Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (19)

Осемнадесета глава
Покровът на майка Тереза

Не позволявай на нищо да те гнети или плаши. Всичко отминава. Само Бог е неизменен. Всичко се постига с търпение.

Майка Тереза

Подреждането на двеста стола отнемало по-дълго от очакваното време. На повечето места, където правел презентации — импровизирани зали, спортни магазини, църкви и колежи — се намирали доброволци, които да му помогнат. Но тук, в „Мистър Спортс“, в Епъл вали, Минесота, всички служители били заети със сортирането на стоката за следколедната разпродажба и Мортенсън трябвало да се справи сам.

В шест и четирийсет и пет следобед, петнадесет минути преди началото на лекцията, едва половината от сгъваемите метални столове били подредени в стройни редици между лавиците със зимни спални чували и витрината със скъпи електронни GPS устройства, висотомери и радиомаяци. Подтикван от същата вътрешна необходимост да бърза, която го пришпорвала по време на строежа на моста в Корфе, той започнал да разгъва припряно останалите столове.

Скоро плувнал в пот от усилието. Продължавал да стои в широкия безформен зелен анорак, прикриващ килограмите, които бил наддал след приключването на кариерата си на алпинист. Нямал никакво желание да се съблече, още повече след като се очаквало помещението скоро да се изпълни с атлетични типове. В 7:02 часа Мортенсън хвърлил на мястото му и последния разгънат стол и задъхан започнал да обхожда редиците и да поставя на всяко място бюлетина на Централноазиатския институт. На гърба на брошурите с телбод бил закрепен плик за дарения, адресиран до пощенската кутия на ЦАИ в Боузман.

Урожаят, който събирал благодарение на тези пликове, макар и небогат, правел прожекциите що-годе поносими. Средствата на фондацията застрашително се стопявали и той се видял принуден да изнася средно по една презентация седмично, докато е в Америка. Колкото и да му било омразно да застава пред толкова хора и да ги занимава със себе си, мисълта за няколкостотинте долара, които се събирали и в най-неблагодатните вечери, и огромната работа, която можел да свърши с тяхна помощ в Пакистан, го крепяла всеки път, когато се отправял към летището на Боузман с малкия сак в ръка.

Проверил дали в стария проектор, който наскоро поправил с помощта на тиксо, са заредени правилните слайдове, попипал джобовете на панталоните си за лазерната показалка, с която посочвал върховете, и се обърнал към публиката.

Редиците пустеели. Мортенсън бил разлепил плакати в района на околните университети, успял да изпроси рекламни карета в местните вестници и дори дал кратко интервю за рубриката „Трафик“ в ранното утринно шоу на една радиостанция, така че очаквал многобройна публика. Облегнал се на лавица със самонадуваеми дюшеци и зачакал.

В помещението се появила жена с оранжево спортно яке и дълги сиви плитки, завити на главата, и се отправила към него, но щом Мортенсън й се усмихнал окуражително, отклонила виновно поглед и започнала да изучава етикета на един спален чувал в патладжанен цвят, след което го взела и тръгнала към касата.

В 7:30 Грег продължавал да стои очи в очи с море от празни столове.

По високоговорителите прокънтял призив към клиентите, които ровели из щандовете с намалени стоки.

— Хей, хора, днес при нас е един световноизвестен алпинист, който ще ви покаже жестоки снимки от K2! Не го изпускайте!

Двама служители на магазина в зелени жилетки, които приключили работата си за деня, се настанили на последния ред.

— Какво предлагате? — обърнал се Мортенсън към рехавата си публика. — Да започвам ли изобщо?

— За K2 е, а? — попитал един от двамата — брадат младеж. Със сребристата вълнена шапка, изпод която се подавали русоляви расти, главата му изглеждала като пакет пуканки, изваден от микровълнова фурна.

— Горе-долу.

— Яко, пич — казал Пуканко. — Давай!

След задължителните фотографии и дежурния разказ за проваления щурм на K2 отпреди седем години, Мортенсън непохватно преминал към същината на презентацията си. Прожектирал снимки на осемнайсетте училища, основани със средства на ЦАИ, като привлякъл вниманието към последните две от долината Гултори — постройки, вградени в пещерите, за да бъдат защитени от случайните снаряди, които продължавали да падат из населените места там, въпреки официалното приключване на Каргилския „конфликт“. Така децата на хилядите местни жители, завърнали се да издигнат от пепелищата сринатите си домове, можели да учат на сигурно място.

Докато фотосите на усмихващите се над учебниците Фатима, Наргиз и съученичките им от бежанския лагер край Скарду се сменяли на екрана, Мортенсън забелязал купувач на средна възраст с интелигентен вид, който дискретно надничал иззад ъгъла към витрината с многофункционални цифрови часовници. Усмихнал му се, мъжът заел един от столовете и се загледал в екрана.

Окрилен от значителното нарастване на публиката, Мортенсън още половин час говорил разпалено за смазващата мизерия, с която всекидневно се сблъскват децата из Каракорум, и за плановете си през идната пролет да започне няколко проекта по самата граница с Афганистан.

— Чрез изграждането на близки взаимоотношения с местните хора и ангажирането на общността да инвестира собствена земя и човешки труд нашата организация успява да построи и поддържа училище, което ще приюти хиляди деца само в рамките на едно поколение, за по-малко от двайсет хиляди долара. Това е наполовина по-евтино от средствата, които би струвало то на правителството, и една пета от парите, които Световната банка би вложила в проект със същите мащаби.

Мортенсън обобщил лекцията си с перифраза на любимите му думи на майка Тереза:

— Нашето дело може и да е капка в морето — заявил той, усмихвайки се сърдечно на тримата си слушатели — но без нея морето ще намалее, пък било то и с една капка.

Посрещнал аплодисментите на рехавата публика с благодарност, която не отстъпвала на облекчението, което изпитал, че най-сетне е приключил. Когато изгасил проектора и започнал да събира брошурите, двамата служители на магазина, които останали да му помогнат, го заразпитвали за работата му.

— Приемате ли доброволци? — попитал колегата на Пуканко. — Щото съм работил в строителството и мога да зачукам някой пирон.

Мортенсън обяснил, че с ограничения си бюджет („по-ограничен от всякога“, добавил наум) ЦАИ не може да си позволи да изпраща доброволци в Пакистан, и насочил младежите към други неправителствени организации, които поддържали подобни инициативи.

Брадатият хлапак с растите бръкнал в предния си джоб и подал на Мортенсън десетдоларова банкнота.

— Мислех да пийна биричка след работа — казал той, като пристъпвал смутено от крак на крак — но, такова…

— Благодаря — искрено отвърнал Мортенсън и раздрусал ръката му, след което сгънал парите и ги прибрал в празния кафяв плик за дарения.

Натикал и последните брошури в сака си и въздъхнал при мисълта за този допълнителен товар, който мъкнал през половин Америка и сега трябвало да върне обратно. И всичко това за десет долара.

Върху най-крайния стол на последния ред, до витрината с цифрови часовници, намерил плик, откъснат от гърба на една брошура, а в него имало чек за двайсет хиляди долара.

 

 

Не всяка седмица се изправял пред море от празни столове. В северозападната част на страната каузата му започнала да намира все по-топъл прием в средите на катерачите, след като историята му получила отзвук в публичното пространство. През февруари 1999 година за пръв път високотиражен вестник се заинтригувал от Мортенсън. Журналистът от в. „Орегониън“ Тери Ричард привлякъл вниманието на аудиторията към невероятния успех на бившия алпинист в покоряването и на върхове, различни от планинските. „В тази част на света американците са посрещани с недоверие и нерядко — с омраза, пишел Ричард на страниците на вестника, но не и Грег Мортенсън, 41-годишният жител на Монтана, който е посветил живота си на каузата да строи училища из далечните планински части на Пакистан.“

В статията си журналистът изтъквал, че с работата си за благото на жителите на една страна, намираща се на другия край на света, Мортенсън помага много повече на собствените си сънародници, отколкото повечето от тях си дават сметка. „Този изостанал и политически нестабилен регион е развъдник на фундаменталисти, изповядващи антиамерикански настроения, развивал тезата си Ричард. Неуките момчета тук нерядко биват вербувани в лагери за обучение [на терористи], продължавал той и цитирал думите на Мортенсън: Ограмотяването води до съществено понижаване на напрежението“.

„Работата [на Мортенсън] вече започва да променя ситуацията в един от най-взривоопасните региони на планетата“, обобщавал журналистът.

На следващия месец Джон Флин, редактор на рубриката за пътешествия и свободно време на „Сан Франциско Икзаминър“, публикувал статия по повод предстоящата му лекция в района на Залива. Флин завършвал забележителното жизнеописание на бившия алпинист със следните думи: „Спомнете си тази история следващия път, когато се запитате: Какво може да промени един-единствен човек“. Същата зима Мортенсън изнесъл презентации в Портланд и Сан Франциско пред претъпкани зали, а организаторите трябвало да върнат стотици желаещи.

Към края на старото и началото на новото хилядолетие Мортенсън и Централноазиатският институт били обединили около себе си голяма част от най-изтъкнатите катерачи в Америка. По време на благотворително събитие в Монтана, малко преди да загине при падане на лавина на връх Шишапангма в Непал (октомври 1999 година), приятелят на Грег и негов съсед, Алекс Лоу, може би най-уважаваният алпинист в целия свят по онова време, представил Мортенсън и каузата му пред цялата професионална общност. „Докато повечето от нас щурмуват нови и нови върхове, заявил Лоу на своите колеги, Грег без излишен шум сам премества планини. Резултатите, които е постигнал със силата единствено на своята неотстъпчивост и решителност, са невероятни. Всички ние можем само да се стремим към висотите, покорени от него.“

 

 

Посланието на Лоу срещнало огромен отклик в света на алпинистите. „Мнозина измежду нас са се заигравали с идеята да подпомогнат някоя кауза, но Мортенсън просто го прави“, казва известният катерач Джак Такъл, който дарява на ЦАИ двайсет хиляди долара за изграждането на начално девическо училище в Джафарабад по горното поречие на река Шигар.

Ала паралелно с все по-голямата обич, на която се радвал в Пакистан, и възхищението, което будел сред бившите си колеги, нараствало и неудовлетворението на хората, които работели редом до него в Америка.

Ако не се лашкал по черните пътища на Балтистан или мъкнел багажа си към мястото на поредната презентация, Мортенсън се криел от външния свят сред тишината на мазето си и ревниво пазел неприкосновеността на личното си пространство.

„Дори когато Грег си беше у дома, често не получавахме вести от него по цели седмици, твърди бившият член на съвета на директорите Том Вон. Не отговаряше на телефонните обаждания и имейлите. В борда дори обсъждахме как да го принудим да дава отчет на времето си, но ни беше ясно, че от това няма да има никаква полза. Той винаги прави каквото си знае.“

„Имахме нужда да обучим няколко негови заместници, казва вдовицата на Хоърни Дженифър Уилсън, няколко души, на които Грег да възложи ръководството на проектите. Но той отказваше да го направи. Заявяваше, че не разполагаме с достатъчно средства да наемем офис и персонал. Затъваше из дебрите на някое от начинанията и тотално зарязваше останалите. Затова предпочетох да се дистанцирам от дейността на фондацията. Безспорно той постигна много, но не спираше да ме гложди усещането, че пропускаме възможността да свършим още много значима работа, защото Грег отказва да приеме ръководството на ЦАИ по-отговорно.“

„Да си го кажем честно, продължава Том Вон. Истината е, че Ценралноазиатският институт е Грег. Не възразявах да «подпечатвам» всички негови идеи за проекти. Но без него с фондацията е свършено. Разбирах рисковете, които поема в Пакистан, това е неизменна част от работата му. Но не приемах как се отнася към себе си, спря да се катери и да тренира. Престана да спи. Качи толкова килограми, че вече не му личеше, че е бил алпинист. Разбирам желанието му да излее цялата си енергия в своята кауза, но какъв е смисълът от всичко това, ако умре от инфаркт?“

Макар и неохотно Мортенсън се съгласил да назначи асистентка, Кристин Слотър, за да му помага да внесе ред в „офиса“, който — дори и за него било видно — се превръщал в невъобразим хаос. Ала към края на зимата на 2000 година бил толкова шокиран от скоростта, с която средствата на ЦАИ намалявали — балансът по сметката се бил стопил под сто хиляди долара — че замразил разгръщането на дейността си на американска земя. „Схемата ни вече бе отработена толкова добре, че за около дванайсет хиляди долара бях в състояние да построя училище, което щеше да образова цели поколения, разказва Мортенсън. За хората от пакистанския ни персонал бе огромна радост да изкарват по четиристотин-петстотин долара на година. При това положение ми изглеждаше неоправдано да плащам на някого заплата по американските стандарти, когато тези пари можеха да послужат много по-добре.“

По същото време Мортенсън получавал двайсет и осем хиляди долара годишна заплата. Заедно с мижавите доходи на Тара като клиничен психолог на непълен работен ден, парите на младото семейство стигали точно колкото да изкара месеца. Ала при сериозните финансови затруднения на фондацията, казва той, щяло да му бъде съвестно да взема по-голямо възнаграждение, дори и Съветът на директорите да му предложел повишение.

Така в ума на Мортенсън се загнездила идеята да намери богат дарител, който с един подпис да разреши проблемите на Централноазиатския институт. Този род хора не се разделят лесно с парите си и той много добре го знаел от фиаското, което претърпял в началото, когато се опитвал да набере средства чрез писма до потенциални спомоществователи. Ала благодарение на Джийн Хоърни знаел и колко много може да бъде постигнато с едно голямо дарение. Затова, когато в офиса на фондацията започнал да го търси кандидат-спонсор от Атланта, Мортенсън захапал въдицата и резервирал билет до Джорджия.

— Спестявала съм през целия си живот — обяснила възрастната вдовица по телефона. — И съм натрупала поне седемцифрена сума. Щом прочетох за вас, разбрах, че това е моята кауза. Елате при мен, за да обсъдим подробностите.

Когато слязъл на международното летище „Дартсфийлд“ и включил клетъчния си телефон, на него имало съобщение с инструкции да вземе автобуса до хотел, който се намирал на петнайсет минути от летището, и да върви до края на паркинга.

Там, прегърбена над волана на античния си форд, го очаквала седемдесет и осем годишната Вира Кърц. Багажникът и задната седалка били натъпкани със стари вестници и празни консервени кутии, така че Мортенсън се качил на мястото до шофьора и натикал ръчната си чанта между таблото и гърдите си. „Тя ми беше устроила целия този цирк само и само за да не плати няколкото долара за паркинг на летището. Още като видях, че не е способна да се раздели дори с боклуците, складирани отзад, трябваше да се обърна и да хвана първия самолет за Монтана, но думите й за дарение с шест нули замъглиха преценката ми и вместо това се качих в колата й.“

Докато Мортенсън стискал сака си, Вира подкарала в насрещното на една еднопосочна улица и продължила по нея, като размахвала заплашително юмрук срещу шофьорите, които й бибиткали предупредително. Петдесетгодишното й ранчо представлявало същински боклучарник — Грег трябвало да заобиколи планини от списания и вестници, събирани с десетилетия, за да се добере до кухненската маса, а мивката била пълна с мътна сивкава вода. „Отвори няколко миниатюрни бутилчици с уиски — от онези, които поднасят в самолетите — които сигурно беше трупала години наред, наля по една чаша и ми връчи букет рози, които имаха вид на нещо сдъвкано и изплюто, разказва той. Бяха кафяви на цвят и почти напълно увехнали.“

След като благовъзпитано изчакал известно време, Мортенсън се опитал да насочи разговора към дарението, което Вира възнамерявала да направи в полза на Централноазиатския институт, но домакинята имала други планове и го запознала с графика им за следващите три дни, който включвал посещение на Музея на изкуствата, разходка в Ботаническата градина и три лекции, които той трябвало да изнесе — в една библиотека, в местен колеж и в клуб за пътешествия. Досега никога не го били грозили тъй мрачни перспективи за близкото бъдеще. Тъкмо претеглял дали мъчението си струва, когато почукване на вратата оповестило пристигането на масажист, повикан от грижливата домакиня.

— Толкова се трудиш, Грег — казала тя, докато мъжът разтягал масата си на разчистеното пространство в средата на всекидневната. — Заслужаваш почивка.

„Очакваха да се съблека гол, разказва Мортенсън. Аз обаче се извиних и отидох в банята да размисля. Казах си, че съм понасял и по-лоши неща в името на фондацията, и мога да се пожертвам и да изтърпя приумиците й, особено пък ако в края на тунела се мержелее надеждата за щедра компенсация.“

Разровил в чекмеджетата за достатъчно голяма кърпа, с която да се увие. Повечето хавлии от запасите на Вира носели протъркани хотелски лога и били твърде малки, за да се прикрие с тях. Накрая от шкафа за спално бельо измъкнал сивеещ чаршаф, загърнал се възможно най-здраво и се помъкнал с неохота към стаята, за да си понесе релаксиращата процедура.

В два часа сутринта, когато хъркал безпаметно на провисналия матрак, лампата изведнъж светнала и той се събудил. Вира настояла гостът да спи на леглото, а тя заела дивана в другата стая. Отворил очи и загубил ума и дума пред гротескното видение, надвесило се над него — седемдесет и осем годишната домакиня, изтипосана само по прозрачен халат.

„Стоеше пред мен кажи-речи дибидюс, разказва той. Бях си глътнал езика.“ „Търся си чорапи“, заявила Вира и започнала да рови цяла вечност из чекмеджетата, докато примрелият от ужас Мортенсън лежал свит на кравай и с глава под възглавницата.

Докато по обратния път премислял премеждието си, той си дал сметка, че домакинята му изобщо не е възнамерявала да прави дарение. „Не зададе нито един въпрос за работата ми или за децата в Пакистан, разказва останалият с празни ръце Грег. Явно бе самотна жена, която си търси компания. Казах си, че това ще ми е обеца на ухото за в бъдеще.“

Въпреки това понякога стръвта, хвърляна от заможни почитатели, била прекалено голямо изкушение. Веднъж например, след речта си пред голяма аудитория по време на Международния фестивал на планинарския филм в Банф, Канада, Мортенсън приел да гостува на Том Ланг, богат местен предприемач, който намекнал, че е готов да дари щедра сума на фондацията, и проявил инициатива да организира банкет за набиране на средства в полза на ЦАИ в имението си на следващата вечер.

Архитектурата на къщата, простираща се на около 900 кв.м, била изцяло дело на домакина — от имитацията на мрамор по стените на голямата зала, в която поканените на приема се черпели с евтино вино, каквото нерядко бива сервирано от по-стиснатите богаташи, до четириметровите гипсови статуи на пудели, седнали на пост в двата края на шестметровата камина.

Ланг представил почетния гост със същата гордост на щастлив собственик, с каквато показвал изработените по поръчка кучета и обзавеждане за баня. И макар Мортенсън да оставил дебела купчинка брошури на Централноазиатския институт на бюфета, в края на „благотворителната“ вечеря не бил получил нито цент. Поучен от случката с Вира Кърц, той притиснал домакина да поговорят за дарението.

— Ще обсъдим това утре — отвърнал Ланг — но първо ще покараме кучешки впряг.

— Кучешки впряг ли?

— В Канада сме, не може да не опитате — заявил предприемачът.

На следния ден, след като се насладил на местното забавление да бъде влачен в шейна, теглена от хъскита, по едва личаща си пътека през горите, гостът бил принуден да прекара по-голямата част от следобеда в хижа на един час път западно от Банф в компанията на домакина си и да изслуша венцехвалния епос за смелия предприемач, който завладял местния строителен пазар, въоръжен единствено с гравелит^[1] и решителност.

Джерийн, която долетяла от Уисконсин специално за да изслуша речта на сина си, почти не успяла да го види за трите дни от престоя си. Съвсем очаквано, Мортенсън се завърнал в Монтана с празни ръце.

„Направо се поболявам, като виждам Грег да прави метани на разни богаташи, казва тя, когато би трябвало те да му се кланят.“

 

 

Един ден през пролетта на 2000 година, след като й дошло до гуша разни „благодетели“ да пращат съпруга й за зелен хайвер напред-назад из страната, Тара, бременна в седмия месец с второто им дете, свикала семеен съвет край кухненската маса.

„Казах на Грег, че се възхищавам на пламенността, която влага в работата си, разказва тя, но и че трябва да изпълнява задълженията към семейството си. Заявих му, че трябва да спи повече, да отделя време за физически упражнения и за нас.“ Дотогава Мортенсън прекарвал по три-четири месеца в Пакистан при всяко пътуване. „Разбрахме се да отсъства максимум по два, добавя Тара. Когато го няма за по-дълго, започвам да излизам от релси.“

Обещал на жена си и да се научи да организира времето си по-добре. Централноазиатският институт започнал да заделя малък бюджет за курсове, като мениджмънт, регионално развитие, политика на Азия. „Така и не намерих време да посещавам часовете, разказва той. Затова купувах книги. През голяма част от времето, когато хората си мислеха, че кисна в офиса и бездействам, аз четях. Ставах в 3:30 часа сутринта и се мъчех да науча повече за неща, като икономическото развитие, финансите и мениджмънта.“

Един от уроците, научен от Мортенсън в Каракорум, бил, че някои отговори не фигурират в учебниците, и решил да изкара един „ускорен курс“. От прочетеното бил добил представа, че двете най-успешни програми за развитие на селските райони в света се провеждат във Филипините и Бангладеш. И така, Мортенсън изоставил Пакистан и Боузман и отлетял за Югоизточна Азия, където прекарал един рядко ненапрегнат месец.

Едно от местата, които посетил, бил Институтът за възстановяване на селските райони в Кавите, селище на един час южно от Манила. Ръководел го Джон Ръгби, приятел на Лайла Бишъп. От него усвоил практики, насочени към подпомагане на местната икономика чрез стимулиране на дребен бизнес с бърза възвръщаемост и малък начален капитал, като фирми за велосипедни таксита и търговия с цигари.

В някогашен Източен Пакистан^[2] потърсил съдействие от Бангладешката асоциация за възстановяване на селските райони. „Бангладеш е известен като «клоаката на Азия» заради крайната мизерия, която се шири из страната. Но инициативата им за поощряване на образованието сред момичетата е изключително успешна. Срещнах се с различни неправителствени организации, които са отдавна в тази сфера. Видях с очите си изключителни и силни жени, които председателстват събрания в селата си и се борят за повече права за своите дъщери.“

„Асоциациите, с чиито представители се срещнах, се ръководят от същата философия като мен, споделя Мортенсън, а именно — идеята на Нобеловия лауреат Амартия Сен^[3], според когото дадена общност може да се стимулира към положително развитие, като се осигури образование на жените в нея, с което да се повиши способността им да си помагат сами. Бе изключително впечатляващо да се уверя, че тази концепция наистина работи и дава отлични резултати само след едно поколение. Това ме окрили да продължавам да се боря за образованието на момичетата в Пакистан.“

По време на раздрусващия полет от Дака до Калкута Мортенсън получил поредното потвърждение за отчайващата нужда от просвещение на жените в изостаналите райони на света. Като единствен чужденец на борда на самолета, бил настанен в първа класа, в компанията на петнайсет хубави девойки в яркоцветни сарита. „Бяха млади и ужасени, разказва той, не знаеха какво да правят с коланите и как да използват приборите. След като кацнахме, корумпирани служители ги отведоха набързо от самолета и ги прекараха покрай митническия контрол. Бях безпомощен да им помогна. Мога само да си представя какво бъдеще ги очаква в някой бордей.“

От заглавията на вестниците на летището в Калкута той научил, че един от неговите герои, майка Тереза, се е споминала след продължително боледуване. Тъй като имал кратък престой преди полета до Америка, решил да й отдаде последна почит.

— Хашиш? Хероин? Масажистки? Масажисти? — занареждал таксиметровият шофьор, който му се лепнал в залата за пристигащи, където по принцип не би трябвало да има достъп. — Какво предпочита? Намира всичко, няма проблем.

Мортенсън се засмял, впечатлен от решителността на съмнителния дребничък човечец.

— Майка Тереза е починала. Бих искал да я видя — отвърнал той. — Знаете ли къде е?

— Няма проблем — отвърнал шофьорът, поклатил глава и поел сака на клиента си.

Докато шофирал черно-жълтия автомобил, шофьорът пушел ожесточено и така се надвесвал през прозореца, че апокалиптичният трафик на Калкута се разкривал пред пътника като на длан през предното стъкло. Спрели до един пазар за цветя и Мортенсън му връчил банкнота от десет рупии с инструкции да купи подходящ за тъжния повод букет. „Остави ме да се потя в колата и се бави поне половин час, а като се върна, мъкнеше огромна безвкусна аранжировка от карамфили и рози, спомня си Грег. Едва успяхме да ги сбутаме на задната седалка.“

По залез-слънце спрели пред манастира на ордена „Мисионери на милосърдието“, пред чиито порти се били стълпили стотици притихнали опечалени със свещи в ръка и приношения от плодове и тамян, които нареждали на тротоара.

Шофьорът слязъл от автомобила, затропал с все сила по металната порта и закрещял на бенгалски: „Този сахиб е дошъл чак от Америка да поднесе почитта си! Отворете!“. Възрастният чокидар, който пазел на портала, станал и не след дълго се завърнал, придружен от млада монахиня в синьо расо. Тя изгледала от горе до долу посетителя с прашасали дрехи и експлозия от цветя в ръцете и едва тогава го поканила да влезе. Бързайки нетактично напред, божията служителка отвела поклонника в някакъв мрачен коридор, изпълнен с ехо от далечни молитви, и като посочила банята, казала със славянски акцент:

— Защо първо не се измиете?

Тялото било положено върху просто легло в средата на ярко озарена от свещи стая. Мортенсън леко посбутал останалите букети, за да смести натруфения си дар, и се настанил на стол до стената. Монахинята напуснала помещението и го оставила насаме с майка Тереза.

„Седях до нея и нямах представа какво да правя, разказва той. Тя бе един от кумирите ми още откакто бях момче.“

Етническа албанка, родена в семейството на преуспял предприемач от Косово, майка Тереза дошла на бял свят със светското име Агнес Гонджа Бояджиу. Самата тя разказва, че когато била дванайсетгодишна, почувствала, че призванието й я тегли към нищите, и започнала да се подготвя за мисионерско поприще. Като девойка, постъпила в ирландския Орден на сестрите от Лорето заради ангажираността му с образованието. В продължение на две десетилетия преподавала в гимназията „Сейнт Мери“ в Калкута, на която след време станала директор. През 1946 година, както сама свидетелства, била призвана от Бог да служи на „най-бедните сред бедните“, а през 1948 година, след като получила специално разрешение от папа Пий ХІІ, основала училище на открито за бездомните деца в Калкута.

Две години след това, през 1950 г., с благословията на Ватикана, жената, позната на целия свят като майка Тереза, основала собствен орден, известен като „Мисионери на милосърдието“, чийто свещен дълг по собствените й думи била грижата за „гладните, голите, бездомните, сакатите, слепите, прокажените, всички, които се чувстват нежелани, необичани, изоставени, всички, които са се превърнали в бреме за обществото и са отритнати от него“.

С присъщата си симпатия към онеправданите, Мортенсън изпитвал дълбоко възхищение към решителната отдаденост на майка Тереза на грижата за най-низвергнатите хора по света. Докато живеели в Моши, Грег чул за едно от първите й начинания извън Индия, хоспис за смъртно болни в Дар ес Салам, Танзания. Още преди да получи Нобелова награда за мир през 1979 година, известността й се била превърнала в мощен двигател, който давал тласък на приюти за сираци, хосписи и училища по целия свят.

Знаел и за критиките към монахинята, чиято тленна обвивка лежала на леглото пред него. Те били набрали скорост в годините преди смъртта й. Бил чел написаното от нея в защита срещу обвиненията, че приема дарения с непочтен произход от наркотърговци, финансови престъпници, корумпирани политици, които се надяват да откупят спасението на душите си с благотворителност. След борбата за събиране на средства, която на самия него му се налагало да води, разбирал какво я е подтикнало да обори недоброжелателите си с думите: „Не се интересувам откъде идват парите. Те се пречистват в служба на Бога“.

„Наблюдавах увитото в саван тяло, спомня си той. Изглеждаше толкова дребничко. Помислих си, че е изумително как една толкова мъничка жена може да окаже такова огромно въздействие върху цялото човечество.“

В помещението влизали монахини, дошли да се простят с майка Тереза, коленичели и докосвали нозете й. Кремавият муселин бил потъмнял от докосването на стотиците поклонници. Някак си не му изглеждало редно да стори като тях. Привел се върху хладния под до тленните й останки и положил ръката си върху нейната. Огромната му лапа напълно покривала мъничката длан.

Монахинята, която го била въвела, го намерила коленичил на земята. Кимнала му, както му се сторило, подканящо. Той последвал тихите й стъпки по сумрачния коридор и скоро се озовал сред зноя и глъчта на Калкута.

Шофьорът клечал и пушел, но щом подушил скорошното възнаграждение, тутакси скочил на крака.

— Успех? Успех? — заподпитвал той, като повел объркания американец през задръстената от рикши улица към таксито. — Сега иска масаж?

 

 

През зимата на 2000 година, в сигурното си гнезденце в Боузман, Мортенсън често размишлявал за кратките мигове край майка Тереза. Възхищавал се на монахинята за твърдостта, с която понасяла живота сред нищета и страдание. За разлика от нея той имал убежище, където да отпочине и събере сили за следващата битка. Ала сега бил налегнат от смъртна умора. Рамото, контузено при падането на Маунт Сил в деня на смъртта на Криста, така и не заздравяло напълно. Опитвал се да го лекува с йога и акупунктура, но без успех. Понякога пулсиращата болка била толкова силна, че изгълтвал по 15–20 обезболяващи на ден, за да я притъпи достатъчно, че да се заеме със задълженията си.

Не по-сполучливи били и усилията му да свикне с новия си статут на обществена фигура в Америка. Набезите на безкрайните орди хора, всеки от които искал нещо от него, го принудили все по-често да търси усамотение в сутерена, където се изключвал напълно за нескончаемото звънене на телефона и стотиците съобщения, които заривали електронната му поща.

Търсели го алпинисти с молба за помощ при организацията на експедиции из Пакистан и се цупели, когато откажел да зареже работата си, за да им услужи. Журналисти и режисьори непрекъснато напирали да го съпровождат при следващото му пътуване с надеждата да използват наготово дългогодишно създаваната мрежа от контакти, за да се доберат до териториите с ограничен достъп преди конкуренцията. Лекари, гласиолози^[4], сеизмолози, етнолози, ботаници и зоолози го засипвали с многословни, непонятни за неспециалист, писма с въпроси от тяхната област.

Тара препоръчала на съпруга си услугите на свой колега психотерапевт и той започнал сеанси с надеждата да установи дълбоките причини за желанието си да се крие от света, както и да се научи да овладява гнева си към всички, които изисквали от него повече време, отколкото можел да им отдели.

Домът на тъща му Лайла Бишъп станал другият му пристан, най-вече сутеренът, където с часове се ровел из богатата колекция от книги за алпинизма на Бари, четял за преселението на балтите от Тибет и изучавал подвързания том, истинска библиофилска ценност, с изключителни черно-бели фотоси на K2 и околните върхове, заснети от Виторио Села по време на експедицията на херцог Абруци през 1909 година.

Едва когато семейството му се съберяло за вечеря на горния етаж, той се оставял да бъде изтръгнат от книгите. След като го опознала, Лайла започнала напълно да споделя мнението на дъщеря си за съпруга й. „Трябва да призная, че е права, у Грег действително има нещо от господин «Съвършенство»“, разказва тя. Подобно на Тара, тя се убедила, че едрият и нежен човек, който живеел на две пресечки от дома й, наистина е замесен от необичайно тесто. „Една зимна вечер си правехме барбекю на двора, спомня си следния случай Лайла. Помолих Грег да обърне сьомгата и когато миг по-късно погледнах навън, той стоеше бос в снега, подхващаше рибата с една лопата и я подхвърляше във въздуха, все едно това е най-нормалното нещо на света. И си мисля, че за него бе точно така. Това ме накара да осъзная, че е различен. Той е от друг вид.“

През останалото време от почивката си Мортенсън бил обсебен от новините за ново бедствие в Северен Афганистан, което вземало все по-големи размери. Подгонени от талазите на напредващата талибанска армия, повече от десет хиляди жители, главно жени и деца, били напуснали домовете си и бягали на север. След като били изтласкани до границата с Таджикистан, те потърсили убежище по островите в средата на река Амударя^[5], установили се там и започнали да си строят колиби от кал. Ала храната била оскъдна и в отчаянието си бавно умиращите от глад нещастници започнали да ядат дори тревите, растящи по бреговете.

Докато изнемогващите бежанци слабеели и умирали, талибаните се забавлявали, като ги обстрелвали с ракетомети. Изстреляните по парабола снаряди падали сред ужасените жени и деца и сеели смърт. Щом се опитали да преплуват до таджикистанския бряг върху дървени трупи, попадали под огъня на руските войници, които охранявали границата, решени да не допуснат хаоса, възцарил се в Афганистан, да се прехвърли в задния им двор.

„Откакто започнах работата си из Пакистан, времето за сън все не ми стигаше, казва Мортенсън. Но през онази зима почти не спях. Бодърствах по цяла нощ, трескаво кръстосвах мазето и си блъсках ума как да помогна на тези хора.“

Започнал да бомбардира с писма редакциите на вестниците и офисите на конгресмените, в които алармирал за случващото се в Афганистан. „На никого не му пукаше, заявява той. Белият дом, Конгресът, ООН, всички мълчаха. В един момент започнах да си фантазирам как с Фейсал събираме група мъже, нарамваме калашници, прекосяваме афганистанската граница и влизаме в бой.“

„Горчивата равносметка е, че претърпях пълен провал. Не успях да накарам нито една институция да се задейства. Тара може да потвърди, че животът с мен се бе превърнал в истински кошмар. Мислех само за премръзналите деца, които никога няма да пораснат, беззащитни срещу въоръжените изверги, безпомощни срещу покосяващата ги дизентерия, умиращи от глад. Буквално бях започнал да полудявам. Не е за вярване, че ме изтърпя.“

„Често във време на война лидерите, независимо дали са християни, евреи или мюсюлмани, оправдават действията си с твърдения от сорта на: Бог е на наша страна. Това е лъжа. По време на война Бог е единствено на страната на бежанците, вдовиците и сираците.“

Едва на 24 юли 2000 година, деня, в който се родило второто им дете, докато обливал голия гръб на Тара с вода и масажирал изопнатите мускули на раменете й, Мортенсън най-после усетил просветление. Жена му не забелязвала действията му. Умът й блуждаел далеч, докато се настройвала за предстоящата поява на сина им. По съвет на новата акушерка, Вики Кейн, решили да изпробват водно раждане. Ваната в дома им била прекалено тясна и жената, която щяла да доведе детето им на белия свят, им услужила с корито, което закрепили между мивката и кухненската маса и напълнили с топла вода.

Нарекли сина си Хайбер Бишъп Мортенсън. Три години по-рано, преди откриването на училището в Корфе, Грег завел съпругата си и едногодишната си дъщеричка да видят прохода, носещ същото име. На коледната картичка, която разпратили на приятелите си, били отпечатали фотография на семейството в местни носии, с Амира и по един автомат в ръце, даден им за снимката от войниците, охраняващи границата с Афганистан. Надписът под картичката гласял: „Мир на Земята“.

След като синът му изплувал на белия свят, за първи път от много време Мортенсън се почувствал напълно щастлив. Самият допир на ръката му до главичката на детето го карал да прелива от блаженство. Два часа след това повил най-новия член на семейството в мъхесто одеялце и го отнесъл в детската градина на Амира, която възнамерявала да впечатли другарчетата си в часовете „Покажи и разкажи“.

Докато държал вързопчето като футболна топка в огромните си ръце, дъщеря му — вече много по-изпечен оратор от него — посветила децата в чудото на миниатюрните пръстчета на братчето си.

— Толкова е мъничък и сбръчкан — казало едно четиригодишно русокосо момиченце с опашки. — Бебенцата порастват ли големи като нас?

— Иншалла — отвърнал Мортенсън.

— А?

— Надявам се, миличка — отвърнал той. — Силно се надявам.