Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (2)

1

Потънах в черното кожено канапе в просторния кабинет на баща ми и се облегнах на възглавница, подобна на надут копринен балон. Напрежението на талази се носеше из стаята. Баща ми седеше приведен напред на стола, облегнал лакти на тапицираното си с кожа бюро, обронил чело в едната си длан. Лицето му бе на петнадесет сантиметра от високоговорителя — четвъртито устройство, отделно от телефона, което звучеше доста по-зле от сегашните. Между пръстите на другата си ръка бе тикнал молив и нервно го премяташе.

От телефона се носеше гласът на флотски лейтенант от бреговата охрана Хектор Камачо.

— Много съжалявам, сър — завърши Камачо с професионално спокойствие.

Баща ми трепна, като че настъпи кабарче.

— Твърдите, че може да е потънал някъде в радиус от километър и половина?

— Само ви съобщавам, че…

— Не можете ли да откриете самолета? Надали проумявате значението… фаталните последствия от катастрофата!

Капчици пот заблещукаха на горната устна на баща ми.

— Помъчете се да се успокоите, доктор Барнет — заговори Камачо. — Знам със сигурност колко ви е трудно да загубите… господин Гриър.

— Хенри! — извика баща ми и после промълви: — О, боже… Хенри!

Знаех, че това е името на пилота куриер, когото баща ми бе изпратил във Франция, за да донесе страница от записките на Леонардо да Винчи.

— Близък ли ви беше? — запита Камачо.

Баща ми остана глух за въпроса му.

— Значи няма никакъв начин да извадите самолета?

— Потънал е в много дълбоки води, навярно е паднал с висока скорост, сър.

Баща ми счупи молива и хвърли двете му половини на пода.

— Исусе!

Неловко се размърдах и си помислих, че не е зле да се поразходя. Но не мръднах от мястото си.

— Разбирам — обади се Камачо. — Ужасно съжалявам.

Като че цяла минута баща ми не издаде звук и изведнъж осъзнах, че плаче. Това ме потресе и усетих, че и моите очи се пълнят със сълзи.

От малката кутийка долетя гласът на Камачо:

— Господине… хм, докторе?

— Ще се обадите ли, ако откриете нещо? — отчаяно попита баща ми. — Каквото и да е. Лист хартия. Дори и съвсем нищожен.

— Разбира се, сър.

— Какъвто и да е документ. Каквато и да е бележка.

— Незабавно ще ви се обадим, ако изобщо извадим нещо, сър.

Баща ми си възвърна самообладанието.

— Благодаря, лейтенант. Довиждане.

— Довиждане, сър — отговори Камачо и прекъсна връзката.

Баща ми се втренчи в изключения високоговорител. Станах и се приближих към него, а дебелият кафяв килим приглушаваше стъпките ми. Когато отпуснах ръка на рамото му, усетих, че ризата му е подгизнала от пот.

— Татко?

Бавно вдигна глава и ме погледна с плувналите си в сълзи очи.

— Няма го, сине — прошепна той. — Изчезнал е.

* * *

През юлските нощи влагата в Джорджтаун бе смазваща и луната изглеждаше като обвита с перде на душкабина. Понякога, когато мама и татко ме целунеха за лека нощ и затвореха вратата ми, ставах от леглото и коленичех пред прозореца на стаята си на втория етаж, отварях го и подавах навън глава, за да почувствам нощта. Хвърлях бегъл поглед към мътното жълто лице на месечината и усещах как въздухът от климатика се движи навън, а горещият — навътре, започвах да се потя, комар забиваше жилото си в мен.

В нощта на самолетната катастрофа лежах по гръб на леглото си, подпрян на лакти. Майка ми, облечена със светлосиния си халат, се наведе над мен, с изчистено до блясък лице, лишено от всякакъв грим. Вдишах аромата на любимия й сапун — кайсия — с надежда да разсея поне малко от тревогата си. Загледах се в очите й, докато разбухваше възглавницата ми. Ирисите й имат цвят на лешник, казах си аз. Спокойствието, което обикновено излъчваха, го нямаше тази нощ. А и подпъхнатите чаршафи ме стягаха. Поразхлабих ги с пръстите на краката си.

— Днес си прала, а?

— Няма нищо по-хубаво от чистите чаршафи, нали? — отвърна тя, усмихвайки се насила. — Е, готово. Сега можеш да се поотпуснеш.

Нямаше шанс да се случи подобно нещо. Облегнах назад глава, а майка ми придърпа завивките до брадичката ми.

— Татко ще се качи ли да ме целуне?

Тя въздъхна.

— Не вярвам, миличък. Той е… знаеш, много е разстроен. — Покри устата си с ръка. Ако заплачеше, кошмарите ми бяха вързани в кърпа.

— Нали е било злополука — възразих аз. — Не е било по негова вина.

— Знам, но… — Седна на крайчеца на кревата и сложи ръка на гърдите ми. Исках да я хвана, но ръцете ми бяха приковани към тялото, сякаш бях мумия.

— Татко се чувства отговорен — продължи тя. — Ако не бе купил записките за музея, или бе заминал лично да ги вземе, вместо да изпраща куриер… Наистина е… съкрушен.

— Утре ще се почувства ли по-добре? Ами празненството на музея? Ще има ли изобщо тържество?

Единственият звук бе ниското бръмчене на климатика.

— Навярно сега никой няма да намери кинжала на Медичите — въздъхнах аз. — Какво ли би казал Леонардо?

— Днес се случи трагедия. За много хора.

— Можех да помогна. Да направя нещо.

— Миличък, ти си на единадесет. Нищо не би могъл да сториш. Сега заспивай. Всичко ще се оправи.

Тя ме целуна и леко ме дръпна за ухото.

— Да спиш в кош и да сънуваш грош — прошепна в ухото ми. — Да спиш в кош и да сънуваш грош.

— Истински грош — повторих аз, вдъхвайки аромата й за сетен път. — О, мамо…

— Добре, лампата.

Тя спря до вратата и запали нощната лампа, после завъртя абажура.

— Да си купиш един галош… — започна тя.

— … и да танцуваш в светлини и сенки цяла нощ — завърших малкия ни ритуал. Чух стъпките й по коридора и обичайното проскърцване на стария под.

Всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи. Да можех да помогна с нещо — да речем, да бях карал самолета. Всичко ще се оправи. Всичко.

Сънувах как съчките пращят в лагерния огън, когато писъкът на майка ми ме събуди. Скочих от леглото и погледнах през прозореца, стреснат от ярката светлина. Нима бяха наклали огън? Втори вик ме изтръгна от полусънното ми състояние. Надуших пушек и осъзнах, че светлината идва от истински пожар в дървената ни къща.

— Мамо! Татко! — изкрещях аз, когато някъде на долния етаж един прозорец се пръсна с трясък. Изпод вратата ми на талази проникваше дим, досущ като призрак, дошъл да ме сграбчи. Скочих от леглото; под босите ми крака чергата бе неестествено топла. Изтичах до прозореца, отворих го с едно движение и изкъртих мрежата против насекоми. От всички посоки пламъци облизваха къщата. Погледнах нагоре — дъските на островърхия покрив горяха, изстрелвайки искри като милиони светулки към нощното небе. Воят на пожарните коли просече грохота на пламъците и чух майка ми да крещи името ми някъде от вътрешната част на къщата.

— Мамо! — извиках аз и се плъзнах заднешком, спускайки първо краката си от прозореца. Увиснах на перваза, вкопчил се с желязна хватка, и погледнах към стаята си, чаках нещо — не знам какво. Ръцете ми започнаха да треперят, но продължавах здраво да стискам.

Точно когато първата пожарна влетя с бясна скорост в тясната ни уличка, вратата на спалнята ми с трясък се отвори и на прага застана мама, а около нея бушуваха пламъците. Очите ни се срещнаха и тя изпищя:

— Реб! Скачай!

Нощницата й гореше. Някъде отдолу мъжки гласове ми крещяха нещо — сякаш ехтяха от бездънен каньон. Когато майка ми протегна ръце напред и направи две крачки към мен, къщата се разтресе и покривът с грохот се сгромоляса, като че се пречупиха стотици кости, отнасяйки я в небитието.

Замръзнах за минута, увиснал на място, където ноктите на ужаса не можеха да ме докопат. После задрасках с крака по дървената обвивка на къщата, дузина трески се забиха в стъпалата ми, отблъснах се от стената, преобърнах се във въздуха, извивайки се в дъга, и полетях към земята с главата надолу. Чух вик, когато се приземих на малката полянка до големия бряст близо до бордюра, претърколих се и се спрях до ствола му.

После светът отплува нанякъде.

* * *

Не помня името на лекаря, който ми съобщи, че родителите ми са загинали в пожара. Знам, че беше мъж, понеже гласът, който чувах, бе дълбок и излизаше някъде иззад малките златни морски кончета, плуващи в тъмносиния океан на вратовръзката му.

— Можеш ли да ме погледнеш, синко? — попита той.

Втренчих се в странните същества със завити опашници, завиждайки на безметежната им апатичност.

— Гледам ви — отвърнах равнодушно.

Той взе лицето ми в студените си шепи, шумно преглътна и благо повтори, а гласът му трепереше:

— Можеш ли да ме погледнеш, синко?

Осъзнах, че навярно мисли за своите деца. Дожаля ми за него, че именно той трябваше да ми го каже. Но не можех да го погледна. Оставих го да ми съобщи новината, докато се реех сред морските кончета. Всъщност не бе нещо, което да не знам.

Не съм син на никого, помислих си аз.