Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (16)

15

Върнах се по обраслия с треволяци път, отключих веригата и целунах катинара с комбинацията. Качих се на магистралата и спрях на първата бензиностанция да напълня резервоара. Позвъних на мобилния на Арчи, но не можах да се свържа.

Пришпорих колата по шосе 128, после по 101 е най-високата скорост, която благоразумието позволяваше, всяка частица от мен жадуваше да се понесе като ураган, помитайки в своя бяг пощенски кутии и въжета с пране.

Планетата бавно посрещаше деня. Прелетях през Сан Франциско и Сан Хосе, спуснах се по шосе 101 до магистрала 5, мъчех се да превъзмогна неизбежните последствия на умствена и физическа преумора. Когато очите ми натежаха, мислите ми се понесоха като южния вятър. Благородна цел, Поп и Мона, Кръговете на истината, Джини и Арчи, Биг Беър, къдрава коса, Фред Астер, елегантност.

Изведнъж колата се раздруса и аз се разсъних. Бях пресякъл банкета и се носех по нанадолнището на каньон със сто и двадесет километра в час. Завъртях волана, надявайки се да променя посоката, без колата да поднесе, но се движех прекалено бързо, ъгълът бе твърде остър и губех управление.

Оставаше една възможност. Рязко завих надясно и дръпнах ръчната спирачка, блокирайки задните колела, с което накарах ягуара да се завърти. Докато колата бе наполовина обърната в противоположна посока, настъпих газта. Гумите изпушиха. Около мен се разхвърчаха пръст и чакъл, докато мощният двигател превъзмогваше инерцията, дърпаща го назад.

Не се пукайте, молех се на гумите, докато пълзях нагоре към банкета, каучукът свиреше, а моторът ревеше. Изминаха три секунди на отчаяна борба и ягуарът преодоля наклона.

Останах неподвижен на седалката, а миризмата на изгоряла гума нахлуваше през прозореца. Сърцето ми биеше като ковашки чук. Посегнах към ключа, ръката ми трепереше. Пак бях летял, на петдесет сантиметра от земята.

В градината ръката на Джини ме бе успокоила — преди да разкрия тайната на Кръговете…

Завъртях ключа.

Мощният двигател измърка, сякаш нищо не бе се случило; заглушителят скри яростните експлозии на възпламеняващия се бензин. Включих на първа скорост и препуснах в нощта, докато по радиото „Бийч Бойз“ пееха „Момичетата от Калифорния“.

Завих при лунапарка „Маджик Маунтин“, подкарах по алеята, отбих се до тоалетната, купих си сладкиш с шоколад и някакъв сок, изгълтах ги набързо и отново се опитах да звънна на Арчи.

Все още нямаше връзка.

Един добре облечен мъж, понесъл торба с покупки, мина покрай мен. Пейджърът му иззвъня. Просветна ми. Ами да! Арчи имаше и пейджър!

Набрах номера от една телефонна будка, натиснах съответното копче и затворих. Сега ми оставаше само да стоя и да чакам, най-много да взема някоя празна чаша от кафе и да я подавам към минувачите. Милостиня за идиота.

Двадесет минути по-късно телефонът иззвъня. Само дето не изтръгнах слушалката от жицата й.

— Арчи?

— Веселяко? — отвърна той с познатия баритон. — Извинявай, че толкова се забавих. Наложи се да намеря уличен телефон.

— Тя при теб ли е? — Сърцето ми щеше да изхвръкне.

— Да.

— Добре ли е?

— Естествено — отговори Арчи. — Нали е с мен.

Облегнах се на стената на телефонната кабина, изпитвах чувства, които не разбирах.

Арчи заговори:

— Ехо… добре ли си?

— Вече да.

— Къде си?

Обясних му.

— Добре — отвърна той. — Хвани по четиринадесето на север, после по магистралата към Пеър Блосъм, след това по единадесето и накрая по тридесет и осмо, та до Фонскин. Ние сме на Фонскин драйв 2116, точно след кота хиляда и двеста. Оглеждай се за една дървена мечка, която съм издялкал. Разбра ли?

Отговорих положително.

— Добре — повтори той. — Чакай малко.

Чух два приглушени гласа, а въпросителната интонация на единия накара краката ми да омекнат:

— Реб?

— Джини — прошепнах.

— Слава Богу! Какво стана при Поп?

— Арчи не ти ли разказа? И той участва.

— Така ли? Не е възможно.

— Как се свърза с него?

— Ще ти обясня, когато пристигнеш. Побързай.

— Добре — отговорих. — Хващам пътя.

— Почакай. Кръговете още ли са у теб?

Изпълни ме гордост.

— Не само.

— Какво говориш? — попита недоверчиво тя. — Да не би да твърдиш, че си ги разгадал?

Предложих й мълчаливия си отговор.

— О, боже, не мога да повярвам, че си успял!

— Идвам при теб — уверих я, а устата ми внезапно пресъхна. — Пристигам след няколко часа.

— Ще те чакам — прошепна тя. — Чао.

Затворих, този път полека, напълно замаян, но жаден за още, умирах да пия от кладенеца й завинаги, да чуя биенето на сърцето й.

Имаше колкото искаш бензин в ягуара, кръвта ми кипеше, а душата ми пееше.

Тръгвай, пътешественико, тръгвай.

* * *

Отминавах блуждаещи фарове и пътни табели, рекламиращи дънки и специалитети за закуска. Сателитни чинии разперваха антени в безмълвна молитва към черното небе, пикираха плодоядни прилепи с червени очи, влюбени гимназисти пиеха нощта, а аз, синът на музейния уредник и жената с лешниковите очи, пътувах натам, където природата ме зовеше.

Усетих опъване на шевовете на гърба си, което извика в паметта ми лицата на Поп и Мона — сълзите и добротата им. Двамата, навярно точно в този момент под някое износено одеяло… Деликатна старческа кожа, докосваща друга като нея. Поп, който се весели с дамата на сърцето си Мона. А после — шоколадови курабии. Атмосферата на Компче, духът на човешкия живот. Живот. Потапях палец в безбрежното му море и усещането беше приятно.

Скоростно се изкачвах и спусках по странната магистрала Пеър Блосъм, на две пресечки птичи полет до Биг Беър. Планините Сан Бернардино се издигаха от дясната ми страна, мъртвата равна пустиня се простираше отляво. Пътят беше хълмист, изкачванията и слизанията — така резки, че насрещните автомобили сякаш ми изпращаха морзови сигнали.

Включих станция с класическа музика. Моцартовият концерт за пиано номер двадесет и пет се разнесе от радиото. Леещата се хармонична музика се противопостави на странните ми хаотични чувства. Дишането ми стана по-плитко, мислите ми — ярки като пламтящи факли. С притеснение се подложих на преглед.

Гърбът ми определено бе възпален около шевовете, задникът ме болеше, коляното ме пробождаше от удара в арматурното табло, когато се извъртях, а бельото бе залепнало на кожата ми през последните двеста и петдесет километра. Резултати: умствена умора и физическо изтощение. Препоръка на лекаря: смени си бельото и начина на живот.

Упътванията на Арчи бяха точни. На сто метра от котата видях мечешката фигура. Повече приличаше на дебела дървена маймуна. Представих си как Арчи в летен ден си точи триона: бзззът, ох, мамка му, бзззът. Дялка беззащитния бор, а пот капе по гумената дръжка на триона. Не като Микеланджело, който вае Давид.

Подкарах по алеята за коли, докато не забелязах джипа на Арчи пред островърхата му хижа. От комина се издигаше пушек към налятата жълта луна. Паркирах, взех кутията с плаките и бележките и с охкане излязох от колата. Защо никъде не свети? При все че въздухът не бе студен, ме побиха тръпки.

После някой ме сграбчи за якето и ме удари с пистолет по главата. Свлякох се на земята като чувал с картофи, изненадвайки нападателя ми. С ножично движение подкосих краката му, а сребристият му пистолет блесна на лунната светлина.

Вкопчих се в ръката с оръжието и я извих с всичка сила. Чух грозно изпукване и крясък преди някаква светкавица да порази тила ми и времето спря.

* * *

Когато дойдох в съзнание, седях на метален стол, тапициран с кожа, пред камината във всекидневната на Арчи. Чудесно накладен огън пращеше в нея. Когато горещината достигна малък въздушен джоб в една от цепениците, се разнесе пукот и рой искри литнаха към стъклената врата пред огнището. Звукът отекна в главата ми като увертюрата на „1812“^[1]. Силна болка избухна като снаряд близо до лявото ми око и се разпространи към появилата се солидна цицина зад ухото.

Отдясно познат гърлен женски глас прошепна:

— Реб!

Почувствах утеха, сякаш ме обгърна пухкаво одеяло.

Болезнено обърнах глава. Само на метър от мен Джини седеше на също такъв стол.

Ръка с безупречен маникюр докосна рамото й. В отговор тя потръпна.

— Видя ли, скъпа? — обади се заплашителен глас. — Казах ти, че ще дойде.

Очите ми се плъзнаха по черния ръкав от ярешка кожа чак до рамото, яката и татуировката на змия. Влечугото като че се извиваше при всеки удар на сънната артерия.

Вдигнах поглед, за да видя ъгловатата брадичка, подигравателната уста и върха на римския нос, после две черни очи отговориха на погледа ми.

— Подпалвачо — приветства ме Теци, сякаш бях отдавна изгубен приятел — срещаме се отново, и то на твърда земя.

Гръбначният ми стълб завибрира от звуковите вълни и аз напълно дойдох на себе си. Загледах Ноло Теци, лицето му на социопат, сякаш нарисувано от Пикасо.

Призраците в паметта ми изскочиха от скривалищата си, протегнаха към мен дългите си ръце — пожарът, писъците, падащият таван. Водните кончета от вратовръзката на лекаря отстъпиха пред изпречилото се на пътя им влечуго. Устремих се напред, но китките и глезените ми бяха здраво овързани с яко въже.

Теци се засмя като дете психопат, което къса крилцата на муха. Джини не беше вързана. Тя се завъртя към мен, но той силно натисна рамото й.

Събрах сили, поех дълбоко дъх през носа и бавно го издишах.

— Къде е Арчи? — попитах.

— В момента подремва — отговори Теци. — Голяма работа е. Даде сериозен отпор на хората ми. Беше отлична тренировка. Между другото, какво стана с моя човек от алеята за коли? Смятам, че си му счупил китката. В кухнята е, слага си лед. Не те харесва колкото мен. Хей, Джоко — провикна се той — Подпалвача да не ти обърка сметките?

Откъм кухнята долетя гневен глас:

— Ще му счупя врата, господин Теци, само ми дайте минутка.

Джини ахна. Ноло пак впи пръсти в рамото й и завъртя глава към вратата.

— Тихо, Джоко. Притесняваш госпожица Джанели.

Забелязах отражението на пламтящия огън върху излъсканите обувки на Теци. Той също ги погледна.

— Знам, Подпалвачо, на работниците са евтини. На швабите и жабарите също не струват. Защото са невежи. — Отново извика по посока на Джоко. — Ти си нечувано глупав, нали?

Джоко се показа на вратата, здравеняк на вид, с квадратна брадичка и липса на коса — признак на мъжественост, облечен с бяло поло, изпоцапано с пръст. Китката му бе увита с карирана кърпа. Внимателно я държеше с другата ръка.

— Не си ли глупав? — подсказа му Ноло.

— Да — съгласи се неохотно Джоко със сведени очи. После изчезна в кухнята.

— Прекрасен отговор, не мислиш ли? — попита Ноло и ми се усмихна. — Съгласна ли сте, че отговорът бе правилен, госпожице Джанели?

Джини изплашено ме погледна.

— Да.

— Добър отговор, нали, Джоуи? — обърна се Ноло към някого зад мен.

— Добър отговор — отвърна плътен глас.

— Хареса ли ти, Лон? — заговори Теци някого от дясната ми страна, но извън полезрението ми.

— Цена няма — отвърна попитаният и подсмръкна, като че бе настинал.

Ноло взе няколко плаки от малка чамова масичка в съседство от Джини. Прозрачните листи бяха напълно разбъркани, повечето — прегънати. Сигурно са се разлетели, когато съм паднал.

— Впрочем, Подпалвачо, наистина ти благодаря за тези чудесни окръжности. Въпросът е как се свързват и какво означават. Виж ги.

Гледах как ръката на убиеца докосва плаките на Мона — труда ми, гения на Леонардо — и оставя пъклените си отпечатъци, видими само за мен заради рентгеновото зрение на омразата.

— Как ни намери? — попитах предизвикателно. — Ясно, че сте подслушвали телефона в колата ми, но как стигнахте дотук?

— Във века на комуникациите сме. Поставихме подслушвателно устройство на телефона в мотела веднага след купона ти с германците. Казвах на Крел да не праща онези момчета, но нали е патриот, излиза ли се на глава. Гарантирам ти, че подобно нещо няма да се случи повече. Както и да е, изпуснахме те за малко, докато сладката къдрокоска тук не се обади със съобщението А. Ф. Б. Б. Не ми приличаше на резервация. И естествено, имах информатор, който следеше теб и всички, с които някога си се срещал. Че А. Ф. означава Арчи Ферис се сетих за секунди. Но Б. Б… е, не беше толкова трудно. Кажи му, скъпа — обърна се той към Джини — как пропътува всичкия път от Северния бряг дотук.

— Не ме наричай „скъпа“ — сопна се тя.

Ноло ми се усмихна.

— Наистина ми харесва.

Приклекна и облегна брадичка на рамото на Джини. Тя се отдръпна.

— Като кажа да направиш нещо — прошепна в ухото й — трябва да го изпълниш. Сега му кажи.

Джини притеснено облиза устни.

— Взех такси — тихо отвърна тя.

Ноло се изправи и се изсмя.

— Взела такси! Момичето изминало с такси шестстотин и петдесет километра. Впечатлен съм. — Той тропна по пода.

Сякаш по даден знак Джоко се появи на вратата.

Смехът на Ноло секна.

— Махай се — озъби му се той. — Не съм те викал.

Човекът се оттегли.

Ноло размаха плаките към мен.

— Да видим — подхвана той. — Повтарям, Подпалвачо. Как се свързват?

Отпуснах чертите на лицето си в привидно равнодушие, докато мислите ми се щураха като пуйки в курник.

— Аз съм каскадьор, Ноло — заговорих. — Какво разбирам от такива неща? Самият аз се опитвах да открия.

— Е, това си го биваше, Подпалвачо, истински съм впечатлен. Разбира се, че нямаш представа какво означава. Че откъде да имаш? Но ти, скъпа — обърна се към Джини — ти знаеш.

— Аз съм историк — отговори тя. — Чертежите може да имат някакво историческо значение, но това ми е абсолютно непонятно.

Ноло я изимитира:

— Абсолютно ми е непонятно. Доста познания имаш, нали. Точно така си и мисля. Подпалвача се е направил на Дик Трейси^[2] и някак си е открил шифър, който Леонардо да Винчи е измислил преди пет милиона години. — Ноло перна с ъгъла на една от плаките гладко обръснатата си брада. — Ще получа по долар за всяка от тези години, когато аналитиците на Крел разбият кода. Ето къде идва твоят ред, художничке. В случай че умните глави открият някакъв художествен смисъл.

Напразно усуквах китките си около въжето.

— Спокойно, Подпалвачо — каза той. — Само си играя с нея. У нас са двата листа от записките на Да Винчи и тези чудесни нови окръжности. Хер Крел ще си умре от щастие.

— Като стана дума, къде е Крел? — попитах. — Бих искал да го видя, да споделя блаженството му.

— В самолета си — сви Ноло рамене.

— Добре, щом виенчанинът е на летището, какво чакаме? Да вървим.

— Виенчанин… И ти си силна карта, направо коз.

Погледът ми стана непроницаем, разтопената лава на омразата втвърдяваше душата ми.

— Асо пика, Теци — промърморих. — Винаги печеля.

— Охо! — присмя се той. — Треперя като вейка сред ураган. Хм, вейка сред ураган. Как мислиш? Не ми липсва муза.

Нека приказва.

— Кажи, Ноло. Как разбра, че ще вземем такси до остров Торчело?

— Парите говорят, Асо. Да не кажа, че крещят — отвърна Теци със злобен поглед. — Сега въпросът е ще проговориш ли ти?

Ноло бръкна във вътрешния си джоб и извади нещо като дистанционно за отваряне на врата на гараж с някакво извито удължение. Хирургически лазер.

— Няма да спечелиш, Асо. Ще изгориш. Ти и приятелката ти — заяви той, галейки уреда, сякаш бе от кадифе. — Първо ти, налага се да се подпиша върху теб.

Преглътнах с усилие. Инициалът „Н“ на тила.

— Не и нея — промълвих, а очите ми не се откъсваха от Теци.

— Колко трогателно! — изсмя се той. — Наистина смятам, че има слабост към теб, сладурано. Човек никога не знае. Като гледам, и аз може да си падна по теб. Госпожица Джанели идва с нас. Няма да я превръщаме в печено пиле. Засега.

Теци извади от джоба на панталона си подобно на вилица електрическо устройство за защита от обирджии и небрежно го допря до Джини. Ръцете и краката й се разпериха, тя припадна, отпусна се като парцалена кукла. Значи това бе светкавицата, която ме извади от строя на алеята за коли.

Теци прибра електрошока обратно в джоба си и включи лазера. Пристъпи към мен.

— Джоуи, Лон — повика главорезите си — дръжте назад главата му. Готов ли си да крещиш, Асо?

Стиснах металните пръчки на стола, подготвяйки се за болката.

Някой ме сграбчи за косата и дръпна. Чух изпукване, когато вратът ми се изви назад, мехурчета въздух напуснаха шийните ми прешлени. Здрави ръце с мазолести пръсти хванаха челото ми. Надуших дъха на Ноло. Бе странно сладникав — като от паста за зъби.

— Сега не мърдай — нареди той. — Искам да стане както трябва.

Обзе ме ужас, когато усетих първото парване на лазера по врата си и помирисах противоестествената воня на горяща плът.

Малко остана да не завия от адската болка.

— Прекрасно закръглено „Н“ — обяви Ноло като ученик от основното училище. — Вертикална, хоризонтална и пак вертикална. — Представих си го как се съсредоточава, изплезил език от ъгълчето на устата си.

— Същия нарисувах и на татко ти в кабинета му, докато с мамчето спяхте на горния етаж — прошепна той в ухото ми.

Устата ми стана суха като пепел. Затворих очи.

— Само проверявах, да не би бележките да са у него. И без това животът му си отиваше. За мен бе удоволствие да му го отнема. Не беше корав като теб. Крещя.

Представих си баща си на долния етаж зад бюрото през онази последна нощ; така и не се качи да ме целуне.

Ноло запя мелодията на „Коледни звънчета“:

— Колко е хубаво да запееш… песен за убийство тази нощ.

Дълбоко въздъхнах, миризмата на собствената ми обгорена плът изпълни ноздрите ми. Преглътнах, изненадан, че гърлото ми още става за нещо. Той се подписа върху мен. После ми хрумна: следва ножът. Теци обича да пори, да изкормва.

— Вече е готово — обади се Теци. — Отличен плюс. Я да погледнем отдалеч. — Отпуснах глава напред и се втренчих в човека, прогорил инициала си върху гърлото ми. Той ми намигна. — Много си смел — отбеляза саркастично.

После се обърна към гангстерите си:

— Хайде, момчета, хващайте мис Венеция и я вкарвайте в колата. Да стъпим на газта и да шашнем града. Джоко, прибери тия шедьоври и гледай да не се спънеш и да счупиш и другата си китка. Размърдайте се, трябва да хванем самолета.

Значи нямаше да ме намушка, щеше да ме остави да изгоря.

Всички заплашително се раздвижиха из стаята и повлякоха отпуснатата като мокра връв Джини към вратата. Разбрах, че няма да им бъде нужна, след като преведе Кръговете на истината. От мисълта ме побиха тръпки. Видях Лон и Джоуи да влизат наново с тенекии бензин и да разливат течността по ъглите на стаята.

Преборих се с изгарящата болка в гърлото и сърцето си и потърсих джунглата, където ритъмът на бързите ми крака отваряше очите ми за всичко. Нисък клон, повалено дърво, хлъзгави листа, черна като нощта пантера.

— Arrivederci, Подпалвачо — сбогува се Ноло, изправен до отворената входна врата със златна запалка в ръка.

Щракна я, клекна и запали бензина. Когато затвори вратата зад себе си, огънят я обгърна като рамка.

Димът започна да изпълва помещението. Дръпнах силно въжето, което стягаше китките ми.

— Арчи! — извиках. — Арчи! — Ни звук, ни стон, само нови кълбета дим.

Завесите се подпалиха; пламъци заоблизваха тавана от чамови трупи. Прозорец се пръсна. Стъкло. Вратата на камината! Глезените ми бяха завързани така стегнато, както и китките ми, но все пак можех да движа ходилата си.

Преместих тежестта си към облегалката на стола и се надигнах на пръсти. Внимателно запазвайки равновесие, така че да не падна назад, потътрих стола с няколко сантиметра по посока към камината. После повторих упражнението.

Черен пушек се стелеше на кълбета към тавана. Суха жестока горещина заплашваше да ме опече. Вдъхнах задушливия въздух, закашлях се и повторих движението веднъж, два, три пъти.

Още едно поместване и върховете на обувките ми докоснаха горещото стъкло. Изритах едното крило на вратата с всичката сила, която ми позволяваха въжетата. Стъклото издрънча в месинговите колони. Поех нова порция въздух, стиснах зъби и ритнах наново. Този път стъклото се пръсна на парчета.

Пот се стичаше по лицето ми, щипеше на раната на врата ми. Заврях крака над огъня. Незабавно усетих горещината през крачолите на джинсите, когато оранжевите пламъци лакомо загризаха въжето. Опънах с всичка, сила. Въжето се подпали, както и панталоните ми.

Довлякох се до кухнята и като обезумял затърках джинси в рамката на вратата, докато пламъците изгаснаха. След това докуцуках до месарските принадлежности до мивката, грабнах дълъг нож и прерязах въжето около китките си.

Гангстерите не бяха залели с бензин кухнята, но и тя бързо се пълнеше с дим. След две отчаяни секунди бях разрязал стегнатите въжета.

— Арчи! — изкрещях.

Отговори ми само бумтенето на огъня. Отворих до максимум крана на чешмата, намокрих си главата, сграбчих една кърпа за чинии, намокрих и нея и се покрих. После приведен притичах през пълната с пушек къща да търся Арчи.

Открих го в спалнята в далечния край на коридора, проснат по гръб на пода, с овързани китки и глезени. Хвърлих кърпата на главата му, сграбчих го за ръцете и го метнах на гръб — сто кила живо тегло, които изпокъсаха всичките безупречни шевове на Поп.

Втурнах се по тесния коридор, със залитане си запробивах път през ревящите пламъци към външната врата. Вкопчих се в нажежената брава и широко я отворих. Чистият въздух даде нова сила на огъня, който изригна като вулкан. Запрепъвах се навън към алеята за коли и положих Арчи на тревата.

Огледах го. Нямаше обгаряния. Допрях пръсти до дебелия му врат и усетих равномерен пулс. Лицето му обаче бе доста изранено, той все още бе в несвяст. Проклех се, че го забърках в тази каша.

Задната част на десния ми крак пареше, по ръката ми избиваха мехури, лопатката на рамото ми бе жива рана, усещах гърлото и дробовете си, като че бях гълтал пламтящи саби.

В ягуара набрах от мобилния си телефон номера на полицията. Дадох на дежурния адреса на Арчи и изрекох една-единствена дума:

— Пожар.

После измъкнах торбата от багажника, извадих десет хиляди долара и ги натъпках в портфейла си.

Зарових торбата на петдесет метра навътре в гората и я затрупах с мека почва, листа и борови иглички. После с усилие се повлякох към мястото, където все още в безсъзнание лежеше Арчи, докато къщата му бързо изчезваше в пламъците.

Отведоха Джини! После се сринах на хладната земя.