Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Medici Dagger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Камерън Уест

Заглавие: Кинжалът на Медичите

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 23.07.2007

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 978-954-585-810-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4669

История

  1. — Добавяне

7

Завърнахме се обратно в „Четирите сезона“ и се оттеглихме в стаите си. Споразумяхме се да се срещнем след час, а тя трябваше да преведе страницата. Хвърлих покупките си на леглото и набрах телефона на Арчи, въпреки че не очаквах да вдигне. Така и стана. Къде е? Какво си мисли? Нима самият той е по следите на Теци?

Дръпнах пъстроцветната завеса и погледнах надолу към дребните като играчки хора и коли, после към шпиловете на замъка Сфорца, където за кратко бе живял Леонардо. Пред очите ми се появиха лицата на Гриър, Теци, Антония и баща ми. Понесе ме вихър от чувства, които се смесиха, преди да ги осмисля. Превърнаха се в плаващи пясъци, заплашваха да ме погълнат.

Скачам от прозорци със същата височина. Пинокио, който се устремява към корема на кита заради зашеметяващите хонорари и възможността да се превърне в истинско момче. Е, днес куклата уби. Патроните не бяха халосни, нямаше го режисьора да извика: „Край! Страхотно, Реб, хайде да го повторим пак“. В такъв момент чувствам… всичко. Страх, омраза, сексуална възбуда. Кой съм аз? Все още съм твой син, татко. Нещо повече от дървено човече, обзето от желание за отмъщение.

Телефонът ми иззвъня и ме стресна, като че бе противопожарна аларма. Беше Антония и ме укоряваше, че закъснявам. Плиснах шепа вода на лицето си и въздъхнах в дебелата хавлиена кърпа. Излязох в коридора и почуках на вратата й.

— Антония, аз съм Реб.

Вратата се открехна, веригата още бе спусната. Мерна се вертикална ивица от самата Антония.

— Аз съм — повторих — другарчето ти от лодката.

Тя затвори вратата, свали веригата и ме пусна вътре. Беше боса, облечена с пухкава бяла хавлия за баня мъжки размер, реверанс от страна на хотела.

Косата й бе сресана назад, отпред се поклащаха няколко немирни кичура. Приличаше на ангел.

Съблякох якето си, закачих го на облегалката на стола пред писалището и се отпуснах на мекото канапе.

— Преведе ли го? — попитах.

— Първата половина — отговори тя. — Написано е огледално, от ляво на дясно, знаеш. Върви бавно. Но ще се справя. Някой казвал ли ти е, че Реб звучи като име на бунтар[1]?

— Никой — излъгах аз. — Да се заловим с превода.

Когато Антония седна на ръба на леглото, яката на хавлията се свлече и разкри извивката на гърдата й. Даде ми една секунда да я погледна, преди да загърне реверите. Обработваше ме и изведнъж се почувствах в капан.

— Поръчах да донесат нещо за ядене — осведоми ме тя. — Ще пристигне всяка минута.

— Моля те, кажи ми, че е сандвич с мариновано телешко върху ръжен хляб и огретен от картофи от магазина за деликатеси „Карнеги“. С много горчица.

— На Петдесет и пета и Седмо авеню — засмя се тя.

— И кюфтета със сос и моркови…

— Шегуваш ли се? — подигравателно я прекъснах.

— Да отидеш в „Карнеги“ и да си поръчаш яхния?

— Ама топчетата са грамадни — заоправдава се тя, показвайки големината им с ръце. — Няма по-вкусни!

— Твърдиш, че действително си ходила в „Карнеги“ и не си взела телешко?

— Да, точно това казвам.

Изправих се на крака и вдигнах ръце.

— Е… явно ще си ходя.

— Какво? Я сядай, нещастнико!

Тръгнах към вратата.

— До скоро.

— Казах да седнеш, кучи сине! — изкрещя тя.

Обърнах се. Устните на Антония бяха стиснати, лицето й — червено като рак. После хладнокръвието й се пропука и тя заплака.

— Мътните да те вземат.

Стреснат, объркан и притеснен, пристъпих към нея. С жест на ръката ми нареди да спра.

— Не ме приближавай! И не ме заплашвай, че ще ме оставиш.

— Виж, аз само…

— С всичките си пистолети и пари преследваш проклетия кинжал! — викна тя. — Искам си предишния живот! — Разплака се в шепите си, а слабите й рамене потрепваха под хавлията.

Приближих се до нея. Тя подсмръкна, избърса очите си и сграбчи ръката ми. Нещо припламна в мен, изведнъж почувствах нужда да я целуна, да потуша огъня или да го разпаля. По-добре да се откажа, отстъпих назад.

— И на мен не ми харесва — промълвих аз.

— Глупости! Да си беше видял изражението, докато говореше с Ноло Теци по радиостанцията. Нещо се бе отприщило в тебе. Ами като си сложи оръжията на Арчи? Такъв е твоят свят и ти го извади наяве!

Посочих невярващо към себе си.

— Аз ли го извадих на бял свят?

Тя избърса нос с ръкава си, оставяйки ивичка, която лъсна на светлината на лампата.

— Да — подчерта тя. — Нещо в цялата ситуация ти харесва, Реб, не отричай. Усещам го. Погледна ли картина, виждам всеки цвят, всеки нюанс. Като че надничам зад рамото на художника, докато я рисува — тук една краска, там — друга багра. А ти, ти си…

— Ето, почва се…

— Сложен, многопластов, труден за разбиране. Но едно ми е ясно — че ти харесва.

Понечих да заговоря, но само стоях като пън, а брадичката ми бе увиснала до гърдите, като че бе прекалено тежка, за да се върне на мястото си. Антония избърса сълзите си с другия ръкав, изгледа ме свирепо и заяви с обвиняваща усмивка:

— Виждаш ли, че съм права.

Затворих уста и тръгнах към банята, смутен до немай-къде. Попита ме къде отивам. Не отговорих, само затворих вратата. Отворих и двата позлатени крана, подпрях длани на ръба на мивката и се облегнах на безупречно чистото огледало. Загледах се в себе си и в двата полуавтоматични пистолета, виснали под мишниците ми.

Но този път камерата не работеше и амунициите бяха истински.

Затворих очи, търсейки убежище. Звукът на водата възроди спомени, когато лагерувахме с нашите в Белите планини на Ню Хемшър. Беше четвърти юли 1976. Бях на седем, а Съединените щати ставаха на двеста. Температурата отиваше към четиридесет градуса, въздухът бе лепкав като карамел.

Бяхме мъкнали раниците си цяла вечност по стръмния склон и разпънахме подобната си на купол палатка на едно равно място с живописен изглед и бълбукащ поток. Пробирах си пътя от камък на камък, за да го прекося, когато чух гръм, като изстрел от пушка в далечината. Вдигнах поглед, за да видя откъде идва, бях забравил кой ден сме и че трябва да внимавам, като минавам през потоци. Подметката ми се хлъзна върху един влажен, обрасъл с мъх камък и нагазих до прасеца в студената планинска вода.

Нещо в случката ме порази. Ледената вода, обгръщаща крака ми, хлъзгавия камък, който ме подведе, докато не гледах къде стъпвам, неизбежната ирония на човешката същност да изстрелва фойерверки, когато е редно да цари тишина. Такава е природата ни — вечно променлива — далеч не идеална в своето съвършенство.

Отворих очи и се погледнах в хотелското огледало: пълен с недостатъци, изменчив, навярно неразбираем.

Антония отново бе облякла дрехите си, за което й бях благодарен. Количката с вечерята също бе пристигнала. Отрупана бе с плодове, сребърна купа с гигантски скариди, наредени една до друга, излегнали се като изморени туристи, хляб, буца сирене и бутилка „Кианти“.

Налях и на двама ни по чаша вино, което Антония изгълта на мига. Разклати чашата си пред лицето ми, без да вдига поглед. Напълних я отново и тя пак изля виното в гърлото си. Безмълвно си приготвих една чиния с храна. Антония стори същото, като отбягваше да ме гледа. Явно по природа си бе лакома, хранеше се с изяществото на освирепял питбул.

— Знаеш ли — подхванах в опит да си възвърна благоволението й — сега си давам сметка, че дори не знам цялото ти име.

— Антония Джиневра Джанели — представи се тя, а от устата й изхвръкна парченце сирене и кацна на коляното ми.

— Моля?!

— Антония Джиневра Джанели — повтори и избърса трохата от панталона ми.

Коляното ми пламна на мястото, където ме бе докоснала.

— Джиневра?

— Да, Джиневра. И името ми ли не ти харесва?

— Джини? — промълвих аз и затворих очи. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Какво ти става?

Антония си откъсна няколко зърна грозде от една чепка, натика в устата си половин дузина и ми предложи останалите. Взех ги, но още не смеех да я погледна.

— Джиневра де Бенчи — прошепнах на гроздето.

— Родена през хиляда четиристотин седемдесет и пета — изрецитира тя — второто дете на банкера Америго де Бенчи. Писала поезия и наричала себе си „планински тигър“.

— Приятелка на Леонардо — добавих аз. — И моя.

Изчервих се.

— Какво искаш да кажеш? — Проникновените й очи ме фиксираха.

Извърнах поглед, отпивайки от виното.

— Какво пише в първата част на страницата?

Антония извади от джоба си два листа и ми ги подаде.

На първия бе написано следното:

Con gran diligenza lavorai per il Magnifico e per tutti quei che’l mio sangue hanno richiesto.

Non sangue delle vene beninteso ch’esso ne son certo si rigenera ma sangue della mente.

La nostra feconda terra si fara arida e sterile nelle mani degli uomini che pare a nulla valgan se non a vanamente devastare la cosa stessa che lor dona sostento. Con i miei occhi vidi alla luce del sole e nell’ombra del crepuscolo la bonta degl’inani e la lussuria dei forti.

In solitudine nella mia bottega mi misurai con la ricerca dei segreti della vita ed ogni ostacolo vinsi con successo senza curarmi dello sforzo necessario. I cerchi e i cerchi. Ammiro il mio valor, ma sono stanco.

На другия лист бе преводът й, който ми прочете на глас.

Работих най-усърдно за Великолепния и за всички онези, които искаха кръвта на живота ми. Не кръвта във вените ми, за която съм сигурен, че става все по-силна, а кръвта на ума ми.

Щедрата ни земя неизбежно ще стане суха и безплодна в ръцете на хора, които изглежда не са способни на друго, освен да съсипват онова, което им дарява възможности. Съзрях в светлината на деня и сумрака на здрача добротата на слабите и ненаситността на могъщите.

Останал сам в работилницата си, се стремях да открия тайните на живота и успешно се преборих, защото с усилие се преодолява всяко препятствие. Кръгове и Кръгове. Колко съм умен, но уморен!

Не се чуваха клаксоните от улицата под нас, не шуртеше водата в хотелските бани. Възвишената страст в сърцето на Леонардо бе разкъсала ръждивите окови на времето, за да се разкрие пред един мъж и една жена, които не могат да откъснат очи от ръкописа.

— Кръгове и Кръгове — повторих аз. — Нали разбираш, Кръгове и Кръгове? Говори за две групи. Нали схващаш?

— Да. И от това долавяш, че…

— Че първите и вторите Кръгове на истината някак са свързани. И че Крел и Теци не притежават нищо.

Взех листовете и проучих двете конфигурации от по десет концентрични окръжности. При думата „конфигурация“ някаква асоциация просветна в паметта ми, но си остана скрита. Не й обърнах внимание. Нищо не ми идваше наум, освен колко е ограничен интелектът ми.

— Леонардо се е забавлявал със своята гениалност — обади се Антония. — Замислих се върху това за момент.

— Не споменава нищо за кинжала.

Тя се прозя.

— Не мога повече, очите ми се затварят.

— Има ли как ли да те склоня да свършиш още нещо?

— Стига — сопна ми се тя. — Да използваш джобно огледалце, за да четеш написан на обратно ръкопис, са ти нужни време и бистър ум. Днешният ми ден не може да се нарече спокоен. Ще го довърша сутринта, освен ако не се заемеш ти.

Обърна се към мен и се засмя. После се отпусна на стола до писалището.

— Когато е написал това, Леонардо е бил потиснат — отбелязах аз.

— Определено. И „сам в работилницата“, и „тайните на живота“ ми подсказват, че става дума за проучванията му в областта на анатомията.

— Какво ти говори това?

— Само по себе си, не много. — Антония заразглежда листовете и посочи двете рисунки на гърба на нейния. — На какво ти приличат?

— Да видим — подхванах аз — това е седло с ремъци, каквито ползват катерачите. Но този сложен скрипец е невероятен. Сигурен съм, че не е съществувал по времето на Леонардо. Няма как.

— Страхотен. Виждал ли си схемата на велосипеда му в Атлантическия кодекс?

— Онази, която Помпео Леони[2] е изкопирал на лявата, обратната страна на страницата?

— Баща ти добре те е изучил — отбеляза Антония.

— Всъщност имам диплома и по история на изкуствата.

— Така ли? — Изглеждаше изненадана.

Не отговорих.

— Каскадьор, завършил история на изкуствата? Брей! — Тя се отдалечи от бюрото и се стовари на леглото.

— Велосипед… Леони сигурно го е виждал, но не е знаел какво е и никой друг не го е забелязал, докато не са разделили книгата и не са обърнали страницата. Ако на онези листове няма нищо друго, поне притежаваме системата на Леонардо от макари. Питам се има ли нещо общо с кинжала.

— Добро попадение. Леонардо е писал и чертал всякакви устройства, по много на една и съща страница, без да имат абсолютно нищо общо едно с друго.

Загледах се в превода.

— Великолепният е Лоренцо Медичи. Поне името е споменато на същата страница. Но това не ни насочва към Кинжала, нали?

Антония покри лице с една възглавница. Изпод нея промърмори:

— Първата ми работа утре е набързо да потичам, после отново се заемам с превода.

— Първо ще бягаш?

— Да. Помага ми да мисля.

Бележки

[1] Rebel (англ.) — бунт. — Б.пр.

[2] Помпео Леони (1533–1608) — италиански ренесансов скулптор. — Б.пр.