Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (13)

12

Грешах за бунгалото. Имаше електричество, както и течаща вода. Аплици и месингови лампи. Светлосини тапети, релефен мокет и удобни столове с обшити с ширити седалки. В стаята се мъдреха грамадно легло и кадифено канапе с бродирани възглавници, разположено пред черна мраморна камина. Стари книги и ниски и широки свещници бяха наредени върху лавицата от бяло дърво над нея от двете страни на правоъгълна плетена кошница с изкуствени цветя. Овална метална кофа за дърва до огнището бе пълна със сухи брезови подпалки. На Линкълн би му харесало тук.

Обадих се на Мона — явно я събудих — за да й съобщя, че сме пристигнали живи и здрави. Пита ме дали съм се срещнал с Поп. Отговорих положително и се поинтересувах откъде го познава. Засмя се, сякаш бе младо момиче.

Извиних й се, че я вдигам от сън, но тя възрази, че звездите щели да я разбудят така и така, пък и още не била започнала да сънува. Затворихме. Чувствах се объркан и смутен. След като се настаних на леглото, запалих свещ.

Образът на „Каещата се Магдалена“ се мярна пред очите ми и довя униние. Замислих се за Джини оттатък.

— Лека нощ и да спиш в кош, Джини — прошепнах, а клепачите ми натежаха.

* * *

На следната сутрин се събудих от леко почукване по вратата. Надзърнах изпод клепачи и хвърлих бегъл поглед през огряната от слънце стая. Отвъд плъзгащата се остъклена врата на верандата забелязах малка, сякаш нарисувана от Реноар градинка и като че целия ширнал се Западен бряг.

Бяхме на висок бряг — на около шестдесет метра над океана. А под нас бе необятната синева — докъдето можех да видя със слепените си от съня очи. Бях изумен и сериозен, сякаш Бог е надникнал над очилата си, размахал е пръст и изрекъл гръмовно: „Сложете го ей там!“. И пльос! Целият Тихи океан се плисва точно до брега на Литъл Ривър.

— Буден ли си? — провикна се Джини.

През нощта свещта ми бе изгоряла до долу, бе останала само вдлъбнатина, оградена от надиплен като пелерина на вампир останал восък. Изчезнала бе заедно с покоя на съня.

В съзнанието ми проблесна споменът за каскадата с планера преди няколко дни, когато се стрелнах надолу без парашут и без страх. За миг ми се прииска да можех да прелетя до задната веранда и да се понеса над обширния Тихи океан, като безлична сянка към някой дрейфуващ кит, твърде далечна, за да ме забележи или прояви интерес.

Беше осем сутринта. Нахлузих панталона си и нестабилно тръгнах към вратата, а коравият мокет гъделичкаше стъпалата ми. За секунда се поколебах да пусна ли Джини вътре. Чу се ново потрепване. Едно дръпване на резето, завъртане на дръжката и ето я и нея, току-що измита, ококорила очи и прекрасна.

Тикна в ръцете ми сандвич с бекон и яйце и консерва кафе.

— Предположих, че не ти се намира — отбеляза язвително.

Не отговорих, просто стоях и поглъщах храната. Неловко поглеждахме към плъзгащите се врати и изгледа отвъд. Единственият звук бе прибоят долу и моето преглъщане.

— Кажи ми — подхвана Джини — когато си мислиш за усамотение, коя картина ти идва наум?

— „Мелницата“ — отговорих автоматично, като имах предвид самотната воденица на Рембранд върху стръмния бряг над някаква река.

— Виж ти — промълви тя — „Мелницата“. Не се изненадвам.

Хвърлих книжната чаша в кошчето за боклук, а стомахът ми се зае да смила закуската.

— Джини, за снощи… — Протегнах ръка към нея. Тя се отдръпна, обърна ми гръб и се разрида.

Подадох й кърпичка от кутията на нощното шкафче. Грабна я, а в ръката ми остана едно откъснато парченце.

— Обиди ме — продума тя.

— Моля те… нека да ти обясня. Последното нещо на света, което искам…

Джини ме плесна през лицето.

— Ела на себе си! — извика тя, докато стреснато залитнах назад. Жилото на срама пареше повече от ударената буза.

— Жалко за грима — подсмръкна Джини оглеждайки останките от него по кърпичката.

Погледът й се плъзна покрай мен към отворената входна врата.

— Ето го Поп. Да го питаме как да стигнем при Мона.

Пъхнах под фланелката си голямата папка заедно с превода, натъпках я в джинсите си, надянах двойния кобур, облякох коженото си яке и я последвах навън.

Поп стоеше пред администрацията заедно с някаква жена с келнерска престилка. Забеляза ни и махна:

— Холмс, Уотсън, централен нападател и крило. Това е Сю Ан — представи ни жената. — Помага ми. Сама си гледа двете деца. Какво ще кажете, да взема ли да й повиша заплатата? Защо не.

Шумно задъвка шоколадов бонбон.

— Даде ми бонбони да ми се подмаже и успя. — Ухили се. — Умна кранта. Исках да кажа момиче. Абе знам ли.

— Кранта съм си — включи се Сю Ан и се усмихна на Поп. Изглеждаше яка, но отрудена. До яката си носеше брошка — керамично прасенце с черен цилиндър, смокинг и дълга пура. Попитах откъде я има.

Отговори ми, че тя ги изработва, нещо като хоби.

— Продавам ги по дванадесет и петдесет.

— Ще приемете ли двайсетачка за една?

— Като нищо.

Подадох й банкнотата.

— Анди Джаксън те поздравява.

Сю Ан ми връчи брошката и аз внимателно я забодох на ревера на Джини. Тя се изчерви.

— Виж ти — обърна се Сю Ан към Поп — май днес ми е щастливият ден. — После се отдалечи към ресторанта.

Джини попипа яката си и втренчи очи в прасенцето.

— Има ли някакъв жесток намек в подаръка ти?

— Ни най-малко — отвърнах с най-искрен тон. — Може да съм всякакъв, но не съм жесток.

— Да ти кажа, Уотсън — Поп заговори Джини — виж му зъркелите. Можеш да четеш като по книга. Вземете си бонбон. И двамата. Хайде де. Кой го е грижа, че е сутрин.

Джини грабна един и го пъхна в устата си.

— Дъвчащ е, нали? — попита Поп.

— Аха.

— Холмс, вземи си и ти. Тези с оризовия пълнеж са страхотни.

Отзовах се на поканата му.

— Сега защо не се поразходите из градината. Ще напаля огън в стаята на Уотсън.

— Прекрасна идея, Поп — отвърнах. Джини се колебаеше.

— Ще пламне до петнадесет минути — заяви старият особняк и полека се отдалечи.

— Искахме да питаме за един адрес — извика Джини подире му.

Поп посочи към градината.

— Елементарно, Уотсън. Сами ще се досетите.

Джини ме изгледа замислено, в ъгълчето на устата й се мъдреше шоколадово петно. Тръгнах към градината. Тя ме последва.

От двете страни на пътеката се издигаха високи дървета с розови цветове, между които растяха какви ли не цветя. Градината на Поп бе тучна и уханна, място, в което и колибри би свило гнездо, а пътеката бе достатъчно широка, за да могат двамина да вървят един до друг, хванати за ръце.

Утринната светлина ни обгръщаше, топлината й проникваше през гърба на якето ми, галеше напрегнатите ми рамене. Чувствах студената стомана на оръжията. В далечината някой включи градинска косачка.

Джини спря на около пет метра от мен и коленичи, за да помирише някакво розово цвете с форма на камбанка. Минах покрай нея и се обърнах.

— Искам да ми кажеш за пожара — обърна се тя към цветето.

От сладък вкусът в устата ми взе да нагарча. Нарочно поех дълбоко въздух с надеждата, че уханието на градината ще заличи спомена за задушаващия дим. Измина секунда. Джини се извъртя, все още на колене, а блестящите й кафяви очи се втренчиха в мен.

— Не, не искаш — отвърнах немощно, всичката ми енергия бе съсредоточена да се изтръгна от ноктите на спомена.

Джини ми протегна ръка и й помогнах да се изправи. Притегли ме към себе си.

— Защо ми причиняваш това? — прошепнах.

— Защото те искам целия — отвърна тя.

Целия. Ръката ми се разтрепери. Иска ме. Целия.

Стояхме смълчани сред цветята, сякаш извършвахме жертвоприношение на природата. Очите ми се плъзнаха по красивото лице на Джини.

Над главите ни ято птички изпляскаха с криле. Тя вдигна очи за секунда, после отново ме погледна.

— Знам, че се боиш. Не толкова от външния свят, а от това, което е в теб. — Тя притисна длан към гърдите ми.

— Там няма нищо — отроних аз и очите ми се овлажниха.

— През онази юлска нощ си скочил от прозореца, но краката ти не са достигнали земята. Въртиш се в орбитата на собственото си минало, прекалено уплашен, за да навлезеш в атмосферата. Но послушай ме, Реб, това пътуване те тегли към земята. Кръговете на истината — те са твоята истина. Пътеката от двадесетте кръга и твоят път. Където и да те отведе Леонардо, той те доведе при мен и към истинското ти аз. Не знам защо, но аз съм твоята Джини, земята, на която да стъпиш.

Затвори очи и леко килна глава настрани.

— Целуни ме, Реб. — Влажните й устни се отвориха в очакване.

Тя беше моята земя — меко място, на което да падна. Това момиче… от тълпата пред „Даниели“, същото, което пришпорваше лодката в лагуната, което преведе словата на Да Винчи, хъркаше като мечка, лигавеше се, докато спи, една лакома венецианка.

Чувствах топлина в гърдите, където ме бе докоснала ръката й. Заля ме омая и признателност. Целунах я — бавно и нежно. Върховете на езиците ни се докоснаха, а усещането ме озари по-ярко от метеор.

— Un bacio — прошепна Джини.

— Една целувка — като ехо отвърнах аз.

— Искам те в себе си — промълви тя. — Сега.

Топлината в гърдите ми плъзна надолу. Без да пуска ръката ми, тя ме поведе по пътеката към „Същото време“. Подръпнах мекото на ухото си и се усмихнах.

* * *

Излязохме от градината. Някакъв японски пикап с ламаринено ремарке, пълно с градинарски сечива, бе спрял на двадесетина метра от другата страна на пътя. Вратите му бяха отворени, капакът отзад — свален и двама работници товареха голяма косачка за трева. Нов черен джип с прозорци с опушени стъкла бе паркиран под ъгъл до администрацията. Дошлите с него се регистрираха.

На седемдесет метра по-надолу по частния път към „Същото време“ и „Догодина“ забелязах към небето да се вие бял дим от тухления комин на Джини. Представях си как учтиво ще разкарам Поп от стаята, когато мернах някакъв тип да влиза през отворената ми врата; не беше домакинът ни.

Застанах нащрек. Бегло погледнах Джини. Тя съзерцаваше океана и си тананикаше мелодията от „Красавицата и звяра“. Разкопчах якето си.

Задният капак на градинарите се затръшна. Двете предни врати се затвориха една след друга и пикапът бавно заслиза по хълма към изхода. Здраво сграбчих Джини за рамото и мелодията секна.

— Ох!

— Джини, веднага настигни онзи пикап и скачай в ремаркето.

Погледна ме смаяна.

— Какво?

— Веднага. Бягай колкото сили имаш. — Силно я бутнах. Препъна се и скокна към отдалечаващото се превозно средство, а изненадата й се изроди в страх. Запретна поли и се понесе в бяг.

Кръстосах ръце под якето и измъкнах и двата пистолета, после прекосих моравата по посока към бунгалата, като хвърлях по едно око към Джини.

Набираше скорост и се приближаваше към пикапа. Двадесет метра, петнадесет. На метър и нещо от ремаркето направи няколко широки крачки и скочи. Вкопчи се за горната метална рейка, преметна се и се приземи върху пружиниращата седалка. Возилото се скри зад завоя.

Свих се зад някакви храсти, пулсът щеше да ме оглуши, пръстите ми потрепваха на извитите спусъци. Вдишах морския въздух, готвейки се за бой. Запитах се колко ли са в бунгалото. След купона в лагуната, след Милано със сигурност бяха повече от двама.

Как са ни намерили? По дяволите! Направих резервацията по телефона от колата. Не мислех. Мисли сега. Парите са в колата, бележките — под фланелката. Изчезвай.

Бях на по-малко от два метра от ягуара, когато чух гласа на Поп откъм бунгалото:

— Сега си взехте белята, копелета гадни!

Не можех да допусна Поп да пострада.

— Затваряй си устата, старче! — излая заплашителен глас с немски акцент. Чу се звън на счупено стъкло, явно запокитиха нещо към камината.

— Тази лампа ми струваше двеста кинта през шейсет и осма, синковец! — кресна Поп.

Чух как нещо изсвистя, после приглушеното изохкване на Поп, последвано от мъжки смях.

Тъмна фигура премина пред отворения страничен прозорец на другото бунгало — оплешивяващ тип с хавайска риза и русолява коса, вързана на опашка. Познах го — той караше яхтата във Венеция. Беше ли Теци вътре? Надявах се.

Сниших се и се прокраднах встрани от бунгалото, прилепих тяло към дъските и опитах да дочуя гласовете през прибоя.

Някой заговори някакъв Ролф на немски. Друг глас отвърна нещо, което не разбрах.

Промъкнах се отзад и приклекнах до верандата. Плъзгащата се стъклена врата бе затворена, завесите — спуснати. Погледнах със съжаление обувките си, изхлузих ги, щеше ми се да бяха кецове. Пропълзях нагоре по стълбите, надявайки се Ролф и приятелчето му да не видят сянката ми заради завесите и огъня в камината.

Лепнах се до къщата между касата на плъзгащата се врата и края на верандата. С пистолети на нивото на раменете протегнах останалия си само по чорап крак и леко побутнах един старинен стол, после зачаках.

Единият от двамата се приближи до вратата, мънкайки нещо. Притаих дъх. Той дръпна завесите и отвори плъзгащата се врата. Не носеше оръжие.

Стъпи на верандата и прикова очи в гледката.

— Ser schon, Hans! — извика той, възхитен от панорамата.

Притиснах единия зиг зауер зад ухото му и прошепнах:

— Guten tag, Rolf.

Той замръзна на място. Завъртях го кръгом и застанах зад него. Ханс бе коленичил до далечния край на леглото и надигаше дюшека пред него. Видях единствено две ръце с кал под ноктите. Прицелих се помежду тях. Като че гръмна топ. Ханс надигна превърналото се в червена пихтия лице.

— Как казвате „бум“ на немски? — попитах аз.

После трети тип — грамада от мускули — се показа от банята, а на рамото му висеше „Узи“. Видя ме и се дръпна. Секунда по-късно рояк куршуми проби стената на банята, помитайки Ханс, два акварела в рамки, телефона на нощното шкафче и всичко в предната част на стаята.

Изблъсках Ролф обратно на верандата. Той се препъна и замахна с ръце, избивайки единия от пистолетите ми. Оръжието се плъзна по дървения под и тупна на моравата. Ролф се извъртя и ми нанесе един десен отдолу върху гърдите ми, с което ме прати към парапета на верандата. Понечи да ми нанесе и един ляв, но го блокирах и го фраснах в носа със зиг зауера. Той изкрещя в агония и от двете му ноздри шурна кръв.

Мускулестият се показа от банята, изхрачи половин пълнител от узито, като направи старинните столове на трески и улучи Ролф в гърба. На гърдите му разцъфтя алена хризантема, той залитна напред, изненадан до немай-къде, и се строполи върху мен извън верандата.

Мускулестият хукна към мен, а на изсеченото му лице грейна садистична усмивка. Претърколих се надясно и чух Поп да вика откъм „Същото време“:

— Да пукнете, смотаняци!

Юначагата изстреля още един тегел и оплеви градината точно до мен. Продължих да се търкалям. Когато изстрелите секнаха, се прицелих в тялото му и три пъти натиснах спусъка. Той падна възнак и разби стъклото на плъзгащата се врата.

Докато с усилие се изправях на крака, чух, че нападателите на Поп излизат от бунгалото на Джини и с трясък отварят вратата на моето. Преди да успеят да ме видят, с един скок се качих на верандата на Джини. Тикнах единия пистолет в колана на панталона си, прескочих ниското дървено перило и се метнах на покрива. Пропълзях като гущер по насмолените дъски, клекнах до пушещия комин и пресметнах наум. Трима долу. Някъде в далечината гости и служители се щурат във всички посоки. Отляво океанът лениво наблюдава спектакъла, заливайки с пяна древната скала.

Тръгнах снишен напряко по покрива и тихо се приближих към врявата откъм разпердушиненото ми бунгало.

Бях на ръба, когато двамата, които се присмиваха на Поп, цъфнаха един до друг на верандата ми. Левият имаше рошава рижа коса с доста гел по нея. Стискаше узи с двете си ръце, готов за стрелба.

Другият отдясно носеше слънчеви очила и подобна на бомбе шапка. Беше гушнал сребрист автомат с каучуков приклад. Макар че ми бяха на мушката, не исках да ги застрелвам. Поне засега. Първо трябваше да си поприказваме.

Точно тогава някой близо до администрацията се провикна:

— Ето го на покрива!

Двамината завъртяха глави по посока на звука, после хукнаха към мен. Скочих и тримата се затъркаляхме по верандата сред отломки от столове и счупено стъкло.

Изправих се. Червенокосият остана да лежи, но Бомбето явно бе от по-як материал. Изпусна оръжието си, но замахна и ме улучи право в челюстта. Залитнах назад и се спънах в краката на мускулестия, които стърчаха от всекидневната. Лопатката ми се удари в нащърбеното стъкло на изпотрошената плъзгаща се врата.

Гмурнах се напред и прицелих страничен удар към жестокото лице на Бомбето. Той блокира с рамо, извъртя се и ме ритна заднешком в корема; видях приближаващия се крак и се плъзнах напред да намаля разстоянието.

Макар че в ритника му нямаше инерция, силата му в съчетание движението ми напред ни изстреля през парапета върху тревата.

Скочих на крака и посегнах към зиг зауера, но той се бе изплъзнал и лежеше встрани от Бомбето. На верандата червенокосият се надигна на колене и насочи пистолета си към мен. Видях, че пръстът му натиска спусъка и си казах: край!

Ненадейно чух изстрел откъм гората и рижият рухна. Още три попаднаха в тревата до Бомбето, който се търкаляше, оставайки извън огневата линия.

Вдигна патлака ми, насочи го към мен и се ухили.

Частица от секундата по-късно нещо проблесна и един ръжен се стовари в задната част на главата му. Бомбето се спихна като недопечен кекс, а шапката захлупи главата му, когато се свлече на земята.

Поп ме заслепи с белите си като бисери изкуствени зъби.

— По-добър съм и от Мики Мантъл^[1] — засмя се той. — Какво ще кажеш, Холмс?

Погледнах към гората, откъдето бе дошъл изстрелът. Чух само шум от отдалечаващи се стъпки и шумоленето на листака.

Благодаря ти, Арчи.