчки за провизии от първа необходимост.

Застанали в центъра на лагера, Мортенсън, Парви и Саид Абас започнали да обсъждат обезпечаването на водоподемната система. Парви обещал да убеди свой съсед, ръководител на Службата по благоустройство в Скарду, да осигури земекопна техника, ако Централноазиатският институт поеме разходите за тръбопроводите и помпените съоръжения.

— Колко души живеят тук в момента? — попитал Мортенсън.

— Малко над хиляда и петстотин — отвърнал Саид Абас. — Повечето са мъже, дошли в града да търсят работа и да намерят подслон, преди да повикат жените и децата си. До няколко месеца вероятно броят на бежанците ще нарасне до четири-пет хиляди.

В това време Апо Разак изскочил от една палатка и се устремил към разговарящите мъже. Ако съществувало нещо неизменно в Балтистан до този ден, то това бил веселяшкият вид на стария готвач, свикнал да осигурява храна и удобства за хората по най-неприветливи места. Ала сега, когато се приближил към групичката на Мортенсън, изражението му било необичайно сериозно, а устата му прорязвала гранитното му лице като жилка кварц. Подобно на шута на крал Лир, той не се боял да казва горчивите истини на така наречените висшестоящи.

— Доктор Грег — рекъл Апо, като хванал Мортенсън за ръка и го повел към палатките — стига толкова приказки. Откъде знаете от какво се нуждаят те, след като не сте ги попитали?

 

 

Молла Гулзар с мъка се изправил на крака, за да посрещне гостите в палатката си от син брезент. Старият духовник на Бролмо с черно кепе на главата стиснал ръката на Мортенсън и се извинил, че няма чай. Щом се настанили върху мушамената покривка, постлана върху топлия пясък, Апо насърчил бежанеца да разкаже своята история.

Ярката светлина, процеждаща се през синьото покривало, се отразявала в лещите на възголемите очила на възрастния мъж, скривала очите му и Мортенсън изпитвал обезпокоителното чувство, че разговаря със слепец.

— Не искахме да идваме тук — заразказвал молла Гулзар, като поглаждал дългата си рошава брада. — Бролмо е хубаво място. Или поне беше. Останахме там, докато бе възможно. През деня се криехме в пещерите, а нощем копаехме нивите. В противен случай никой от нас нямаше да оцелее, защото по светло от небето валяха снаряди. Накрая всички напоителни канали бяха разрушени, полята — съсипани, а къщите — сринати. Жените и децата щяха да умрат, ако не сторим нещо, затова поехме през планините към Скарду. Вече не съм млад и това бе тежко изпитание. Щом пристигнахме, военните ни наредиха да се разположим тук — продължил моллата. — Като видяхме това място, тези пясъци, рекохме да си вървим, но не ни позволиха. Казаха ни: Домовете ви вече ги няма. Разрушени са. Въпреки това бихме се върнали. Това тук живот ли е? Ето че скоро жените и децата ще пристигнат в тази пустош. Какво да им кажем?

Мортенсън поел дланта на стареца в ръцете си.

— Ще прокараме вода за семействата ви — обещал той.

— Благодаря на Всевишния Аллах за милостта ви — отвърнал моллата — но водата е само началото. Нуждаем се от храна и лекарства, от училище за децата. Това е нашият дом сега. Срам ме е да искам толкова много, но никой друг не се е интересувал от нас.

Старецът вдигнал глава към небето отвъд мижавия подслон на синия брезент, като че отправял воплите си право към Аллах. Под този ъгъл светлината не блестяла в стъклата на очилата и Мортенсън видял навлажнените му очи.

— Нищичко не ни остана. В замяна на вашия мал-ла хуонг, на добрината да чуете молитвите ни, не мога да ви предложа нищичко — промълвил духовникът. — Дори чай.

 

 

Построяването на първата водоподемна система в цял Северен Пакистан отнело осем седмици. Гулам Парви удържал на думата си и успял да убеди своя съсед да предостави безвъзмездно земекопните машини. Директорът на Службата по благоустройство дарил и необходимото количество тръби за проекта, а армията заела дванайсет трактора за разчистване на терена. Мортенсън търпеливо посещавал телефонната служба ден след ден, докато най-сетне успял да се свърже със Сан Франциско. Поискал и получил разрешение да използва шест хиляди долара от бюджета на фондацията за прокарването на вода до палатковия лагер.

Поръчал мощни помпи и генератори от Гилгит. С помощта на денонощния труд на мъжете от Бролмо не след дълго бил изграден бетонен резервоар с вместимост, достатъчна за нуждите на селище от пет хиляди души. Накрая, след като на около четирийсет метра дълбочина били открити подпочвени води, машините започнали изпомпването и водохранилището било напълнено. Сега мъжете можели да започнат да строят къщи от кал и да преобразяват пустошта в зелен оазис за семействата си. Но най-напред жените и децата трябвало да пристигнат успешно в Скарду.

 

 

Докато се криели в пещерите, Фатима Батул плачела непрекъснато, а Амина, която някога давала утеха на по-малката си сестра, не била в състояние да се грижи дори за себе си. Физическите поражения от летящите шрапнели били незначителни, ала раните, нанесени на духа й, били дълбоки. От деня, в който снарядът паднал до нея, Амина спряла да говори. Последното, което чули от нея, бил краткият вик на уплаха и болка, преди да припадне. Нито дума. В някои сутрини, когато снарядите валели по-ожесточено от обикновено, сгушена в пещерата заедно с останалите, тя се тресяла и издавала умолително скимтене. Но това бил звук на ранено животно, не човешка реч, и не носел никаква утеха за Фатима.

„Животът в пещерите беше много тежък, разказва приятелката на Фатима, Наргиз Али. Нашето село беше много красиво място, с кайсиеви, даже и черешови дървета, които растяха по бреговете на Инд. А сега можехме само да наблюдаваме как го унищожават. Беше опасно да ходим там. Тогава бях мъничка и когато обстрелът започнеше, някой от роднините ми бързаше да ме внесе в пещерата. Не можех да си играя навън или да се грижа за животните, нито пък да си набера плодове. Само гледахме как узряват и изгниват.“

„В дъждовните дни или когато завалеше сняг, вътре беше много неприятно да се готви и спи. Въпреки това останахме в тези убежища дълго време, понеже от Индия ни делеше само клисурата и беше много опасно да се стои на открито.“

Наргиз си спомня как един ден, когато се връщал от селото, където търсил оцелели провизии сред отломките на дома си, чичо й Хавалда Абрахим бил улучен от случаен снаряд по време на затишие. „Той бе много любещ човек и искахме да изтичаме веднага при него, но трябваше да изчакаме да падне нощта, разказва тя. Обикновено тялото на мъртвия се измива. Но костите на чичо бяха толкова раздробени, че успяхме единствено да ги съберем наедно и да повием трупа в саван.“

Неколцината мъже, останали в Бролмо, се събрали и взели решение. На децата, като Фатима и Наргиз, съобщили, че е дошло време да покажат смелост. Трябвало да излязат и да поемат на дълъг път почти без храна. Не можело да продължават да се крият така.

Опаковали оскъдните неща, които успели да насъберат от домовете си, и късно през нощта се отправили към съседното село, което — както преценили — било извън обсега на противниковия огън. В онзи ден за пръв път от месеци успели да се насладят на изгрева на слънцето под открито небе. Ала докато печали курба за предстоящия път, по дъното на долината се засипали снаряди и неумолимо запълзели по склоновете към тях. Фатима смята, че вероятно са били забелязани от съгледвач от някой от хребетите на юг, който започнал да ги обстрелва.

„При всяка експлозия Амина се свличаше на земята и започваше да се тресе и плаче, разказва сестра й. Нямаше пещери, където да се скрием, и бяхме принудени да бягаме. Срам ме е да си призная, но бях толкова уплашена, че в един момент се отказах да я дърпам да става и побягнах. Боях се да не я убият, ала сигурно за нея е било по-страшно да остане сама и скоро ни настигна.“

В продължение на три седмици оцелелите бежанци от Бролмо пътували на северозапад. „Често се налагаше да вървим по пътеки, проправени от животните, по които не е стъпвал човешки крак, продължава Фатима. Тъй като, когато започна обстрелът, хлябът остана в огъня, бяхме много гладни. За да не умрем, започнахме да ядем диви растения и плодове, въпреки че от тях ни боляха стомасите.“

След одисеята си из планината последните жители на Бролмо пристигнали изтощени и измършавели в Скарду, където военните ги насочили към новия им дом. Тук, сред дюните край летището, на Фатима и съселяните й им предстояло да изминат дългия път към изцелението на душевните рани и да започнат живота си наново. Но не и Амина Батул. „Когато дойдохме в новото си село, Амина легна и повече не се вдигна, разказва Фатима. Никой не успя да я свести и нищо, дори мисълта, че отново сме в безопасност с татко и чичовците ни, не можеше да я развесели. След няколко дни почина.“

Когато говори за смъртта на сестра си пет години по-рано, върху лицето на момичето се изписва такава болка, каквато сигурно е изпитвало и в онзи ден. След като оставя спомена да изплува за един кратък миг, Фатима отново го изтласква дълбоко в съзнанието си.

Седнала на чина си в началното девическо училище за бежанци „Гултори“, издигнато върху пясъчните дюни край летището на Скарду през лятото на 1999 година, в разгара на Каргилския конфликт, петнайсетгодишната Фатима Батул оставя белия шал да падне пред лицето й и отбягва въпросите.

Четиринайсетгодишната й съученичка Наргиз Али подема нишката на разговора и обяснява как се е озовала на чина под цветната релефна карта на света. Момичето нежно гали чисто новите тетрадка, молив и острилка, дарени от благотворителна организация със седалище в Боузман, Монтана, място, което то напразно се е опитвало да намери на картата.

„Когато пристигнахме след дългия преход, бяхме много щастливи да се съберем със семействата си, спомня си Наргиз. Но после огледах мястото, което щеше да бъде наш дом, и изпитах страх и несигурност. Нямаше къщи, дървета, джамия, никакви удобства. После Саид Абас доведе един голям ангрези, който поговори с нас. Каза ни, че ако се трудим упорито, ще ни помогне да построим училище. И вижте, той спази своето чат-ндо, своето обещание“.

Петокласничките като Фатима и Наргиз са изостанали спрямо своите връстнички. Тъй като са започнали обучение едва след напускането на родните си села, средната възраст на момичетата в най-горния клас е петнайсет години. Братята им изминават по един час път във всяка посока до околните села, които приели повечето от момчетата в паралелките си. Ала за 129-те момичета от Гултори, които иначе вероятно никога не биха имали възможност да ходят на училище, тази постройка е единствената светлинка в дъното на дълъг и мрачен тунел.

Ето защо, въпреки болката, която разговорът за изпитанието й причинява, Фатима Батул отмята шала от лицето си, поизправя се на стола и споделя още нещо с посетителите. „Бях чувала да говорят, че американците са лоши, казва меко тя. Но ние обичаме хората от тази страна. Те проявиха най-голяма добрина към нас. Американците са единствените, които си дадоха труда да ни помогнат.“

Напоследък някои от бежанците са започнали да се завръщат в Гултори, където Централноазиатският институт е основал две училища, вградени в пещерите, за да бъдат децата в безопасност, ако при последващо охладняване на отношенията между двете държави над долината отново завалят снаряди. Ала Наргиз и Фатима остават в новото си село в покрайнините на Скарду. Сега то е техен дом, казват те.

Отвъд песъчливия двор на петстайното училище с цвят на охра, към хоризонта в стройни редици се нижат колиби от кал, някои от които дори окичени със символа на лукса и уседналостта — сателитната чиния. А край тях, там, където до неотдавна неумолимо са се издигали пясъчни дюни, напоявани от водоподемните съоръжения, растат и хвърлят сянка млади черешови дървета, изникнали от пясъците като по някакво чудо. Също както момичетата от Гултори, които крачат под гъстите им корони на път към дома след края на учебния ден.