Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (7)

6

Метнахме Дългоносия зад борда и измихме палубата с едно ведро. Отвратително занимание! И десет години работа в кланица не биха те подготвили за нея. С неохота хвърлих беретата в морето след него. Въпреки че предпочитах да съм въоръжен, не можех да допусна да ме хванат с оръжието, с което бях застрелял хората на Теци.

Антония закара лодката до Киоджа. Докато търсехме проход сред гората от мачти и рей, никой дори не забеляза, че водното такси е изпотрошено. Изоставихме го в една пролука и продължихме пеша към пълното с народ селище.

По пътя до мястото, където бе паркирана колата на Антония, я попитах споменавала ли е някому къде е срещата й с мен.

— Не. На никого — отвърна тя. — А ти?

— Не. — Замислих се за момент. — Корта ме видя в Академията. Сигурно е притиснал Франческа или е подслушвал от коридора. Навярно е съобщил на Теци къде съм отседнал.

— Cazzo, porco Dio — изруга тя, подчертавайки цветистия италиански израз с широк жест с ръка. — Какъв кучи син!

— Не, почакай — намесих се аз. — Не е достатъчно. Теци е чакал на яхтата и е наел моторницата. Но откъде ще знае, че ще вземем такси от „Даниели“, освен ако… мътните го взели… камериерката.

— Каква камериерка? В твоя хотел ли? Нали я помоли да почака петстотин минути.

Намръщих се към Антония, а умът ми се стрелкаше като опитна мишка в лабиринт.

— Не онази. Първата. Влезе преди нея. Сигурно е лепнала подслушвателно устройство на телефона ми. Точно пред очите ми. Какъв съм идиот!

— Пратил си ги право по петите ни! — извика Антония и силно ме плесна по рамото.

Спрях на място, а тя сведе поглед.

— Какво ти става? Първо ми забиваш един в стомаха, после ме удряш по рамото.

Тя ме погледна и се засмя.

— Май спомена, че си каскадьор. Не носиш ли на бой?

— Не знам какво нося и какво не и не те съветвам да се опитваш да разбереш.

— Но трябва — отвърна тя, а в ъгълчето на очите й проблеснаха сълзи. — Нужно ми е да знам.

Имах чувството, че съм глътнал цяло твърдо сварено яйце.

— Хайде и двамата да се успокоим — предложих. — Чака ни много работа. Става ли?

Тя кимна.

На следващия ъгъл свихме наляво по тясна, покрита с калдъръм улица. Всяка къща в Киоджа бе в различен цвят — червена, после синя, а до нея жълта; изглеждаха доста порутени, пътят на места бе хлътнал. Венеция бе същата. Така и не разбрах дали не реагирам като типичен жител на сушата, или всичко буквално се бе килнало нанякъде. Антония спря пред някакъв гараж до избеляла червена къща и вдигна вратата, която издаде оглушително дрънчене. В спарената стара барака се гушеше малък сив фиат, навярно двадесетгодишен.

Антония заобиколи откъм вратата на шофьора.

— Добре. Ключът е на мястото си. — Влезе и запали двигателя.

— Не е ли по-добре аз да карам? — предложих аз. — В това време можеш да преведеш другата страница.

— Като чета в кола, ми става лошо. Качвай се.

Приближих се от страната за пътници. Фиатът бе просторен колкото кашон за бира.

Антония включи чистачките на предното стъкло и натисна бутона на водното устройство. Сега всеки от нас можеше да гледа през чисто мокро петно, широко колкото отворена книга. Включи скоростния лост на първа, изхвръкна от гаража и зави по улицата, като че по петите й бяха ченгетата от Кийстоун^[1].

— Защо държиш колата си чак тук? — опитах се да надвикам воя на двигателя.

— Не е моя. Беше на Фаусто.

— А… на чичо ти. Би ли намалила, ако обичаш?

— Нямаше против, докато карах из лагуната. Притеснявам ли те?

— Категорично!

Тя закова спирачки и изскочи навън. Сменихме си местата.

Натъпках се зад волана и избутах назад седалката, като почти я вкарах в багажника. Тази кола бе конструирана за пигмеи!

Паркирахме на място, където всички си оставят колите, когато отиват във Венеция и пътуват до града с ферибот. Наглед никой не ни наблюдаваше. Адресът на картичката бе за пощенска кутия до поискване.

Спряхме на отсрещната страна на улицата. Извадих моята страница на Леонардо от червената си раница и й я подадох.

— Защо ми я даваш? — попита тя озадачена.

— И преди ти казах, че няма да влезеш вътре, и държа на своето. Ако не изляза до пет минути, изчезвай.

Антония изглеждаше изумена.

— Нима ми имаш доверие за документа?

— Да — отвърнах. — Сега го прибери.

Не даваше вид да се готви да побегне.

— Дръж — подкани ме и почти насила ме накара да поема страницата. — Нека е у тебе. Идвам и аз. Не спори.

Половин дузина хора си вършеха работата в сградата, преглеждаха пощата, попълваха формуляри. Две възрастни дами вадеха душата на един чиновник, младеж с дълга тъмна коса.

Кутия 104 бе достатъчно голяма, за да побере сандъче с инструменти. Ключът стана. Вътре имаше кафяво кашонче от велпапе, заемащо почти цялото пространство. Пъхнах пръсти и го извадих. Нямаше каквито и да е надписи и тежеше поне пет килограма. Разтръсках.

Антония настръхна.

— Да не си луд? — просъска тя и стисна ръката ми. — Ами ако е бомба?

— Ако беше бомба, заедно с нас щяха да хвръкнат във въздуха и бележките на Леонардо. Сега ме пусни.

— Не. — Антония ме изгледа умолително, а пръстите й мачкаха плата на якето ми. — Искам веднага да се махаме оттук. Можем да я отворим при колата.

Хвърлих поглед към чиновника, който се мъчеше да успокои възрастните госпожи. Пред него стояха още трима, нетърпеливо чакащи на опашка. Щеше ми се да го поразпитам за наемателя на кутия 104.

Излязохме през вратата и се насочихме към ферибота, като отново се заоглеждахме да не ни следят. Въпреки че нямаше много пътници, Антония не се отделяше от мен и притеснено се озърташе, облегната на перилата.

— Виждаш ли онзи мъж ей там? — прошепна тя. — Оня с анорака и черната шапка, дето се преструва, че чете вестник?

— И какво?

— Гледаше ме.

Хвърлих му едно око, докато с пухтене се понесохме по канала. Приличаше на най-обикновен пътник, който чете пресата. Заразглеждах останалите пътници. Или всички изглеждаха подозрителни, или ме хващаше параноя. С ъгълчето на окото си мярнах, че типът с черната шапка крадешком хвърля белтъци към Антония.

— Видя ли? — обади се тя. — Пак ме фиксира.

Ненадейно разгадах погледа му.

— Сваля те.

— Свалял ме бил! — изсумтя тя. — Никой вече не употребява тази дума. Да не си израснал в комуна?

— Почти. В Бъркли, Калифорния.

Фериботът акостира. Докато се движехме към трапа, минах покрай онзи с анорака и му ударих едно рамо. Не можах да се удържа.

Хванахме автобуса за краткото разстояние до паркинга. Когато наближихме колата, пулсът ми се ускори. Щом стигнахме до нея, разкъсах кашона.

— Пистолети? — ахна Антония.

— Пистолети — повторих аз, а вълнението ми се примеси с объркване.

Бяха два „Зиг Зауер П-229“ — пушкало по мой вкус — и двоен кобур за под мишница, снабден с допълнителни амуниции. Под тях имаше виолетова, покрита с кадифе кутия. Отворих първо нея. Приютяваше един изключително малък револвер. Бе лек, но солиден — свръхмодерен наглед, страшно удобен. Проверих барабана.

— Какво е това? — попита Антония.

— Най-дребният калибър, който съм виждал — отговорих, без да крия изненадата си. — Като че стреля с топлийки.

Под дългата осем сантиметра лента от мотоциклетна вътрешна гума лежеше напечатана бележка. Антония я грабна и зачете:

Държиш прототип на управлявано от микрочип автоматично оръжие. В магазина има двеста куршума дум-дум. Пистолетът дава разсейки при единична стрелба. Натисни бутона отстрана на спусъка веднъж и ще минеш на полуавтоматична. Натисни още веднъж — включваш на автоматична. Гуменият предпазител служи за кобур.

— Това ли е? — попитах след секунда. — Нищо повече? Няма и име.

— Нищо. Какво ще кажеш?

Умът ми цъкаше като карта, защипана на спица на велосипед. Изведнъж закова на място и изплува единственото разумно обяснение: Арчи е променил решението си. Обадил се е на Лий. Открил е къде се намирам.

Отново се проклех, че си го изкарах на него. Зарекох се наум никога повече да не го поставям в неудобно положение.

Антония съсредоточено ме слушаше, докато й обяснявах.

Очаквах да възкликне „Смахната работа“ или „Приятелят ти сигурно е луд“, но не последва нищо подобно. Само каза:

— Е, не стой като пън. Слагай ги.

Заредих пистолетите, пъхнах вътрешната гума в колана си и тикнах малкия пистолет в нея. Сложих си двойния кобур, после си облякох якето.

Ако оставех ръкава си незакопчан, можех да посегна и да извадя оръжието. Заля ме усещане за сила и признателност.

— Сега да се махаме оттук — подкани Антония, подавайки ми ключовете от колата. — Имам да превеждам.

— Къде двама души не биха събудили подозрение?

Тя се замисли за момент.

— В Милано. Близо е. Голям град. Познавам го като дланта си. Там няма да направим впечатление на никого. Носиш ли пари? Аз имам малко.

— Покриваме се — промълвих аз, настаних се зад волана и запалих старата таратайка. — Води ме към Милано.

* * *

Антония ме насочи към главен път А4 и се подготвихме за тричасово пътуване. Беше слънчев пролетен ден, достатъчно хладен, за да държим прозорците затворени, така че можехме да разговаряме.

— Слушай — започнах аз с очи, вперени в хоризонта. — Разказах ти за себе си, кажи ми нещо за теб. Американка си.

— Какво разправяше, че едно време си живял в Бъркли? Не може да се нарече много точно обяснение. Но знам много за теб. Готвеше се да ме разкараш.

— Е, нали не го сторих.

— Обаче искаше.

Започнах да настръхвам.

— Защо не се захванеш с превода? А, забравих. В кола ти става лошо.

— А приказливостта ти е маска, вид защитна броня.

— Ето кое ще ме защити — отвърнах и разтворих якето си, излагайки на показ единия пистолет.

— Ето пак — отбеляза тя. — Не млъкваш.

— Престани да се опитваш да ме анализираш. Не съм някоя картина. Съсредоточи се върху страницата на Леонардо, за да намерим Кинжала на Медичите.

— Това е и моето намерение — обиди се тя. — Когато стигнем в Милано.

— И не си го изкарвай на мен, ако се боиш. Няма полза. Страхът е… — Изведнъж загубих дар слово. — Е… просто си е страх.

— Чувство, което дълбоко познаваш — каза тя, обърната към прозореца. Дъхна към него и нарисува малък кинжал върху изпотеното петно.

Погледнах в огледалото за обратно виждане дали не се мярка Арчи или някой от главорезите на Теци. Зърнах лицето си за миг. Какво, по дяволите, каза тя — че излъчвам меланхолия! Боже!

Двигателят бръмчеше като шевна машина.

— Кажи — отново подхванах — американка си, нали.

Антония въздъхна.

— Израснах в Ню Йорк.

— Къде по-точно?

— В Стейтън Айлънд.

— Родителите ти италианци ли са? Приличаш на италианка.

— Само баща ми. Първо поколение американец. Майка ми — второ. У дома говорехме италиански.

— Значи в италианския квартал на Стейтън Айлънд. Била си в католическо училище, нали? Шест деца ли бяхте?

— Имам двама братя. С четири и шест години по-големи.

— Близки ли сте?

— Не особено. Пооткъснах се от семейството.

— Как така?

Товарен камион ни застигна от дясната страна. Посегнах към кобура, докато разглеждах возилото. Вътре имаше двама работници. Шофьорът прати на Антония въздушна целувка. Тя му отвърна с красноречив жест, като сви ръка под брадичката си. Той се засмя и отмина.

— Ах, тези италианци… — промърмори тя. — За какво говорехме?

— За семейството ти.

— Баща ми беше електротехник. Много традиционно.

— А майка ти?

— Много умна жена. Учила е в колеж. Имала големи планове, искала да стане като Джаки Онасис. Срещнала баща ми, докато оправял инсталацията в общежитието й или нещо подобно, и се влюбила от пръв поглед. Беше безнадеждна романтичка, а той — голям красавец и истински чаровник. Зарязала учението, започнала да ражда деца и заживяла в нещастие. С мъжа, заради когото загърбила бъдещето си.

— Къде се вписваш ти в картинката?

— Братята ми последваха примера на баща ми. Аз бях голямата надежда на майка ми. Заминах да уча във „Васар“.^[2]

— Това е девическо училище.

— И какво от това? — Тя като че ли се подразни.

— Мислех, че момичета, които постъпват в девически училища, не си падат по мъже.

— Ха! Приказки. Впрочем във „Васар“ постъпих със стипендия.

— Какво учи?

— История, докато не дойдох на гости на чичо Фаусто. Влюбих се в изкуството на Венеция. Тогава взех решение да стана музеен уредник.

Също като баща ми, хрумна ми, и се усмихнах на съвпадението.

— И така, дипломира се и дойде да живееш в Италия? — попитах аз.

— Тук завърших университет, защитих докторат по философия. Започнах работа в галерията и оттогава се гърча под ботуша на Серджо Корта. Този човек не ще и не ще да се пенсионира и вместо да ме остави да си гледам изследователската работа, ме кара да изнасям лекции на посетителите дипломанти. Само дето не започна да им раздава касетофони със запис за обиколката на музея. Какъв малоумник!

— Ами мъжете?

— Какво искаш да кажеш?

— Възкликна „ах, тези италианци“ — какви са те? Прекалено старомодни за теб, така ли?

— Много са романтични… отначало.

— Разбирам. Когато цветята престанат да пристигат, запасваш кухненската престилка.

Антония не отговори.

— С какво се забавляваш, освен дето управляваш моторници?

— Колко остроумно! Седиш на сантиметри от мен, фактически напълно непознат, а ме въвличаш в словесна престрелка.

— Добре. Мога ли тогава да ти задам истински въпрос? Без да ми режеш квитанцията.

Тя повдигна вежди.

— Как се забавляваш?

Замълча за секунда, после отговори:

— Понякога пея. Не се смей.

— Това е чудесно. В някой клуб ли?

— Да. На доста забутано място, където надали някой от галерията би стъпил някога. През вечерите за любители музиканти.

— Каква музика?

— Всичко по-сантиментално, стига да не изисква голям диапазон, понеже на мен ми липсва. Де да го имах!

— Като говориш, гласът ти е като на пушачка.

— По три пури на ден. Пуша ги от двадесетгодишна.

— Всеки има нужда от порок. — Усмихнах се. — Какво изпя за пръв път пред публика?

Антония самонадеяно отговори:

— „Като девица“.

Представих си как изпълнява песента на Мадона с гърления си глас, а сочните й устни докосват микрофона.

— Страхотно парче.

— Мадона или „Като девица“?

— И двете.

— Не е въпросът в песента или нотите, които изпяваш, важно е как ги изпълняваш — промълви тя, разсеяно приглаждайки полата си. — Блусът обсебва душата ти.

Думите й ме накараха да се усмихна. Тя гледаше навън през прозореца и не забеляза.

— С рисуването не е същото — продължи тя.

— Не. Разбира се, че не е.

— И за него е нужна душа, но и умение. Необятна душевност и определена сръчност — додаде оживено. — Двете трябва да се съчетаят в правилното съотношение, което за всеки творец е различно.

— Разбира се. Коренно различно е. Защо ме гледаш така?

— Защото все се съгласяваш с мен.

— Така ли?

— Вече не ми обръщаш внимание. Мразя, когато някой повтаря думите ти, за да не си помислиш, че не те слуша. Толкова е изтъркано. Дори не знаеш какво имам предвид, когато говоря за душевност и майсторство в рисуването.

— Нима? — попитах. — Мисля, че това, за което става дума, е най-очевидно при портретите. Да сравним например Франц Хале и Сингър Сарджънт^[3]. Единият не скъпи цветовете, придава благородство на барманката и пияницата с чаша бира в ръка, а другият подхожда придирчиво към творбите си и кара богатия да изглежда още по-богат. Но и двамата са изключително даровити. Чия душевност е по-богата? Не е ли печално, че старият Франц е умрял в приют за бедни? Покажи ми един банален каскадьор и аз ще ти посоча възпитаничка на „Васар“ със сутиен с подплънки.

Един бърз страничен поглед ми разкри изненадата в изражението на Антония. Понечи да заговори, после потъна в облегалката си, скръсти ръце и се загледа през предното стъкло.

— Прекарвам живота си в музеите — промълвих аз.

— Ясно — тихо отрони тя. — Едно-единствено пътуване и два мита са развенчани. Божичко, уморих се.

Вяло направи жест с ръка, показвайки ми да продължавам напред.

* * *

Три часа по-късно Милано се появи на хоризонта. Антония бе спала по целия път с отворена уста, облегнала глава между облегалката и прозореца.

Нямах намерение да търся хотел, преди да се посъветвам с нея. Като се поизправи, с опакото на ръката избърса струйката слюнка от ъгълчето на устата си, после се обърна към мен с полуотворени клепачи.

— Пристигнахме — осведомих я, като се стараех да не дишам в лицето й. В устата си имах вкус на стари партенки.

Антония примигна с усилие.

— Къде?

— В Милано. Нали помниш?

Тя присви очи срещу ниското следобедно слънце и погледна навън през прозореца, оглеждайки се за пътеуказателните табели.

— Ами да, Милано.

— Избери някой голям хотел. И да е комфортен.

— Колко комфортен? Като „Грити“ ли?

— Да речем. Абе да има баня.

Насочи ме към „Четирите сезона“, с вид на средновековно имение, оградено с древни зидове. Намираше се в търговската част на града, на Виа Монтенаполеони — най-шикозната улица в Милано. Паркирах до входа и се измъкнах от тясното возило, което ме стягаше като менгеме. Един мъж с бяла униформа и шапка отвори вратата на Антония. Дадох му бакшиш и се запътихме към сградата.

Фоайето не бе точно в средновековен стил, при все че внушителни фрески и колони се съчетаваха с блестящия модерен бронз, плътно стъкло и полилеи от Мурано^[4]. С неугледното си яке се чувствах като просяк.

— Присъствах на еднодневен семинар на тема влиянието на Леонардо върху Рафаело — осведоми ме Антония. — Винаги съм искала да отседна тук.

— Е — отвърнах, натъпквайки пачка банкноти в предния си джоб — днес май ти излезе късметът.

Всъщност и на двамата. Въпреки че нямахме багаж и изглеждахме като че излизахме от кофа за боклук, ни предложиха съседни стаи, цената, на които Антония успя да спазари на малко под петстотин долара на вечер за всяка.

Измъкнах парите в брой, подадох ги на служителя и му спретнах доста убедително обяснение как са ни откраднали багажа. Той веднага се обърна към управителя; в Италия самоличността е особено важна. Повторих историята си и пред него, оплаквайки двата дни, които се налагаше да изстрадаме, докато пристигнат новите ни документи.

— Слава Богу! — обърнах се към него, размахвайки тлъста шепа банкноти — за всичко сме подготвени.

— Като изключим, че няма къде да нощуваме — добави Антония.

Репликата бе съвсем на място.

Подписахме се под измислени имена. Аз бях Чет Кук. Винаги бях смятал, че Чет е страхотно име, а Кук^[5] ми хрумна, понеже умирах от глад. Артистичният псевдоним на Антония беше Лиза Джерардини, което — както после ми обясни — било моминското име на жената, считана от мнозина историци за Мона Лиза.

Не си признах, че ми е известно.

* * *

Не бе особено благоразумно да поискам да ми изпратят дрехите от „Грити“. Затова след като сменихме още долари в обменното бюро и спряхме да изядем по една пица, се заехме да се снабдим с необходимото в магазините на Виа Монтенаполеони.

Оживеният град изглеждаше обсебен от самия себе си, но аз не можех да се отърся от чувството, че ни следят.

— Заповядай!

Подадох на Антония четири милиона лирети, равняващи се на около две хиляди и петстотин долара, заедно с хиляда в щатска валута.

Тя ме изгледа със смутено изражение, после обърна очи към парите.

— Откъде ги имаш?

— Просто ги вземи — настоях. — Ако намалеят, ще получиш още, без да задавам въпроси.

— Ей така? Ако поискам пари, ще ми даваш?

— Стига да имаш нужда.

Тя се поколеба за секунда, после пое банкнотите, сгъна ги и ги прибра в чантата си.

Спряхме пред първия магазин за мъже, където си купих комплект бельо и нови кецове. Антония остана отвън. Няколко магазина по-надолу спря пред бутик за луксозно бельо.

Заявих, че ще почакам отпред.

Тя отвори вратата от стъкло и неръждаема стомана и се спря малко натъжена.

— Убеден ли си, че не искаш да влезеш?

— Няма да мърдам оттук — уверих я аз. — Хайде. Бикините чакат.

Сви рамене и влезе. Енергичен продавач се приближи към нея.

Шляех се под луксозната тента и наблюдавах Антония през прозореца. Допреди няколко часа бе напълно непозната, жена, която не бих загледал в тълпата. Оттогава я видях как управлява лодка, докато стреляха по нас, да плаче, да повръща и да хърка в разнебитената кола. Бях нагазил до гърди в най-интересното приключение в живота си с момиче, което си подбираше фино бельо.

Чак сега я оцених. Свикнах да виждам как мускулите й се стягат, когато стисва тясната си челюст, запомнил бях малкия белег, надничащ изпод дясната й вежда. Момичето ми нанесе съкрушителен удар — и то не само в стомаха. И не знаех какво да правя.

Тъпчех от крак на крак, като се надявах да не забележи, че я шпионирам. Видях я да избира сутиен и няколко чифта прашки.

Помъчих се да спра, но започнах да фантазирам. Сама в магазина, озарена от меката светлина на лампата, Антония стоеше зад касата само с обточен с дантели корсет. Бе свела брадичка и ме гледаше изпод очи, когато ми направи знак с показалеца си да се приближа. Заключих тежката врата зад себе си.

Прошепна името ми и аз се приближих до нея. Тембърът на гласа й, набъбналите зърна на гърдите й, прозиращи през ефирния сатен, накараха краката ми да омекнат и втвърдиха слабините ми. Тя свали капачката на яркото като череша червило и намаза устните си, като не откъсваше очи от моите. Връщайки капачката на мястото й, прокара гилзата по всяка от гърдите си и после надолу, където не можах да я проследя.

Пристъпих зад щанда, чувствайки как желанието й ме залива на горещи и влажни талази. Чух как червилото дрънна на пода, почувствах горещите й ръце да се плъзгат под ризата ми, после да се спускат към колана ми, сръчно да разкопчават токата, жадно да разтварят ципа и после…

Някой ме дръпна за ръкава. Ниска възрастна японка стоеше до мен и се задъхваше от вълнение.

— Извинете мене — подхвана тя с тежък акцент и тикна в лицето ми лист и химикалка. — Вие сте известният амеликански актьор Том Сроун?

Със същия успех можеше да ме залее с кофа счукан лед.

— Не — отговорих твърдо и отстъпих назад. — Категорично не.

Жената доби ужасно разочарован вид, като че мечтата на живота й бе смазана в калта.

Докато се отдалечаваше, ми се прииска да й бях дал автограф от името на Том.

Поне един от нас щеше да бъде щастлив.