Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (14)

Тринадесета глава
Усмивката не бива да е само спомен

Вазирите са най-голямото погранично племе, но са слабо цивилизовани. Представляват раса от грабители и убийци, които са презирани дори от мохамеданските племена, живеещи в съседство. Описвани са като волни по дух, но и опасни по нрав, буйни, но и безгрижни, с чувство за собствено достойнство, но и самомнителни. Мюсюлманите от уседналите райони обикновено ги смятат за пълни варвари.

Из „Енциклопедия Британика“, издание от 1911 г.

От стаята си на втория етаж на порутения хотел, помещаващ се в някогашно имение, или хавели^[1], Мортенсън наблюдавал безкракото момче, което се влачело върху дървена дъска през хаотичното движение на Пешаварския „Хайбер базар“. Изглеждало на не повече от десет години, а зарасналата плът на чуканите подсказвала, че крайниците му най-вероятно са били откъснати от избухнала мина. С огромни усилия то си проправило път покрай клиентите пред количката на старец с тюрбан, който разбърквал казан с кардамонов чай. Главата на детето се намирала на нивото на ауспусите на преминаващите таксита. Недалеч, над зрителното му поле, Мортенсън забелязал как един човек се качва в пикап, натоварен с изкуствени крайници, и запалва двигателя.

Замислил се колко много се нуждае това момче от чифт от краката, натрупани като дърва за огрев в каросерията, и колко малки са шансовете да се сдобие с такива. Вероятно някой местен събрат на Чангази бил плячкосал товара от благотворителните организации. В този момент автомобилът дал на заден ход право към него. Мортенсън не владеел пущунски — най-разпространения език сред местното население — и изкрещял към момчето да се пази на урду, надявайки се то да го разбере. Но нямало защо да се безпокои. С високо развитото си чувство за самосъхранение, благодарение на което оцелявало по улиците на Пешавар, то усетило приближаващата заплаха и се оттеглило рачешката до бордюра.

Пешавар е столицата на пакистанския Див запад. След като училището в Корфе било почти завършено, Мортенсън хванал Големия централен път и пристигнал в пограничния град в новата си роля на директор на Централноазиатския институт.

Или поне така си казвал.

Пешавар е също така и вход към прохода Хайбер, съобщителния канал, по който в момента една историческа армия прехвърляла войниците си в Афганистан. Ученици от мадрасите в града, или ислямските духовни семинарии, разменяли книгите си срещу калашници и патрондаши и през прохода преминавали на територията на съседната държава, за да се присъединят към движението, което застрашавало да помете презряното правителство.

През август на същата 1996 година тази армия, съставена основно от юноши, наричащи себе си талибани, или „ученици на исляма“, предприела изненадващо нападение и смазала Джалалабад — голям афганистански град в близост до Хайбер. Караулите на граничните войски наблюдавали безпомощно, докато хилядите брадати младежи с тюрбани и очертани със сурма очи, въоръжени с автомати и коран, се изсипвали през прохода в пикапи с открита каросерия.

Не по-малобройни тълпи омаломощени бежанци, търсещи спасение от битките, се изливали на изток и препълвали калните лагери в околностите на Пешавар. Според първоначалните си планове Мортенсън трябвало да замине още преди два дни на обиколка в търсене на места, подходящи за неговите училища, но напрежението във въздуха го задържало в града. Чайните жужели от слухове за светкавичните победни походи на талибаните. По-бързи от автоматните откоси, които мъжете непрекъснато изстрелвали напосоки във въздуха в знак на радост, долитали мълви, според които талибанските батальони ту се събирали в покрайнините на столицата Кабул, ту вече я били превзели. Президентът Наджибула, лидер на продажния постсъветски режим, ту бил избягал във Франция, ту бил екзекутиран на футболен стадион.

Сред тази размирна обстановка, с частен чартърен полет в Афганистан долетял седемнадесетият син на заможно семейство от Саудитска Арабия. Пак според слуховете, когато се приземил на летището на запустялата въздушна база край Джалалабад, с дипломатическо куфарче в ръка, натъпкано с непроследими стодоларови банкноти, и свита бойци, закалени, подобно на него самия, в антисъветските кампании из Афганистан, Осама бин Ладен бил в отвратително настроение. Политически натиск от страна на САЩ и Египет довел до експулсирането му от охолното му имение в Судан. Принуден да бяга и лишен от статута си на поданик на Саудитска Арабия, той избрал да потърси убежище именно в Афганистан. Хаосът, който царял там, го устройвал идеално, за разлика от липсата на нормални битови удобства. След като се ожалвал пред талибанските си домакини от качеството на квартирата, която му била предоставена, той насочил назряващия си гняв към народа, който според него бил отговорен за неговото изгнаничество, а именно — американците.

През седмицата, в която Грег Мортенсън се задържал в Пешавар, недалеч от укритието на Бин Ладен, терористът издал първия си призив за въоръжена борба срещу страната му. В своята „Декларация за открит джихад срещу американците, окупиращи земята на двете свещени места“, имайки предвид Саудитска Арабия^[2], на чиято територия по това време били разположени 5000 войници от въоръжените сили на САЩ, той призовавал последователите си да атакуват американците навсякъде, където ги открият, и „да им нанасят възможно най-големи щети“.

Подобно на повечето свои сънародници, Мортенсън все още не бил и чувал за Бин Ладен. Но чувствал, че е заел място на първия ред в театъра на историята и нямал желание да напуска града. Освен това не било лесно да намери подходящ придружител за пътуването си. Когато, преди да замине от Корфе, обсъдил плановете си с хаджи Али, нурмадарят настоял:

— Обещай ми нещо. Не ходи никъде сам. Намери някого, на когото вярваш, най-добре да е управителят на някое село, и изчакай да те покани в дома си на чай. Само така ще бъдеш в безопасност.

Но да открие човек в Пешавар, на когото да се довери, се оказало по-трудно, отколкото си представял. Средище на черноборсаджийството в Пакистан, градът гъмжал от съмнителни типове. Местната икономика се захранвала основно от опиум, оръжия и килими и хората, които срещнал след пристигането си, изглеждали занемарени и пропаднали като евтиния хотел, в който отседнал. Рушащото се имение, където нощувал през последните пет дни, някога било дом на заможен търговец. По онова време стаята на Мортенсън била наблюдателница, от която женското домочадие имало възможност да следи кипящия от оживление пазар през решетката от дялан пясъчник, без да нарушава пурдата^[3], като се изложи на погледите на хората.

Бил много доволен от възможността да наблюдава околността незабелязан. Същата сутрин чокидарят на хотела го предупредил, че не е добре като чужденец да се мярка много-много навън. Било Джума, петък, когато моллите отприщвали своя проповеднически плам в джамиите, претъпкани с лесно палещи се млади мъже. Религиозната жар в комбинация с експлозивните новини, пристигащи от Афганистан, можело да се окажат избухлива смес, която да помете случайния чужденец, имал нещастието да попадне под кръстосания огън.

Откъм вратата се чуло почукване. Щом Мортенсън отворил, покрай него се вмъкнал Бадам Гул, с висяща от устата цигара, вързоп под мишница и димящ чайник върху поднос. С този човек, също гост на хотела, се запознал предишната вечер до радиоапарата във фоайето, докато слушали новините на Би Би Си за ракетния обстрел на Кабул от талибанските бунтовници.

Гул му разказал, че е от Вазиристан и има доходоносна работа — събира редки видове пеперуди от Централна Азия и ги доставя на музеите из Европа. Мортенсън си имал едно наум, че едва ли пренася през граница единствено красивите насекоми, но предпочел да не любопитства повече. Щом разбрал, че американецът желае да посети племенната територия на неговия народ, простираща се южно от Пешавар, Гул предложил услугите си като водач до родното си село, Лада. Хаджи Али не би одобрил такъв гид, но терминът на Тара бил след месец, а гладко избръснатият вазирец притежавал лустрото на порядъчност. Пък и предвид малкото време, с което разполагал, не бил в положение да подбира.

Гул налял чай и едва тогава отворил пакета, увит в страници от вестник, изпъстрени със снимки на брадати момчета, които позирали пред фотографа на път за сражение. Отвътре Мортенсън извадил огромен по размер бял шалвар камиз без яка и със сърмена бродерия на гърдите и елек в убито сив цвят.

— Същите каквито носи вазирът — казал Гул и запалил нова цигара от угарката на предишната. — Взех по-големия на целия пазар. Можеш да платиш сега?

Внимателно преброил рупиите и ги прибрал в джоба си. Разбрали се да потеглят в първи зори. Мортенсън предплатил триминутен разговор и предупредил Тара, че отива за няколко дни на място, където няма да има достъп до телефон. Обещал да се върне у дома навреме за появата на детето им.

Сивата тойота вече чакала пред хотела, когато на зазоряване слязъл по стълбите. Пристъпвал предпазливо от страх дрехите да не се пръснат по шевовете. Плещите му изопвали туниката, а шалварите му стигали едва до средата на прасците. Гул го посрещнал с насърчителна усмивка и с вестта, че спешно се налага да замине по работа в Афганистан. Добрата новина била, че шофьорът, някой си господин Хан, бил родом от селце, недалеч от Лада, и се съгласил да откара американеца. За момент Мортенсън се поколебал, ала в крайна сметка се качил в автомобила и поели на юг.

Дръпнал настрани бялата дантелена завеска, която скривала задната седалка от любопитни очи. Огромният лъкатушещ вал на крепостта Бала Хисар, надвиснала над отдалечаващия се град, горял в пожара на изгрева, подобно на отдавна угаснал вулкан, който се събужда отново.

На сто километра южно от града навлезли във Вазиристан, най-дивата част от Северозападните погранични провинции, размирна племенна територия, която служи като буфер между Пакистан и Афганистан. Вазирите са отделен народ и от известно време владеели мислите на Мортенсън. „Предполагам, че отчасти онова, което ме дърпаше към балтите, бе тяхната онеправданост, разказва той. Правителството грубо експлоатираше ресурсите на страната и талантите на народа им, а в замяна подхвърляше трохи. Дори не им бе дало гласоподавателни права.“

Чувствал, че положението с вазирите е подобно. Когато Джийн Хоърни го назначил за директор на новата организация, Мортенсън се зарекъл да стане отличен специалист в областта, какъвто му се струвало, че несвойственият висок пост — директор на Централноазиатския институт — го задължавал да бъде. През зимата, покрай посещенията при акушерката и ремонтирането и обзавеждането на спалнята на втория етаж, където решили да дойде на бял свят детето им, той изчел всяка книга за Централна Азия, която открил. Скоро започнал да вижда истинската ситуация в този район на света — територии, населени с кланове, произведени в скроени на случаен принцип държавици по волята на европейските сили, и граници, които не се съобразяват с принадлежността на отделните народи към дадена племенна общност.

Най-обаятелни за въображението му от всички етноси били вазирите. Не били предани нито на Пакистан, нито на Афганистан и се обединявали най-вече с пущуните, към които принадлежали. Още от времето на Александър Велики чуждите войски винаги срещали ожесточена съпротива на тяхна територия. Мрачната слава на региона растяла с всяко поражение, нанесено на по-голяма и по-добре въоръжена военна сила от малките отряди на вазирите. След като изгубил стотици свои мъже в битки с техните бойни дружини, Александър наредил на армията си да заобикаля земите на „пустинните дяволи“. Великобритания не се представила по-добре и загубила две войни срещу вазирите и техните многобройни съюзници от пущуните.

През 1893 г., след кърваво поражение, британските сили се оттеглили зад Линията Дуранд, въображаемата граница между Британска Индия и Афганистан. Демаркационната линия, която минавала през сърцето на тези племена, била плод на стремежа на Короната да прилага максимата „Разделяй и владей“. Ала никой никога не е властвал над вазирите. Въпреки че след 1947 г. поне на хартия Вазиристан става част от Пакистан, нищожното влияние на Исламабад върху тукашните кланове се изразява основно в рушвети, давани от правителството на племенните водачи, и подобни на крепости военни гарнизони, чийто контрол се простира, докъдето се вижда от бойниците им.

Мортенсън изпитвал възхищение към тези хора, които давали яростен отпор на Великите сили. Разказите, които бил чувал за балтите, преди да се озове сред тях, били не по-малко неблагоприятни, и сега го глождело любопитство. Дали и отношението към вазирите не се дължи на също такова неразбиране? Помнел слуховете за крайната грубост и негостоприемство на жителите на Каракорум, но сега бил убеден, че нищо не е по-далеч от истината. Тук, по границата, имало и други онеправдани народи, на които можел да бъде от полза.

Преминали шест пропусквателни пункта на местната милиция^[4], преди да навлязат в същинската част на Вазиристан. Мортенсън бил сигурен, че ще го спрат и върнат обратно. На всеки пост, щом караулите дръпвали завеската на седана и започвали да изучават едрия, плувнал в пот другоземец в нелеп възмалък костюм, Хан бъркал в джоба на коженото авиаторско яке, което носел въпреки жегата, и отброявал нужната сума рупии, гарантираща безпрепятствено пътуване на юг.

Първото впечатление на американеца от Вазиристан било възхищение от хората, способни да оцеляват в тази среда. Автомобилът се движел по чакълен коловоз през равна безплодна долина, покрита с черни камъчета. Те поглъщали пустинното слънце и карали въздуха да вибрира от маранята, от което пейзажът изглеждал като от делириум на болник.

Половината от кафявите, мъртви наглед, планини, които се издигали на петнайсет километра западно от пътниците, формално принадлежали на Пакистан. Другата половина — на Афганистан. Британците явно са имали чувство за хумор, щом са прекарали границата през тази трудно защитима пустош, помислил си Мортенсън. Пет години по-късно американските сили щели да разберат колко безполезно е да се опитват да заловят бунтовници, които познават хълмовете като петте си пръста. Сред пазвите им се гушели огромен брой пещери и всяка от тях била известна на контрабандистите, които от поколения сновели през проходите на планината. Според разказите на местните — които твърдят, че са укривали Осама бин Ладен — усилията на американските специални сили да пресекат опитите на терорист номер 1 и съратниците му от „Ал Кайда“ да им се изплъзнат сред лабиринта на Тора Бора^[5] и да се прехвърлят във Вазиристан ударили на камък.

След като преминали през застлания с черни камъчета ръкав, Мортенсън изведнъж си помислил, че е попаднал сред воюващи градове държави от Средновековието. Насреща им се изправяли здраво укрепените британски фортове, понастоящем обитавани от пакистански войници, отбиващи едногодишна служба при сурови условия. По каменистите възвишения от двете страни на пътя се издигали племенните жилища на вазирите. Те се сливали почти напълно с местността и били опасани от шестметрови пръстени зидове, които завършвали с кули за обстрел. Мортенсън най-напред помислил самотните фигури, които се очертавали на върха на тези съоръжения, за плашила. После автомобилът се доближил и пътниците забелязали на едно от тях стрелец, който следял движението им по протежение на долината през мерника на пушката си.

Вазирите спазват пурда не само по отношение на жените от своя етнос, но и като цяло при общуването си с чужденци. Известно е, че поне от 600 година преди новата ера народът им се е затворил за влиянието на света отвъд зидовете, предпочитайки да запази цял Вазиристан чист и прикрит.

Преминали покрай тантурести фабрики за оръжие, в които местните майстори изработвали изкусни копия на най-известните автоматични оръжия, и спрели за обяд в Бану, най-голямото селище във Вазиристан. Трябвало да си пробиват път през оживено движение от магарешки талиги и пикапи. Докато седял в една чайна и чакал шофьора, който отишъл да си купи цигари, Мортенсън решил да последва съвета на хаджи Али. Поизправил стойката си, доколкото му позволявали дрехите, приближил се до една маса, около която седели мъже с вид на старейшини, и се опитал да завърже разговор. Поздравът му на урду бил посрещнат с празни погледи и той си обещал, когато се върне в Боузман, да се посвети на изучаването на пущунски.

Зад високите зидове оттатък покритата с прахоляк улица се издигала построената от саудитски спонсори духовна семинария „Мадраса-и-Арабия“, където две години по-късно щял да постъпи Джон Уокър Линд^[6], известен като „американския талибан“. Там той щял да бъде посветен в радикалния клон на исляма, известен като „вахабизъм“^[7]. Мълвата твърди, че бичуващият слънчев зной на Вазиристан не понесъл на привикналия към свежия калифорнийски климат Линд и той скоро се прехвърлил през планините в Афганистан на по-умерен климат, където продължил обучението си в мадрасата, основана от друг саудитец — Осама бин Ладен.

Пътували през вътрешността на Вазиристан през целия следобед и Мортенсън имал възможността да упражни няколко вежливи поздрава на пущунски, на които го научил шофьорът. „Околността предлагаше най-суровата гледка, която човек може да си представи, но притежаваше и някаква прелестна ведрина, разказва Грег. Навлизахме в самото сърце на племенните територии и се вълнувах от това, че бяхме проникнали толкова далеч.“ Тъкмо когато слънцето потънало зад хоризонта по посока Афганистан, пристигнали в Кот Лангархел — родното място на рода на Хан от поколения наред, малко по̀ на юг от Лада. Селото се състояло от два смесени магазина, изправени като стражи от двете страни на джамия от пясъчник, и имало опърпания вид на пограничните селища по целия свят. Пъстра коза с набита с прахоляк козина си почивала в средата на пътя. Краката й били разкрачени под такъв неестествен ъгъл, че изглеждала като прегазена. Хан подвикнал някакъв поздрав към мъжете в един склад, разположен зад по-големия от магазините, и заръчал на шофьора да прибере колата вътре за през нощта.

Сцената, на която се натъкнал Мортенсън, когато тойотата влязла в склада, веднага го изправила нащрек. Върху сандъци се били отпуснали шестима вазирци, с препасани на кръст през гърдите патрондаши, и пушели хашиш от хука с няколко маркуча. На купчини край стените били подпрени базуки, ръчни противотанкови гранатомети и сандъци с добре смазани нови-новенички автомати „Калашников“. Иззад кашони с прахообразни плодови напитки и хидратиращи кремове стърчали антените на военни полеви радиостанции. Мортенсън осъзнал, че се е натресъл в седалището на голяма и добре организирана контрабандна операция.

Подобно на останалите пущуни, вазирите живеят според правилата на племенното право — пущунвали, чиито опорни стълбове са бадал — кръвната вендета, зан, зар и замин, или семейството, богатството и земята, а също и ненаватей — оказването на гостоприемство и предлагането на убежище на човек, потърсил помощ. Уловката била да си поканен от домакина, а не натрапник. Мортенсън се измъкнал от автомобила, облечен в нелепия си костюм, и се заел с мисията да се превърне в гост, тъй като било прекалено опасно тепърва да търси друго място за подслон за през нощта.

„Използвах всички умения, които бях усвоил в Балтистан, и усърдно започнах да поздравявам всеки от мъжете възможно най-почтително, разказва Мортенсън. С оскъдния си запас от думи, на който Хан ме бе научил по пътя, заразпитвах как са семействата им и дали се радват на добро здраве.“ Мнозина от вазирците се били били рамо до рамо с американските специални части срещу съветските войски, окупирали територията им в Афганистан. Пет години преди бомбардировачите Б–52 да сравнят околните хълмове със земята, някои американци все още били посрещани сърдечно по тези места.

Най-мърлявият измежду бандата контрабандисти, от когото се излъчвала такава миризма, като че порите му произвеждали масло от хашиш, предложил на Мортенсън един от мундщуците на хуката. „Гостът“ отказал възможно най-тактично. „Може би трябваше да си дръпна няколко пъти, за да скрепим дружбата си, но само щях да подсиля параноята, която вече ме бе обзела“, спомня си той.

Хан и най-старшият от шайката, висок човек с розови авиаторски очила и гъсти черни мустаци, кацнали върху горната му устна като прилеп, обсъждали разпалено на пущунски какво да правят пришълеца за през нощта. След като разговорът им приключил, шофьорът всмукал жадно от хуката и се обърнал към Мортенсън.

— Хаджи Мирза моля тебе кани негова къща — рекъл той през пушека, който се процеждал между зъбите му.

Напрежението, което изопвало плещите на американеца изпод обтегнатата туника, се стопило. Сега всичко щяло да е наред. Вече бил гост на вазирите.

В продължение на около половин час се изкачвали по склона покрай зреещи смокини, чието тежко ухание съперничело на парите хашиш, които се излъчвали от дрехите на вазиреца. Групичката напредвала сред тишина, нарушавана единствено от ритмичното подрънкване на прикладите, които се удряли по патрондашите на мъжете. Кървавочервена ивица на хоризонта бележела последните зари на деня, който гаснел над Афганистан. На върха на хълма стигнали пред едно укрепено жилище и хаджи Мирза извикал нещо. Масивните дървени порти в шестметровия пръстен зид били отключени и бавно се разтворили пред новодошлите. Някакъв опулен страж започнал да изучава Мортенсън на светлината на бензиновия фенер. Ако се съди по изражението му, като че ли би предпочел да изпразни калашника в пришълеца. За всеки случай. Хрипливото изсумтяване на хаджи Мирза го накарало да отстъпи от пътя и той пропуснал групичката навътре.

„Само на един ден път с кола от цивилизования свят като че попаднах в Средновековието, споделя Мортенсън. Е, липсваше ров, но усещането, когато прекрачих прага, действително бе, като че съм в други времена.“ Зидовете били масивни, а подобните на пещери помещения били едва осветени от потрепващия пламък на фенерите. На двора се издигала петнайсетметрова оръжейна кула, откъдето снайперистите с лекота можели да отстрелят всеки натрапник.

Гостът и шофьорът му били въведени в стая, отрупана с килими, някъде в централната част на ограждението. Още преди да бъде сервиран традиционният за тези места шин чай — зелен чай с кардамон, водачът на тойотата полегнал на една възглавничка с метнато през глава яке и откъртил невъзмутимо за ужас на Мортенсън, който се тресял от нерви при мисълта за последствията от това неуважение. Хаджи Мирза се оттеглил, за да надзирава приготвянето на храната, и в продължение на два часа гостът бил оставен да сърба чая си сред неловко мълчание в компанията на четирима от хората на домакина.

Махнам до дие обявил хаджи Мирза, „вечеря“. Подмамен от апетитния аромат на агнешко, Хан се измъкнал изпод завивката си. Въпреки погражданения си вид, щом съзрял печеното месо, шофьорът измъкнал от дрехите си кама, подобно на десетината си съселяни край софрата. Слугата на хаджи Мирза сервирал на пода до агнето димящ поднос кабули пилаф — ястие от ориз с моркови, чесън и стафиди, ала очите на всички мъже били вперени в сочните мръвки. Въоръжени с кинжалите си, те щурмували печеното, като късали крехката плът от кокалите и тъпчели в устите си с острото на ножовете. „Мислех, че балтите ядат месото с ищах, разказва Мортенсън за преживяването си, ала ето че сега присъствах на най-първобитния, варварски пир, който някога бях виждал. След десет минути късане и сумтене, от агнето останаха само купчина кости, а сътрапезниците ми се оригваха и бършеха омазнените си бради.“

С пъшкане и охкане вазирите се обтегнали на възглавничките и запалили лули с хашиш. Мортенсън приел вмирисана на агнешко цигара от един от местните и покорно я изпушил докрай, както подобавало на почетен гостенин. Около полунощ клепачите му натежали като олово и един от мъжете му постлал килимче. Не се бил представил толкова зле, мислел си той, докато пред премрежените му за сън очи се мержелеели образите на мъжете с тюрбани. Бил успял да установи контакт с поне един от старейшините на племето, макар и докато последният бил със замъглено от хашиша съзнание. Възнамерявал на следния ден да настоява да бъде представен и на останалите, след което щял да разучи мнението на селото за изграждането на училище.

Крясъците постепенно си проправили път до съзнанието му през дебрите на съня. Точно преди да го изтръгнат от него, Мортенсън се намирал отново в Хане и слушал как Джанджунгпа и Ахмалу се препират дали селото се нуждае от школа за алпинисти, или от училище за местните деца. В следния миг се изправил в постелята си, неспособен да осмисли картината пред себе си. Пред лицето му се полюшвала ярка лампа, от която сенките се кривели неестествено по стените. Зад нея се пулела цевта на калашник, насочена, както съзнанието му малко по малко регистрирало, право към гърдите му.

Зад муцуната на автомата див човек със сплъстена брада и сив тюрбан му крещял на непознат език. Било два сутринта и в ума на Мортенсън, който се мъчел да навърже събитията около себе си, въпиещото желание за сън току вземало връх над мисълта за осмината непознати, които го държали на прицел и го дърпали за ръцете.

Изправили го грубо на крака и го повлекли към портите. Мортенсън затърсил с поглед из смътно осветената стая следи от Хан или мъжете на хаджи Мирза, но бил съвсем сам с въоръжените странници. Корави ръце го сграбчили от двете страни и го повели към освободените врати на ограждението.

Някой завързал очите му с развит тюрбан. „Спомням си, че си мислех: Какво ли ще видя в тази тъмница?“, разказва по-късно той. Сред удвоения мрак похитителите го помъкнали по една пътека, като непрекъснато го побутвали, за да върви по-бързо, и го подпирали, когато се препънел в камънака с ниските си сандали. После вериги от ръце го поели и го натикали в открита каросерия, където бил последван от похитителите си.

„Возихме се около четирийсет и пет минути, разказва Мортенсън. Вече бях напълно буден и треперех, отчасти от пустинния студ, отчасти защото бях ужасно изплашен.“ Притискащите се към тялото му мъже спорели разпалено на пущунски за нещо и похитеният се досетил, че разискват какво да правят с него. Но на кого ли му трябвало да го отвлича? И къде потънали въоръжените хора на хаджи Мирза, щом този лашкар, тази хайка, нахлула, без да произведе дори един изстрел? Мисълта, че това били съучастници на домакина, ударила Мортенсън като с мокър парцал. Телата на похитителите, които се отърквали о него, вонели на пушек и кир. Докато пикапът потъвал все по-дълбоко в нощта, на Мортенсън му се струвало, че всяка минута го отдалечава с километри от жена му.

Автомобилът отбил от главния път и заподскачал нагоре по някакъв коловоз. След известно време шофьорът набил спирачки и пикапът се завъртял рязко. Здрави мишци измъкнали похитения от каросерията. Мортенсън чул подрънкването на ключалка и проскърцването на голяма метална врата. Прихванат от груби длани, които жулели ръцете му, той се запрепъвал редом до нападателите си по ехтящ от стъпките им коридор и се озовал в тъмно помещение. Тежката врата хлопнала и превръзката била свалена от очите му.

Намирал се в оскъдно обзаведена стая с висок таван и размери около три на шест метра. На перваза на малък, закован отвън, прозорец горял бензинов фенер. Като се насилвал да запази присъствие на духа и да измисли някоя шега, само и само да спечели съчувствието на похитителите си, той се обърнал с лице към тях и в този миг тежката врата щракнала зад гърбовете им. През дебелото дърво до него достигнал отчайващият звук на залостено резе.

На пръстения под в далечния край на помещението сред езеро от тъмнина Мортенсън различил одеяло и постелка. Някакъв първичен инстинкт му подсказал, че е по-добре да поспи, отколкото да кръстосва угрижено напред-назад, така че легнал върху тънкото дюшече със стърчащи навън крака, придърпал миришещата на мухъл вълнена завивка върху гърдите си и потънал в продължителен, несмущаван от кошмари сън.

Когато отворил очи, двама от похитителите клечали край постелята му, а през дъските на закования прозорец се процеждала дневна светлина. Чай, казал мъжът, който бил по-близо, и му налял чаша полуизстинал неподсладен зелен чай. Мортенсън си придал въодушевен вид и с усмивка засърбал от пластмасовото канче, като същевременно изучавал нападателите си. Имали суровия обветрен вид на мъже, прекарали живота си на открито и в лишения. Според преценката му били надхвърлили петдесетте, а брадите им били сплъстени и гъсти като вълча козина през зимата. Челото на мъжа, който му поднесъл чай, било пресечено от кървавочервен белег — вероятно рана от шрапнел или куршум, пропуснал целта си на косъм. Решил, че са бивши муджахидини — ветерани от партизанската война на Афганистан срещу Съветския съюз. Ала какво било заниманието им сега и какво възнамерявали да правят с него?

Мортенсън пресушил канчето и показал с жестове, че иска да отиде до тоалетна. Охранителите му преметнали автоматите си през рамо и го извели в някакъв двор. Шестметрови зидове скривали околността, а на оръжейна кула в далечния край на ограждението стоял на пост пазач. Белязаният махнал с цевта на калашника към една барака и Мортенсън влязъл в нужник с клекало. Понечил да затвори отвътре, но другият му придружител ритнал вратата с крак и се намърдал след него, докато първият предпочел да зяпа отвън. „Често съм ползвал такива тоалетни, в които си поливаш вода с кофа, разказва Мортенсън, но не и пред публика. Да трябва да си свършиш работата, да се избършеш, докато те зяпат, е побъркващо.“

След като приключил, пазачите му посочили с автоматите към зандана и го смушкали да върви. Мортенсън седнал с кръстосани крака върху постелката и се опитал да завърже разговор, но онези не проявили ни най-малък интерес към жестовете и ръкомаханията му. Заели пост до вратата и започнали да палят лула след лула с хашиш, като напълно забравили за него.

„Започнах да се потискам, разказва той. Мислех си: Така може да продължи до безкрай. И това ми се струваше по-тежка съдба от алтернативата… просто да се свърши.“ Заради дъските на прозорчето и едва мъждеещата лампа в помещението царял постоянен сумрак. Депресията надделяла над страха и Мортенсън потънал в продължителна дрямка, от която периодично изплувал и отново пропадал в течение на часове.

При едно от поредните си идвания в съзнание забелязал някакъв предмет на пода до килимчето. Оказало се опърпан брой на списание „Тайм“ от ноември 1979 година — седемнадесет години по-рано. Под заглавието на корицата, което гласяло: „Проверка на волята“, се мъдрел колаж с изрисувана в ярки цветове карикатура на навъсения аятолах Хомейни, който се извисявал като зъл дух над снимката на съкрушения Джими Картър.

Мортенсън запрелиствал омекналите от времето страници на списанието, което проследявало първите дни от кризата със заложниците в Иран. Стомахът му се преобърнал при вида на безпомощните му сънародници със завързани очи, изложени на присмеха и презрението на фанатизирани тълпи. Дали този брой бил оставен тук като послание? Или напротив, бил жест на гостоприемство — единственото четиво на английски, което домакините притежавали? Мортенсън хвърлил крадлив поглед към пазачите си, опитвайки се да изтълкува отговора по изражението на лицата им, но те продължавали да разговарят тихичко и да пушат хашиш, привидно безразлични към повереника си.

Нямал друго занимание, така че започнал да разглежда списанието. Накланяйки страниците към светлината, за да вижда по-добре, Мортенсън се задълбочил в специалния репортаж в типичния за „Тайм“ гръмък стил, който описвал неволите на американските заложници в Техеран. За подробности около кризата били интервюирани пет секретарки от посолството и седем чернокожи морски пехотинци, които били освободени малко след завземането на американското представителство. Както ставало ясно от материала, военните били пуснати по време на пресконференция. На снимката били застанали под плакат, който гласял: „Потиснати чернокожи, правителството на САЩ е наш общ враг“.

Сержантът от морската пехота Ладел Мейпълс разказал, че бил заставян от похитителите да записва на магнетофонна лента изявления във възхвала на революцията в Иран. Заплашвал го разстрел, ако си позволи да говори друго.

Кати Джийн Грос, която говорела малко фарси, съобщила, че успяла да завърже бегло познанство с една от надзирателките, и предполага, че може би това е помогнало за освобождаването й.

Заложниците били принуждавани да спят на голата земя със завързани ръце и крака. Освобождавали ги само по време на хранене, до тоалетната, а пушачите — и за да се насладят на поредната цигара. „Някои от нас толкова отчаяно искаха да прекарат още малко време на свобода, че пропушиха“, заявява жена на име Елизабет Монтейн, цитирана от „Тайм“.

Специалният репортаж завършвал със следната злокобна поанта: „Белият дом бе подготвен за потресаващата, но напълно реална перспектива заложниците ни да прекарат Коледа сред бойците на Хомейни в посолството ни в Техеран“. От дистанцията на времето Мортенсън знаел нещо, което журналистите, изготвили материала, не са и подозирали през 1979 година — че преди 444-дневното мъчение да приключи, заложниците щели да пропуснат цели две Коледи в родината си.

Мортенсън оставил списанието. Поне не бил вързан, нито заплашван с разстрел. Засега. Нещата можело да бъдат и по-зле, успокоил се той. Ала самата мисъл за четиристотин четирийсет и четири дни в тази сумрачна стая била страшна. Въпреки че не говорел пущунски, щял да намери начин да последва примера на Кати Джийн Грос, решил той. Щял да скалъпи някакъв план как да се сближи с похитителите си.

След вечерята от дал и пилаф, която неохотно почоплил, Мортенсън дълго будувал, обмисляйки и отхвърляйки стратегия след стратегия. В списанието се споменавало, че иранските похитители подозирали, че някои от заложниците са служители на ЦРУ. Затова ли бил отвлечен? Нима го смятали за агент, изпратен да събира сведения за това относително непознато явление — талибаните? Може би, но с оскъдните си езикови познания нямало как да обясни с какво се занимава, така че отхвърлил метода на убеждението.

Дали пък не го държали заради откуп? Въпреки че отчаяно продължавал да вярва, че вазирите са добронамерени хора, неразбрани от Запада, не можел да си затваря очите пред този мотив. Не разполагал с нужните знания, за да убеди похитителите си колко комично би било, предвид финансовото му състояние, да се надяват да го разменят срещу пари. Дали пък не бил наказан, задето като неверник си позволил да навлезе в територии на фундаменталисти? Докато надзирателите му се наслаждавали на дълбокия наркотичен сън, Мортенсън прехвърлял в ума си тази идея и заключил, че има вероятност това да е причината за отвличането му. Ала благодарение на един шивач в далечния Равалпинди можел и да успее да благоразположи своите похитители и без да говори езика им.

Когато на втората сутрин от пленничеството му пазачите го събудили с чаша чай, планът му бил готов. „Ел Коран?“, казал той, подражавайки на вярващ, който прелиства свето писание. Охранителите веднага го разбрали, тъй като арабският е всеобщият език на мюсюлманското богослужение. Белязаният избъбрил на пущунски нещо, което Мортенсън не разбрал, но решил да го изтълкува като знак, че молбата му е чута.

Едва на третия следобед, откакто бил в килията, се появил един по-възрастен мъж, когото похитеният взел за селския молла, и донесъл прашасал коран в зелена велурена подвързия. За всеки случай пленникът благодарил на урду, но изпод увисналите клепачи на мъжа не трепнало никакво пламъче. Мортенсън отнесъл писанието на килимчето си, извършил ритуалното очистване, изпълнявано, когато богомолецът няма възможност да се измие, след което разгърнал корана с почтителен вид.

Приведен над свещената книга, той се престорил, че чете, като тихо мърморел стихове от сурите, които бил научил под безокия взор на манекена на Манзур Хан. Прошареният молла кимнал като че със задоволство и си тръгнал. Мортенсън се сетил за хаджи Али, който, макар и неграмотен, по същия начин нежно разлиствал страниците на своя коран, и се усмихнал, стоплен от жаравата на този мил спомен.

Започнал да се моли по пет пъти на ден — всеки път, щом чуел езана от близката джамия — по начина, по който го бил учил Манзур Хан, както подобавало в земята на сунитите, и усърдно „четял“ от Корана. Ала ако планът му давал някакви плодове, то това никак не личало от поведението на пазачите. Когато не се преструвал, че рецитира сурите, Мортенсън търсел утеха в списанието.

Решил да избягва репортажите за кризата със заложниците, тъй като след всяко препрочитане започвало да му се вие свят от тревога. Успявал да се изключи от действителността за по трийсет минути, съсредоточен върху раболепния профил на известния от киното кандидат-президент Роналд Рейгън, който тъкмо бил обявил намерението си да участва в надпреварата за поста. „Време е да спрем да се тревожим дали някой ни харесва или не и да си върнем уважението на света“, гласели думите му пред редакторите на сп. „Тайм“. „Така че повече никой диктатор да не посмее да превземе американско посолство и да похити американски граждани.“ По време на президентския мандат на Клинтън уважението на света към САЩ стабилно растяло, казал си Мортенсън. Но как точно можело да му помогне това? Дори да било по силите на някой ловък дипломат да изтъргува този престиж, за да издейства освобождението му, никой нямал представа къде се намира.

Четвъртият и петият ден се източили бавно-бавно, белязани единствено от менящата се яркост на светлината, която се процеждала през дъските на прозорчето. Нощем откъм околността извън зидовете отеквали кратки, ожесточени автоматни откоси, а от кулата им отговаряли с пресечен огън.

Денем Мортенсън надничал крадешком през прозорчето, ала гледката, която му се разкривала оттам — еднообразната гладка повърхност на вътрешната стена на зида, опасващ ограждението — не му носела никакво облекчение от скуката. Отчаяно се нуждаел от някаква залъгалка, но единственото, с което разполагал, била възможността да препрочита до безкрай сразяващата критика на „Тайм“ относно културно заложената необективност на теста за интелигентност на Станфорд-Бине или завладяващия разказ за превръщането на слънчогледа в най-доходоносна земеделска култура в Северна Дакота.

Разковничето било в рекламите. Те били своеобразни прозорци към дома.

Насред, доколкото можел да прецени, петата нощ от пленничеството му, почувствал как започва да го залива вълна на отчаяние, която бавно пълзяла все по-нагоре и по-нагоре и заплашвала да го погълне в черните си води. Тара му липсвала ужасно. Бил й казал, че ще се върне след ден-два, а ето че сега не можел да я утеши, че скоро ще бъде с нея, и това го съкрушавало. Бил готов на всичко, за да види отново фотографията от сватбата им, на която двамата били застанали прегърнати пред трамвая, с който направили магическото пътешествие из Сан Франциско. Тара сияела с поглед право в обектива, по-щастлива от всякога. Проклинал се, задето бил оставил портфейла и сака си в хотела в Пешавар.

Със силата на волята Мортенсън удържал напора на черните води и започнал да разлиства страниците на списанието, търсейки опора в топлия сух свят, който бил изгубил. Вниманието му се задържало върху реклама на „Шевролет класик комби“. Нещо в хубавото усмихнато лице на майката и във вида на двете очарователни дечица, седнали на задната седалка на икономичния семеен автомобил, приковало погледа му.

Почти два часа се взирал в рекламата на автоматичните фотоапарати „Кодак“, на която се кипрела коледна елха. На клоните й вместо играчки висели снимки на очевидно щастливо семейство. Достолепен дядо, уютно обгърнат от удобна червена хавлия, показвал на миловидно русокосо момченце как да използва новия си подарък — въдица. Сияеща майка наблюдавала как розовобузите й дечица разопаковат футболни каски и се боричкат с невръстни кученца. Въпреки че самият Мортенсън бил прекарал коледите си като дете в Африка и единственото подобие на традиционната елха, което познавал, било изкуствено борче, което семейството му всяка година избърсвало от праха, сега той се вкопчил в спасителния пояс от познатия му свят. Свят, в който усмърдяната на газ килия и недоброжелателните пазачи не съществували.

Утрото на шестия ден го заварило просълзен над реклама на някаква машинка за почистване на зъбите, чийто финал гласял: „Усмивката не бива да е само спомен“, а текстът сдържано уведомявал, че „зъбната плака е налеп от най-различни бактерии, които виреят и се множат по зъба и около венеца“. Ала думите не достигали до него. Гледката на здравото американско семейство от три поколения, застанало на верандата на яка тухлена къща, била почти непоносима. Ослепителните им усмивки, близостта, с която се облягали един на друг, говорели за силни чувства на любов и загриженост, каквито той изпитвал към Тара и каквито никой тук не хранел към него.

Още преди да види, той усетил нечие присъствие до постелята си. Вдигнал очи и срещнал погледа на едър мъж с посребрена брада, подстригана като на учен човек. Той се усмихнал доброжелателно и поздравил на пущунски, след което изрекъл:

— Значи вие сте американецът.

На чист английски език.

Мортенсън скочил да се здрависа с посетителя, ала стаята запрепускала неконтролируемо наоколо. Със задълбочаване на депресията през последните четири дни бил приемал единствено чай и ориз. Мъжът го сграбчил за раменете, за да го задържи, и наредил да донесат закуска.

Помежду залъците топли чапати, пленникът наваксал за шестте дни в мълчание. Когато попитал госта за името му, мъжът направил многозначителна пауза и рекъл:

— Наричайте ме Хан.

Вазиристанският еквивалент на „Смит“.

Въпреки че бил местен, „Хан“ бил получил образование в английско училище в Пешавар и говорел езика с насечената интонация, усвоена в детството. Не съобщил каква е целта на идването му, но станало ясно, че е бил повикан, за да прецени американеца. Мортенсън започнал да разказва за работата си из Балтистан и нишката на разговора се проточила, съпроводена с безконечни чаши чай. Той споделил намеренията си да построи още много училища из най-забравените райони на Пакистан и обяснил, че причината за идването му в земята на вазирите била да разбере дали местните имат нужда от него.

С тревога очаквал да чуе от събеседника си, че задържането му е било недоразумение и че много скоро ще бъде на път към Пешавар, но едрият като мечка посетител не му дал търсеното успокоение. Хан взел списанието и го заразгръщал разсеяно, очевидно зает с други мисли. Погледът му се спрял на реклама на американската армия и Мортенсън усетил назряващата опасност. Вазирецът посочил снимката на жена в камуфлажна униформа, която работела с полева радиостанция, и попитал:

— Вашите военни изпращат на фронта жени в днешно време, така ли?

— По принцип, не — отвърнал пленникът, търсейки дипломатичен начин да се измъкне — но жените в нашата страна са свободни да избират кариерата си. — Почувствал, че дори тези думи съдържали зрънце обида към събеседника му. Умът му запрепускал през всевъзможни теми, по които биха могли да намерят допирна точка.

— Съпругата ми очаква първото ни дете, зой, син — продължил той. — Трябва да се прибера у дома за раждането му.

На ултразвуковия преглед няколко месеца по-рано достатъчно отчетливо се различавал размитият образ на бъдещата му дъщеричка, плуваща в околоплодната течност. „Знаех, че за мюсюлманите раждането на син е наистина значимо събитие“, обосновава думите си Мортенсън. „Беше ми неприятно да излъжа, но си помислих, че това може да ги накара да ме пуснат.“

Хан продължил да бърчи чело над рекламата и като че не го бил чул.

— Казах на жена си, че по това време вече ще съм си у дома — настоял той. — Сигурно много се тревожи. Може ли да й телефонирам, за да знае, че съм добре?

— Тук няма телефони — отвърнал мъжът, нарекъл себе си Хан.

— Не може ли да ме заведете до някой от пакистанските военни постове? Може да се обадя оттам?

— Боя се, че това е невъзможно — отвърнал вазирецът с въздишка.

После продължително се взрял в Мортенсън с поглед, в който личала симпатия — чувство, каквото нямал свободата да му засвидетелства.

— Не се притеснявайте — казал, като събрал приборите за чай и се приготвил да се сбогува. — Всичко ще бъде наред.

В следобеда на осмия ден от пленничеството Хан отново посетил Мортенсън.

— Обичате ли футбол? — попитал той.

Мортенсън потърсил уловки във въпроса, но решил, че в него не се крие опасност.

— Разбира се — отвърнал. — Играл съм в коле… в университета — продължил той, и в същия миг, спомняйки си значението на британския еквивалент на думата, се усетил, че Хан имал предвид европейски футбол.

— Тогава ще ви предложим едно малко развлечение — рекъл посетителят и направил знак на затворника. — Елате.

Мортенсън последвал широкия гръб на Хан през предната порта на зида, зашеметен от откритото пространство, което се ширнало пред него. За първи път от началото на пленничеството си зърнал околността. В основата на изкачващ се чакълен път, недалеч от минаретата на рушаща се джамия, минавало шосе, което разполовявало долината. В далечния й край, на не повече от километър и половина, съзрял укрепленията на пакистански военен пост. Хрумнало му да побегне натам, но си спомнил за стрелеца на оръжейната кула и поел след Хан по склона, който ги извел на широко каменисто игрище. Двайсетина млади брадати мъже, които не бил виждал досега, играели европейски футбол със забележително майсторство. Вместо врати им служели празни сандъци от амуниции.

Домакинът го завел до пластмасов стол, специално поставен край игрището в негова чест. Мортенсън чинно се заел да наблюдава как играчите ритат топката и хвърлят около себе си облаци прахоляк, който полепвал по потните им шалвари и туники. Изневиделица откъм кулата се разнесъл предупредителен вик, оповестяващ за раздвижване във военния пост.

— Ужасно съжалявам — казал Хан, като бързо подбрал повереника си към високите зидове на ограждението.

През нощта Мортенсън напразно се борил с безсънието. От обноските и уважението, което околните му засвидетелствали, осъзнал, че Хан вероятно бил утвърждаващ се талибански предводител. Ала какви щели да бъдат последствията за самия него? Как трябвало да се тълкува поканата за футболния мач — като знак, че скоро ще получи свободата си, или като еквивалент на последната цигара за осъдения на смърт?

В четири сутринта, когато дошли да го отведат, получил отговор на въпросите си. Хан собственоръчно завързал очите му, наметнал одеяло през главата му и внимателно го отвел до претъпканата с мъже каросерия. „В онези времена, преди единадесети септември, обезглавяването на чужденци не беше на мода, разказва Мортенсън. Разстрелът не ми се струваше толкова ужасна смърт. Ала мисълта, че Тара ще трябва да отгледа детето ни сам-сама и вероятно никога няма да узнае какво се е случило с мен, направо ме подлудяваше. Представях си безкрайното страдание и несигурност, в които живее, и това ми се струваше по-непоносимо от всичко друго.“

Във ветровитата каросерия на пикапа някой му предложил цигара, но Мортенсън отказал. Вече нямало нужда да прави добро впечатление, а в никакъв случай не желаел последното, което усети, да бъде вкусът на тютюн. По време на половинчасовото пътуване треперел неудържимо, въпреки че се бил увил плътно в одеялото. Ала когато автомобилът поел по черен път към източника на интензивна автоматична стрелба, по цялото му тяло избила пот.

Шофьорът набил спирачките и автомобилът рязко се заковал посред оглушителната пукотевица от десетки калашници. Хан махнал превръзката от очите на Мортенсън и го притиснал към гърдите си.

— Видяхте ли — рекъл той. — Казах ви, че всичко ще се нареди.

Над рамото на вазиреца американецът видял стотици едри брадати мъже, които танцували около открити огньове и изпразвали автоматите си във въздуха. С изумление видял, че върху огрените им от пламъците лица била изписана не кръвожадност, а възторг.

Групичката мъже, с които пристигнали, наскачали от пикапа с радостни възгласи и дали своя принос към стрелбата. Трябвало да е почти призори, но наоколо тепърва врели чайници, а върху пламъците на огньовете се въртели на чеверме цели кози.

— Какво е това? — опитал се да надвика тупурдията, докато вървял след Хан през танцуващите мъже, невярвайки, че опасността най-после е преминала. — Защо съм тук?

— По-добре е да не знаете прекалено много — изкрещял водачът му през стрелбата. — Да речем, че сме взели предвид други… обстоятелства. Имаше спор и можеше да възникне много голям проблем. Но сега въпросът се реши от джиргата и ще празнуваме. Прощално празненство, преди да ви върнем в Пешавар.

На Мортенсън все още не му се вярвало, но първата шепа рупии го убедила, че мъченията му са свършили. Пазачът с белега се запрепъвал към него с грейнало от пламъците и хашиша лице, като размахвал в ръката си пачка розови банкноти от по сто рупии, мърляви и опърпани като собственика си, и започнал да ги тъпче по джобовете на туниката на американеца.

Занемял от изненада, Мортенсън се обърнал към Хан за обяснение.

— За училищата ви! — изкрещял предводителят в ухото му. — За да построите, Иншалла, още много училища!

Десетките вазирци прекратявали стрелбата, за да прегърнат американеца, да му поднесат димящи късчета козе месо и да дадат своята лепта. С настъпването на зората, когато стомахът и джобовете му се напълнили, Мортенсън най-сетне почувствал как страхът, свивал сърцето му в продължение на осем дни, отпуска хватката си.

Замаян от възторг, със стичаща се по осемдневната му брада козя мас, Мортенсън се впуснал във всеобщото веселие и припомняйки си древните стъпки, които някога научил в Танзания, затанцувал с пълното блаженство и дивия екстаз на свободата под одобрителните възгласи на вазирите.