Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (4)

Трета глава
Възход и съвършенство

— Кажи ни, ако можехме да сторим едно-единствено нещо за твоето село, какво би поискал?

— С цялото ми уважение, сахиб, вие не можете да ни научите на нищо за силата и издръжливостта. Не ви завиждаме за неспокойния дух. Може би сме по-щастливи от вас? Но има едно нещо, което бихме искали — децата ни да ходят на училище. Измежду всичко, което имате вие, учението е онова, което желаем най-силно за своите деца.

Разговор между сър Едмънд Хилъри и шерпа Уркиен, из „Училище в облаците“

Някой го бил завил с тежък юрган. Било му уютно и Мортенсън се наслаждавал на топлината. За пръв път от пролетта насам прекарвал нощта на закрито. На смътната светлина на жаравата различил очертанията на няколко спящи фигури. От всички краища на помещението се разнасяло хъркане в най-различни октави. Той се обърнал по гръб и се присъединил към многогласия хор.

При следващото си събуждане бил сам в стаята, а през отвора в тавана надничало късче ясно синьо небе. Жената на хаджи Али, Сакина, забелязала, че се раздвижва, и му донесла ласи^[1], прясно изпечени чапати^[2] и подсладен чай. Тя била първата жена от племето, която го доближавала. Мортенсън си помислил, че има може би най-добродушното лице, което бил виждал. Било осеяно с бръчици и изглеждало така, като че линиите на смеха били разположили бивак в ъгълчетата на устата и очите й, откъдето през годините напредвали едни срещу други, докато напълно покорят територията. Дългата й коса била сплетена в традиционния тибетски стил, а на главата носела урдва — вълнена шапка, украсена с мъниста, мидички и старинни монети. Жената стояла в очакване Мортенсън да начене закуската.

Мортенсън отхапал от топлата питка, натопена в ласи, след което се нахвърлил и изгълтал всичко, което му било сервирано, като накрая го прокарал с подсладения чай. Сакина се засмяла одобрително и донесла още храна. Ако знаел колко оскъдна и ценна била захарта за балтите и колко рядко самите те я използвали, не би приел втората чаша.

Старицата го оставила и той се заел да изучава помещението. Спартанското обзавеждане граничело с бедност. На стената висял избелял туристически плакат със снимка на швейцарска хижа сред тучна ливада с диви цветя. Всичко останало — от почернялата готварска посуда до многократно потяганите газени фенери — имало изключително битово предназначение. Дебелият юрган, с който бил завит, бил от разкошна морава коприна, обшита с малки огледалца. Одеялата, с които били спали останалите, били от тънка износена вълна, а протритите места били закърпени с парчета, каквито са се намирали подръка. Явно домакинът му бил отредил най-хубавата вещ в дома.

Късно следобед Мортенсън чул възбудени гласове и последвал тълпата от хора — кажи-речи цялото село — до една скала, която се издигала над Бралду. В кабинка, провесена на стоманено въже на шейсет метра над водата, седял мъж, който саморъчно теглел приспособлението. Прекосяването на реката по този начин спестявало половиндневен преход до моста, който се намирал по-нагоре по течението, ала падането от подобна височина би означавало сигурна смърт. Когато човекът стигнал средата на дефилето, Мортенсън разпознал в него Музафер. Едва се събирал в тясната кабинка — прост сандък, скован от непотребни парчета дървен материал. Бил възседнал позната четирийсеткилограмова раница.

Този път приветственото тупане по гърба не го сварило неподготвен и Мортенсън успял да сдържи пристъпа на кашлица. Носачът отстъпил назад и с навлажнен поглед огледал повереника си от глава до пети, после с викове „Аллах акбар!“ заклатил ръце към небесата така, все едно в нозете му се изсипвала манна.

На трапезата у хаджи Али, докато ги гощавали с бианго — печена кокошка, чието месо било твърдо и жилаво като самите балти — Мортенсън узнал, че Музафер е известен надлъж и нашир из цял Каракорум. Бил един от най-опитните високопланински носачи в Хималаите вече три десетилетия. Сред подвизите му, разнообразни и внушителни, била и първата американска експедиция, покорила Машербрум^[3] през 1960-а, на която съпровождал прочутия алпинист Ник Клинч. Ала най-силно го впечатлил фактът, че носачът не бил споменал нито дума за това по време на разговорите им.

Мортенсън дискретно връчил на Музафер три хиляди рупии възнаграждение, много по-щедро от договореното, и обещал да му гостува в родното му село, когато се възстанови напълно. Тогава не знаел, че носачът ще се превърне в неизменна част от живота му през следващите десет години. Той щял да му помага в преодоляване на пречките, на които предстояло да се натъкне из Пакистан, със същата вещина, с която го превел през планинските опасности, заобикаляйки лавини и пукнатини.

Заедно с Музафер той се присъединил към Дарсни и двамата алпинисти поели на дълго пътуване с джип до Скарду. Ала след като вкусил от прозаичните удоволствия на хубавата храна и удобната постеля в прочутата хижа за алпинисти „Мотел K2“, Мортенсън почувствал, че нещо го тегли обратно към Каракорум. В Корфе бил открил нещо рядко и ценно и веднага щом успял да си осигури превоз, потеглил обратно.

Установил се в дома на хаджи Али и скоро си изградил дневна рутина. Всяка сутрин и следобед правел кратка разходка из селото, неизменно съпровождан от провесени на ръцете му дечурлига. Този миниатюрен оазис от зеленина посред пустошта и прахоляка на скалите дължал съществуването си на къртовски труд и Мортенсън с възхита изучавал стотиците ръчно поддържани напоителни канали, които отвеждали ледниковата вода до нивите и градините.

Сега, когато опасностите останали зад гърба му, той осъзнал колко несигурно е било оцеляването му в планината и какво е коствало то на организма. Едва успявал да се спусне по стръмната пътека, която се виела към реката, а когато съблякъл ризата си, за да се измие в ледената вода, се стъписал от отражението си. „Ръцете ми бяха тънки като клечки, все едно не бяха моите“, спомня си той.

Докато се изкачвал, пъхтейки, обратно към Корфе, Мортенсън се чувствал немощен като старците, които киснели под кайсиевите дървета, пушели хука^[4] и хапвали ядки. След като се помотавал час-два из селото, изтощението надделявало над неукрепналите му сили и той се завръщал в дома на хаджи Али, където от уютното си гнездо сред възглавниците съзерцавал синевата.

Нурмадарят, който внимателно следял състоянието на госта, наредил да заколят един от скъпоценните чого рабак, или едри овни, както ги наричали. Четирийсетте души на трапезата оглозгали мършавото животно без остатък, след което строшили костите с камъни и изсмукали костния мозък. Докато наблюдавал с какво усърдие гълтат месото, Мортенсън осъзнал каква рядкост било подобно угощение за обитателите на селото и си дал сметка, че живеят на ръба на гладно съществуване.

С укрепването на силите се изострили и възприятията му. Първоначално си мислел, че се е натъкнал на малък земен рай. Много хора от Запада, които прекосяват Каракорум, остават с впечатлението, че балтите се радват на прост и хубав живот, по-добър от този в напредналите страни. Ранните пътешественици, с присъщото си влечение към романтичните имена, го нарекли „Тибет на кайсиите“.

Балтите „изглежда, наистина притежават способност да се радват на живота“, пише Мараини през 1958 година след пребиваването си в Асколе и с възхищение документира следната сцена, на която става свидетел: „старци се припичат на слънцето и пушат живописните си лули; под сянката на черничеви дървета възрастните тъкат на примитивни станове с вещината на дългогодишния опит, а две момченца, седнали настрана, се пощят с педантична грижливост и старание“.

„Поемахме въздух, наситен с върховно удовлетворение и безкрайно умиротворение, продължава той. Всичко това поставя следния въпрос. Не е ли по-добре човек да живее далеч от цивилизацията — от света на асфалта, чакъла, колите, телефона и телевизията — и да съществува в блажено неведение за тези «блага»?“

Трийсет и пет години по-късно балтите продължавали да живеят все така далеч от удобствата на цивилизацията, ала само след няколко дни сред тях Мортенсън започнал да осъзнава, че Корфе съвсем не е блаженият рай от въображението на западняците. Поне по един член от семейство страдал от гуша или катаракт. Червените коси на децата, на които толкова се възхищавал, се дължали на форма на недохранване, известна като квашиоркор^[5], а от разговорите с Туаха, които двамата водели след вечерната молитва, научил, че най-близкият лекар бил в Скарду — на една седмица път пеша — и че една трета от децата в Корфе умирали преди да навършат годинка.

Синът на нурмадаря му разказал, че собствената му съпруга, Рокия, починала преди седем години при раждането на единственото им дете — дъщеря на име Джахан. Моравият, обшит с огледалца, юрган, който за госта било такава чест да използва, бил перлата на нейния чеиз.

Мортенсън не си представял, че някога би могъл да намери начин да се отплати на домакините си за гостоприемството. Ала бил решен да опита. Раздал на селяните всичко, което притежавал. Дребните полезни предмети, като бутилки за вода и фенерчета, били много ценни за балтите, които през лятото изминавали големи разстояния до пасищата, и той ги подарил на семейството на хаджи Али. На Сакина дал котлона, работещ на газ, каквато се намирало във всяко село. Винения си полар наметнал на раменете на Туаха и настоял да го вземе, въпреки че му бил доста голям, а хаджи Али станал собственик на топлото алпинистко яке, с което изкачвал K2.

Най-ценни обаче се оказали съдържанието на аптечката, която носел, и медицинските му познания и опит. Докато укрепвал, всекидневно кръстосвал по стръмните пътеки между къщите на селото и правел малкото, което било по силите му, за да отблъсква лавината на нищетата. Въоръжен с тубички с антибиотични мехлеми, лекувал отворени язви, разрязвал инфектирани рани и изпускал гной. Накъдето и да се обърнел, от сенките на домовете към него били обърнати умолителните очи на болни старци, страдали безмълвно в продължение на години. Намествал счупени кости и облекчавал, доколкото можел, състоянието на хората със запаса си от антибиотици и обезболяващи. Мълвата за него плъзнала из селото и болните от покрайнините започнали да изпращат своите роднини, да доведат „доктор Грег“, име, с което станал известен из Северен Пакистан, независимо от многобройните си опити да обясни, че е само сестра.

Често по време на пребиваването си в Корфе Мортенсън усещал невидимото присъствие на Криста, най-вече когато бил заобиколен от деца. „Съществуването им бе постоянна битка, казва той. И на тях, подобно на нея, им се налагаше да полагат неимоверни усилия за най-елементарни неща. Напомняха ми за сестра ми и с неотклонната решимост да продължат да се борят, независимо какво им поднася животът.“ Решил, че иска да стори нещо за тях. Можел, например, когато пристигне в Исламабад, да им купи учебници и пособия с останалите му пари.

Една вечер, докато лежал край огнището, Мортенсън помолил хаджи Али да го заведе в училището. По грубоватото лице на стареца преминала сянка, но той настоял и най-сетне старейшината се съгласил.

След обичайната закуска от чапати и ча хаджи Али го повел по стръмна пътека до просторна скална издатина на двеста и петдесет метра над реката. Оттам се откривала поразителна гледка към ледените исполини, чиито върхове пронизвали синевата далеч над сивите скални стени на Корфе. Ала Мортенсън не се възхищавал на панорамата. С ужас видял, че там, на откритото, направо върху ледената земя, били коленичили осемдесет и две деца — седемдесет и осем момчета и четирите момичета, които имали куража да се присъединят към връстниците си. Като се стараел да отбягва погледа на госта си, хаджи Али обяснил, че в селото няма училище, а правителството не осигурява преподаватели. Техният труд струвал по един долар на ден, сума, която в Корфе не можели да си позволят. Затова си поделяли разходите със съседното село Мунджунг. Учителят идвал по три дни в седмицата, а през останалото време децата сами преговаряли уроците, които той им давал.

Със сърце, заседнало в гърлото, Мортенсън слушал как учениците, замръзнали в стойка „мирно“, изпълняват националния химн на Пакистан в началото на „учебния ден“. „Благословена да е свещената земя. Щастлива да бъде богатата ни страна, символ на непоколебимостта, земята на Пакистан“, пеели те с приятно дрезгави гласчета, а в почти зимния въздух дъхът им се превръщал в кълбета пара. Мортенсън различил високата изправена фигурка и пребрадена главица на дъщерята на Туаха, седемгодишната Джахан. „Нека сияят с вечна слава нацията, страната и държавата. Знамето с полумесеца и звездата ни води към възход и съвършенство.“

Докато се възстановявал, Мортенсън често чувал жителите на Корфе да се оплакват от правителството, съставено главно от представители на пенджабския етнос, които за тях били чужда сила от далечните равнини. Недоволството на местните се дължало на това, че поради ширещите се корупция и нехайство малкото пари, предназначени за народа на Балтистан, потъвали някъде по дългия път между столицата Исламабад и планинските райони. Тукашните хора виждали голяма ирония в това, че Пакистан воюва толкова ожесточено, за да откъсне от Индия това парче от някогашното княжество Кашмир, а не прави почти нищо за местното население.

За всички било очевидно и че по-голямата част от сумите, които все пак достигали до тези височини, отивали за финансиране на скъпоструващите и безрезултатни сражения с индийските войски по протежението на Сиачен. Ала как било възможно, гневял се Мортенсън, едно правителство, дори и бедно като пакистанското, да не осигури по долар на ден за училище? Защо знамето с полумесеца и звездата не иска да приближи тези деца дори на стъпка по-близо до „възхода и съвършенството“?

Когато и последният тон на химна замрял, децата насядали в подреден кръг и се захванали да преписват таблицата за умножение. Повечето драскали направо в прахта с помощта на специално донесена пръчка. Късметлиите като Джахан имали каменни дъски, върху които пишели с клечка, потопена в смес от кал и вода. „Представяш ли си деца в четвърти клас в Америка сами, без да ги надзирават, да седят кротко и да учат уроците си, пита Мортенсън. Сърцето ми се късаше за тях. Имаше някаква ожесточеност в жаждата им за знание, независимо от обстоятелствата, която ми напомняше за Криста. Чувствах, че трябва да сторя нещо.“

Но как? Имал пари точно колкото да стигне до Исламабад и да хване полет за дома, при това, ако ги харчел много икономично.

В Калифорния най-доброто, на което можел да се надява, било непостоянна работа в някоя болница, а единствените му ценности били вещите в багажника на Ла Бамба, както наричал червения възстар и неикономичен буик, единственото подобие на дом, което имал. При все това, трябвало да има начин.

Мортенсън стоял редом до хаджи Али на скалната издатина с изглед към долината, откъдето се разкривала кристално ясна панорама към планините. Бил прелетял половината свят, за да премери силите си с тях, но ето че изведнъж покоряването на K2 и идеята да положи на върха огърлицата на Криста му се сторили маловажни. Имало много по-смислен начин да почете паметта на сестра си. Поставил ръце върху раменете на хаджи Али, както старецът бил правил десетки пъти след деня, когато изпили заедно първата чаша чай.

— Аз ще ви построя училище — казал той, все още без да осъзнава, че с тези думи съдбата му поема по нов път, много по-криволичещ и труден от грешните пътеки, които го довели дотук. — Наистина ще го сторя. Обещавам.