Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (11)

Десета глава
Издигнати мостове

Сред необятността на тези планински вериги, на самия предел на съществуването, където човекът може да бъде само пришълец, но не и обитател, животът придобива нова значимост… ала планините не познават рицарството, а човекът забравя за тяхната жестокост. С нямо безразличие те стоварват върху смелчаците, одързостили се да пристъпят сред царството им, сняг, камъни, вятър и студ.

Джордж Шалър, „Скали от безмълвие“^[1]

Гласът на мъжа в отсрещния край на линията звучал неясно, като че идвал от другия край на земята, макар Мортенсън да знаел, че едва ли ги делят повече от двеста километра.

— Повторете? — извикал човекът отсреща.

— Салам алейкум! — изкрещял американецът над статичния шум в слушалката. — Искам да закупя пет сто и двайсет метрови ролки стоманено въже. Тройно сплитане. Имате ли такова, сър?

— Разбира се — отвърнал събеседникът му и внезапно гласът му зазвучал ясно. — Половин лах^[2] рупии за единия. Приемате ли?

— Имам ли избор?

— Не — засмял се доставчикът. — Аз съм единственият човек из целите Северни територии, който има такова количество стоманено въже. Мога ли да попитам за почитаемото ви име?

— Мортенсън. Грег Мортенсън.

— Откъде се обаждате, господин Грег? И вие ли сте в Гилгит?

— От Скарду.

— Мога ли да попитам за какво ви е толкова кабел?

— В селото на моите приятели по горното течение на Бралду няма мост. Ще им помогна да си построят.

— А, вие сте американец, нали?

— Да, сър.

— Чух за вашия мост. Проходими ли са обходните пътища до селото?

— Ако не завали. Можете ли да доставите въжето?

— Иншалла.

С волята на Аллах. Не отрицание. След десетината разговори, завършили с неуспех, този отговор, сам по себе си положителен, бил и единственият реалистичен, що се отнася до транспортирането на стоки из Северните територии. Ето че намерил доставчик на стоманено въже — последния и най-труден за осигуряване материал, от който се нуждаел за моста. Било едва началото на юни 1995 година. Ако не го забавело някое непреодолимо препятствие, съоръжението щяло да бъде изградено до края на есента и строежът на училището можел да започне на следващата пролет.

Въпреки огромните притеснения на Мортенсън Джийн Хоърни учудващо лесно склонил да напише чек за още десет хиляди долара.

— Някои от бившите ми жени бяха способни да профукат повече мангизи за един уикенд — казал той, но не пропуснал да изтръгне обещание. — Гледай да построиш училището възможно най-бързо. Като е готово, изпрати ми снимка — наредил той. — По-млад няма да стана.

Мортенсън с радост го уверил, че ще изпълни заръката.

— Този човек има ли въже? — попитал Чангази.

— Има.

— Колко ще струва?

— Колкото ми казахте — осемстотин долара ролката.

— Ще го достави ли догоре?

— Иншалла — отвърнал Мортенсън, като върнал слушалката върху телефона на бюрото на Чангази.

След като благодарение на финансовата инжекция на Хоърни нещата започнали да потръгват, Мортенсън с радост приел отново компанията на агента. Парите, които организаторът прибирал за себе си от всяка трансакция, били компенсирани повече от задоволително от огромната мрежа от контакти, с която разполагал. Като бивш полицай, изглежда, нямало някого, когото да не познава в града. А и след като издал фактура за целия инвентар от строителни материали, които бил прибрал на склад, нямало причина Мортенсън да не се възползва от уменията му.

През седмицата, докато нощувал на чарпоя в офиса на Чангази, под остарялата карта на света, на която, както с носталгия установил, Танзания фигурирала с някогашното си име Танганика, имал удоволствието да бъде посветен в разказите за дяволиите на домакина си. Времето се задържало необичайно хубаво през цялото лято и работата на туроператора вървяла повече от добре. Участвал в екипирането на няколко експедиции — една германска и една японска, които щели да атакуват K2, и втори италиански опит за покоряване на Гашербрум IV. В резултат на сътрудничеството му с тях всеки процеп из офиса му бил натъпкан с плячкосани протеинови блокчета, подобно хралупа на катерица, складираща ядки за зимата. Зад бюрото пък, върху каса от някаква японска освежителна напитка, се мъдрели няколко кутии италиански бисквити.

Ала чуждестранните лакомства, които най-много се услаждали на Чангази, носели имена като Хилдегунд и Изабела. Въпреки че имал съпруга и пет деца в дома си в далечния Пинди и втора жена, скрита в къща под наем, недалеч от офиса на началника на местната полиция, пакистанецът прекарал сезона, потопен сред шарената тълпа от туристки и катерачки, които прииждали в Скарду на все по-големи тълпи.

Чангази разказал на Мортенсън как помирява разпътния живот с мюсюлманското благочестие. След като хвърлел око на някоя Инге или Айко, той се обръщал към моллата^[3] да му даде разрешение за мута, или временен брак. Тази практика — някога упражнявана, когато на мъжете им се налагало да се лишат от ласките на съпругите си за големи периоди от време, например при войни из далечни земи или при продължителни пътувания — все още била широко разпространена из шиитската част на Пакистан. Що се отнася до Чангази, от началото на сезона през май той вече си бил издействал няколко такива разрешения. По-добре осветен пред Аллах съюз, независимо от краткотрайността му, бодро обяснил грешникът, отколкото светотатствен секс.

Мортенсън се поинтересувал дали местните жени могат да получат мута, когато съпрузите им отсъстват.

— Разбира се, че не — отговорил Чангази, поклащайки глава с недоумение от наивността на въпроса, след което предложил на госта си от италианските бисквити към чая.

 

 

След като въжетата били поръчани и останало да бъдат доставени, Мортенсън си резервирал място в джип до Асколе. По цялото протежение на долината на река Шигар^[4] автомобилът се движел в тунел, образуван от короните на зреещи ябълкови и кайсиеви дървета. Въздухът бил тъй кристален, че човек почти можел да докосне ръждивочервените и охрени зъбери на издигащите се на над пет хиляди метра предпланини на Каракорум, а пътят изглеждал отлично проходим, доколкото това може да се каже за осеян с камъни, изсечен в стръмна урва черен коловоз.

Ала щом навлезли в долината на Бралду, ниски облаци от юг застигнали автомобила — мусонът, нахлуващ откъм Индия. Докато стигнат Асколе, всички пасажери в джипа без стъкла на прозорците били мокри и изплескани с буци сивкава кал.

Мортенсън слязъл на последната спирка, малко преди селото, под поройния дъжд, който изравял бразди в калния път. До Корфе имало още часове път пеша, а шофьорът не давал и да се издума за продължаване нагоре в тъмното. Така че американецът неохотно приел да пренощува върху чувалите с ориз в един магазин в съседство с дома на нурмадаря на Асколе — хаджи Мехди, където бил принуден да отблъсква набезите на плъховете, които се опитвали да издрапат от наводнения под.

На сутринта дъждът продължавал да се излива от небето като в Апокалипсиса, а шофьорът се бил договорил да достави товар в Скарду, така че на Мортенсън не му оставало друго, освен да тръгне пеш. Селото продължавало да не му допада. Като начална спирка от маршрута на всички експедиции, поемащи на североизток по ледника Балторо, то било станало жертва на постоянните контакти между западните алпинисти — които се нуждаели от носачи или някоя важна стока — и мошениците, които гледали да се възползват от тях. Подобно на други последни постове на цивилизацията, и тук местните търгаши деряли кожите на клиентите и безскрупулно отказвали да отбиват от цената.

Докато газел през дълбоката половин метър вада, заляла уличката между заоблените стени на колибите от камък и кал, Мортенсън почувствал как нещо го сграбчва за шалварите. Обърнал се и видял едно момченце с бъкаща от въшки глава да стои с протегната към чужденеца ръка. Не знаело английските думички, с които да си изпроси пари, но жестът и изражението му били повече от красноречиви. Другоземецът извадил една ябълка от раницата си и му я подал, но то я хвърлило в канавката.

Докато преминавал покрай едно поле северно от Асколе, Мортенсън закрил нос с полите на туниката си заради силната смрад. Причината за нея били планините отпадъци, които заривали мястото. Повече от десет експедиции лагерували тук, преди да се отправят към Балторо.

Напоследък много разсъждавал върху книгата на Хелена Норберг-Ходж „Бъдеще от древността“^[5], която прочел неотдавна. Авторката прекарала седемнайсет години южно от планините, където се намирал сега — в Ладах^[6], регион, който в много отношения прилича на Балтистан, но е бил откъснат от Пакистан по силата на произволните граници през Хималаите, установени от Великите сили. След като изучава местната култура в продължение на почти две десетилетия, Норберг-Ходж достига до заключението, че запазването на традиционния бит на семейните общности, съжителстващи в хармония със земята, би допринесло повече за щастието на местното население, отколкото „подобряването“ на жизнения му стандарт чрез технологичен напредък.

„Някога приемах аксиоматично, че посоката на «прогреса» е предначертана и не подлежи на съмнение, пише тя. Примирявах се безропотно, когато посред парка прокарваха нов път или когато на мястото на двестагодишна църква изникнеше модерна банка от стомана и стъкло… както и с факта, че с всеки ден животът ставаше по-труден и забързан. Вече не мисля така. В Ладах се научих, че към бъдещето води повече от един път, и имах привилегията да наблюдавам един различен, по-разумен начин на живот, един модел на съществуване, основаващ се на съвместната еволюция на човека и земята.“

По-нататък тя привежда доводи в полза на тезата, че не само че западният свят не бива сляпо да налага съвременните си „подобрения“ на съхранилите се древни култури, но и че индустриално развитите страни трябва да се поучат от народи като този на Ладах относно това как да изградят здрави общества. „Осъзнах, пише авторката, че близостта между хората и общуването им със земята са в състояние да обогатят човешкия живот неимоверно в сравнение с материалното благосъстояние и технологичния напредък. Научих, че съществува и друг път.“

Докато се катерел по хлъзгавото от обилния дъжд дефиле към Корфе, следвайки прииждащите води на Бралду вдясно от него, Мортенсън се терзаел от мисълта за пагубния ефект, който построяването на моста можело да окаже върху усамотеното селце. „Хората в Корфе водеха тежка борба за оцеляване, но същевременно животът им притежава рядка чистота, казва той. Бродът през реката щеше да им позволи да стигат до най-близката болница за часове вместо за дни и щеше да улесни търговията. Но не можех да си избия от главата мисълта за това, което външният свят, който щеше да нахлуе през моста, можеше да им причини.“

Мъжете от селото го посрещнали на брега и го превозили с висящата кошница. От двете страни на Бралду, където щели да се издигат кулите на моста, били натрупани стотици грубо изсечени гранитни блокове. Хаджи Али най-накрая го убедил да копаят склоновете, намиращи се на едва няколкостотин метра от бреговете, вместо да мъкнат скален материал през реката и да зависят от капризите на природата за превоза му. Единственото нещо, с което можело да се похвали селото в изобилие, бил неизчерпаемият ресурс от скали.

Мортенсън повел шествието през подгизналото село към дома на хаджи Али, където щял да проведе обсъждане за градежа на моста. На пътя между две колиби се изпречил рунтав черен як. Тахира, десетгодишната дъщеря на Хусейн, най-образования мъж в Корфе, хванала животното за юздата, прикрепена с халка за носа му, и се опитала да го отведе настрани. Добичето обаче имало други намерения. Без да бърза, то стоварило в калта голяма димяща купчина изпражнения и се отдалечило към дома на момичето. Тахира свалила бялата си забрадка, клекнала на земята и трескаво започнала да прави плоски питки, преди ценното гориво да бъде отнесено от дъжда, след което ги налепила на сушина върху каменната стена на най-близката къща.

У хаджи Али Сакина приветствала госта, като поела ръката му в дланите си, и той изведнъж осъзнал, че за първи път го докосва жена от народа на балтите. Като че да засили изненадата му, тя дръзко се ухилила насреща му. В отговор той също прекрачил през прага на условностите и пристъпил в „кухнята“ й — ниша с просто кръгло огнище, оградено с камъни, няколко полици по стените и изкорубена дървена дъска на отъпкания пръстен под, служеща за кълцане на продуктите. Привел се към купчината подпалки, за да поздрави внучката на Сакина — Джахан. Момичето му се усмихнало срамежливо, прехапало тъмночервената си забрадка и скрило личицето си с плата.

Старицата със смях се опитала да го изпъди от кухнята, ала той грабнал шепа тамбурок — ухаещ на билки зелен планински чай — от потъмнелия месингов съд, сложил го в почернелия чайник и допълнил с речна вода от голяма пластмасова туба от бензин. После добавил съчки в тлеещата жарава и сложил чая на огъня.

Собственоръчно налял горчивата течност на старейшините, после сам взел една чаша и се настанил на възглавничка между хаджи Али и огнището, откъм което се кълбял и изпълвал стаята смъдящ очите дим.

„Баба много се стъписа, когато доктор Грег влезе в кухнята, разказва Джахан. Но понеже го бе приела като свое собствено дете, не се възпротиви. Не след дълго представите й се промениха и започна да подкача дядо, че трябва да се научи да помага повече като американския си син.“

Когато се отнасяло до делата на селото обаче, хаджи Али рядко отслабвал бдителността си. „Винаги съм се изумявал как без телефон, електричество или радиовръзка винаги бе осведомен за всичко, което се случва из долината на Бралду, че и по-далеч“, казва Мортенсън. Управителят разказал на присъстващите, че два джипа, натоварени с въжетата за моста, се били добрали на около трийсет километра от Корфе, където пътят им бил блокиран от свлачище. Тъй като това положение можело да продължи със седмици, а в лошото време вероятността от Скарду да бъдат изпратени тежки съоръжения, които да отстранят земната маса, била много малка, хаджи Али предложил всички физически годни мъже в селото да се наемат да пренесат товара, за да може строежът да започне веднага.

С учудваща жизнерадост предвид тежката задача, трийсет и петима местни, като се започне от юноши, та до неколцина сребробради връстници на хаджи Али, се отзовали на молбата му. На следния ден отрядът поел на път под плющящия дъжд, достигнал указаното място и след още дванайсетчасов преход се завърнал в селото с товара. Всяка от ролките тежала над 360 кг и били нужни десет мъже, за да носят дебелите дървени пръти, които прекарали през макарите.

Мортенсън, който на ръст превъзхождал всички мъже от Корфе с повече от трийсет сантиметра, тръгнал да помага, но поради височината си измествал така тежестта, че само пречел. Никой не възразил. Повечето от мъжете се изхранвали като носачи в експедициите и били свикнали да мъкнат също толкова нечовешки товари по склоновете на Балторо.

Балтите крачели бодро и дъвчели насуар — лютивия тютюн, който хаджи Али вадел от видимо неизчерпаемите запаси, скътани по джобовете на жилетката му. Трудът в името на доброто на селото бил удоволствие в сравнение с преследването на неразбираемите стремежи на другоземски алпинисти, споделил Туаха с широка усмивка, докато мъкнел ярема редом до баща си.

След завръщането в Корфе мъжете изкопали дълбоки основи в калните брегове на реката. Ала лошото време се задържало и бетонът не се втвърдявал. Туаха и групичка негови връстници предложили да отидат на лов за ибекси, докато трае дъждът, и поканили Мортенсън да ги придружи.

С пропускащи обувки, облечен само с шалвар камиз, евтин китайски пуловер от акрил, закупен на пазара в Скарду, и дъждобран, американецът не се чувствал ни най-малко подготвен за високопланински преход. Никой от шестимата му спътници обаче не бил екипиран по-добре. Синът на селския нурмадар носел официални обувки от кафява кожа, завещани му от случаен планинар. Двама от мъжете увивали краката си с парчета здраво пристегната животинска кожа, а останалите били обути в пластмасови сандали.

Под непрестанния порой дружинката поела северно от Корфе, покрай зреещи поля с елда, вкопчили се във всяко късче земя, от което можели да извлекат влага. Гроздовете зърна с добре оформени кутийки приличали на миниатюрни житни класове, които се полюшвали върху стъблата под яростния напор на тежките дъждовни капки. Туаха гордо носел през рамо единствената пушка — мускет от ранната колониална епоха. На Мортенсън му било трудно да повярва, че възнамеряват да повалят ибекс с подобен музеен експонат.

Между две огромни канари на двата бряга на Бралду забелязал да се полюшва провисналият въжен мост от косми на як, който бил пропуснал на слизане от K2. Гледката го развеселила. Замбата отивала към Асколе, оставяйки встрани селото, което все повече възприемал като свой втори дом. Изпитал усещането, че стои пред пътя, по който можел да поеме животът му, ако не се бил заблудил, при това в далеч по-безинтересна посока.

Стените на каньона стегнали прегръдката си и пръските от водите на Бралду започнали да мокрят подгизналите ловци със същата ярост като плющящия дъжд. Пътеката, по която се катерели, се виела по ръба на шеметно издигащия се склон. Поколения балти я били укрепили срещу стихиите с помощта на набити в почвата плоски камъни, които образували крехък корниз над пропастта. С леки плетени кошници на гърба, мъжете вървели по нестабилната, широка едва две крачки издатина с такава сигурност, като че ли се разхождали из равна местност. За разлика от тях, Мортенсън внимателно поставял единия крак пред другия и не отделял ръка от скалната стена. Съзнанието му било погълнато от мисълта за шейсетметровата бездна под него.

По тези места неугледността на реката най-рязко контрастирала с прелестта на ледените върхове, от които води началото си. Тук мътната като кал Бралду, която се мятала с рев между катакомби от черни и кафяви каменни ваяния в усойните, рядко докосвани от слънчев лъч недра на каньона, приличала на гърчеща се змия. Било трудно да се повярва, че този отблъскващ порой е източник на живот за златната елда и останалите посеви, от които се препитавали жителите на Корфе.

Когато достигнали долния край на ледника Биафо, дъждът спрял. Светкавица пробила облачната покривка и осветила разположения на изток Бахор Дас в лимоненожълта светлина. Високият 5810 м връх, познат сред местните като K2 на Корфе, се извисявал над домовете им, подобно на божество пазител на селището. Във високите долини, като тези по горното течение на Бралду, древните анимистични вярвания никога не са били напълно изместени от исляма. Мъжете от Корфе възприели появата на техния връх като добра поличба за успеха на предстоящия лов и, предвождани от Туаха, запели молитва за умилостивяване на божествата на Каракорум, в която обещавали да не убиват повече от едно животно.

За да открие ибекс, дружинката трябвало да се покатери високо. Знаменитият биолог изследовател Джордж Шалър е прекарал много време по дирите на алпийския козирог и неговите братовчеди надлъж и нашир из Хималаите. Едно съвместно пътуване през 1973 г. из Западен Непал в търсене на баралите, познати още като сини овни, става основа на изключителния шедьовър на Питър Матисен „Снежният леопард“, в който разказът за продължителното бродене придобива измерения на поклонничество.

Големите планини изискват много повече от преклонение пред физическото им величие. Самият Шалър в книгата си „Скали от безмълвие“ признава, че кръстосванията му из Каракорум, която нарича „най-суровата планинска верига на Земята“, са били не просто научни експедиции, но и своеобразна духовна одисея. „Тези пътувания са белязани от знака на изпитания и разочарования“, пише той, ала по-нататък споделя: „Планината се превръща в страст. Пристрастих се към Каракорум“.

Две десетилетия по-рано Шалър прекосил същия този каньон в събиране на информация за алпийския козирог и овцата на Марко Поло и в проучване на района, който се надявал пакистанското правителство да обяви за защитен природен парк. Ала в течение на дълги дни, приведен над портативния си телескоп, биологът единствено се възхищавал на изключителната адаптация на ибекса към крайно суровото му местообитание.

Алпийският козирог, или ибексът, е вид едра планинска коза с мощна мускулатура, която се отличава от другите видове по дългите, прилични на ятагани, рога. Балтите ги ценят почти колкото месото му. Шалър установил, че в сравнение с останалите животни в Каракорум, той обитава най-високите части на планината. Яките крака му позволяват да се катери по тесни скални издатини до около 5200 метра надморска височина, далеч от хищниците — вълците и снежните леопарди. Козирогът обитава самата граница, до която вирее растителността, като се храни с филизи и треви, които опасва до корен. За да поддържат телесната си маса, тези животни са принудени да обикалят в търсене на храна по десет-дванайсет часа на ден.

Туаха спрял до покрития с мръсен сняг език, който бележел водещия ръб на ледника Биафо, и извадил малък кръгъл предмет от джоба на виненото яке, което Мортенсън му бил подарил при първото си идване в Корфе. Било томар — „значка за храброст“, каквато балтите окачват на врата на всяко новородено, за да отблъснат злите духове, които според вярванията им са виновни за драстичните нива на детската смъртност. Без подобни предпазни средства местните не биха си и помислили да тръгнат на опасна мисия, каквато е преминаването по движеща се ледена река. Туаха завързал изящно изработения от морава и алена вълна медальон за ципа на якето. Останалите също окачили своите томари и едва тогава поели по ледника.

Сега, когато се намирал не сред алпинисти, устремили се към върховете, водени от някакви сложни подбуди, а в компанията на ловната дружинка, търсеща прехрана, Мортенсън видял ледената пустиня с нови очи. Нищо чудно, че големите върхове на Хималаите били покорени едва към средата на двадесети век. У народите, живеещи от хилядолетия в непосредствена близост до планинските исполини, никога не се е зараждало желание да предприемат подобни начинания. Тук, на покрива на света, тежката борба за осигуряване на оскъдната храна и топлина отнема всичките сили на планинците.

В този смисъл, балтите не били по-различни от ибексите, които преследвали.

Заизкачвали се на изток, като внимателно подбирали пътя си между движещи се ледени блокове и дълбоки, тропическо сини езерца. Из недрата на пукнатините ехтели подледниковите потоци. Каменопади, предизвикани от постоянното затопляне и застудяване на въздушните маси, току разцепвали безмълвието. Недалеч на север, някъде сред плътната пелена на ниските облаци, се намирал връх Оугър^[7], отвесна стена, издигаща се до 7285 м, покорена един-единствен път през 1977 година от британците Крис Бонингтън и Дъг Скот. Ала Човекоядеца не пропуснал да си отмъсти и след инцидент по време на слизането Скот трябвало да се довлече до базовия лагер с два счупени крака.

При Снежното езеро ледникът Биафо достига до около 5060 м надморска височина, след което се свързва с глетчера Хиспар, който се спуска в долината Хунза. С обща дължина от 112 км те образуват най-голямата ледникова система извън полярните области. По този естествен път някога минавал маршрутът на отрядите хунзийци, които плячкосвали долината на Бралду. Ала сега ловната дружинка преминала по ледника напълно необезпокоявана. Единствените знаци за присъствие на живи същества били редките следи от снежен леопард, които Туаха възбудено посочвал на спътниците си, и двойка печални брадати лешояди, които кръжали любопитно над групичката, носени от издигналия се топъл въздух.

Поради многочасовото вървене по крехкия лед с пропускащи обувки, краката на Мортенсън скоро измръзнали. Хусейн, бащата на Тахира, извадил от раницата си слама и подпълнил маратонките му. Така студът станал търпим. Почти. Как обаче щели да прекарат ледовитите нощи без палатки и спални чували? Ала Биафо бил ловно поле на балтите далеч преди пристигането на първите хора от Запада с тяхната модерна екипировка.

Нощували в система от пещери, образували се по протежение на страничната морена на ледника, които балтите познавали така добре, както бедуините — източниците с вода в пустинята. Във всяка от тях имало запаси от сухи съчки, градински чай и хвойна за наклаждане на огън. Изпод тежка камара камъни мъжете измъкнали чувалчета с леща и ориз, складирани при предишните им идвания. Като се добавят и череповидните питки курба, които печели на камъните, ловците разполагали с всичкото необходимо им „гориво“.

След четири дни на ледника най-после забелязали алпийски козирог. Или по-точно — оглозган от лешояди и снежни леопарди скелет, който се белеел като сняг върху една плоска скала. На издатина високо над останките му Туаха забелязал стадо от шестнайсет ибекса, което пасяло, и закрещял на спътниците си: Скиин! Скиин! — наименованието им на балти. Големите им извити рога се откроявали на фона на променливото небе, ала животните се намирали прекалено високо, за да могат ловците да се прицелят. Туаха предположил, че трупът е довлечен от лавина, защото бил открит много далеч от пасището. Той откъснал избелялата дългорога глава от гръбначния стълб и я привързал към раницата на Мортенсън. Подарък.

Между високите върхове глетчерът Биафо дълбае долина, чиято дълбочина е по-голяма от тази на Големия каньон. Дружината извършила преход до мястото, където тя достига до продълговатия северен ръб на Латок^[8], отблъснал повече от десет щурма от различни експедиции. На два пъти се прокрадвали към стада ибекси, ала с нюх, на който Мортенсън неволно се възхитил, животните ги усещали, преди да се приближат достатъчно, за да стрелят.

Точно преди здрач на седмия ден Туаха забелязал едрия мъжки козел, който стоял върху една гола скала на по-малко от двайсет метра от дружинката. Ловецът изсипал барут в мускета, поставил стоманена сачма и натъпкал добре. Мортенсън и останалите пълзели зад него, като притискали телата си към една скала, надявайки се, че ги скрива достатъчно. Туаха разпънал крачетата на стойката, застопорил ги върху един каменен блок и свалил ударника, но движението му било прекалено шумно. Ибексът се обърнал към тях. Разстоянието било толкова малко, че видели как дългата му брада щръква предупредително. Мортенсън забелязал, че устните на стрелеца се размърдват в беззвучна молитва и в следния миг той натиснал спусъка.

Раздал се оглушителен изстрел, който предизвикал порой от камъчета. Лицето на Туаха почерняло от барута. Мортенсън бил убеден, че балтът е пропуснал, защото ибексът все още стоял на скалата. В следния миг предните крака на козела се подкосили и на врата му се открила рана. В ледения въздух от нея започнала да се издига пара. На два пъти животното направило неуспешно усилие да се изправи, после притихнало и тялото му тупнало тежко на една страна. Аллах-у-акбар!, надали възглас селяните.

Било вече тъмно, когато започнали да разфасоват животното. След като приключили, внесли късове месо в пещерата и наклали огън. Хусейн вещо размахал дълъг колкото ръката му извит нож. Издълженото му интелигентно и печално лице се смръщило от напрежение, докато нарязвал черния дроб на тънки резени, които после разпределил между мъжете. Мортенсън се зарадвал, ако не на вкуса, то на топлата храна. Балтът бил единственият човек в Корфе, който някога слязъл от планините и завършил средно образование в далечния Лахор^[9]. Приведен над трупа на козела и с хлъзгави от кръвта ръце, той обаче изглеждал неизмеримо далеч от представата на Мортенсън за учен човек. Американецът осъзнал, че именно той би бил идеалният учител за децата в Корфе. Щял да успее да изгради мост между двата свята.

Когато ловната дружина се завърнала в Корфе, мусонът се бил изтеглил и времето било свежо и ясно. Селото ги посрещнало като герои. Начело вървял Туаха, вдигнал високо над себе си главата на убития ибекс. Мортенсън, закичил рогата на пометения от лавина козел на своята глава, оформял ариергарда.

Мъжете зараздавали на наобиколилите ги деца шепи кубчета лой, които те засмукали лакомо като бонбони. Кошниците с няколкостотинте килограма месо били разпределени поравно между семействата на ловците. След като било сварено, а мозъкът — задушен с картофи и лук, хаджи Али окачил рогата, донесени от сина му, сред колекцията си от трофеи над входа на дома, които гордо напомняли за времената, когато самият той бил достатъчно млад да ловува.

 

 

Мортенсън бил показал направените от него скици на мостове по долното течение на Бралду на един военен инженер в столицата на региона Гилгит, който след като изучил рисунките, дал няколко предложения за укрепване на конструкцията и начертал подробни планове на бъдещото съоръжение, с точно разположение на въжетата. Според неговия проект било нужно да се издигнат две двайсетметрови каменни кули, свързани от сводове лят бетон, с ширина, позволяваща по носещата част да минават каруци, теглени от якове, и 85-метрово разстояние между подпорите. Мостът трябвало да се издига 18 метра над нивото на водата при пълноводие.

Мортенсън ангажирал бригада опитни строители от Скарду, които да ръководят строежа на кулите. За да се повдигне и намести прецизно всеки от каменните блокове върху слоя цимент, положен от зидарите, били нужни четирима мъже от селото. Местните деца се събирали да наблюдават забавлението и подвиквали окуражително към своите бащи и чичовци, когато мъжете напрягали мишци да задържат тежкия товар, а лицата им почервенявали от усилието. Камък по камък двете източени кули извисили снага на бреговете на реката.

В ясното време дългите усилни дни не тежали на работниците и когато всяка вечер изчислявал колко каменни блока били положени през изминалия ден, Мортенсън с наслада отбелязвал видимия напредък. През по-голямата част от юли мъжете строили моста, докато през това време жените се грижели за реколтата. От покривите на домовете те заедно с децата наблюдавали как яките каменни кули ден след ден се извисяват все по-високо над реката.

Преди зимата да стегне селото в задушаващата си прегръдка, жителите на Корфе се стараели да се възползват максимално от възможността да прекарват повече време на открито и почти всички семейства се хранели по покривите на домовете си. В края на удовлетворителния работен ден, след вечерята от купичка дал и ориз, прокарана със силен зелен чай, Мортенсън обожавал да се припича на последните слънчеви лъчи заедно с домочадието на хаджи Али и да си бъбри с хората от околните къщи.

Норберг-Ходж с възхищение цитира краля на друга хималайска страна — Бутан, според който истинското мерило за благосъстоянието на една държава е не брутният вътрешен продукт, а „брутното вътрешно щастие“. Докато наблюдавал как жителите на Корфе, седнали върху топлите сухи покриви сред плодовете от богатия урожай, ядели, пушели и бъбрели с безгрижието на безделници от терасата на някое парижко кафене, Мортенсън почувствал, че въпреки нищетата си балтите все още притежават ключа към онова простичко щастие, което в развития свят изчезва със скоростта, с която биват изсичани горите.

Вечер неженените мъже, като Туаха и Мортенсън, се възползвали от хубавото време, за да спят под звездите. Американецът вече говорел местния език достатъчно добре и двамата обсъждали разни неща до късно през нощта, когато селото отдавна спяло. Голямата тема, която ги вълнувала, били жените. Грег бил на прага на четирийсетте, а Туаха скоро щял да стане на трийсет и пет.

Балтът споделил колко много му липсва жена му Рокия, която загубил преди девет години при раждането на единственото им дете Джахан.

— Тя беше много красива — казал той, докато лежали, взрени в Млечния път, който бил хвърлил плътен шал от звезди над двамата будуващи. — Имаше малко личице, като на Джахан, и непрекъснато шеташе напред-назад като мармот, засмяна и с песен на уста.

— Смяташ ли да се ожениш отново? — попитал Мортенсън.

— О, за мен това е много лесно — обяснил Туаха. — Един ден ще заместя баща си като нурмадар, а и притежавам много земя. Но не съм обикнал никоя друга. — Той снишил глас свенливо. — Но понякога се… наслаждавам.

— Можеш ли, без да си женен? — попитал другоземецът. Още откакто дошъл в Корфе, му било любопитно как стои този въпрос, но му било неудобно да попита.

— Разбира се — отвърнал Туаха. — С някоя вдовица. Тук имаме много вдовици.

Мортенсън си представил тесните домове, където десетки членове от едно семейство спели проснати на възглавнички един до друг.

— Къде можеш да… нали се сещаш?

— В хандока, къде другаде — казал Туаха. — Върху всяка къща в селото се намирал така нареченият хандок — малка постройка със сламен покрив за складиране на зърното. — Искаш ли да ти намеря вдовица? Мисля, че няколко вече са влюбени в доктор Грег.

— Благодаря — отвърнал Мортенсън. — Но не мисля, че идеята е добра.

— Имаш си любима в твоето село? — попитал Туаха.

Грег разказал накратко по-големите си неуспехи в любовта през последните десет години, завършвайки с Марина, но забелязал, че сега душевната му рана не го жегвала както преди.

— А, значи те е напуснала, защото нямаш къща — заключил Туаха. — Това често се случва и в Балтистан. Но сега можеш да й кажеш, че имаш дом и почти построен мост в Корфе.

— Тя не е жената за мен — отвърнал Мортенсън и осъзнал, че наистина го мисли.

— Тогава гледай да откриеш твоята жена бързо — посъветвал го синът на нурмадаря — преди да остарееш и надебелееш.

 

 

В деня, когато прекарали първото въже между носещите кули, по пътеката от Балторо заедно с група носачи пристигнала новината за приближаването на американска експедиция. Мортенсън седял на една скала на северния бряг на Бралду с плановете на инженера и ръководел двете бригади, които прехвърляли главните въжета между кулите с помощта на якове, като ги завързвали възможно най-здраво предвид липсата на машини. След това най-пъргавите работници засновавали напред-назад по кабелите, като окачвали и застопорявали под държащите въжета в точките, обозначени от инженера.

По северния бряг на Бралду, подпирайки се на бастун, се задал страховит на вид американец с бяла бейзболна шапка. До него покровителствено се извисявал мъжествен и снажен местен носач.

„Първата ми мисъл бе: Колко е едър онзи мъжага, който седи на скалата, разказва Джордж Маккаун. Не можех да разбера каква е тази работа. Имаше дълга коса. Носеше местни дрехи. Но категорично не бе пакистанец.“

Мортенсън се смъкнал от канарата и протегнал ръка.

— Вие ли сте Джордж Маккаун? — попитал той.

Американецът поел дланта му и кимнал невярващо.

— В такъв случай, честит рожден ден! — ухилил се Мортенсън и връчил на новодошлия запечатан плик.

Джордж Маккаун бил член на борда на Американската хималайска фондация заедно с Лу Райхард и сър Едмънд Хилъри. За шейсетия си рожден ден заедно с две от децата си — Дан и Ейми, той предприел трек до K2, където щял да посети базовия лагер на експедиция, за чието спонсориране помогнал. Поздравителната картичка от съвета на директорите на АХФ пристигнала в Асколе и впоследствие била препратена на Мортенсън от озадачените местни служители, които сметнали, че един американец някак си ще знае как да открие друг американец.

Някога Маккаун бил изпълнителен директор на „Бойз каскейд“ — корпорация, занимаваща се с производство на дървен материал — и като неин ръководител само за шест години успял да увеличи капитала й от 100 милиона на 6 милиарда долара, преди дружеството да се разпадне. Ала той си взел добра поука от случилото се и през осемдесетте години основал собствена компания в Менлоу парк, Калифорния, чрез която започнал да откупува дялове от други фирми, които се били разраснали прекалено и не позволявали ефективно управление. В момента Маккаун все още се възстановявал от коленна операция и след седмиците на ледника, през които не знаел дали кракът му ще издържи пътя надолу, срещата с Мортенсън го ободрила неизмеримо много.

„След месец, прекаран далеч от света, изведнъж разговарях с човек, който отлично познаваше негостоприемността на планината, разказва Маккаун. Не бих могъл да му се зарадвам повече.“

Мортенсън споделил с него, че е успял да набере нужните средства за моста и училището едва след бележката, публикувана от Том Вон в бюлетина на АХФ. И двамата били във възторг от случайната среща. „Грег е човек, който незабавно вдъхва симпатия и доверие, казва Маккаун. У този добродушен исполин няма никакво лукавство. Беше очевидно, че всички онези хора, които работеха рамо до рамо с него, го обичат искрено. Той се държеше като един от тях и много се зачудих как, по дяволите, един американец е успял да постигне това.“

Мортенсън се представил на придружителя на Маккаун на балти, ала човекът му отговорил на урду. Научил, че принадлежи към ваханците^[10] — народа, който обитава далечната долина Чарпурсон^[11] на границата с Афганистан, и че се казва Фейсал Бейг.

Мортенсън помолил сънародника си да му направи услуга. „Усещах, че успехът на мисията ми в Корфе е застрашен, докато работя сам, разказва той. Исках хората от селото да почувстват, че не съм единственият, че има и други американци, които са загрижени за тях и желаят да им помогнат.“

„Пъхна в ръката ми дебела пачка рупии, навити на руло, споделя Маккаун, и ме помоли да се престоря на важна клечка от Америка. Влязох в ролята и импровизирах. Разхождах се с началнически вид и раздавах възнаграждения на работниците, като ги уверявах, че се справят отлично, и ги насърчавах да работят с цялото си сърце и душа и да завършат работата възможно най-бързо.“

Маккаун продължил по пътя си заедно със семейството си. Ала през този ден било постигнато нещо много повече от прекарването на въжета между кулите на двата бряга на Бралду. След време, поради ескалиращата опасност за чужденците в Пакистан, Бейг щял да предложи на Мортенсън да стане негов телохранител. А от своето високо място в Менлоу парк, Маккаун щял да стане един от най-влиятелните поддръжници на каузата му.

Към края на август, десет седмици след първата копка в калната земя, застанал в средата на осемдесет и пет метровия мост, Грег се наслаждавал на хубавите бетонни сводове в двата му края, яките каменни основи и плетеницата от стоманени въжета, които укрепвали цялата конструкция. Хаджи Али му подал последната дъска и го помолил да я положи, ала Мортенсън настоял управителят на Корфе да довърши моста на селото. Нурмадарят я вдигнал над главата си и благодарил на всемилостивия Аллах за благословията да му изпрати другоземеца, след което коленичил и запълнил последната пролука над разпенената река. От наблюдателницата си високо над южния бряг жените и децата надали радостни възгласи.

Отново без пукната пара, но решен да не бърка в малкото останали средства за училището, Мортенсън се подготвил да се завърне в Бъркли за зимата и пролетта, през което време да събере нужните средства. Прекарал последната нощ в селото на покрива заедно с Туаха, Хусейн и хаджи Али в уточняване на плановете за строежа през следващото лято.

Хусейн предложил да дари парцел земя, собственост на жена му Хава, върху който да бъде изградено училището. Оттам се откривала гледка към събрата на K2, който се издигал над Корфе, което според Мортенсън щяло да насърчи децата да се стремят към високи цели. Приели, при условие че Хусейн стане първият учител в селото.

Скрепили договорката с ръкостискане на по чаша чай, разточително подсладен за случая, и продължили да разговарят възбудено за бъдещите си планове до късно през нощта.

По същото време на двеста и петдесет метра по-надолу, по средата на Бралду, блуждаели светлинките на фенери. Жителите на селото любопитно се разхождали напред-назад над бездната, която някога напълно ги откъсвала от широкия свят, свят, към който Мортенсън неохотно се отправил отново.