Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (12)

Единадесета глава
Шест дни

Една свещ в сърцето ти готова е да загори.

Да се запълни — една бездна в душата ти.

Усещаш го, нали?

Руми^[1]

По редицата монитори в сестринската стая на отделението по изгаряния в болница „Алта бейтс“ просветвали съзвездия от червени и зелени лампички. Въпреки че било четири часът сутринта и Мортенсън, след безуспешна борба да се настани удобно, дремел изсулен във възтесния пластмасов стол, той изпитвал чувство, което му липсвало още от мига, когато пуснал бутилката ликьор в кошчето за боклук на мотелската стая — щастие.

По-рано същата вечер нанесъл антибиотичен мехлем върху ръцете на дванайсетгодишно момченце, чийто пастрок притиснал дланите му върху нагорещен котлон, след което сменил превръзките на детето. Поне физически то се възстановявало добре. С изключение на това нощта била спокойна. Не е нужно да пропътувам половината свят, за да бъда полезен, помислил си Мортенсън. И тук бил в помощ. Ала всяка смяна, всеки долар, който се трупал в банковата му сметка, го доближавали до деня, в който можел да възобнови строежа на училището.

Полупразното отделение предлагало убежище от цигарения дим и алкохолните изпарения в дома на Витолд Дуджински, където се бил върнал да живее. Боровинковочервената сестринска униформа била почти като пижама, а приглушеното осветление подканяло към дрямка. Само да не го ръбел неудобният стол.

След края на смяната Мортенсън се запътил към квартирата си с омекнали крака. Докато посръбвал от гъстото кафе и отхапвал от сладкиша с глазура, купени мимоходом от камбоджанската закусвалня, иззад билото на Бъркли Хилз мастиленочерното небе започнало да просинява. Пред дома на Дуджински, зад пикапа на собственика, бил паркиран черен „Сааб“. На отпуснатата назад седалка на шофьора седяла д-р Марина Вилард. Изпод водопада от тъмни коси се очертавали само устните й. Мортенсън облизал пръстите си от полепналата захар и отворил вратата на автомобила.

Марина се изправила, протегнала се и обгърнала тялото си с ръце.

— Не си вдигаше телефона — казала тя.

— Бях на работа.

— Оставих ти куп съобщения — продължила тя. — Направо ги изтрий.

— Какво търсиш тук? — попитал я Мортенсън.

— Не се ли радваш да ме видиш?

Наум си помислил, че не.

— Разбира се — казал гласно. — Как си?

— Честно казано, не особено добре — казала тя, като смъкнала сенника, огледала лицето си и си сложила червило.

— Какво стана с Марио?

— Той беше грешка — отвърнала Марина.

Мортенсън се почудил къде да дене ръцете си. Оставил чашката от кафе на покрива на колата и ги изопнал схванато покрай тялото си.

— Липсваш ми — казала тя. Дръпнала лоста за облегалката към себе си и подглавникът я ударил по тила. — Ох! Аз липсвам ли ти?

Мортенсън почувствал в тялото си прилив на нещо далеч по-мощно от кофеина. Да се появи ей така след толкова време! След всички безсънни нощи, през които се мятал до пълна изнемога в спалния чувал на прашасалия под и се опитвал да пропъди от мислите си както нея, така и усещането, че е загубил семейното щастие, което тя и децата й му давали.

— Вратата е затворена — отговорил той, като затворил вратата откъм шофьора под носа й и се заизкачвал към апартамента, вонящ на задимено и разлята водка, където заспал като заклан.

 

 

Сега, когато мостът при Корфе вече свързвал двата бряга на Бралду, а строителните материали, за които успял да откопчи от Чангази собственоръчно разписан опис, скоро щели да изпълнят предназначението си; когато не се измъчвал от чувството, че се крие от отговорностите си в дома на Дуджински, а напълно осъзнато икономисва средства, докато настъпи подходящото време да довърши започнатото в Пакистан, Мортенсън се радвал на възможността да поприказва с всеки, който бил свързан по някакъв начин с Каракорум.

Позвънил на Джийн Хоърни, който от своя страна му изпратил самолетен билет до Сиатъл с молба да занесе и снимки на моста. Така Мортенсън най-после се срещнал с човека, чийто глас толкова го плашел по телефона, в просторния му апартамент, откъдето се откривала великолепна гледка към езерото Вашингтон и Каскадите^[2] зад него. Ученият бил слаб, с увиснали мустаци и тъмни очи, които измервали госта през прекалено големите очила. Дори на седемдесетгодишна възраст физикът притежавал жилавостта и енергичността на дългогодишен алпинист. „В началото се плашех от Джийн, разказва Мортенсън. Той имаше репутацията на голям гадняр, но се държа изключително добронамерено.“

Грег разтоварил сака си и не след дълго двамата седели приведени над масичка за кафе, вглъбени в снимки, скици и географски карти, които преливали от плота върху тъмнокремавия килим. Хоърни, който на два пъти бил правил трекове до базови лагери на K2, с радост разговарял с госта си за множеството селца като Корфе, които не били обозначени на картите, и с голямо задоволство отбелязал с черен маркер върху една от тях новоизградения мост над Бралду.

„Джийн се отзова моментално, когато чу за Грег, разказва вдовицата на Хоърни, Дженифър Уилсън, която впоследствие става член на съвета на директорите на Централноазиатския институт. Съпругът ми веднага оцени колко шантав и непрактичен е той. Харесваше му, че действа сам. Беше предприемач и уважаваше хората, които се борят, за да осъществят някаква трудна цел. Когато прочете за Грег в бюлетина, ми каза следното: «Американците са загрижени за будистите, не за мюсюлманите. Това момче няма да намери подкрепа отникъде. Ще му помогна».“

„Джийн е постигнал много в живота си, продължава Уилсън. Ала предизвикателството, което представляваше идеята за построяване на училище в Корфе, го вълнуваше не по-малко от научната му работа. Той наистина се чувстваше някак свързан с онази част на света. След като Грег си тръгна, ми каза: «Мисля, че шансовете на това момче да се справи са петдесет на петдесет. Ако успее, браво на него».“

Когато се върнал обратно в Района на залива, Мортенсън се обадил на Джордж Маккаун и двамата се впуснали в спомени за обрата на съдбата, който ги срещнал на пътеката по горното течение на Бралду, на другия край на света. Магнатът поканил Грег на прием на Американската хималайска асоциация в началото на септември, на която сър Едмънд Хилъри щял да изнесе реч. Мортенсън потвърдил, че ще се видят там.

На 13 септември 1995 година, облечен в кафяво вълнено спортно сако, принадлежало някога на баща му, панталон в цвят каки и овехтели кожени мокасини, обути на бос крак, Мортенсън пристигнал в хотел „Феърмонт“. Кацнал на върха на Ноб Хил^[3], луксозният „Феърмонт“ се издига на мястото, където се пресичат всички трамвайни линии в Сан Франциско. А в онази знаменателна вечер там щял да се завърже възелът на няколко важни нишки в неговия живот.

Именно в този хотел през 1945 г. дипломати от четирийсет държави създали устава на Организацията на обединените нации. Множеството, събрало се във великолепната Венецианска зала на ежегодната благотворителна вечеря на Американската хималайска организация петдесет години по-късно, съвсем не отстъпвало по своето културно разнообразие на онази първа среща. Изискано облечени капиталисти и управители на фондове се тълпели на бара, редом до алпинисти, които пристъпвали неловко, изтипосани в непривични за тях официални костюми. Докарани в черни кадифени рокли светски дами се кикотели на шегите на тибетски монаси, облечени в раса с цвят на канела.

Мортенсън се привел, за да получи от посрещачите своето ката — молитвено шалче от бяла коприна. Изправил се, поглаждайки плата, и се потопил сред морето от оживени човешки гласове, като се мъчел да се ориентира. Хората в залата представлявали част от затворено общество, в каквото Мортенсън никога досега не бил попадал, и за момент се почувствал като аутсайдер. Ала в следния миг забелязал Джордж Маккаун, който му махал от бара, свел ухо към по-дребен мъж до себе си, в когото Мортенсън разпознал Джийн Хоърни. Отишъл при тях и ги прегърнал.

— Тъкмо разправях на Джордж, че трябва да те спонсорира — рекъл Хоърни.

— Средствата, които имам, би трябвало да ми стигнат, ако не се разпускам — отвърнал Грег.

— Нямам предвид за училището — продължил Хоърни — а за теб. С какво ще живееш, докато приключиш строежа?

— Какво ще кажеш за двайсет хиляди долара? — попитал Маккаун.

Мортенсън не знаел какво да каже. Почувствал как лицето му почервенява от притока на кръв.

— Това „да“ ли значи? — казал магнатът.

— Донеси му коктейл — рекъл Хоърни ухилен. — Мисля, че ще припадне.

 

 

По време на вечерята някакъв издокаран фотожурналист на масата на Мортенсън толкова се ужасил от голите глезени, които демонстрирал на официалния прием, че лично му купил чифт чорапи от магазина за подаръци. С изключение на този инцидент Грег не си спомня почти нищо от вечерята, освен че се хранел като в полусън, удивлявайки се как финансовите му проблеми се разрешили с един замах.

Ала речта на един от личните му герои била незабравимо преживяване. Когато сър Едмънд Хилъри се изкачил с мъка на сцената, приличал повече на пчелар, какъвто бил едно време, отколкото на знаменитост, посветена в рицарски сан от кралицата на Великобритания. „Ед от пущинака“, както често сам се наричал, имал рунтави вежди, рошава развяваща се коса и окаяни зъби. Седемдесет и пет годишният алпинист и най-прочут жител на Нова Зеландия бил пуснал леко коремче и вече не приличал на човек, за когото покоряването на осемхилядник е като разходка в парка. Но за множеството възторжени почитатели на Хималаите мъжът на сцената бил жива легенда.

Хилъри започнал речта си с диапозитиви на експедицията, покорила за първи път Еверест през 1953 г. На снимките с недействително ярки цветове, характерни за ранните фотографски филми, бил запечатан вечномладият образ на алпиниста — загорял и примижал срещу слънцето. Хилъри направил реверанс към някогашните си конкуренти, като изтъкнал, че много други екипи са имали шансове да победят него и партньора му Тензинг Норгей в надпреварата за Еверест. „Аз бях възторжен планинар със скромни възможности, който беше готов да се бъхти здраво и притежаваше необходимото въображение и решителност, заявил той пред притихналото множество. Бях просто едно обикновено момче. Медиите ме превърнаха в герой. Ала през годините се научих, че стига да не се вземеш много насериозно, глупостите, които се говорят за теб, не могат да ти навредят особено.“

След задължителната част от програмата — снимки от покоряването на Еверест — Хилъри се спрял на фотографии, правени през 60-те и 70-те години, на които едри мъжаги от Запада се трудели рамо до рамо с дребнички шерпи на строежите на училища и клиники из Непал. На един кадър, заснет по време на първия му хуманитарен проект — тристайно училище, завършено през 1961 г. — се виждало как голият до кръста Хилъри с чук в ръка се разхожда с котешка грация по една покривна греда. През четирите десетилетия, след като покорил Покрива на света, вместо да лежи на стари лаври, заедно с по-малкия си брат Рекс алпинистът построил двайсет и седем училища, дванайсет клиники и две летища, които да улеснят доставката на провизии в района на ледника Хумбу.

Речта на Хилъри вдъхновила Мортенсън толкова силно, че направо не можел да си намери място от вълнение. Извинил се на сътрапезниците си и се оттеглил в дъното на залата, където възбудено закръстосвал напред-назад, разкъсван между жаждата да попие всяка дума на оратора и желанието да се метне на първия самолет за Пакистан и моментално да се залови за работа.

„Не зная дали искам хората да ме запомнят с нещо, чул той гласа на Хилъри. Покоряването на Еверест ми даде огромно удовлетворение, но най-значимото ми дело са училищата и клиниките. Построяването им ми донесе много по-голямо задоволство от някакъв си отпечатък от стъпка, оставен на един връх.“

Някой го потупал по рамото и той се обърнал. Насреща му се усмихвала хубава жена в черна рокля. Имала къса червена коса и му изглеждала някак позната, но не могъл да се сети откъде.

„Знаех кой е Грег, разказва Тара Бишъп. Бях чувала за начинанието му, а когато го видях, си помислих, че има страхотна усмивка, и се промъкнах до него.“ Повели един от онези непринудени разговори, които преливат от тема в тема и никога не се изчерпват, разговор, който продължава и до ден-днешен.

Двамата приближили глави и си зашепнали, така че да не пречат на съседите си, които продължавали да слушат речта. „Грег се кълне, че буквално съм положила глава на рамото му, разказва Тара. Не си спомням такова нещо, но не е изключено. Бях силно привлечена от него. Спомням си, че не откъсвах очи от ръцете му, мислех си колко големи и силни са те и исках да ги докосна.“

Бащата на Тара, Бари Бишъп, фотограф от „Нешънъл джиографик“, изкачил Еверест на 22 май 1963 г. заедно с първата успешна американска експедиция. Избрал маршрута си по хребета на върха, след като проучил фотографии, осигурени от приятеля му сър Едмънд Хилъри. Ето какво пише той в материала си за списанието: „Какво правим, когато най-сетне се доберем до заветния връх и се строполим? Ридаем. Отърсили се от всичките си задръжки, плачем като бебета. Плачем от радост, че сме покорили най-могъщата планина, но и от облекчение, че е дошъл краят на мъчителното катерене“.

Облекчението му било прибързано. При слизането от върха той се подхлъзнал на една издатина и замалко не полетял в пропастта. Кислородът му се изчерпал, пропаднал в една цепнатина и за капак получил толкова тежки измръзвания, че се наложило да бъде отнесен до Намче базар, откъдето бил евакуиран до болница в Катманду. Изгубил връхчетата на кутретата на ръцете си и всички пръсти на краката, но нито капка от уважението, което хранел към Хилъри и другите пионери, стъпили на Еверест преди него. „В тихата болнична стая размишлявах върху получените уроци, пише той. Еверест е сурова и негостоприемна необятност. Отправянето на предизвикателство към него е равнозначно на обявяване на война. Щурмът на върха трябва да се планира с вещина и безпощадност, с каквито се подготвя военна операция. И когато битката приключи, планината остава все така непокорена. Няма победители, само оцелели.“

Бари Бишъп оцелял в Хималаите и се завърнал във Вашингтон, където той и съекипниците му били посрещнати като герои от президента Кенеди в розовата градина на Белия дом. През 1968 г. качил жена си Лайла, сина си Брент и Тара на каравана и пътувал от Амстердам до Катманду. През следващите две години, докато завърши проучванията си за доктората, посветен на древните търговски пътища, семейството се установило в Джумла, град в западната част на Непал. Там, при експедициите си в изследване на изчезващата дива природа, им гостувал Джордж Шалър.

По-късно Бари Бишъп успешно върнал семейството си в столицата Вашингтон, където оглавил комитета за изследвания и експедиции на „Нешънъл джиографик“. Тара си спомня как, когато в дома им се отбивал Ед Хилъри, двамата неуморими алпинисти си устройвали лениви вечери, изпълнени със спомени за Еверест и гледане на купчини видеокасети с уестърни, които и двамата обожавали. Доживял да се премести заедно с жена си в Боузман, Монтана, през 1994 година, където в мазето на къщата им изградил една от най-ценните частни библиотеки, свързани с хималаизма.

Нещастието го сполетяло не в планината, а на магистралата за Сан Франциско. Година по-рано, на път за същото това събитие — ежегодната благотворителна вечеря на АХФ — където трябвало да изнесе реч, автомобилът поднесъл със 140 км/ч, преобърнал се четири пъти и се забил в една песъчлива канавка край Покатело, Айдахо. Майката на Тара била закопчала предпазния си колан и се отървала с минимални наранявания, ала баща й не бил сложил своя. Ударът направо го изхвърлил извън колата и той починал от тежки черепни травми.

И ето че сега Тара разказвала за инцидента на напълно непознатия мъж, изправен до нея в тъмната бална зала. Как при сблъсъка по магистралата се разлетели детските й рисунки и списания, които Бари й носел — скъпи спомени, които свидетелите на катастрофата събрали и й върнали. Как двамата с брат й отишли на мястото на злополуката, за да закачат молитвени знаменца по крайпътните храсти и да прелеят с любимия джин на баща си все още непопилата кръв по пясъка. „Най-необяснимото бе, че изобщо не се почувствах странно, че изливам душата си пред Грег. Напротив, това ми се стори най-смисленото нещо, което бях правила през годината от смъртта на татко“, разказва тя.

Когато полилеите във Венецианската зала, където някога Тони Бенет^[4] дебютирал със своята емблематична песен „Оставих сърцето си в Сан Франциско“, светнали, Мортенсън вече чувствал, че неговото сърце го тегли към непознатата. „Тара носеше високи токове, каквито аз по принцип не харесвам, спомня си той. Към края на вечерта краката я боляха и тя се преобу с кубинки. Не зная защо, но това ми направи огромно впечатление. Почувствах се като тийнейджър. Гледах я пред мен, облечена в малката черна рокля и големите военни обувки, и разбрах, че тя е жената за мен.“

Двамата поднесли почитанията си на Хилъри, който изказал съболезнования на Тара за смъртта на баща й. „Невероятно е, твърди Мортенсън, но бях по-развълнуван от запознанството си с нея, отколкото от възможността да разговарям със своя дългогодишен идол.“ След това Грег я представил на Джийн Хоърни и Джордж Маккаун и четиримата се смесили с тълпата, която се изливала към фоайето. „Тара вече знаеше, че нямам кола, и ми предложи да ме закара вкъщи, споделя той. Всъщност вече се бях уговорил с едни приятели, но се престорих, че нямам превоз, и им вързах тенекия, за да бъда с нея.“ Тази вечер бил пристигнал в хотел „Феърмонт“ в обичайното си състояние — безпаричен и самотен, а ето че си тръгвал с обещание за едногодишна заплата и бъдещата си жена под ръка.

Докато сивото „Волво“ на Тара лъкатушело през финансовия център на Сан Франциско, през натовареното движение на магистрала 101 и по „Бей бридж“, Мортенсън споделил с нея историята на своя живот. Разказал й за детството в Моши, за пиперовото дърво, за болницата на баща си и училището на майка си, за смъртта на Криста и Демпси. Високо над черните води на Санфранциския залив, докато се носели към мигащите светлинки на Оукланд Хилз, които ги мамели като непознати съзвездия, Грег градял един нов мост, заплитал нишката на събитията, които щели да свържат живота им.

Паркирали пред Дуджински.

— Бих те поканил — казал Мортенсън — но вътре е ужасна кочина.

Останали в мъркащия седан и разговаряли в продължение на още два часа за Балтистан и препятствията, с които се бил сблъскал при строежа на училището, а също и за брата на Тара, който планирал своя експедиция до Еверест. „Докато седях в купето до Грег, ми хрумна една съвсем съзнателна мисъл, разказва Тара Бишъп. Още не бяхме се докоснали, а аз си помислих: Ще прекарам живота си с този човек. И това чувство бе много светло и красиво.“

— Нещо против да те отвлека? — попитала го тя.

В студиото в Оукланд, където живеела — преустроен гараж в очарователния квартал Рокридж, Тара наляла по чаша вино и впила устни в неговите. Таши, тибетският й териер, се наврял в краката им и бясно залаял непознатия.

— Добре дошъл в живота ми — казала тя, като отдалечила лицето си от неговото и се взряла в очите му.

— Добре дошла в сърцето ми — отвърнал той и я поел в обятията си.

 

 

На следната сутрин, четвъртък, двамата отново прекосили „Бей бридж“ и се отправили към международното летище. Мортенсън имал резервация за полет на британските авиолинии до Пакистан същата неделя. Двамата влюбени обаче успели така да омаят жената от билетната служба с романтичната си история, че тя склонила да промени датата за седмица по-късно, без да удържи дължимата неустойка.

По това време Тара завършвала докторат по психология, след който възнамерявала да гради кариера като клиничен психолог. Била покрила учебните курсове, така че разполагала с времето си. Мортенсън пък вече бил приключил смените си в болницата. Така че двамата опиянени от щастие влюбени имали възможност да прекарат заедно всеки миг от следващите няколко дни. С почти античната кола на Тара отпрашили към Санта круз, където отседнали заедно с роднините му в къща, близо до плажа. „Грег беше изумителен, разказва съпругата му. Споделяше с мен живота и семейството си без капка неловкост. Имала съм доста тегави връзки и с него разбрах какво е да откриеш подходящия човек.“

В неделя, докато двамата пътували обратно към Залива през жълто-кафяви хълмове с била, увенчани от зелени дъбови горички, самолетът, с който Грег първоначално трябвало да лети, отпътувал без него.

— Е, кога ще се оженим? — попитала Тара Бишъп и се обърнала към спътника си, когото познавала едва от четири дни.

— Какво ще кажеш за вторник? — попитал Мортенсън вместо отговор.

И така, на 19 септември, вторник, облечен в спортни панталони в цвят каки, риза от сурова коприна в слонова кост и бродирана тибетска жилетка, Грег изкачил стълбите на градския съвет в Оукланд ръка в ръка с годеницата си. Булката носела ленено сако и минипола на цветя. В знак на уважение към вкуса на мъжа, който скоро щял да стане неин съпруг, се отказала от високите обувки и се появила на церемонията с ниски сандали.

„Мислехме, че трябва да подпишем някакви документи и да получим брачното свидетелство, а празнуването със семействата ни щяхме да оставим за по-нататък, след завръщането на Грег от Пакистан“, разказва Тара. Ала градският съвет осигурявал пълна сватбена церемония. За скромната сума от осемдесет и три долара булката и младоженецът били съпроводени от съдията до една заседателна зала, където застанали под арка от пластмасови цветя, закрепени с телбод. Една от секретарките, мексиканка на средна възраст на име Маргарита, изявила желание да им стане свидетел и плакала неутешимо по време на целия ритуал.

Шест дни след приглушения разговор в затъмнената зала на хотел „Феърмонт“, Грег Мортенсън и Тара Бишъп разменили брачните си клетви. „Когато съдията стигна до в богатство и в бедност двамата с Грег се разсмяхме на глас, разказва тя. Вече знаех къде живее и бях виждала как нарежда възглавниците от дивана върху пода, за да сложи спалния си чувал на меко. През ума ми едновременно минаха две мисли: Омъжвам се за човек, който няма легло и Боже, обичам го.“

След венчавката младоженците телефонирали на неколцина свои приятели и след като ги сащисали с новината за сватбата, ги поканили да отпразнуват събитието в италиански ресторант в Сан Франциско. Един от близките на Грег, Джеймс Бълок, който работел като ватман, настоял да се срещне с двойката на кръговото до крайбрежния път „Ембаркадеро“. В пиковия час той поканил булката и младоженеца да се качат на червено-златния вагон, забил със звънеца и оповестил новината на останалите пътници. Докато трамваят се подрусвал с дрънчене през финансовата част на града, те обсипвали младите с пури, пари и благопожелания.

На последната спирка Бълок затворил вратите и подкарал на романтична обиколка из Сан Франциско, като през целия път не спирал да бие звънеца. Вагончето се издигнало като с магия, превалило Ноб Хил недалеч от хотел „Феърмонт“ и се спуснало по шеметно стръмните улици на север, откъдето се разкрива най-хипнотичната гледка от града. Хванал жена си за ръка, Грег Мортенсън съзерцавал как залязващото слънце целува Пасифика отвъд „Голдън гейт“ и обагря Ангелския остров в онази отсянка на розовото, която оттогава за него се превърнала в символ на щастието. Почувствал необичайно напрежение в мускулите на лицето си и осъзнал, че от шест дни не е спрял да се усмихва.

„Когато хората чуят как се ожених за Тара, винаги се стъписват, разкрива той. Но за мен в сватбата ни след едва шестдневно познанство няма нищо странно. Така са направили и родителите ми и бракът им бе щастлив. Изумителното е, че изобщо я срещнах. Срещнах единствената жена, с която ми е било предопределено да бъда.“

 

 

На следната неделя Мортенсън стегнал багажа си, натикал торбичката със стодоларови банкноти в джоба на якето си и подкарал към летището. Но когато паркирал на рампата, не могъл да излезе от колата. Обърнал се към съпругата си, която се хилела широко, завладяна от същата мисъл.

— Ще попитам — казал Грег — но не зная дали ще ми позволят да го направя отново.

Отложил полета си още два пъти, като всеки път пристигал заедно с багажа, в случай че не отменят резервацията му. Но нямало защо да се тревожи. Историята за тяхната любов била родила романтична легенда, която се разказвала сред служителите от билетната служба на британските авиолинии, и агентите по продажбата многократно нарушавали правилата, за да му дадат възможност да се опознае със съпругата си. „Това бяха две незабравими седмици време само за нас, казва той. Никой не знаеше, че не съм напуснал града. С Тара се бяхме барикадирали в апартамента й и се мъчехме да наваксаме за всички години, през които сме били отделени един от друг.“

„Най-накрая изплувах от опиянението и телефонирах на майка си, споделя Тара. По това време тя се намираше в Непал и тъкмо щеше да заминава на планински трек.“

„Когато успя да се свърже с мен в Катманду, Тара ми каза да седна. Такъв разговор не се забравя, допълва Лайла Бишъп. Дъщеря ми не спря да повтаря «прекрасен» отново и отново, ала в ушите ми отекваха единствено думите «шест дни».“

„Казах й: Мамо, омъжих се за най-прекрасния мъж на света. По гласа й познах, че е шокирана. Усетих, че е скептично настроена, но се насили да се зарадва на щастието ми. Отговори ми: Е, вече си на трийсет и една и си целувала много жабоци. Щом си сигурна, че това е твоят принц, тогава и аз го вярвам.“

Когато сивото волво спряло пред „Бритиш еъруейз“ за четвърти път, Мортенсън целунал за сбогом жената, която вече чувствал така близка, като че ли я познавал цял живот, и помъкнал сака си към билетното гише.

— Този път наистина ли искате да заминете? — подкачила го служителката. — Сигурен ли сте, че постъпвате правилно?

— О, да — отвърнал той и помахал за последен път през стъклената стена към жена си. — По-сигурен от всякога.