Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (5)

4

На зазоряване сънувах, че играя на дама с Юлий Цезар насред площад Сан Марко. Той беше в черна тога, а около врата му се бе увила една змия, която не спираше да съска и му подсказваше какви ходове да предприеме. И Цезар, кучият му син, печелеше — завладяваше поле след поле и трупаше пулове, сякаш бяха сладки, които се кани да излапа, а туристите и гълъбите ни зяпаха.

Седях с червено от жегата лице по средата на широкия площад и се опитвах да хвана змията за езика, когато го изплезваше и извиваше насам-натам. Цезар отмяташе назад глава и гръмогласно се изсмиваше на всеки мой опит.

Беше гаден сън. Събудих се прекалено рано, обезсърчен и раздразнен, питайки се за какво, мътните го взели, съм се заиграл на дама.

В сутрешния вестник видях същата статия, отпечатана в „Денвър Поуст“. Изхвърлих го, спретнах си обичайната закуска от овесени ядки, сухи череши и банан и я изядох на кухненската маса, без да усетя вкуса й.

Час по-късно тичах из мъгливите хълмове на Малибу, а влажният студен въздух изпълваше дробовете ми и прочистваше ума ми. Вдишай, издишай. Съсредоточи се. Не забравяй да се смееш. На какво? Живот, смърт, пожар, кинжали, отмъщение, болка… изгаряща болка. Имаш цел. Открий Ноло Теци.

— Ха! — креснах, когато светлините на една приближаваща се кола пронизаха свъсената белота. — Ха! — извиках отново, а свистенето на гумите заглъхна, когато возилото изчезна зад завоя на пътя. Тогава престанах да мисля и всичко си дойде на мястото; отново бягах през джунглата.

След като взех душ, се обадих на Лий — агентката, която организираше пътуванията ми, нейният секси глас никак не подхождаше на слоноподобното й телосложение. Резервира ми място за полета до Милано същата вечер в първа класа с прекачване до летище Марко Поло в Местре, недалеч от Венеция.

Пуснах си диск на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“ и се заслушах, докато си събирах багажа, как Джон Фогърти гръмогласно пее какво е да се родиш край делтата. Няколко чифта чорапи и бельо, джинси, принадлежности за бръснене и миене на зъби, две-три черни тениски, екипа за бягане и некапеща свещ в малък месингов свещник.

Без значение къде се намирам, в кой хотел и в коя страна, винаги запалвам свещ, когато се приготвям за лягане. Мекотата на трепкащото пламъче ми напомня картината „Каещата се Магдалена“ на Жорж ла Тур в Националната галерия — Мария Магдалена е седнала до писалище в стая, осветена само от една свещ.

Облегната на масата, обронила брадичка на едната си ръка, докато деликатните пръсти на другата докосват оскъдно осветеното й чело, Мария се взира в едно огледало, погълната от мисли за морал и опрощение. Топлотата на светлината, играеща по замисленото й лице и диплите на ръкава й, ме омагьосваха още като дете.

Докато лежах в хотелски легла, в които бяха нощували безброй непознати, гледах как свещта ми блещука и търсех утеха в нощния светлик. Да танцуваш в светлината цяла нощ. Едва помнех гласа на майка си.

Затворих куфара, изключих Фогърти и позвъних на Арчи Ферис. Арчи е собственик на специализиран оръжеен магазин с името „Уха!“, от който пазаруваха от филмовата индустрия. Знае как да използва всички произвеждани някога оръжия и притежава повечето от тях.

Освен че се грижи за магазина, Арчи си изкарва добри пари и като технически съветник към много приключенски филми, като снабдява продукциите с оръжия и показва на каскадьорите — мъже и жени — как естествено да боравят с тях. Гони шестдесетте, нисък е метър и осемдесет, над сто и десет килограма и е набит като горила, има космати ръце и кокалчета като на боксьор и в единадесет сутринта четината по лицето му е като небръсната от два дни.

Арчи е от южен Бостън. Постъпи в армията веднага след гимназията. Приеха го в специалните части и стигна до чин сержант. Два пъти беше във Виетнам. Ясно ми бе, че е жертва на войната, макар че не е раняван нито веднъж в стотиците престрелки, в които е участвал. Върна се в родина, която плю на предаността му — почти най-лошото, което може да се случи на един ветеран, особено на Арчи. Верността на Арчи Ферис бе в кръвта му.

Като се върна в Щатите, се отправи към Лос Анджелис, стана ченге и се ожени за първото момиче, което не извръщаше поглед от фланелката с камуфлажна окраска, бойните панталони и кубинките, които не сваляше от краката си. Не пожела да ми каже името й. И дума не обели. Единствено пророни:

— Беше жена със сърце от камък, която не би обикнала никого, дори и собствения си син. — Говореше така, леейки сълзи в чашата си с оранжада.

Синът, за когото ставаше дума, бе Дани — израсна предимно под опеката на бившата на Арчи и върволицата от скапаняци, които тя прибираше.

Арчи обичаше Дани повече от всичко и всички, въпреки че момчето до голяма степен се бе метнало на майка си. Приятелят ми не му отказваше нищо, дори и с полицейската заплата, която получаваше, откакто се уволни от армията. Всъщност той продължи да служи, но вместо да брани гражданите на Съединените щати, се зае да защитава жителите на Лос Анджелис. Бе роден за пазител и такъв щеше да си остане, само дето смъртоносен изстрел улучи Дани при един кръчмарски бой. В този момент Арчи заряза ченгетата заради единствения куршум, който не можа да надхитри.

Няколко години поред отпадаше, работейки като охрана по снимачни площадки, а благородството, лоялността и професионализмът му прикриваха унинието и му спечелиха добро име. Отначало хората се плашеха от него. Тялото му приличаше на бетонен блок, а изразът в очите казваше на света, че е издържал на погледи, пред които мнозина биха се прекършили.

Един търсач на таланти измъкна Арчи от пропастта, в която се гърчеше, сложи край на живуркането му като охранител и му даде роля във филм — екшън с много оръжия, всичките с халосни куршуми, освен на Арчи и на преследвача. Бясна гонитба, пищяща знаменитост за заложница, стрелба до възбог и отчаян героизъм на професионален боец, вършещ чудеса от храброст.

Всички бяха спасени, включително и Арчи. Той се сдоби с нова работа: да обучава филмовите каскадьори как да боравят с оръжие. Започна друг живот и възвърна част от предишното си аз, но недостатъчно, за да запълни огромната празнина, която Дани бе оставил в огромното му сърце.

Арчи ме вкара в бизнеса, след като едва не ме прегази на улицата, докато си похапвах мексиканска тортила от „Ла Кантина“. Бях обмислял да се захвана с кино, а не да оливам тениската си с доматен сос, когато го мярнах с ъгълчето на окото си да се носи като разярен бик по булевард Санта Моника с черния си ланд ровер, притиснал до ухо мобилния си телефон. Бях по средата на платното, а тортилата стърчеше от устата ми, когато ми хрумна, че има само един начин да не се превърна самият аз в кайма за пълнеж — нагоре.

Арчи удари спирачки едва на петдесет сантиметра от мен. Миг преди това скочих високо и се претърколих през покрива и задната част на возилото му, като се приземих с приклякване на улицата — без да изтърва тортилата. Очите ни се срещнаха в огледалото за странично виждане — неговите пълни с ужас, ме гледаха как дъвча, хиля се и правя знак против уроки. Усмихна ми се в отговор.

Над коктейли от кюрасо и източни деликатеси в „Златния Китай“ му стана ясно, че имам набор от полезни умения — управлявам делтаплан, алпинист съм, владея карате, скачам с парашут, а на мотоциклета съм фурия. После ме представи на неколцината режисьори на специални ефекти, които познаваше — и готово. Скачах от самолети, препусках по шосетата, премятаха ме, раздавах удари наляво и надясно и падах, когато се наложеше.

Като за начало Арчи ми връчи един „Зиг Зауер“ — деветмилиметров пистолет, научи ме как да си служа с него и ми помогна да се сдобия с разрешително.

Понеже бързо се учех и овладявах всяко оръжие, което Арчи пъхнеше в ръката ми, скоро заслужих уважението му. Но не бе само това. И двамата се ценяхме един друг.

Вдигна телефона при първото иззвъняване.

— Арч — започнах малко колебливо, като знаех, че е чул за свредела с делтаплана и това не е минало покрай ушите му.

Изломоти:

— Ако ти се ще да се утрепеш, що не използваш пушкалото, дето ти го дадох? Ще бъде супер. Първо Дани, после ти. Исусе! Какво има?

— Винаги си ми бил такъв добър приятел — подхванах. — Нужна ми е помощта ти.

— Добър приятел, а? Не ми звучи като комплимент. По-скоро като последни думи преди ешафода. За Емили ли става дума? Ела при мен, ще отпрашим към хижата ми в Биг Беър и ще поговорим. Какво си въобразяваш, че никога няма да се влюбиш отново ли?

— Знаеш, че не бях влюбен в нея.

— Да бе, да. Никога не си се влюбвал в никоя. И аз също. И какво?

— Не затова ти се обаждам. Виж, заминавам за Венеция — не става дума за плажа, онази в Италия — и… абе трябва ми някакво оръжие, докато съм там. — В секундата, в която го изрекох, ми се прищя времето да се върне и никога да не му се бях обаждал.

Наруших болезнената тишина.

— Извинявай, но знам, че един твой приятел от Нам продава оръжия. Не мога да пренеса пистолета си през граница, а нямам време да чакам да ми излезе разрешителното.

— И? — обади се той. — Целият съм в слух. Не ми спестявай нищо.

— Свързано е с Леонардо да Винчи и родителите ми. Само толкова мога да ти кажа.

— Хайде де! — раздразнено ме подкани той. — Говорим за реалния свят. Там оръжията наистина убиват.

Знаех си. Бях възкресил спомена за Дани. Арчи щеше да си пусне филма „Шейн“^[1] има-няма десет минути след като приключим разговора. Проклинах се за неблагоразумието си.

— Слушай, забрави.

— Нищо няма да забравя! Да му се не знае! Леонардо да Винчи и вашите… за какво става дума, мътните го взели?

— Купи ли си тази сутрин „Таймс“?

Отговори положително.

— Прочете ли го?

— „Лейкърс“ са загубили. Не, не съм го и прегледал. За бога, изплюй камъчето.

— На трета страница. Горе.

Каза ми да почакам. Чух шумолене на хартия, после някакво мърморене и най-сетне:

— Исусе! Какви ще ги вършиш във Венеция? Пише, че бележките са унищожени от пожара.

Разказах му всичко — за Гриър, Теци, кинжала и записките.

Настъпи дълга пауза.

Попитах:

— Е, ще ми услужиш, или не?

— Ще направя нещо по-свястно. Ще дойда с теб.

Бях стъписан.

— Би ли го сторил?

— Май си изненадан.

Почувствах се смутен, сконфузен. Не ми бе хрумвало, че Арчи или който и да е друг би се изложил на опасност заради мен. На филмовата площадка — да. За пари. Но това бе съвсем различно. Лоялността, безкористността бяха ценности, към които не можеш да посегнеш с лека ръка. Усетих огромната им стойност, навярно за първи път. Исках да кажа „Помогни ми“. Но не можех преднамерено да изложа на риск приятеля си.

— Арч, предложението ти означава за мен повече, отколкото мога да изразя с думи, но трябва да се справя сам. Нужен ми е отговор за оръжието.

Напрежението сякаш пропълзя по жицата.

— Дяволите да те вземат! — ревна той. — Режеш ми квитанцията, после ме караш да взема решение на секундата!

— Да — решително отговорих аз. — Съжалявам, но се налага да знам точно сега.

Чух го дълбоко да въздиша.

— Предполагам, че и двамата съжаляваме, ’щото не мога да ти услужа.

Тишина.

— Добре тогава — отвърнах аз. — Не биваше да се обаждам. Извинявай, че те замесих. Налага се да затварям.

— Почакай. Моля те, недей.

— Виж, трябва да хвана самолета.

— Искам да кажа да не тръгваш — настоя Арчи.

— Налага се.

— Имаш избор.

— Нямам. Длъжен съм да отида.

* * *

Мъглата се бе вдигнала и слънчевите лъчи образуваха прашни коридори, процеждайки се през отворените прозорци на всекидневната.

Извадих петдесет хиляди долара от платнената торба, увих ги в амбалажна хартия и ги пъхнах в една червена раница, с която се сдобих в Бостън на излизане от Музея по изящно изкуство на Изабела Стюарт Гарднър. Върху парите прибрах папката с бележките на Леонардо и няколко шоколада с плодов пълнеж — единствената храна с концентрирани калории, която няма вкус на маджун. После отново пристегнах платнената торба и я сложих обратно в кожената раница.

Сбогувах се с Джини, пъхнах пътните си чанти в багажника и подкарах към „Американската банка“ в Санта Моника. Един служител с червено лице обърна пет хиляди долара в италиански лирети и ми предостави под наем кутия за депозит колкото тарга за бира, където прибрах платнената торба.

Върнах се в ягуара и врътнах ключа на стартера. Гърленото му мъркане погъделичка гръбначния ми стълб, когато се понесох към летището.

* * *

Някъде над Скалистите планини ръцете ми спряха да треперят и вдигнах бордовия телефон. Набрах Лоис ван Олстин, червенокоса красавица със зелени очи и дълги крака, която като нищо бе в състояние да пренапише „Кой, кой е“. Лоис бе използвала смайващата си общителност, за да разработи доходна агенция за връзки с обществеността, представляваща някои от най-големите имена в Холивуд.

Преди няколко години прекарахме една нощ заедно — много бе приятна, докато не заби дългите си нокти в гърба ми. Казах й да престане и тя ме послуша, но с веселбата бе свършено. Останахме си с добри чувства.

Вдигна телефона след третото позвъняване.

— Боби, във ваната съм. Ще дойда до час.

— Лоис, аз съм Реб.

— Огън човек! Как си? Том лее горчиви сълзи. Жалва се, че повече харесваш чучелата, дето ги хвърляте по разните каскади, отколкото него.

— Вярно е.

— Да му се не види. Какво искаш? Вероятно не ме каниш на среща.

Отговорих й, че търся информация за Вернер Крел и Ноло Теци.

— Крел го знам, разбира се. За Теци не съм и чувала. Не ми казвай — избъбри тя. — Крел иска да те снимат как падаш от планината му от пари.

Не отвърнах нищо.

— Хубаво, почакай минутка. Ще проверя в базата данни, да видим какво ще изскочи. Къде си? В летателен тренажор?

Казах й, че съм на път за Венеция.

— Шегуваш се! Какво, да не би Крел да е на самолета? Не, има си собствен.

— Този разговор ми струва по сто долара на минута, Лоис.

— Аха — безгрижно рече тя. — Окей, да видим… търся Теци. Да не е Т-Е-Т-С-И?

— Не, мисля, че се пише с „ц“. Пробвай и двата варианта.

— Не става. Ядец, нищо не излиза. Дай ми секунда за Крел. Ще лъсне. Ето го. Вернер Крел. Какъв е плешага, да знаеш. Същински Юл Бринър. Ама хваща окото. Роден в Берлин през трийсет и пета, единствено дете. И татенцето е бил оръжеен индустриалец. Измислил е революционна технология — „Гевер У41“, първата полуавтоматична пушка, влязла в широка употреба през Втората световна война. О, и маниак на тема Леонардо да Винчи.

— Какво? — сепнах се аз.

— Казах, че татко Крел е бил запален почитател на Леонардо. Притежавал е достойна за много музеи колекция от Леонардовите оръжия и бойни машини, катапулти и други изобретения. Излагал ги е в галерията „Гемалде“ в Берлин точно преди войната. Има и снимка с малкия Вернер до него с три четвърти панталонки. О, мама е убита при съюзническа бомбардировка, когато младият Крел е бил на осем. Говорят, че след това и той и старецът му се чалнали. И двамата са истински ексцентрици, меко казано.

Спомних си, че когато аз бях на осем, с баща ми построихме модел на великолепния мост, проектиран от Леонардо за султан Баязид II, свързващ двата бряга на залива Златния рог в Истанбул.

Лоис продължи:

— Да… я да видим… малкият Крел работел усърдно. На двадесет години завършил машинно инженерство с отлична диплома в берлинската Политехника и сам започнал да конструира оръжия за бащината си компания. По това време вече бил дясна ръка на баща си. Изобретил първия възвратно-откатен механизъм при полуавтоматичните пушки. Натрупал цяло състояние, когато оръжието се наложило на пазара. С две думи, той е милиардер, притежава контролния пакет или е единствен собственик на компании за производство на оръжия и муниции в Германия, Австрия, Белгия, Италия, Чили и Мексико. Явно продава и на добрите, и на лошите. Абсолютно безскрупулен — добави Лоис. — Винаги когато пожелае нещо, да речем нечия компания, я получава. Ексцентрик до немай-къде и става все по-непредсказуем.

— Нещо друго?

— Когато не е със самолета си, пътува със собствения си вагон в края на композицията, на който влак си поиска. Моделът е от типа на Ориент експрес. Нечуван лукс. Има и снимка. Сигурно му е струвал милиони. Истински шедьовър на ар деко. Елегантна… външна платформа май се нарича. Помниш ли Дъмбо^[2]? Дето накрая стои навън на платформата на собствения си вагон?

Не отговорих. Представях си как Хенри Гриър прескача перилата и полита надолу към прохода Сан Родар. Нещо проблесна в паметта ми. Самият аз го бях прекосявал преди десетина години, когато някакъв тип с лице като клисаво тесто ме взе на стоп от Швейцария до Италия във фолксвагена си.

Лоис се обади:

— Абе… нещо много си мълчалив за сто кинта на минута.

— Извинявай — отвърнах аз. — Малко се обърках.

— Сега намери ли се?

— Не знам — отговорих аз. — Благодаря ти.

— Хей, Огън човек… преди да заминеш…

— Да?

— Да ти кажа, сега съм по-кротка. Може би, след като се върнеш…

Секундното колебание от моя страна бе по-красноречиво от всякакъв отговор.

— Е, хайде — завърши тя. — Предполагам, че е редно да затворя първа.

Преди да успея да отговоря тя го направи.

Върнах слушалката обратно на мястото й… Вернер Крел и баща му. Аз и моят. Леонардо. Бяхме петима. Останахме двама. При други обстоятелства щяхме ли с Крел да пресушим чаши в памет на покойните си бащи и в чест на гения на Леонардо? Щяхме ли заедно да оплачем майките, за които тъгувахме, чиито забравени гласове вече нямаше да ни утешат?

А ако се бяхме срещнали на бойното поле, кой пръв щеше да натисне спусъка?

* * *

Бе тъмно и валеше, когато самолетът се спусна от небето и се приземи на пистата на летище Малпенса в Милано. Час по-късно отново бях във въздуха в посока изток към Венеция на борда на миниатюрно копие на летателния апарат, с който бях пристигнал.

През краткия полет до летище Марко Поло успокоявах нервите си, като си мислех за изрисуваните руски матрьошки — като отвориш една, намираш в нея друга, докато най-после стигнеш до не по-голяма от кутрето ти кукла. Представих си, че се намирам на самолет, който се отваря, от него изскача по-малък, аз се смалявам и влизам в него, докато накрая се вмъквам в аероплан с размерите на дива патица, който се устремява към небето, за да се присъедини към ято други птици. По дяволите, летях прекалено дълго.

Скоро багажът ми и аз се озовахме на земята, а оттам — в частно такси, което зацепи развълнуваните води на Канале гранде.

Лий ми бе запазила апартамент в „Грити Палас“ — великолепен хотел с изглед към разкошния канал, някога дом на дож — могъщ властник на Венеция през шестнадесети век.

Вратата към стаята ми бе открехната, пиколото тъкмо оставяше на масата кошница с плодове. Помещението с висок таван бе просторно и пълно с антики, голям персийски килим и богато украсен полилей. Бях приятно изненадан. Лий се бе постарала.

Тикнах на пиколото някакви пари и той елегантно се оттегли заднешком.

Взех душ, разопаковах багажа си, запалих моята свещ и се пъхнах в леглото.

Майка ми и баща ми щяха да се влюбят във Венеция. Можехме да отседнем точно тук. Щях да пъхна босите си крака под меките възглавници на канапето, да се взирам във фигурите на високия таван и да слушам как татко угощава мен и мама с разкази за гордите и бедните, бродили по тези канали и улици, понесли в изпоцапаните си с бои ръце великолепни платна.

Изведнъж почувствах изисканата стая прекалено пуста, а нощта — прекалено необятна.

Шоколадче с форма на гълъб, увито в станиол в оранжево и бяло, се мъдреше на гигантската пухена възглавница до мен. Взех го и вдъхнах аромата му.

Легнах на една страна и запорих въздуха с гълъба, карайки го да лети напред-назад на трепкащата светлина, тъгувах по откраднатото си минало, копнеех за светлината на деня и да опра колене в гърдите на злодеите. Ноло Теци. Вернер Крел.

Шоколадовата птица омекна от пламъка на свещта.

Жадувах за отмъщение.

* * *

На следващата сутрин тръгнах по единствената си писта. Точно в девет часа стоях в покритата с мрамор приемна на Галерия дел Академия пред шестдесетгодишна секретарка с пищна кестенява коса и рунтави вежди. Отличният й английски се допълваше от сдържани професионални маниери, с които се опитваше да замаскира напрежението си, но нищо не можеше да го скрие.

При все че сърцето ми биеше до пръсване, се наведох напред и й се усмихнах, сякаш бях най-милият човек, с когото този ден й предстоеше среща. Обясних, че съм пристигнал от Калифорния, за да разговарям с човека, комуто библиотекарят синьор Ареционе вероятно е показал страницата от записките на Леонардо.

— Репортер ли сте? — попита тя и чертите й се изопнаха.

— Не, не съм.

Измери ме с предпазлив поглед, а бухлатите й вежди почти се сключиха.

Разтворих якето си.

— Нали виждате? Нямам диктофон, нито бележник, нито молив. Не съм журналист. Даже като пиша, правя грешки.

Забелязах, че за миг ледената й физиономия като че се поразтопи.

— От някоя официална организация ли сте? — Да речем — от полицията?

— Всъщност съм каскадьор.

Изглеждаше озадачена.

— В киното ли?

— Слабите по правопис нямат кой знае какъв избор — усмихнах се аз. Тя позагуби още малко от хладината си.

Секретарката хвърли поглед зад себе си към фигура на мъж, неподвижен като манекен на витрина, от когото ме делеше врата от опушено стъкло. Когато очите й отново срещнаха моите, разбрах, че всичкият ми напредък с нея е отишъл на кино.

— Не мога да ви помогна — отсече тя.

Наведох се още малко.

— Синьорина Роси…

— Синьора — поправи ме тя и отново хвърли притеснен поглед към силуета зад вратата, после — към мен.

Налагаше се да сломя съпротивата й.

— Синьор Ареционе е показал бележките на някого тук. Искам само да науча името му, навярно да разменим две думи.

Призракът зад вратата натисна дръжката.

— Не, господине, никой тук не е виждал записките. Съжалявам. Моля, вървете си.

У мен започнаха да се зараждат разочарование и гняв. Положих усилие да ги прикрия. Знаех, че иска да ми каже, но просто се страхува. Длъжен бях да запазя спокойствие и да разбера защо.

Стъклената врата се отвори и един едър оплешивяващ мъж с неумолимо лице, облечен с кафяв костюм и жълто-кафява папийонка, пристъпи навън. На вид бе над шестдесет. Синьора Роси се завъртя на стола си.

— Професор Корта! — Кимна почтително с глава.

Измерих го от глава до пети. Кибритлия, дойде ми наум. Отзивчивост клоняща към нула, бе втората ми мисъл.

— Синьоре — обърна се той към мен с изненадващо остър глас — каква работа имате тук? Вече направихме изявления пред пресата и полицията.

— Допада ми папийонката ви, синьоре — заговорих аз. — Имам същата като нея, само дето моята бие повече на мармаладено. Предпочитам вашата.

— Благодаря — отвърна той и се поизчерви. — Сега ще ме извините ли? Закъснявам за среща.

С един поглед ме отпрати и изригна поток от думи на италиански към синьора Роси. После ме отвя като крайпътен знак и изхвръкна през вратата, през която бях влязъл.

Синьора Роси притеснено оправи бележника и писалката си.

— Виждам колко сте заета, синьора. Не съм дошъл, за да ви причинявам главоболия.

Подадох й статията от денвърския вестник и за минута я оставих на спокойствие, за да я прочете.

— Казвам се Реб Барнет, синьора Роси. Баща ми бе уредник в Националната галерия във Вашингтон. Двамата с майка ми загинаха при пожар в къщата ни веднага след като той се опита да се сдобие с последните бележки за Кръговете на истината.

Това привлече вниманието й.

— Можете да проверите по интернет — продължих. — „Вашингтон Поуст“. Двадесет и трети юли осемдесета година. Името му бе доктор Роло Ебърхарт Барнет.

— И вие може оттам да сте го прочели — запъна се тя, записвайки данните в бележника си.

Извадих паспорта си и посочих името.

— Не ми се налага да го чета. Бях там.

И двамата замълчахме за момент, докато разгледа паспорта ми, после отново хвърли поглед към мен.

— Кое ви безпокои толкова силно? — попитах.

Устните й потрепериха. Вдигна ръка към устата си. Разбирах, че усеща как губи почва под краката си, и изпитах състрадание към нея. Зачаках, внушавайки й да ми се довери.

След миг тя заговори:

— Вие сте вторият, който идва тук с молба да види… да пита по този въпрос. И то след полицията и репортерите.

Попитах я кой е бил първият. Отговори ми, че не знае.

— Как изглеждаше?

Синьора Роси се наклони напред и покри лицето си с ръце, като че се готвеше да кихне. Надникна през пролуките между пръстите си. Когато седнах на края на бюрото, не се възпротиви.

— Каквото и да споделите с мен — уверих я аз — обещавам да не го казвам на професора. Не желая да ви причиня неприятности. Всъщност ще помогна, ако мога. Погледнете ме в очите. Ще разберете, че говоря истината.

Тя свали ръце, подробно и критично ме огледа, осланяйки се на половин век жизнен опит, който да й каже дали не й поднасям бокал с отрова.

— Добре — съгласи се колебливо. — Беше страховит.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Дрехите, тембърът на гласа…

— Американец ли беше?

— Говореше италиански, но не особено добре и с акцент. Нищо чудно да е бил американец. Имаше невероятно тъмни очи. Косата му бе сресана напред, като на Цезар. А ръцете му… — продължи тя. — Помня, че пръстите му бяха дълги и деликатни като на хирург, а ноктите бяха… лакирани, това е точната дума. Да, бяха намазани с безцветен лак.

Мускулите на стомаха ми се свиха. Ноло Теци наистина съществуваше.

— Нещо друго? — попитах, посочвайки към врата си отстрани.

— Si, si — оживи се синьора Роси. — Имаше… как го наричате… tatuaggio… отстрани на шията си. Змийска глава. — Усетих, че лицето ми се налива с кръв, чувах пулса с ушите си.

Исусе! Теци е бил тук след пожара в книжарницата. Взел ли е записките, или са изгорели в огъня?

— Какво му казахте? — попитах я с всичкото спокойствие, на което бях способен.

— Нищо — прошепна тя. — Разговаря с професор Корта. Оттогава последният е все угрижен. Предупреди ме с никого да не обсъждам бележките. Опитваше се да се свърже…

— С кого? С човека, видял записките? Професор Корта видя ли бележките?

— Не. Той не успя. Единствено…

— Кой? — настоях малко прекалено енергично. Тя покри треперещите си устни.

— Знаете ли къде мога да го открия?

Почти недоловимо кимна.

— Нея. Тя е моя приятелка. Не е на себе си след пожара. Чувства, че я грози голяма опасност и… си взе отпуска.

— У дома ли е? Може би в апартамента си?

— Не.

— Но можете да й предадете съобщение?

Обезсърчително мълчание.

— Синьора Роси, споменахте, че приятелката ви е в опасност. Повярвайте ми, ако човекът с татуираната змия е наблизо, приятелката ви наистина има от какво да се страхува. Дебне я смъртна заплаха. Предайте й, че се налага да говоря с нея. Отседнал съм в „Грити Палас“. Помолете я да ми позвъни по обяд. Тоест в дванадесет…

— Знам какво означава по обяд — бързо изрече тя, присвивайки очи, вперила поглед в мен, за какъвто и да е признак за измама.

Измина секунда.

— По обяд — повторих аз.

Тя кимна.

— Благодаря ви, синьора Роси. — Подадох й ръка.

— Франческа — допълни тя и я пое.

* * *

Когато се обърнах да си вървя, някакъв мъж буквално налетя върху мен. Силно изохка и падна назад, изпускайки вестника си, а шапката му хвръкна настрани.

— О, боже, съжалявам! — извиних се аз и му помогнах да се изправи.

Вкопчи се за реверите ми, докато го издърпам на крака. Беше около метър и седемдесет, със слабо като точилка тяло и облечен със скъп шлифер. Докато и двамата посягахме към вестника и шапката му, си чукнахме главите и ме лъхна аромат на одеколон „Олд Спайс“. Изсумтя, докато си прибираше вестника, издувайки инак хлътналите си бузи. Шапката му бе тип „Борсалино“, сива като шлифера му. Намръщено я издърпа от ръката ми.

— Grazie — сопна ми се той и се отдалечи, сгъвайки вестника си.

Излязох на улицата и притиснах ръка отстрани към главата си, където ме наболяваше. Нищожно наказание за собствената ми непохватност. Но бях съумял да придумам синьора Роси да ми се довери. Приближавах се до целта.

Сведох поглед към високите си обувки. Подметките ми бяха стъпвали на същия под, по който бе вървял Ноло Теци. Почувствах как гневът се заражда в стъпалата ми, пропълзява по прасците, бедрата, гърдите, оттам — към пръстите на ръцете. Бях готов да хапя. Способен бях да убивам. Кой, по дяволите, съм аз?

Хвърлих кос поглед към небето.

— Нима съществува само престъпление и отмъщение, Господи? — прошепнах аз. Дишай, Реб.

Върнах се пеша до хотела, влачех обувки по калдъръмените улици и си налагах да се успокоя.