Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (24)

Двадесет и трета глава
Да превърнем камъните в училища

Земята е ранена. Моретата и езерата боледуват; кървящи язви са реките; отровни пари въздуха пропиват. С гъст пушек пъклени огньове зачернят слънцето. Мъже, жени, прокудени от дом, семейство, се скитат без надежда и без път, под зноя на отровно слънце…

В пустинята от сляпа неизвестност едни убежище намират в преследване на земна власт. Владеят други, като сеят химери и измами. Ако са оцелели мъдрост и хармония в света — освен в погребан в загубена навеки книга сън — в сърцата ни са те стаени. От недрата на душите се надига вик. Гласът на разтерзаната земя. Воплите ни бурен вятър са, бушуващ над ранената земя.

Из „Бойната песен на цар Гезар“

Кралят седял на мястото до прозореца от другата страна на пътеката. Мортенсън го разпознал от изображенията върху стари банкноти, каквито се продавали по пазарищата. Загледан през илюминатора към земята, която не бил виждал през почти трийсетгодишното си изгнаничество, осемдесет и девет годишният Захир Шах изглеждал много по-възрастен от официалния си портрет.

С изключение на кралската охрана и няколкото стюардеси Мортенсън бил единственият пътник на краткия полет от Исламабад до Кабул, с който пътувал бившият монарх на Афганистан. Шах отвърнал поглед от прозореца и погледите им се срещнали.

— Ас-Салам Алейкум, сър — казал Мортенсън.

— Подобно, сър — отговорил кралят. През годините на емигрантство в Рим бил опознал много култури и с лекота разпознал родината на едрия светлокос мъж с жилетка с множество джобове. — Американец ли сте? — попитал той.

— Да, сър — отговорил Мортенсън.

Захир Шах въздъхнал и това било въздишка на старец, видял краха на хиляди свои надежди.

— Журналист ли сте? — попитал той.

— Не — казал американецът. — Строя училища, за момичета.

— И какво ви води в моята страна, ако мога да попитам?

— През пролетта ще започна градежа на пет или шест нови училища, Иншалла. Нося парите, които са нужни като начало.

— В Кабул ли?

— Не — казал Мортенсън. — На север в Бадакшан^[1] и Ваханския коридор.

Веждите на Шах се вдигнали към кафявото му плешиво теме. Кралят потупал мястото до себе си и събеседникът му се преместил при него.

— Познавате ли някого из онези места? — попитал Захир Шах.

— Дълга история. Преди няколко години, докато бях в Чарпурсон, едно от местата, където работя в Пакистан, при мен дойдоха няколко киргизи и ме помолиха да построя училища в селата им. Обещах им да отида… и да поговорим, но досега нямах възможност да го сторя.

— Американец във Вахан — казал Шах. — Чувал съм, че имам ловна хижа, построена от поданиците ми, някъде там, но никога не съм я виждал. Много трудно се стига. Няма много американци в Афганистан напоследък. Преди година този самолет щеше да е пълен с журналисти и хуманитарни работници. Но сега всички са се преселили в Ирак. Америка ни забрави — допълнил кралят — отново.

Година по-рано Шах се бил завърнал от изгнаничество и Кабул го посрещнал с ликуваща тълпа, възприела идването му като знак, че най-сетне след десетилетия на опустошение, белязани от съветската окупация, междуплеменните борби и талибанския режим, животът на страната ще потече по руслото си. Преди да бъде отстранен чрез преврат от братовчед си Мохамад Дауд Хан през 1973 г., Захир Шах управлявал страната в продължение на четиридесет години, период, който ще се запомни като най-мирния в по-новата история на Афганистан. По негово време, през 1967 г. била написана и приета конституция, гарантираща всеобщи избирателни права на населението и по-голяма свобода за жените, с която ислямската държава заявила себе си като модерна демокрация. По време на царуването му бил основан и първият съвременен университет и поведена кампания за развитие на страната, в която били привлечени чуждестранни учени и хуманитарни работници. За мнозина жители Шах представлявал събирателен символ на надеждите им за бъдещето.

Ала през есента на 2003 година надеждите за промяна вече угасвали. Американските войски, които все още се намирали на територията на Афганистан, били съсредоточени в издирването на Бин Ладен и поддръжниците му и подсигуряването на безопасността на новото правителство на Хамид Карзай. Насилието, ширещо се из страната, ескалирало, а в добавка зачестявали сведенията за прегрупиране на талибанските войски в подготовка на нова офанзива.

„Боях се, че в момента отново бяхме напът да изоставим Афганистан, както преди време сторихме с муджахидините, разказва Мортенсън. Доколкото ми бе известно, едва една трета от парите, обещани от САЩ, постъпваха в страната. С помощта на Мери Боно се свързах с един от държавните мъже в Конгреса, които отговарят за средствата, отпуснати за Афганистан. Разказах му за Узра Файзад и учителите, които не получават заплатите си, и го попитах защо парите не стигат предназначението си. Той отговори: Много е трудно. Афганистан няма действаща централна банкова система. Нито има как да ги телеграфираме.“

„Това извинение ми прозвуча несериозно, казва Мортенсън. Излиза, че за племенните водачи, спонсорирани да се бият с талибаните, има как да се транспортират чували пари по въздуха, а за изграждането на пътища, канализация и училища — не може. Ако не удържим на поетите обещания и средствата за възстановяване на страната не бъдат отпуснати, това ще изпрати гръмко послание към Афганистан, че американското правителство не го е грижа.“

Захир Шах положил ръка, на която носел огромен пръстен с лапис^[2], върху дланта на Мортенсън.

— Радвам се, че поне един американец е тук. Човекът, който ви е нужен, е Садар Хан. Той е муджахидин. Но милее за народа си.

— И аз така чух — казал Мортенсън.

Монархът извадил визитна картичка от джобчето на деловия костюм, който носел под раираната роба, и наредил на един от охранителите си да донесе пътната му чанта. Извадил мастилен тампон, притиснал палеца си към него и поставил пръстовия си отпечатък на гърба на визитката.

— Може да ви бъде от полза, ако го покажете на командан^[3] Хан — казал той. — Аллах да е с вас. Вървете с благословията ми.

Боингът започнал да се спуска по стегната спирала над летището в Кабул. В столицата било по-опасно, отколкото преди година, и пилотите се опитвали да се застраховат срещу евентуални удари, които не били рядкост, тъй като на територията на страната все още имало голям брой неизтеглени зенитни ракети.

Скоро Мортенсън решил, че заплахите, дебнещи сред уличната джунгла, са по-реални от въздушните. Благодарение на хладнокръвността, с която деформираните ръце на Абдулла въртели волана, тойотата успяла да избегне на косъм цели четири катастрофи по краткия път до пансион „Мир“. „Официално Кабул се намираше под контрола на правителството, подкрепяно от САЩ, разказва той, но на практика властта му свършваше до пределите на града. Вътре в него то бе безпомощно да регулира дори уличното движение. Водачите просто пренебрегваха знаците и подвикванията на малкото пътни полицаи и караха както си знаят.“

Целта на Мортенсън била град Файзабад, най-големият в североизточната провинция Бадакшан, където възнамерявал да установи своя база за операциите из селските райони. За да се добере дотам обаче, трябвало не само да оцелее във войната на пътя, но и да поеме рисковете на двудневното пътуване през несигурни територии. Ала нямал кой знае какъв избор. Бил твърдо решен по време на настоящото си трето идване в Афганистан да удържи обещанието си към киргизите. В негово отсъствие те били провели пълно обследване на територията на Ваханския коридор, резултатите от което поверили на Фейсал Бейг след нова шестдневна езда до Зудхан. Според данните им там живеели 5200 деца в начална възраст, които очаквали, Иншалла, Мортенсън да построи училища за тях.

Генерал Башир предложил да му осигури транспорт до Файзабад с двумоторната „Чесна“ на компанията му, която имала договор за доставка на сладолед, минерална вода, протеинови блокчета и други провизии на служителите на американските тайни служби, намиращи се на територията на Афганистан, но щабквартирата на СЕНТКОМ в Доха^[4], под чийто контрол се намирало въздушното пространство над страната, отказала разрешение на Башир да изпълни хуманитарната мисия.

Мортенсън крачел нервно из останалата без ток стая в пансиона, ядосан на себе си, задето бил забравил да зареди батерията на лаптопа и фотоапарата в Исламабад. Електроснабдяването в Кабул, както можело да се очаква, било непредсказуемо и като нищо можел да не намери работещ контакт оттук до Бадакшан.

Тъй като по план трябвало да се отправи на дългото пътешествие към Файзабад на следващата сутрин, движейки се през деня от съображения за сигурност, Мортенсън изпратил Абдулла да намери возило, което да е в състояние да преодолее предизвикателствата на бомбените кратери и калните тресавища, обграждащи единствения път на север.

След като шофьорът не се върнал до вечеря, решил да потърси нещо за ядене, но вместо това легнал с провесени от тясното легло крака, покрил лицето си с твърда възглавница, която миришела на помада за коса, и заспал.

Малко преди полунощ се изправил рязко в леглото, опитвайки се да осмисли какво може да означават ударите по вратата, които насън взел за експлозии от ракетен обстрел.

Абдулла носел една добра и една лоша новина. Успял да наеме руски джип и един млад таджик на име Кайс, който да им превежда, тъй като обичайният им спътник Хаш не бил добре дошъл по онези места заради миналото си на талибан. Единственият проблем, обяснил шофьорът, бил, че тунелът „Саланг“, единственият път през планините на север, щял да бъде затворен в 6 ч. сутринта.

— Кога ще го отворят? — попитал Мортенсън, все още вкопчен в надеждата, че ще може да поспи през нощта.

Абдулла свил рамене. Било трудно да се разчете изражението на обгореното му лице с опърлени вежди. Но прегърбените му рамене говорели, че по-добре да не бил питал.

— Дванайсе час? Два ден? — предположил той. — Кой може да знае?

Мортенсън започнал да си събира багажа.

 

 

Докато карали през неосветения град, Кабул изглеждал измамно спокоен. Групички мъже в надиплени бели роби сновели като добри духове между фенерите на денонощните чайни, в очакване на ранните утринни полети до Саудитска Арабия. Всеки заможен мюсюлманин е длъжен поне веднъж в живота си да извърши хадж — поклонението в град Мека. Ето защо атмосферата из слабо осветените улици, изпълнени с мъже, готови да поемат на пътешествието, бележещо върховния миг на земното им съществуване, била празнична.

Последното, което Мортенсън си спомня от града, преди да го напуснат след дълго обикаляне в търсене на отворена бензиностанция, е афганистанското министерство на отбраната. Когато минавал покрай него денем, то представлявало застрашително издигащ се скелет, така изтърбушен от бомбени и ракетни удари от три различни войни, че се държал по чудо. Сега огньовете, на които готвели скитниците, намерили подслон сред руините, му придавали вид на зловещ тиквен фенер. На светлината на трепкащите пламъци във вътрешността на сградата назъбените дупки от снаряди и редиците изтърбушени прозорци зеели като огромни очни ями над злокобна редкозъба усмивка.

Докато наблюдавал през полудрямка как злостно ухиленото плашило изчезва в тъмнината зад тях, Мортенсън се унесъл в сън, в който лаптопена армия препускала по коридорите на Пентагона с безкрайни мраморни подове, полирани до същия сияен блясък като обувките на Доналд Ръмсфелд.

Тунелът „Саланг“ се намира само на сто километра северно от Кабул, но съветският джип пъплел толкова бавно по склоновете на Хиндукуш, че въпреки реалната опасност да попаднат на засада, Мортенсън отново се унесъл. Този скалист гръбнак, назъбен от 4500-метрови върхове, който отделя Северен Афганистан от централната част на равнината Шомали, представлявал най-страховитата отбранителна линия на Масуд срещу талибаните.

По негова заповед хората му взривили двукилометровия тунел, построен от инженерните войски на Червената армия през шейсетте години на двадесети век, за да прокарат търговски маршрут през Узбекистан. Мъчнопроходимите черни пътища, виещи се на над 3500 метра надморска височина, останали единствен вход към крепостта на Масуд. Начело на многократно превъзхожданите по численост и въоръжение муджахидини, той спрял похода на талибанските танкове и армии от пикапи на север. Новото афганистанско правителство наело турски строителни бригади за разчистването на тунела от бетонни отломки и укрепване на конструкцията.

Мортенсън се разбудил от липсата на движение. Разтъркал очи, но чернотата, която го обгръщала, била непрогледна. В следващия миг дочул гласове, идващи, доколкото можел да прецени, откъм предницата на джипа, и драснал клечка кибрит. В светлината на пламъчето се появили безизразното обгорено лице на Абдулла и угрижената физиономия на таджика Кайс.

„Бяхме стигнали до средата на тунела, разказва Мортенсън, когато радиаторът на джипа излезе от строя точно на един възходящ завой, така че идващите коли нямаше как да ни видят до последния момент. Не бихме могли да закъсаме на по-неподходящ участък.“

Започнал да рови из раницата си за фенер, но си спомнил, че в бързината го оставил в хотела заедно с лаптопа и фотоапарата. Слязъл от джипа и се навел под отворения капак редом до Абдулла. На светлината на кибритените клечки, които леденото течение изгасвало почти веднага, успял да види, че гуменият маркуч на радиатора се е скъсал.

Докато се чудел дали носи тиксо, за да го залепи, по средата на тунела право срещу тях се задал огромен „Камаз“, чийто шофьор панически надувал клаксона. Сблъсъкът бил неизбежен и Мортенсън се свил в очакване на удара. Миг преди катастрофата, камионът успял да влезе в своето платно и профучал само на сантиметри от джипа, като отнесъл огледалото му за обратно виждане.

— Да вървим! — наредил той на Абдулла и Кайс, като ги избутал в безопасност до стената.

Отнякъде нахлувал по-студен зимен въздух и Мортенсън тръгнал бавно с долепен до нея гръб и протегнати ръце, опитвайки се да установи посоката, откъдето идвало течението. Когато сноповете светлина от фаровете на приближаващ насреща им камион застъргали по грапавата скална повърхност на тунела, той успял да различи черен процеп, който взел за врата, и изтикал спътниците си през нея.

„Озовахме се на открито сред снега, навръх един планински проход, спомня си Мортенсън. Луната се бе показала, така че виждахме достатъчно ясно. Опитах се да се ориентирам от коя страна на превала се намираме, така че да преценя накъде да се спуснем.“

Тогава съзрял първия червен камък. Бил почти скрит от снега, но щом го забелязал, ясно различил десетките червеникави вдлъбнатинки, с които било осеяно снежното поле.

Афганистан е най-тежко минираната страна на света. Из територията й, през която за няколко десетилетия са преминали десетина различни армии, са погребани милиони миниатюрни експлозиви и никой не знае с точност местата, където търпеливите устройства се спотайват в засада. След като пасяща коза или крава, или играещо дете попадне на някое от тях, сапьорски екипи маркират с червена боя скалите в района, докато пристъпят към продължителната и тежка операция по обезвреждането на минното поле.

Кайс също забелязал червените скали, които ги заобикаляли, и започнал да изпада в паника. Мортенсън хванал момчето за ръката, за да го спре, в случай че хукне да бяга. Абдулла, чийто опит с мините бил значително по-голям, изрекъл това, което било ясно за всички.

— Бавно, бавно — казал той, като се обърнал и тръгнал обратно по отпечатъците от стъпките си в снега. — Трябва да се върнем вътре.

„Прецених, че рискът да бъдем прегазени е петдесет на петдесет, разказва Мортенсън. Сред минното поле смъртта ни бе сигурна.“ Кайс се бил вцепенил от ужас, но с леки побутвания Грег успял да го отведе обратно в тъмния като в рог тунел.

„Не искам да мисля какво би се случило, ако следващото превозно средство не бе камион, който бавно пухтеше нагоре по склона, продължава той. Слава богу, провървя ни. Изскочих на пътя пред него и започнах да му махам.“

Двамата с Кайс се нагъчкали между петимата мъже в „Бедфорд“-а, а Абдулла седнал в безпомощния джип, който камионът започнал да тика пред себе си. „Бяха сурови мъже, контрабандисти, спомня си Мортенсън, но изглеждаха свестни. Камионът бе натоварен догоре с нови хладилници, които превозваха за Мазир-и-Шариф^[5], и той едва пъплеше нагоре, но това не ми пречеше.“

Момчето се втренчило обезпокоено в трафикантите и прошепнало на английски в ухото на спътника си.

— Тези лошите мъже. Крадец.

„Казах на Кайс да мълчи, продължава Мортенсън. Мъчех се да се съсредоточа, да впрегна всички умения, придобити през десетте години в Пакистан, за да се измъкнем от кашата. Бяха пущуни, а момчето — таджик, така че бе естествено да е подозрително. Реших, поради липса на избор, да им се доверя и се разговорих с тях. След няколко минути всички се отпуснахме и дори за Кайс бе видно, че не са опасни, особено след като ни почерпиха с чепка грозде.“

Докато пълзели нагоре, Мортенсън лакомо дъвчел сочните зърна, осъзнавайки, че не се е хранил от сутринта на предния ден, и наблюдавал как скарата на „Бедфорд“-а изстъргва бялата боя от каросерията на джипа.

Когато превалили прохода, благодарил на контрабандистите за спасението и вкусното грозде и заедно с Кайс се върнали при Абдулла. Въпреки че двигателят не работел, той бил успял да включи фаровете, като завъртял ключа в стартера, и Грег — изтощен и облекчен — се проснал на седалката. Под умелото водачество на шофьора автомобилът безшумно се заспускал по наклона чак до края на тунела.

За талибанските и съветските войски долината Панджшир, която се простирала на изток в подножието на просветляващите планини, била земя на страдание и смърт. Предсказуемото им движение между скалистите склонове на клисурата ги правело лесни мишени за отрядите муджахидини, които дебнели в наблюдателните си постове високо над тях с насочени гранатомети. Ала за Мортенсън далечната долина, над която се извисявали снежни върхове, обагрени в бледомораво от зората, изглеждала като райско кътче.

„Бях толкова щастлив, че се измъкнахме от тунела, че се хвърлих да прегръщам Абдулла и за малко да катастрофираме“, разказва той. След като шофьорът успял да спре автомобила на сантиметри от крайпътна скала, пътниците слезли и се заели с поправката. На светлината на изгряващото слънце проблемът бързо се изяснил — част от маркуча на радиатора се бил разкъсал и трябвало да се залепи. Абдулла, който бил ветеран не само от войната, но и от безчет ремонти при полеви условия, изрязал част от вътрешната част на резервната гума, увил я плътно около повредения участък и я укрепил с тиксото, което Мортенсън открил в раницата си, залепнало за кутия бонбони за възпалено гърло.

След като налели в радиатора от безценната си минерална вода, тримата отново поели на север. Било по време на свещения месец Рамадан и шофьорът бързал да стигне до някоя чайна, където да закусят, преди да започне дневният пост. Но докато се доберат до най-близкото населено място, бивш съветски гарнизон Пол-е-Камри, и двата крайпътни ресторанта били пуснали кепенци. Мортенсън разделил със спътниците си пакетче фъстъци, скътано за подобни случаи, и тримата лакомо захрупали, докато слънцето преваляло иззад източните стени на долината.

След закуската Абдулла тръгнал пеша да намери бензин. Върнал се, откарал джипа в двора на груба къща от кал и го паркирал до ръждясало буре. От постройката излязъл, приведен почти одве, един дядо и закретал към тях с бастуна си. Немощните му ръце се борили с капака на резервоара в продължение на две минути. После старецът започнал да върти манивелата на помпата, но като го видял как се мъчи, Абдулла скочил да го отмени.

Докато шофьорът пълнел резервоара, Мортенсън се заприказвал с местния, а Кайс му превеждал от дари — родствен с фарси език, който е и най-разпространеният в Северен Афганистан.

— Едно време живеех в Шомали — казал старецът, който се представил като Мохамед, имайки предвид обширната равнина северно от Кабул, която някога се славела като житницата на Афганистан. — Земята ни бе истински рай. Жителите на Кабул пристигаха за почивните дни по вилите си, недалеч от моето село, даже самият крал Захир Шах, Аллах да благослови името му, имаше дворец наблизо. В двора си гледах всякакви дървета и дори грозде и пъпеши — казал Мохамед и старческата му уста с два самотни, завити като бивни, кучешки зъба запремлясквала при спомена за отколешните лакомства. — Като дойдоха талибаните, стана много опасно и заедно със семейството ми се преместихме на север от „Саланг“ — продължил той. — Миналата пролет се върнах да видя дали домът ми е оцелял, но в началото не можах да го намеря. Родил съм се и съм живял в продължение на седемдесет години в това село, а не го познах. Всички къщи бяха разрушени. Всички посеви — на пепел. Бяха изгорили не само домовете ни, но и всяко храстче или дърво. Разбрах къде е градината ми само по дънера на една кайсия, който се разклонява много необичайно, като човешка длан — изхриптял с възмущение Мохамед, спомняйки си гледката. — Разбирам да стрелят по хората и да бомбардират сградите. Така е по време на война, откакто свят светува. Но защо? — Въпросът не бил отправен към Мортенсън, но жалбата без отговор увиснала във въздуха помежду им. — Защо им бе да убиват земята?

Докато се движели на север, Мортенсън все по-ясно осъзнавал колко много смърт е била посята из Афганистан и колко страшно са страдали не само цивилните, но и войниците. Покрай пътя видели съветски танк, чийто оръдеен купол бил силно изкривен от някаква страховита сила. Туловището му било магнит за децата от селото, които се катерели по него и играели на война.

Джипът преминал покрай гробище, чиито надгробни камъни били овъглените трупове на тежковъоръжени съветски хеликоптери. Екипажите им, помислил си Мортенсън, са имали нещастието да прелетят недалеч от бастиона на Масуд, след като ЦРУ създаде ракетите „Стингър“ и въоръжи и обучи водачите на муджахидините да си служат с ракетно-зенитните комплекси срещу общия враг в Студената война. Водачи като Осама бин Ладен.

По останките от бойна техника, които ръждясвали край пътя, били налепени плакати с лика на Ахмад Шах Масуд, светеца на Северен Афганистан. Погледът му следял движението им през долината, внушавайки дори сега, от вечността, че пролятата кръв е била нужна.

По здрач, след като подминали Ханабад и Кондуз, пътниците приближили Талокан, където възнамерявали да се нахранят добре за първи път от няколко дни, щом вечерната молитва ги освободяла от поста. Мортенсън, който след седмица трябвало да изнесе реч пред важни дарители от Денвър, тъкмо размишлявал дали да настоява да продължат до Файзабад след вечеря, или за по-сигурно да потеглят през деня, когато картечен откос само на петнайсетина метра пред тях накарал шофьора да набие спирачките.

Абдулла с всички сили дръпнал скоростния лост на задна и като дал газ така, че двамата му спътници се залепили за облегалката, отпратил в посока, обратна на червената диря от трасиращ снаряд, просветваща в сгъстяващия се мрак. Ала сега зад тях избухнала стрелба и шофьорът отново стъпил върху спирачките.

— Хайде! — наредил той, като издърпал Кайс и Мортенсън, бутнал ги в калната канавка край пътя и ги притиснал към мократа пръст. После издигнал обезобразените си ръце и отправил гореща молитва към Аллах да ги опази.

„Бяхме се натъкнали право на престрелка между конкуриращи се шайки контрабандисти на опиум, обяснява Мортенсън. По това време на годината тръгват керваните с мулета, които превозват реколтата, и винаги избухват схватки за контрол над стоката. Стреляха се току над главите ни с калашници — те издават много отчетлив накъсан звук, който не може да се сбърка. В червеното сияние от трасиращите куршуми видях, че Кайс се е паникьосал. Но, виж, Абдулла бе изпълнен с гняв. Той си е истински пущун. Негодуваше и се самообвиняваше, че е поставил мен, своя гост, в опасност.“

Мортенсън лежал по очи в студената кал и се опитвал да измисли как да се измъкнат от кръстосания огън, но нищо не можело да се направи. Дошли подкрепления и стрелбата станала още по-ожесточена, направо цепела въздуха. „Спрях да мисля за бягство и си спомних за децата си, разказва Мортенсън. Мъчех се да си представя как Тара ще им обясни, че ме няма. Чудех се дали ще разберат това, за което съм се борил, и дали ще приемат, че не съм искал да ги изоставя, а само да помогна на други деца. Реших, че тя ще намери начин да им каже всичко това, и ми стана много по-добре.“

Приближаващи се фарове осветили прикритието на воюващите отряди от двете страни на шосето. Контрабандистите залегнали и временно прекратили стрелбата. Скоро по пътя се задал товарен автомобил, движещ се в посока Талокан. Абдулла изскочил от канавката и замахал на шофьора. Оказал се раздрънкан, килнат на една страна пикап, който превозвал прясно одрани кози кожи към фабриката за щавене, и още преди да спре, Мортенсън подушил вонята на гниеща плът.

Абдулла изтичал към автомобила под откъслечните изстрели, които враждуващите групировки продължавали да си разменят, и се провикнал към Кайс да превежда. С тънък треперещ глас момчето помолило шофьора да качи чужденеца. През това време пущунът извикал на Мортенсън да се приближи и бясно замахал към каросерията. Грег хукнал приведен на зигзаг — както го били обучили в армията — за да затрудни стрелците, и скочил в камиона. Абдулла хвърлил няколко мокри кози кожи и ги натиснал отгоре му.

— Ами ти и момчето?

— Аллах ще ни пази — казал шофьорът. — Тези шетани се стрелят помежду си, не нас. Ние чакаме, после върнем джипа в Кабул.

Мортенсън се надявал приятелят му да е прав. Абдулла ударил по вратата на каросерията с изкривената си като птичи нокти ръка и автомобилът потеглил с друсане.

Грег покрил носа си с ръка и се взрял в пътя, който се търкулнал назад, щом таратайката дала газ. Щом се отдалечили на около половин километър, стрелбата се възобновила. От време на време дирите на трасиращите куршуми чертаели параболи във въздуха. Ала на Мортенсън, който щял да остане в неведение относно съдбата на своите приятели чак до завръщането си в Кабул на следващата седмица, цветните следи изглеждали като въпросителни в небето.

Пикапът преминал през Талокан, без да спре, и продължил към Файзабад, така че Мортенсън за пореден път останал без вечеря. Вонята в подрусващата се каросерия съвсем не предразполагала към мисълта за храна, но през нощта животинските му инстинкти най-накрая надделели. Помислил си за фъстъците, но само миг по-късно се сетил, че е оставил багажа си в джипа. Седнал и нервно заопипвал джобовете на жилетката си, докато усетил очертанията на паспорта и дебелата пачка долари. После с неприятна изненада си спомнил, че визитката на краля била в забравения сак. Нищо не може да се направи, въздъхнал Мортенсън. Щяло да се наложи да се представи пред командан Хан без препоръки. Покрил устата и носа си с карирания шал и се загледал в звездното небе.

„Бях сам, целият в кал и козя кръв. Бях загубил багажа си, не говорех местния език, не бях ял от няколко дни, но се чувствах изненадващо добре, разказва той. Чувствах се както преди няколко години, когато пътувах през долината на Инд на покрива на «Бедфорд»-а със строителните материали за училището в Корфе, в пълно неведение какво ме очаква. Планът ми за следващите няколко дни бе доста смътен. Нямах представа дали ще се справя. Но, честно казано, чувството съвсем не бе неприятно.“

Търговците на кожи оставили Мортенсън пред евтин хотел във Файзабад. В разгара на сезона на опиумния трафик всички стаи били пълни и съненият чокидар му предложил одеяло и легло в коридора редом до още трийсет спящи мъже. Нямало течаща вода, а той отчаяно искал да отмие от себе си смрадта от козите кожи, затова излязъл навън, отворил крана на цистерната, паркирана до хотела, и започнал да се полива с ледената вода.

„Не си направих труда да се изсуша, спомня си Мортенсън. Увих се в одеялото и легнах. Това бе най-отвратителното място, което човек може да си представи. Бях заобиколен от пропаднали контрабандисти на опиум и безработни муджахидини, които се оригваха гръмко. Но след всичко преживяно спах така сладко, все едно бях в петзвезден хотел.“

Още преди четири сутринта чокидарят вдигнал хората за закуска, тъй като по време на Рамадана приемането на храна след утринната молитва било забранено. Мортенсън, който не бил хапвал нищо от толкова отдавна, че нямал желание за храна, все пак се присъединил към останалите и изгълтал гигантска порция леща с къри и четири плоски чапати.

В мразовития час преди зазоряване околностите на Файзабад му напомняли за Балтистан. Денят загатвал за себе си над билото на великия Памир, който се издигал от север. Отново бил сред познати планини и почти можел да се заблуди, че се е завърнал във втория си дом. Но тук приликите свършвали. Жените се движели свободно по улиците, макар повечето да били плътно увити в бели бурки. Близостта на бившите съветски републики също се чувствала отчетливо — банди тежковъоръжени чеченци, говорещи с екзотична за ухото му славянска интонация, крачели делово към джамиите за утринната молитва.

Поради оскъдните природни ресурси търговията с опиум формирала огромен дял от икономиката на Файзабад. От полята из Бадакшан се събирали тонове от суровата смола, която се преработвала в хероин във фабриките около главния град на провинцията. Наркотикът се пренасял през Централна Азия до Чечня и още по-далеч, до Москва. Въпреки всички безчинства на талибаните, трябва да се признае, че по време на техния режим производството на опиум било почти изкоренено. След падането им от власт отглеждането на опиумен мак, особено из Северен Афганистан, се възобновило и отново процъфтявало.

Според проучване на „Хюман Райтс Уоч“, ако по време на тяхното управление реколтата е била в незначителни количества, то към края на 2003 година тя е отбелязала скок до почти четири хиляди тона, а страната е произвеждала две трети от суровината за хероин в целия свят. Печалбите от опиума, които се изливат обратно към местните военачалници, както са известни на Запад, или командани, както ги наричат тук, им позволяват да набират и въоръжават страховити милиции, които, колкото по̀ на север от Кабул се отива, толкова повече изместват функциите на слабото правителство на Хамид Карзай.

В максимално отдалечената от столицата провинция Бадакшан абсолютната власт била съсредоточена в ръцете на командан Садар Хан. Мортенсън бил слушал за него от години. Хората му говорели за него със същия възторг, с какъвто споменавали и неговия събрат и мъченик от борбата срещу съветските и талибанските войски, Ахмад Шах Масуд. Подобно на всички командани Хан налагал такси на трафикантите на опиум срещу правото керваните им да преминават през неговите земи, но за разлика от мнозина използвал печалбите, за да повиши благоденствието на своя народ. Подпомогнал бившите си войници, оттеглили се от служба — построил пазар, където можели да отворят дюкяни, и им отпуснал малки заеми, за да започнат собствена търговия — като по този начин улеснил прехода от живота на муджахидини към този на мирни граждани. Хан бил обожаван от своите хора толкова, колкото се страхували от него съперниците му заради тежките наказания, които отсъждал.

Сарфраз, бившият пакистански командос от Зудхан, който пръв бил научил новината за атаките над кулите близнаци и заедно с Фейсал поел охраната на гостите, се бил срещал с командана при пътуванията си из Ваханския коридор по свои контрабандни дела.

— Дали е добър човек? Да, добър е. Но и опасен — казал той за Хан. — Ако врагът му не се предаде и не мине на негова страна, той го завързва между два джипа и го разчеква. По този начин се е превърнал в нещо като президент на Бадакшан.

Следобед Мортенсън обменил малко пари, наел джип от благочестиви баща и син, които се съгласили да предприемат двучасовото пътуване до щаба на Хан в Бахарак, при условие че потеглят веднага, за да пристигнат там навреме за вечерната молитва.

— Готов съм — казал Грег.

— Ами багажите ви? — попитало момчето, което знаело няколко английски думи.

Клиентът вдигнал рамене и се качил в джипа.

„Разстоянието до Бахарак беше не повече от 100 километра, но ни отне три часа, спомня си Мортенсън. Природата ми напомняше за теснината на Инд, пътят пълзеше по издатини, надвиснали над реката, която пък се виеше през скалист каньон. За щастие автомобилът ни бе високопроходим. Семейните големи коли, които са популярни в Америка, са подходящи за пазаруване или да закараш децата на тренировка по футбол, но за терен като този си трябва истински руски джип.“

Двадесет минути преди Бахарак речната клисура се разширявала до открита местност, покрита с тучни терасирани поля, заключени между вълнообразни хълмове. Склоновете били осеяни от групички земеделци, които садели опиумен мак. „Като се изключи видът на културата, човек би могъл да си помисли, че се движи по долината на Шигар на път за Корфе, разказва Мортенсън. Осъзнах колко сме близо всъщност до Пакистан и макар никога да не бях идвал по тези места, чувството бе все едно се завръщам у дома, все едно отново се връщах при собствения си народ.“

Бахарак допълнително засилил това впечатление. Този град, опасан от снежните върхове на Хиндукуш, е вратата към Вахан, чиято тясна долина започва само на няколко километра на изток. Сърцето му се стоплило при мисълта, че негови много скъпи хора, селяните от Зудхан, са съвсем наблизо.

Шофьорът и синът му спрели край градския пазар и разпитали за дома на Садар Хан. Мортенсън забелязал, че и тук, както в Балтистан, местните — в огромната си част земеделци, отглеждащи опиумен мак, а не трафиканти — едва успявали да задоволяват насъщните си потребности. Храната по сергиите била проста и оскъдна, а дребничките магаренца, които разнасяли стоката из пазара, изглеждали недохранени и болнави. От книгите знаел, че по време на талибанския режим Бадакшан е бил практически отрязан от света, но не си бил давал сметка в каква нищета живеели обитателите му.

През средата на пазарището, където единственото улично движение било с животинска тяга, към тях се задал бял очукан руски джип. Мортенсън му махнал да спре, защото решил, че човек, който може да си позволи такова возило, със сигурност знае къде е домът на Садар Хан.

Автомобилът бил натъпкан със страховити на вид муджахидини, но шофьорът, мъж на средна възраст с пронизващ поглед и акуратно подрязана черна брада, слязъл и поздравил чужденеца.

— Търся Садар Хан — казал Мортенсън на дари, на който след многократни молби Кайс го бил научил някои основни неща.

— Тук е — отвърнал мъжът на английски.

— Къде?

— Ето го. Аз съм. Аз съм командан Хан.

 

 

Вместо да седне на предложения му стол, Мортенсън нервно крачел по покрива на имението на Садар Хан, разположено под покафенелите хълмове на Бахарак, в очакване команданът да се завърне от петъчната молитва. Водачът на Бадакшан живеел просто, но символите на властта се виждали навсякъде. Стърчащата във въздуха като прът без знаме антена на мощен радиопредавател свидетелствала за слабостта му към съвременните технологии. Няколко малки сателитни чинии сочели към небето на юг. А по покривите на околните сгради се забелязвали стрелци, които го наблюдавали през мерниците на снайперите си.

На югоизток се издигали снежните върхове на неговия скъп Пакистан и той си представил как Фейсал Бейг стои на пост под ледените колоси. Това му вдъхнало твърдост въпреки насочените към него оръжия. От позицията, където се намирал телохранителят, Грег запускал мислена линия — от училище на училище, от село на село, по протежението на долината Хунза до Гилгит, а оттам през клисурата на Инд чак до Скарду. Линията свързвала хората и местата, които познавал и обичал, с този уединен покрив и му вдъхвала кураж, че съвсем не е сам.

Точно преди залез-слънце от простата, прилична на бункер, джамия, създаваща впечатление по-скоро за военна казарма, отколкото за молитвен дом, се изсипали стотици мъже. Хан напуснал постройката последен, като оживено разговарял със селския молла. Навел се и прегърнал стария духовник, след което се упътил за срещата с чужденеца.

„Садар Хан дойде на покрива без телохранители, придружаван само от един от младите си помощници като преводач. Зная, че стрелците, които ме държаха на мушка, щяха да ме свалят с един куршум дори само да не им харесаше как гледам предводителя им, но жестът му ми допадна, разказва Мортенсън. Както и при срещата ни на пазара, действаше смело и без заобикалки.“

— Съжалявам, че не мога да ви предложа чай — казал Хан с помощта на преводача, който говорел английски великолепно. — Но само след няколко минути — добавил той, като посочил към слънцето, което потъвало зад канарите на запад — ще получите всичко каквото пожелаете.

— Всичко е наред — отвърнал Мортенсън. — Идвам от много далеч, за да разговарям с вас. За мен е чест да съм тук.

— И какъв въпрос води един американец чак от Кабул? — попитал Хан, като поправил кафявата си вълнена роба, извезана с алени шевове, които замествали нашивките.

Гостът започнал да разказва историята на своето идване в Бадакшан още от молбата на киргизките конници, които се спуснали сред облаци от прах откъм Иршад, чак до престрелката, в която попаднал предишната вечер, и бягството под козите кожи. За негово удивление страховитият предводител на бадакшанските муджахидини възкликнал от радост и го прегърнал.

— Да! Да! Значи вие сте доктор Грег! Моят командан Абдул Рашид ми разказа за вас. Това е невероятно — казал Хан, крачейки възбудено наоколо — а аз дори не съм се подготвил да ви гостя или да ви приветствам заедно със старейшините от името на селото. Простете ми.

Мортенсън се ухилил. В този миг, ако не мръсотията и козята смрад, то поне напрежението от ужасяващото пътуване изчезнало. Хан извадил от джоба на скритата под робата жилетка последен модел сателитен телефон и се разпоредил да бъде приготвена гощавка. След това двамата закрачили по покрива, обсъждайки подходящи места за започване на строежи.

Хан имал енциклопедични познания за Ваханския коридор, където Мортенсън най-много искал да започне работа, и веднага набелязал пет села, на които можело незабавно да се окаже помощ. След това обяснил ситуацията с девическите училища, която се оказала много по-сериозна, отколкото гостът си представял. Само във Файзабад, заявил Хан, имало пет хиляди момичета между 13 и 19 години, които провеждали часове на полето край мъжката гимназия. Положението било подобно из цял Бадакшан, добавил той, и изложил огромен списък с нуждите на децата в региона, за задоволяването на които на Мортенсън нямало да му стигнат и десетилетия труд.

Докато слънцето преваляло зад планинските била на запад, Хан положил дланта си на гърба на американеца и посочил напред с другата.

— Бихме се редом до американците срещу руснаците. Въпреки всички обещания, които ни дадоха, щом проляхме кръвта си по бойните полета, те си тръгнаха оттук. Погледнете натам, погледнете тези хълмове — посочил Хан към канарите, подобни на разпръснати надгробни камъни на погинала армия, които осейвали склоновете, изкачващи се от улиците на Бахарак към червенеещия залез. — Напоени са с прекалено много кръв — добавил той мрачно. — Всеки камък, всяка канара, която виждате, е един от моите муджахидини, шахиди, мъченици, които дадоха живота си в борбата срещу руснаците и талибаните. Наш дълг е да покажем, че тяхната саможертва е имала смисъл — заключил той, като обърнал лице към събеседника си. — Трябва да превърнем тези камъни в училища.

Мортенсън винаги бил приемал със скептицизъм идеята, че животът на човек преминава пред очите му миг преди да умре. Не било възможно, не и за толкова кратко време. Ала през секундата, през която вдигнал поглед и се взрял в тъмните очи на Садар Хан, замислен над обета, който команданът го молел да поеме, пред него се разстлал целият му бъдещ живот.

Покривът, заобиколен от суровите каменисти хълмове, бил кръстопът и той трябвало да избере накъде да поеме. Пътят, който този човек и скалите наоколо вещаели, чертаел диря, по-ярка от онази, която оставил продължилият десетилетие обход, започнат в един далечен ден в Корфе.

Напред го очаквали нови езици, които да научи, нови обичаи, с които да се сблъска и да овладее. Месеци отсъствие от дома, пръснати като неизследвани територии по ярката, озарена от слънцето шир, която се изправяла пред него, подобно на девствена снежна пустош, и невъобразими опасности, които щели да тегнат над главата му като буреносни облаци. Този негов възможен живот се извисявал напред с онази яснота, с която като дете виждал върха на Килиманджаро, с ослепителната отчетливост, с която несравнимата пирамида на K2 все още изпъквала в сънищата му.

Мортенсън сложил ръце на раменете на Садар Хан, както сторил десет години по-рано сред други планини, изправен редом до друг водач, своя учител хаджи Али. Сляп за стрелците, които продължавали да го наблюдават през мерниците на снайперите, и за надгробните паметници, нажежени като жарава от последните лъчи на слънцето, той се взрял в своята вътрешна планина, която в този миг дал обет да покори.