Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (2)

Първа глава
Провалът

Когато мракът е най-гъст, можеш да видиш звездите.

Персийска поговорка

Пакистан и неговите съседи.

Северни територии.

В пакистанската част на Каракорум, върху територия с ширина едва около сто и шейсет километра, повече от шейсет от най-високите върхове в света се извисяват със сурова алпийска красота над девствената пустош, далеч от човешките очи. С изключение на снежния леопард и ибекса — алпийския козирог, живите същества, кръстосващи безплодния леден пейзаж, са така малобройни, че съществуването на втория по височина връх на Земята, K2, останало забулено в мистерията на мълвата чак до началото на двайсети век.

От K2 към населените горни предели на долината на река Инд, между набраздените гранитни шпилове на върховете от масива Гашербрум и зловещите книжали на Кулите Транго^[1] — невъзмутима катедрала от скална маса и лед, се спуска шейсет и два километровият ледник Балторо. Дори движението на тази замръзнала река, която се плъзга със скорост от десет сантиметра на ден, остава почти незабележимо.

В следобеда на втори септември 1993 година на слизащия по глетчера Грег Мортенсън му се струвало, че пълзи също толкова бавно. Облечен, подобно на пакистанските си носачи, в многократно кърпен шалвар камиз^[2] с кафеникав цвят, той имал чувството, че тежките планинарски обувки го носят надолу със своя собствена, независеща от волята му скорост покрай армадата от айсберги, приличащи на оковани сред ледовете кораби.

Мортенсън очаквал всеки миг да види Скот Дарсни (член на неговата експедиция, с когото били поели по обратния път към цивилизацията) да седи на някой скален блок и да го подкача, че се влачи. Ала в горната си част ледникът Балторо представлява по-скоро лабиринт, отколкото ясно очертана пътека, и алпинистът все още не осъзнавал, че се е загубил и е останал сам. Бил се отклонил по странично ребро, водещо не в западна посока — към село Асколе^[3], лежащо на около 80 км, където се надявал да намери шофьор до града — а на юг, сред непроходимия лабиринт на един ледопад, и по-нататък — към зоната на бойни действия, където разреденият алпийски въздух ехтял от стрелбата между пакистанските и индийските части.

При други обстоятелства Мортенсън би проявил повече бдителност. Би обърнал по-голямо внимание на жизненоважния факт, че Музафер, водачът, притекъл му се на помощ като по чудо, носел не само алпийската му екипировка, но също така палатката и почти цялата му храна. Не би го изпускал от поглед. Не би подценил и хищността на планината.

През 1909 година херцог Абруци, един от най-великите алпинисти на своето време и вероятно най-големият ценител на шеметните пейзажи, оглавява италианска експедиция по ледника Балторо, с цел покоряването на K2, опит, който се проваля. Той бил поразен от изключителната красота на околните върхове. „Никоя друга планина не би могла да се сравни с тази“, пише в дневника си. „Това е свят на ледници и зъбери, невероятна гледка, която предизвиква възхита както у алпиниста, така и у художника“.

Мортенсън почти не забелязал как слънцето превалило зад огромните гранитни зъбери на Музтаг тауър^[4] и как към остриетата на Гашербрум по източните стени на долината плъзнали дълги сенки. Бил се взрял в себе си, зашеметен и погълнат от някакво непознато му досега чувство — вкуса на неуспеха.

Бръкнал в джоба на шалварите си и напипал кехлибарената огърлица, която по-малката му сестра Криста често обичала да носи. На тригодишна възраст, докато живеели в Танзания, където родителите на Мортенсън били изпратени от Лутеранската църква като мисионери и учители, Криста заболяла от остър менингит и получила трайни мозъчни увреждания. По-големият с дванайсет години Грег доброволно поел ролята на неин закрилник. Макар че изпълнението на елементарни задачи коствало на сестра му огромни усилия — само обличането сутрин й отнемало повече от час — и макар че страдала от тежки епилептични припадъци, той убедил майка си, Джерийн, да й даде известна независимост. С негова помощ Криста си намерила работа, научила маршрута на обществения транспорт, така че можела да се движи самостоятелно, и, за ужас на майката, пак от него се информирала за предпазването от нежелана бременност, когато разбрал, че си има приятел.

Всяка година, независимо дали служел като военен медик и командир на взвод в Германия, учел за медицинска сестра в Университета в Южна Дакота, специализирал неврофизиология на епилептичните припадъци в Индиана с надеждата да открие лек за болестта на сестра си или живеел волния живот на катерач в Бъркли, Калифорния, Мортенсън канел Криста при себе си за един месец и двамата тръгвали да приключенстват. Гледали автомобилното състезание „Инди 500“, конното надбягване „Кентъки дерби“, предприели пътешествие до Дисниленд — все неща, които й доставяли огромно удоволствие. Грег също така запознал сестра си със скалната архитектура на легендарните гранитни стени на парка Йосемити, негов личен храм по онова време.

За двайсет и третия й рожден ден двете с майка й планирали да предприемат пътуване от Минесота до Дайърсвил, Айова. Там е заснет филмът „Поле на мечтите“, който Криста обожавала. За съжаление в ранната утрин на същия ден, няколко часа преди да отпътуват, тя починала от силен епилептичен пристъп.

Мортенсън намерил огърлицата сред малкото вещи на момичето. Все още миришела на дим от лагерния огън, който си били наклали при последното гостуване в Калифорния. Взел я със себе си в Пакистан, повита в тибетско молитвено знаменце, с намерението да почете паметта на сестра си по най-значимия за един алпинист начин — като изкачи K2, може би най-трудния за покоряване връх в целия свят, и я положи там.

Бил отрасъл в семейство, което обожавало да се залавя с трудни задачи, като например да построи училище и болница на склоновете на Килиманджаро. Въпреки твърдата вяра на своите родители, той все още не бил убеден каква точно е природата на божественото и възнамерявал да принесе огърлицата в дар на силата, която обитава върха на планината.

Преди три месеца Мортенсън подскачал ведро по пътя нагоре, обут в сандали на бос крак и устремен към приключението, което го зовяло, без да обръща внимание на четирийсеткилограмовата раница на гърба си. Експедицията, предприела стокилометровия трекинг^[5] от Асколе, включвала десетима английски, ирландски, френски и американски алпинисти, разполагащи с мизерно финансиране, но затова пък готови на налудничаво дързък щурм на втория по височина връх в света.

В сравнение с Еверест, намиращ се на 1600 км югоизточно по протежение на Хималаите, K2, както всички те осъзнавали, бил връх убиец. „Жестокият връх“, както е известен сред алпинистите, е върховното изпитание за катерача и представлява заострена гранитна пирамида, толкова стръмна, че снегът не се задържа по изсечените й хребети. Що се отнася до Мортенсън — по онова време той бил як като бик трийсет и пет годишен мъж. Бил изкачил Килиманджаро на единайсет, усвоил изкуството на катеренето по отвесните гранитни стени на парка Йосемити и изкарал майсторската школа на няколко хималайски върха. При пристигането си в Пакистан не изпитвал и капка съмнение, че скоро кракът му ще стъпи на „най-големия и най-труден връх на Земята“.

Бил стигнал ужасно близо до успеха, едва на шестстотин метра от върха. Ала ето че сега потъналият сред мъгли K2 останал далеч назад, а Мортенсън все още усещал огърлицата в джоба си. Как се случило това? Той избърсал очи с ръкава си, объркан от непривичните сълзи, които отдал на въздействието на голямата височина. Категорично не бил на себе си. След седемдесет и осем дневна първична битка с върха се чувствал като бледа смачкана карикатура на истинския Грег. Не знаел дали ще му стигнат силите да извърви осемдесетте километра през опасния терен до Асколе.

Внезапен трясък от каменопад, отекнал като изстрел, го върнал обратно към действителността. Огромен колкото триетажна къща скален къс подскачал и се търкалял по сипея с все по-главоломна скорост и миг по-късно разсипал на прах ледения блок, който се издигал напред по пътеката.

Мортенсън се заставил да изостри бдителността си. Прекратил вътрешното съзерцание и щом забелязал колко високо са пропълзели сенките върху върховете на изток, се опитал да си спомни кога за последно е видял знак от човешко присъствие. Били минали часове, откакто Скот Дарсни изчезнал от погледа му някъде напред. От час, а може би повече, не чувал звънчетата на кервана от мулета, пренасящи амуниции към ледника Сиачен^[6] — бойно поле, намиращо се на шест хиляди метра надморска височина на около двайсет километра югоизточно, където пакистанските и индийските военни части, сковани в безконечна смъртоносна схватка, продължавали да се борят за надмощие.

Мортенсън се заоглеждал за следи. Пътеката към Асколе би била осеяна с отпадъци от военния обоз, ала наоколо нямало нищо. Никакви изпражнения от мулетата, угарки от цигари, празни консерви или сламки сено. Осъзнал, че се е отклонил от главния ледник и е поел по протежение на нещо като процеп сред нестабилния лабиринт от скални блокове и лед. Зачудил се как е попаднал на това място. Помъчил се да мобилизира ума си и да се съсредоточи, ала продължителното пребиваване на голяма надморска височина било изцедило способностите му да действа и мисли решително.

В продължение на час се мъчил да се изкатери по един сипей с надеждата от високото място над скалите и леда да съзре своя ориентир — голямата камениста издатина на Урдукас^[7], приличаща на гигантски юмрук, който се протяга към Балторо. Ала когато се добрал до върха, единствената му награда било още по-голямото изтощение. Бил се отклонил на около 13 километра нагоре от пътеката по безлюдна долина и на гаснещата светлина дори очертанията на познатите му върхове изглеждали чужди заради различния ъгъл, под който се виждали.

Изпод вцепенението, причинено от голямата височина, започнал да се надига пристъп на паника. Мортенсън поседнал, за да се съвземе. В малката, избеляла от слънцето, раница имал олекотено одеяло, каквито използвали в пакистанската армия, празна бутилка от вода и едно-единствено протеиново блокче. Спалният чувал, предназначен за голяма надморска височина, всички топли дрехи, палатката, котлонът, храната и дори фенерчето и кибритените клечки останали у носача.

Щяло да се наложи да пренощува на открито и да продължи пътя си на сутринта. Макар температурите да били паднали под нулата, Мортенсън преценил, че няма опасност да умре от студ. Освен това бил достатъчно адекватен да си даде сметка, че препъването по движещия се ледник сред зейнали пукнатини, които прикриват дълбоки стотици метри бездни от син лед, завършващи в подземни езера, е далеч по-опасно. Докато напипвал пътя си надолу по сипея, се оглеждал за място за нощуване, достатъчно отдалечено от планинските склонове, за да не бъде затрупан от каменопад, докато спи, и достатъчно солидно, за да не бъде погълнат в дълбините на ледника от някоя новоотворила се пукнатина.

Открил плоска скална плоча, която изглеждала достатъчно здрава, нагребал сняг в бутилката с голи ръце, легнал и се увил в одеялото, като се мъчел да не мисли за това колко е самотен и беззащитен. Предмишницата на едната му ръка била прежулена от въжетата по време на спасителната операция. Знаел, че трябва да разкъса покритата със съсирена кръв превръзка и да изтегли гнойта от раните, които заздравявали трудно при тази височина, но не могъл да се насили да го стори. Докато треперел в пашкула си върху неравната скала, Мортенсън наблюдавал как последните отблясъци на заревото изтляват в кървави езера над острите като кинжали върхове на изток, лумват за последен път и догарят в синьо-черни сенки.

Близо век по-рано Филипо де Филипи, лекар и хроникьор на експедицията на херцог Абруци в Каракорум, описва безутешността, която почувствал сред тези планини. Въпреки че бил част от група, съставена от двайсет европейци и двеста и шейсет местни носачи, ползвал се от удобства, като сгъваеми столове и сребърни сервизи, и контактувал със света чрез вестниците от Европа, доставяни редовно от цяла ескадра бегачи, Филипи изпитвал смазващо чувство за незначителност пред суровата планина. „Над долината тегне дълбока тишина“, пише той, „която потиска човешкия дух с някакво смътно бреме. Не би могло да съществува друго място на Земята, където човекът да се чувства тъй безприютен, тъй изолиран, тъй отритнат от Природата, тъй неспособен да общува с нея.“

Може би поради самотността, която била негов другар още от момче, когато бил единственото бяло дете сред стотици африканчета, или поради закалката, получена през нощите, когато бивакувал сам на хиляда метра височина на скалния купол Халф Доум^[8], но Мортенсън чувствал спокойствие. Ако го попитате за причината, ще го отдаде на височинната болест. Ала всеки, прекарал известно време край него, всеки, който го е наблюдавал как с упоритостта си сломява съпротивата на някой конгресмен, филантроп или афганистански военен главатар, докато откопчи изплащането на забавени фондове, отпускането на Дарсние или разрешение за навлизане в племенните територии, ще разпознае в поведението му през онази нощ поредното доказателство за неговата желязна воля.

Вятърът се усилил и кристалната нощ станала мразовита. Мортенсън се помъчил да различи върховете, които зловещо надвисвали над него от всички страни, ала очертанията им се сливали с тъмнината. След около час под одеялото успял да разтопи, като ги притиска до тялото си, замръзналото хранително блокче и част от мътния лед в бутилката. В резултат се разтреперил неудържимо. Било невъзможно да заспи в този студ. Ето защо лежал под обсипания със звезди небесен купол и размишлявал над своя неуспех.

Водачите на експедицията — Дан Мейзър и Джонатан Прат и французинът Етиен Фин — били чистокръвни алпинисти. Притежавали бързина, грациозност и генетичните дадености, които им позволявали да преодоляват скоростно технични високопланински участъци. Мортенсън бил бавен и силен като мечка. Висок 1,95 м и тежащ 95 килограма, той притежавал телосложение, благодарение на което като по-млад спечелил футболна стипендия за колежа „Конкордия“ в Минесота.

Въпреки че не било официално разпоредено от никого, бавната и тежка работа естествено паднала върху неговите и на Дарсни плещи. Цели осем пъти Мортенсън влизал в ролята на товарно муле и доставял провизии, гориво и кислородни бутилки до височинните лагери, разположени по маршрута до Японския кулоар — малко орлово гнездо, което членовете на експедицията издълбали на шестстотин метра под върха — за да бъдат в наличност, когато водещата свръзка^[9] решала да щурмува K2.

През този сезон всички останали екипи предпочели класическия маршрут от югоизток по реброто Абруци^[10], изкачен за първи път около век по-рано. Единствено тяхната експедиция избрала да атакува през Западния гребен, обиколен и изключително тежък маршрут, миниран със стръмни технични участъци, който е бил преодоляван успешно един-единствен път дванайсет години по-рано от японеца Еихо Отани и пакистанския му колега Назир Сабир.

Мортенсън предвкусвал предизвикателството и се гордеел, че били предпочели най-тежкия път. Всеки път, щом достигал до някой от лагерите, които били разположили по Западния гребен, и разтоварвал контейнерите с бензин и екипировката, забелязвал, че силите му укрепват все повече и повече. Не притежавал бързината на съекипниците си, но покоряването на върха му се виждало неизбежно.

Докато една вечер след повече от седемдесет дни, прекарани в планината, не се случил инцидент. Мортенсън и Дарсни тъкмо се били върнали в базовия лагер от поредната мисия за доставка на провизии и след деветдесет и шест часовото катерене вече се канели да потънат в заслужен сън. Ала точно след залез-слънце, когато за последен път погледнали към K2 през телескопа, високо на Западния гребен съзрели мъждукаща светлинка. Разбрали, че това сигурно са членове на тяхната експедиция, които им подават сигнал с начелниците си, и предположили, че Фин е в беда. „Етиен беше алпинист“, обяснява Мортенсън, подчертавайки с натъртено френско произношение цялото уважение и презрителност, които тази дума може да изразява в средите им. „Правеше скоростни изкачвания, снабден само с най-лека екипировка. Вече се беше налагало да го изваждаме от опасни ситуации, след като се бе покатервал на прекалено голяма височина без нужната аклиматизация.“

Мортенсън и Дарсни се опасявали, че са прекалено омаломощени, за да се доберат до Фин толкова скоро след изтощителното спускане, и потърсили доброволци измежду петте други експедиции, намиращи се в базовия лагер. Никой не предложил помощта си. Останали да се възстановяват още два часа, след което приготвили екипировката и потеглили към върха.

Докато се спускали от лагер IV на 7600 метра височина, Прат и Мейзър попаднали в битка на живот и смърт. „Етиен трябваше да се присъедини към нас, за да щурмуваме върха заедно“, разказва Мейзър. „Но когато пристигна в лагера, той припадна. Едва дишаше и успя само да ни съобщи, че чува хъркане в дробовете си.“

Фин бил получил белодробен оток вследствие на височинна болест. Това състояние може да има фатален изход, ако пострадалият не бъде незабавно транспортиран до по-ниска височина. „Беше ужасяващо“, спомня си Мейзър. „По устата му избиваше розова пяна. Опитахме се да повикаме помощ, но бяхме изпуснали радиопредавателя в снега и сега не работеше. Затова започнахме да се спускаме.“

Прат и Мейзър се спуснали по най-стръмните участъци на Западния гребен, като се сменяли да носят Фин, прикрепен към осигурителните им въжета. „Беше като да висиш с голям чувал картофи, закачен към теб“, разказва Мейзър. „Трябваше да се спускаме бавно, за да не паднем.“

С присъщата си скромност Мортенсън не коментира двайсет и четири часовото изкачване до Фин и другите двама алпинисти, само казва, че било „доста тежко“.

„Дан и Джон бяха истинските герои“, твърди той. „Отказаха се от атаката на върха, за да спасят Етиен.“

Когато Мортенсън и Дарсни пресрещнали съекипниците си на една скална стена близо до лагер I, Фин ту идвал на себе си, ту изпадал в безсъзнание поради мозъчния оток, който също бил получил. „Не можеше да преглъща и се опитваше да развърже обувките си“, разказва Грег.

Мортенсън бил работил в спешно отделение поради свободата, която смените там му давали, за да се занимава с катерене. Той бил на Фин инжекция с „Декадрон“, за да намали отока, и четиримата изтощени катерачи потеглили на четирийсет и осем часовата одисея по скалистата стена надолу, влачейки и спускайки тялото на пострадалия.

Понякога Фин, чийто английски обичайно бил много добър, идвал на себе си и започвал да бърбори на френски. В най-трудните участъци отлично развитият му инстинкт за самосъхранение се задействал, той идвал в съзнание и закачал осигурителните си приспособления към въжето, преди отново да се превърне в инертна маса.

Седемдесет и два часа след потеглянето на Мортенсън и Дарсни Фин бил положен на твърда земя в предния базов лагер. Съекипникът на Грег се свързал с канадската експедиция в базата с молба да се обърнат към пакистанската армия за помощ. По онова време това щяло да е една от малкото спасителни акции с хеликоптер, провеждани на такава височина. От щаба на военните отговорили, че атмосферните условия и силният вятър не позволяват операцията, и наредили Фин да бъде евакуиран на по-малка височина.

Да се издаде подобна заповед, е едно, ала да се изпълни тя от четирима мъже, прекрачили всички предели на човешката издръжливост, е съвсем друго. През шестте часа, докато мъкнели увития в спален чувал Фин по опасния участък през ледопада на глетчера Савоя, четиримата имали сили да общуват помежду си само с откъслечни животински изсумтявания или скимтене.

„Бяхме толкова омаломощени, дотам прехвърлили прага на възможностите си, че имаше моменти, когато буквално пълзяхме“, припомня си Дарсни.

Със сетни сили групата се добрала до базовия лагер, теглейки Фин след себе си. „Участниците в останалите експедиции ни пресрещнаха на около 500 метра по-нагоре и започнаха да ни поздравяват като герои“, разказва Дарсни. „След като военният хеликоптер евакуира Етиен, канадците приготвиха голямо угощение и всички празнуваха заедно. Ние с Грег нямахме сили да сложим залък в устата си и даже да се изпикаем, а направо се строполихме в чувалите.“

В продължение на два дни Мортенсън и Дарсни се люлеели между полусъзнанието и съня, който спохожда дори най-изтощените високо в планината. Поривите на вятъра донасяли зловещото подрънкване на металните чинии с имената на четирийсет и осемте алпинисти, намерили смъртта си на Жестоката планина, които се удряли в мемориала на Арт Гилки — загиналия катерач от американската експедиция през 1953 г.

Когато се събудили, открили бележка от Прат и Мейзър, които се били върнали обратно във височинния лагер, и ги канели да се присъединят към тях за атаката на върха. Ала това не било по силите им. Спасителната акция, последвала почти веднага транспортирането на провизиите, била изчерпала напълно и последните им резерви.

Когато най-после успели да излязат от палатката, двамата почти не били в състояние да вървят. Избавлението на Фин взело тежка дан. На него самия това изпитание му струвало пръстите на краката, а Мортенсън и Дарсни пожертвали шанса да покорят върха, за което били положили такива нечовешки усилия. Седмица по-късно Мейзър и Прат обявили, че са стъпили на върха, и се завърнали у дома като герои. Ала броят на звънящите чинии се увеличил, след като четирима от шестнайсетте катерачи, предприели атака на K2 през този сезон, загинали.

Нито един от двамата не желаел името му да се полюшва на импровизирания мемориал, така че решили да се върнат сред цивилизацията, ако им стигнат силите. Загубен и сам, унесен в спомени от спасителната акция, в ранните часове преди зазоряване Грег Мортенсън безуспешно се опитвал да се намести под тънкото вълнено одеяло. Ръстът му не позволявал да лежи с опънато тяло, без главата му да е изложена на безжалостния студ. Бил изгубил около петнайсет килограма при престоя си в подножието на K2 и независимо накъде се обърнел, щръкналите му кости се забивали в студената скала. На границата между бодърстването и съня, под проскърцването на скрития механизъм на ледника, той най-сетне постигнал вътрешно помирение и приел краха на мечтата си да почете паметта на Криста. Това било провал на тялото, не на духа, а всеки организъм има своя предел, заключил Мортенсън. Ето че за пръв път в живота си той самият бил достигнал абсолютната граница на собствените си възможности.