Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (9)

8

Взех бележките на Леонардо и след като се отбих до стаята, за да взема повечето пари и допълнително амуниции, слязох във фоайето. Наех сейф в трезора на хотела и напъхах всичко вътре. Върнах се в стаята си с ключа от сейфа, а думите на Леонардо отекваха в главата ми — „С усилие се преодолява всяко препятствие“.

Оставих пистолетите на нощното шкафче, а дрехите си — скупчени на пода и се мушнах в леглото.

Мина ми през ум, че не купих друга свещ, когато пазарувахме. Тази нощ нямаше да има танци в светлини и сенки, щях да виждам само очертанията на вкочаненото си от страх сърце.

Поех дълбоко дъх през носа си, докато преброя до четири, и издишах през устата, броейки до осем. Скоро клепачите ми натежаха. Мислите ми се размътиха и се понесоха из мрака на нощта. Присъни ми се, че съм абак или устройство за отчитане на резултата на билярд, не знам точно. Безлики войници от петнадесети век с мръсни нокти и дълги до коленете плетени ризници все местеха алабастровите ми топчета, пресмятаха нещо. Болеше ме всеки път, но трябваше да търпя мърлявите им ръкавици, лъснали от пилешка мас, които цапаха каменните ми топчета. Знаех, че никога повече няма да съм чист.

Събудих се рано с лице, заровено във възглавницата, гънките се бяха отпечатали на бузата и устните ми, които бяха станали досущ като релефна карта. Сивата утринна светлина се процеждаше от двете страни на завесите, когато филмът на съня ми отново се завъртя. Обърнах се по гръб и се почесах по главата, опитвайки се да осмисля какво, по дяволите, бе значението му.

Какво би казал Фройд или Емили, бившата ми? Че съм се забъркал в мръсна игра. Че всеки разчита на мен, а понякога боли. Подобно на Антония и аз си исках стария живот. Но не можех да си го върна, ако не продължа напред. Навярно кинжалът бе някъде там. Със сигурност Антония „Джини“ Джанели се осланяше на мен. После родителите ми, поне баща ми, размахал праведен юмрук. Покойният Хенри Гриър, взрян в мен с очичките си на плъх от окопа на паметта ми. Ето го и Леонардо. Бях сигурен, че самият маестро разчита на мен. И кой бях аз, че да обърна гръб на Леонардо да Винчи?

Ами Ноло Теци?

А, да, Теци. Ще потанцуваме.

* * *

Малко след шест и тридесет телефонът иззвъня.

— Джини?

— Така ли възнамеряваш да ме наричаш?

— Ами… да — отговорих. — Джини.

— Имам ли думата по въпроса?

— Не бих казал.

— Хубаво де, ще потичаме ли?

— Иска ли питане! — отвърнах аз и отметнах завивките. — Готов съм след няколко минути. Ще почукам. — Затворих и се завлякох в банята, измих вонята от устата си и хвърлих поглед в огледалото. Плиснах малко вода и на косата си, сресах я с пръсти и я избърсах с хавлията.

Навлякох вчерашната си фланелка и екипа за бягане и направих няколко коремни преси на пода. Сгънах четири банкноти по петстотин хиляди лирети, пъхнах по две във всеки чорап и обърнах ластика. После надянах кобура със зиг зауерите и сложих минипистолета в кобура му. Въоръжен с близо две хиляди долара и малък арсенал, реших, че съм готов да побягам.

Отворих прозореца, поставих ключа от сейфа на гранитния перваз, после плътно го затворих. Ако градът не бъдеше залят от гигантска приливна вълна или не се извиеше ураган, ключът щеше да остане на мястото си. Едно от качествата на плоските метални ключове. Тежестта срещу повърхността, или нещо такова. Облякох новия си суичър и излязох в коридора.

Портиер с чип розов нос като писта за ски скокове и брадичка а ла Джон Траволта се помайваше до прозореца в другия край на коридора, с пулверизатор с препарат за стъкла в едната ръка и парцал в другата. Поздравих:

— Buon giorno.

С мълниеносно движение направи две крачки към мен, насочи пръскалото към лицето ми, покри уста с парцала и ме напръска с някаква сладникава течност. Примигнах веднъж, опитах да тръсна глава, после потънах в черна кадифена празнота. Отдалеч дочух портиерът да ми отговаря:

— Buon giorno.

* * *

Очите ми бяха слепи, умът ми — лепкава пихтия. Чух непогрешим звук на метал, удрящ се в метал. Монета ли беше? Последва глас — на образован англичанин:

— Като че господин Барнет отново се завръща в атмосферата.

Поех дълбоко дъх с ноздри, надушвайки аромат на одеколон „Олд Спайс“, и почувствах как гръдният ми кош се разтяга, като че го разпъват с пружини.

Гласът на англичанина пак се обади, този път пропя:

— Ехо, господин Барнет. С нетърпение чакаме пристигането ви.

Носът ме засърбя и го разтърках, но усещах ръката си като в боксьорска ръкавица.

— Ето на — обади се парфюмираният. — Отвори очички, Дороти. Върна се в Канзас^[1].

Някой разтърси рамото ми, а друг глас, също на англичанин, по-млад и с по-подчертан говор, добави:

— Искаме да поговорим за балетните ти пантофки.

Ливърпул? Блекпул? Все някакъв пул. Ринго иска да обсъждаме моравите ми пантофки. Мозъчните ми клетки бавно се пробуждаха.

— Портиерът — промълвих аз, изненадан донякъде от дълбокия пиянски тембър на гласа си. Отворих очи, на отначало видях само мъгла.

— Аз бях — отвърна той и гордо вдигна вежди. — Препаратът за прозорци ви видя сметката. — Той сбърчи нос.

— Къде е приятелката ми?

— Приятелка! — изсумтя портиерът.

— Достатъчно, Мобрайт — намеси се парфюмираният. Обърнах се по посока на гласа и с изненада открих, че не съм вързан.

На стол с висока облегалка, прехвърлил небрежно крак връз крак, облечен с безупречен син двуреден костюм, седеше високият и строен мъж, с когото се сблъсках пред кабинета на Франческа.

Мъглата в главата ми започна да се разсейва, докато внимателно го разглеждах. Бе едва към петдесет, но сресваше оредялата си сребриста коса от лявото си ухо нагоре към голото теме. Носът му бе прав и дълъг, лицето — мършаво. Очите му бяха напрегнати и в същия нюанс като оловносивия шлифер и шапката „Борсалино“, които носеше в онзи момент. Дойде ми наум, че връхната дреха и шапката кротко висяха в близкия гардероб.

Мъжът разсеяно почукваше с монета по сребърната щипка за пари, с която бе хваната пачка банкноти.

— Академията — изговорих с все още надебелял език.

— Отлично — отговори той.

— Къде е тя? — настоях да узнам.

— В съседната стая. Здрава и невредима е, само дето е упоена. Така че — спокойно.

Прокашлях се.

— Имате добър вкус за шапки.

— Съгласен съм — отвърна той и на устните му заигра весела усмивка.

— Само да не беше одеколонът — добавих аз. Усмивката си остана същата.

Онзи, когото нарекоха Мобрайт, силно ме удари по гърдите.

— Свивай си устата или ще ти я затворя аз.

Обърнах се към него и положих всички усилия да сбърча носа си точно както той бе направил. Явно си търсех белята. Яката на бялата му риза като че бе твърде широка за тънкия му като молив врат и въпреки че бе закопчана под раираната вратовръзка в червено и черно, пак оставаше място да пъхна ръка и да го сграбча за космите на гърдите, ако изобщо имаше такива.

Обърнах поглед към мъжа на стола, който измъкна носна кърпа с монограм от горния си джоб. Прочетох инициалите А. Б. Докосна тънките си устни и я прибра обратно. На средния си пръст носеше златен пръстен със смарагд с форма на паралелепипед.

— Мобрайт — обърна се към другия — мисля, че чаша чай ще ни се отрази добре. Пиете ли чай, господин Барнет?

Размърдах пръсти. Сякаш ме полазиха мравки, нормална реакция на възвръщане на чувствителността. Прокарах език по зъбите си и бавно изправих гръб.

— Искам да я видя веднага.

— Нека бъде „Ърл Грей“ — обърна се А. Б. към Мобрайт, подканяйки го да излезе. — И две пури.

Мобрайт напусна стаята през страничната врата.

Огледах дивана, на който лежах. Червен и с ресни, подхождаше на обстановката в помещението, което можеше да мине за бърлога на граф.

Похитителят ми полека потупа захаросаната си коса. Предпазливо се поизправих.

— Казах веднага, господин Б.

За секунда обръщението го свари неподготвен и той озадачено ме изгледа. После му стана ясно.

— А, забелязал сте носната ми кърпа. Отлично. Показва синята ми кръв, не сте ли съгласен? Въпреки че баща ми би възразил, проклета да е праволинейната му аристократична душа. Не се тревожете, тя няма никъде да избяга — увери ме той и кимна към вратата, през която бе излязъл Мобрайт. — Но се съмнявам, че скоро ще дойде в съзнание. Упойката потиска дейността на централната нервна система. Изключително ефективна. Името е към дванадесет срички. Не ме карайте да го произнеса.

Направих няколко крачки към вратата и завъртях месинговата топка на бравата. Бе заключена. Заслушах се. Нищо. Отново се обърнах към господин Б., облягайки се на стената.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Той изтърси невидима нишка от панталоните си с остър ръб, без да обърне внимание на въпроса ми.

— Ако трябва да се изразя така, Реб, големи подвизи сте извършили в Адриатическо море. Съжалявам, че не успяхме да окажем съдействие. Не бяхме подготвени за морското ви пътешествие. Убедено мога да заявя — продължи той — че господин Теци с нетърпение ще очаква своето възмездие, задето го надхитрихте. Очарователно престъпен тип, казвам ви. Интересува ли ви историята му? Намирам я за крайно увлекателна.

— Кой сте вие? — повторих аз.

— Както по всичко личи, един безименен англичанин — засмя се той. — Възпитаник на Оксфорд. Та говорехме за Ноло Теци. Роден през петдесет и пета в Бруклин Хайтс, Ню Йорк. Баща му бе Бруно Теци, палач на някой си Ники Арно, докато през шейсет и осма и двамата не намерили преждевременната си кончина в някакъв ресторант в Куинс. Младият Ноло станал непълнолетен престъпник още като юноша и на крехката възраст от двадесет години вратите на затвора в Атика се отворили пред него и той излежал пет години за нападение над барман с шиш за лед.

Мобрайт се върна в стаята със сребърен поднос с малък чайник, подходяща по стил захарница, щипки за захар и порцеланови чаша и чинийка. Затвори вратата зад себе си и остави таблата на малката масичка от черешово дърво в близост до господин Б., като неволно ритна един от краката й.

— Съжалявам, сър — извини се той. — Заповядайте. — Стрелна ме с поглед. — Безпокои ли ви по някакъв начин, сър?

— Ни най-малко, Мобрайт. Ще бъдеш ли така добър да ни оставиш?

— Да — обадих се като ехо. — Бъди добро момче, Мо-дим^[2].

Той ме изгледа заплашително, после се обърна към шефа си.

— Да, сър — отговори и се обърна да си върви.

Господин Б. се провикна след него:

— О, Мобрайт… непременно обърни внимание на Пендълтън за другия ни гост. Действието на този метонезнамкаквоси сигурно е отминало.

— Да, сър — повтори Мобрайт и пак ме стрелна с поглед, преди да излезе от стаята.

Господин Б. взе в ръка щипките за захар.

— Наредих му той да сложи захар в чая, нали? Без щипки, само да се пречкат. Какво да се прави — въздъхна той — до един са непохватни. — Извади калъфче с няколко флакона от джоба си, отвори един от тях и изтърси няколко многоцветни капсули в дланта си. Пийна глътка чай и сгърчи лице, докато преглъщаше. Затвори флакона и върна калъфчето в джоба си. — Това е — каза презрително. — Не помагат, но поне струват скъпо.

Нетърпеливо се заоглеждах из стаята, търсех пистолетите си.

Господин Б. прочисти гърлото си.

— Та докато Теци бил в затвора, неколкократно бил заподозрян в убийство на свои съкилийници. На гърлото на единия била изрязана буквата „Н“. Подпис като на Зоро. Отвратително, но предполагам, че човек трябва да изразява себе си както може. Надзирателите знаели, че той е виновен за убийствата, но никой от останалите затворници не искал да го наклевети. Два месеца след освобождаването на Ноло кръчмата, където извършил нападението, за което бил осъден, изгоряла до основи заедно с бармана.

Огън.

Б. продължи:

— Единственият свидетел умрял скоропостижно, преди да успее да даде показания. Намерили го намушкан, а инициалът „Н“ бил изрязал на тила му с малък хирургически лазер. Теци се появил в Лас Вегас, станал горила на фамилията Карбоне, но заради незачитането на авторитети и неспособността си да играе по правилата — дори и гангстерските правила — му попречили да се задържи задълго.

— Кои сте вие бе, хора, мътните ви взели? — прекъснах го аз.

— Оу-оу, Реб, какъв език! — сгълча ме господин Б. и размаха към мен ръката с пръстена. После продължи лекцията си. — Ноло Теци е социопат. Лукав, безпощаден, умен и много опасен, както май ще се съгласиш, но от достоверен източник знам, че поиска ли, може да бъде истински чаровник. Замесен е в половин дузина убийства в чужбина през изминалите пет години, обаче не е имало достатъчно доказателства, за да го вкарат в затвора.

Той върна чашата и чинийката на сребърния поднос.

— Подозират, че Теци е наемен убиец на Вернер Крел, интересен, макар и тягостен човек с дълбок джоб и плитка душа, за когото може и да си чувал. Крел и баща му споделят общ интерес към Леонардо да Винчи — поразително подобно на вас с баща ти, но водени от противоположни подбуди. Изкуството срещу силата, можем да го наречем. Различни, но все пак успоредни пътища. Единият — на доброто, другият — на злото.

Ефектът от наркотика бе намалял и на негово място дойде гневът.

— Какво знаете за семейството ми?

— Не много — небрежно отговори Б. — Но нека продължа. Целият живот на Крел е бил свързан с бизнеса с оръжия. Наскоро обаче пренасочи вниманието си към сателитните комуникации, изгражда спътници. Чрез старите си приятелчета от КГБ е уредил руснаците да ги изстрелят в орбита.

— И какво?

— Подозрителен ход от човек, за когото считаме, че отскоро разработва нова система оръжия, за да ги използва срещу няколко от най-могъщите англоговорещи страни.

— И защо му е да го прави?

— О, разбира се, за печалбата, но и също поради собственото си минало и на семейството си, психологическият му профил и наследствеността. Майка му страдала от тежка психопатия, клоняща към параноя и шизофрения. Вернер дълго е сукал отровното й мляко, бих казал. Загинала при съюзническа бомбардировка, а бащата, чиито фанатични стъпки Крел младши следвал в оръжейната индустрия, умрял рано и нелепо. — Б. поспря за момент, после добави. — В края на краищата младият Вернер останал сирак на крехка възраст. Каква ирония на съдбата!

Натиснах надигащия се гняв и срещнах погледа му.

Б. невъзмутимо продължи:

— Младият Крел е увреден по природа и е следствие на обстоятелствата.

— Да не намеквате, че Крел е новият Хитлер и иска да управлява света?

— Не, Крел не е Хитлер, не смятаме, че иска да властва, макар да сме убедени, че със сигурност се стреми към лично отмъщение срещу неколцина наши приятели. Тайно е разработил прототип на умна бомба с лазерен прицел, като няколко такива може да се поместят и изстрелят от сателит. Безнаказано насочена към целта си от Земята, ще бъде невъзможно да бъде засечена заради безпрецедентно малкия й размер и изключителната й скорост, с което системата се превръща в идеално терористично оръжие. Безпрепятствено падащи от космоса, тези бомби ще се промъкнат през всяка отбранителна система, като по този начин целите им ще останат почти без никаква защита. Бомбите на Крел ще сеят ужас от небето винаги когато той поиска и никой на света няма да помогне, дори самият Свети Петър.

— Продължавайте — подканих го аз. — Разяснете ми доколко това засяга мен и приятелката ми.

— Основният клиент на Крел през изминалите няколко години е Сун Та Ки, министър-председателят на Тайван, който е оборудвал армията си почти изцяло с продукцията на индустриалеца. Таки — както дружелюбно го нарича — е информиран за новите бомби на Крел, убеден е, че той наистина ще задейства оръжието, и е инвестирал значителни средства в подкрепа на разработката му.

Политическите конфликти на Таки напоследък, меко казано, значително са нараснали. Китай иска да си възвърне властта над Тайван и поради новата СППЛ на Китай… Знаете ли какво е това? Система за пасивно последователно локализиране — поясни Б. — Отбранителна система на непробиваемия въздух. Не може да се обърка подобно на радара и никакви ракети не могат да се ориентират по лъчите й и да унищожат предавателите й, защото не съществуват нито едните, нито другите. Това ликвидира военното преимущество на Съединените щати над Китай. Изтребителите „Ф-117“ и още по-авангардните „Ф-22“ вече не са невидими за тях. Браво на Китай!

Виждате ли — продължи той. — Та Ки съзнава, че е изпаднал в неочаквано неизгодно положение и вече не може да разчита на Щатите да се намесят с военната си мощ в случай на криза. Усеща, че е притиснат до стената, и никак не му е приятно. В резултат все повече притиска Крел да завърши оръжието. Крел вярва, че е на крачка от успеха, и е определил крайна дата, на която ще достави на Ки бомбата. Нещастникът е дал обещание, което надали ще успее да спази.

Повдигаше ми се от това префърцунено леке и невероятния му разказ — дори и да съдържаше капка истина.

— Какъв непоносим срам! — отговорих аз. — Повтарям въпроса си.

— А защо Крел не може да устои на обещанието си? — обърна се Б. към стаята. — Защо, както личи, не може да постигне целта си? — Замълча за по-голям ефект. — Ще ви кажа защо. Понеже последната съставка го поставя в безизходно положение — материалът, в който ще постави взривното устройство, трябва да издържи изключителната горещина от триенето в атмосферата с голяма скорост. — Б. се облегна на стола си и премлясна с устни.

Изведнъж се почувствах като парализиран. Похитителят ми го знаеше и ми смигна.

— Очите ви говорят: „Аха, кинжалът“. Отлично. Сега ме чуйте. Няма съмнение, че бащата на Вернер му е разказвал удивителни приказки за лека нощ за Кинжала на Медичите, както и собственият ви баща на вас. Неразрушимата сплав, по-здрава от всяка друга, по-лека от въздуха. Когато Крел се сдобил с истинско състояние, започнал да търси кинжала като най-съкровен трофей не само заради себе си, а и заради починалия му татко — Екскалибур на рицарите от кръглата маса на Крел. Ето къде интригата се заплита. Разузнаването ни информира, че Ки се е зарекъл да погуби Крел, ако не устои на думата си. Тайванецът не разполага само с един Ноло Теци, а с цяла армия главорези, кипящи от усърдие и нетърпеливи да изпълнят нарежданията му.

— И какво от това?

— Небрежно ме питате „какво от това“, но думите издават интереса ви. Ето какво. — И той потри ръце една в друга. — Вернер Крел се е набутал в капан и ако не осигури бомбите, ще го убият. А няма изгледи да ги достави. И какво се случва в разстроения му мозък? Загърбва и без това несигурната си логика и започва да вярва в явната лудост, че приспивните приказки на татко Крел не са басни, а неопровержим факт. И изведнъж — хоп! От стара прашна антология по архитектура изскача страница с бележки на Леонардо — навярно съдържаща Кръговете на истината. Крел е загубил следите й преди двадесет години, когато листът със записките потъва заедно с куриера си. Сега му се отдава втори шанс и не само вярва, че кинжалът съществува, но и че неговата сплав ще осигури на бомбата неразрушимата й гилза, която пък ще спаси безценната му кожа.

Б. плесна с ръце.

— Ако това не е драма — възкликна той — е, тогава не знам как да го нарека. Да вдигнем чаши за проклетия Вернер Крел и за всеки оцелял, след като удари последната камбана за книжаря.

Побиха ме ледени тръпки.

— Но никой със сигурност не знае дали кинжалът действително съществува — възразих аз. — И дали сплавта притежава качествата, за които твърди Леонардо. Нищо чудно човекът да е открил алуминия преди Рейнолдс.

— Възможно е — допусна Б. — Но ако Леонардо е прав и Вернер Крел е в състояние да се сдобие с кинжала, да анализира съставките и да възпроизведе сплавта, ще завърши оръжието си и светът ще бъде в краката му — и на Сун Та Ки, естествено.

— Да не мислите, че ме е грижа за Сун Та Ки? Или за бомби, падащи от небето на нашата планета или на която и да е друга от препиканата Слънчева система?

— Както виждам — не.

— Дяволски сте прав.

— Ами свободата на отделния човек?

— Именно това ме интересува — отвърнах. — Свободата на индивида. Моята.

— Имате много по-ограничени виждания, имайки предвид предците ви. Баща ви е бил повече отдаден на обществото.

— Какво знаете за баща ми? — наежих се аз.

— Преди всичко, че е бил уредник в един от най-великите музеи в света, докато вие се излагате на опасност за пари. Нека го кажа по друг начин. Безусловно ценя риска с цел материална облага, затова подхождам към вас на друго ниво. Нали не искате на филмите ви да пише „Направен в Тайван“? Няма нужда да ми отговаряте, само ми кажете следното: не приковах ли вниманието ви? Детинските ви тревоги не ми говорят нищо, но в себе си чувствам, че ни предстои разговор. — Отново се облегна на стола и забарабани с пръсти по позлатената странична облегалка.

Не ми беше до приказки. Съзнанието ми крещеше като неоновите надписи в Лас Вегас. Ротативката в мозъка ми се завъртя бясно и накрая се появиха трите познати думи, които твърде често блясваха в съзнанието ми: Не. Вярвай. Никому.

Изправих се и се протегнах.

— Е… — подхванах аз, преструвайки се на безразличен — доста сте проницателен.

— О, похвалата ви ме радва.

— Искате да откриете кинжала, който и да сте, по дяволите.

Б. измъкна носната си кърпа и лъсна пръстена си.

— Мой ред е да ви върна комплимента. Прозорливостта ви не отстъпва на красотата ви.

— Нужна ви е помощта ни — добавих аз.

— Определено.

— Допускате ли, че знаем нещо?

— Нека не се правим на скромни.

— На колко го оценявате? — попитах.

— Желаете да ви компенсирам?

— Говоря за Кинжала на Медичите. Колко струва?

— Зависи на кого ще го продадете. Колекционер на художествени предмети би платил значителна сума. Припомнете си колко дадоха японците само за едно платно на Ван Гог? Ами Ки? Какво би заплатил за лазерно насочвана, неоткриваема, изстрелвана от сателит умна бомба? Цифрата ще е внушителна. Но… да се върнем на Кръговете. Знаем, че разполагате с две страници от бележките, с две отделни групи окръжности…

— Откъде знаете…

— Бръмбари. Електронни гадинки. Миниатюрен микрофон на количката с вечерята ви. „Щедрата ни земя неизбежно ще стане суха и безплодна в ръцете на хора, които изглежда не са способни на друго, освен да съсипват онова, което им дарява възможности.“ Леонардо бил истински поет, какво ще кажете? Бих искал да хвърля поглед на тези страници. Навярно прелестната ви приятелка ще бъде достатъчно любезна да ни преведе и останалото, несъмнено е брилянтна в превода. Шифровани кръгове, елеваторни системи. Изумително!

— Веднага искам да видя приятелката си — настоях. — Искам да се уверя, че е добре.

— Вашата Джини? — попита Б. с иронична усмивка. Изгледах го кръвнишки. Той сви рамене. — Сложихме подслушвателно устройство и на телефона ви в „Четирите сезона“.

— Значи — сопнах се на надменното копеле — сте от ФБР или от Агенцията за национална сигурност или не — от МИ-5, така ли? Чаени торбички.

— Чаени торбички, какъв простак! — отвърна Б. абсолютно невъзмутимо. — Южняшки израз, който сте възприел от майка си. Тя бе от Тенеси, нали?

Загризах вътрешната част на долната си устна.

— Реб — продължи той — единствен аз мога да върна реда и закона, а и ви отнехме пушкалото с шестте куршума. Много интересен модел. Никога преди не съм виждал подобен. Налага се да обсъдим произхода му.

От съседната стая до слуха ми долетяха приглушени гласове.

— Живо се интересувам от Кинжала на Медичите — пак заговори Б. — Знам, че и с вас е така. Нека действаме заедно, съгласен ли сте? Ще се радвам да получа ключа от сейфа ви в хотела, в случай че съдържанието му е интересно. Да преровим една стая е едно, макар да надникнахме в старата каса в стената. Но при отключването на боксове в сейф работата се превръща в много по-цивилизовано занимание. Бъдете мой партньор. Баща ви почти със сигурност би зачел Чичо Сам.

— Защо ни упоихте? Защо не ни попитахте любезно. Аз съм отзивчива душа.

Той се замисли за момент.

— Предполагам, че Мобрайт прояви излишен ентусиазъм в желанието си да ви доведе. Перспективата да зърне записките надделя над по-хуманните му пориви. Но ви отправям следния въпрос: привлякох ли пълното ви внимание?

Помълчах, после му хвърлих поглед с очакване, осъждане и отстъпление.

— Бих могъл да бъда чаровния Док Холидей — отговорих, демонстрирайки колективно чувство.

Б. стана със самодоволен вид и самоуверено се приближи до мен с всичките си метър и седемдесет. Като ми подаде малката си ръка с безупречен маникюр, заяви:

— Да отговоря на повечето от въпросите ви, енергични мой приятелю. Аз съм инспектор Арлън Бекет, оглавяващ отдела по глобални проблеми към „Гибралтар“.

— А какво точно е „Гибралтар“?

— След разпадането на Съветския съюз бе сформирана специална бойна единица от старши агенти от западни членки на НАТО с цел предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение. Името лесно се помни, „Гибралтар“. Елате, момчето ми, макар и късно, нека стиснем ръце.

Ухилих се и подадох десница. Ненадейно свих юмрук и рязко му нанесох удар в челюстта, който го повдигна от земята, повали го по гръб и го лиши от съзнание. Просна се на дебелия килим на пода с щръкнали нагоре колене. Прическата му не мръдна и сантиметър.

— Не съм твое момче — промърморих.

От съседната стая се чуха нови шумове. Проверих дали Бекет няма оръжие. Нямаше. Пуснах възглавницата върху чашата за чай и стъпих отгоре й, чупейки я колкото се може по-тихо, после си избрах парченце с чудесен остър ръб. Приближих се до вратата, изпънах лице както подобава на истински англичанин и стараейки се да говоря като Бекет, се провикнах:

— О, Мобрайт?

Вратата се отвори и повиканият надникна вътре.

— Да, сър?

Сграбчих го под възела на вратовръзката с надежда, че не е закопчана отзад, и притиснах острата отломка към гърлото му.

— „Сър“ е излишно — осведомих го. — Може да ми викаш Реб.

— Реб, моля ви, аз…

— Още една дума, и ще ти пусна кръв. Знаеш, че не се шегувам.

Тънките му устни се отвориха, като че се готвеше да заговори, после се затвориха отново. Завъртях го обратно и като използвах тялото му като щит, прекрачих в стаята, където държаха Джини.

Седеше върху пухкаво сатенено канапе, изглеждаше като след събуждането във фиата, само дето бе по-замаяна. Някакъв широкоплещест мъж, за когото предположих, че е Пендълтън, се извисяваше над нея с гръб към мен.

Тя ме забеляза с оцъклените си очи.

— Реб — произнесе само с устни.

Мобрайт ритна вратата — нарочно или поради непохватност. Пендълтън се обърна по посока на звука. Не измъкна пистолет, за което му бях признателен. Опипах Мобрайт, търсейки неговия или моя. Не открих нищо, освен малък пулверизатор.

— Дали е останало нещо? — попитах.

Той ме погледна умолително.

— Не разбирате.

— Прав сте — отвърнах, после го почерпих с двойна доза. — Лека нощ и да спиш в кош, Мобрайт.