Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (18)

17

На летището в Биг Беър се качихме на частен самолет като онзи на Драко. С Бекет се настанихме на свръхлуксозните кожени седалки в просторния салон за пътници. С треперещи ръце закопчах колана.

Дължеше се на един процент страх и деветдесет и девет на мисълта, че напускам континента, където за последно срещнах Джини.

Бе жестоко и мъчително най-после да намериш някого, заради когото да живееш, а да не знаеш дали е още жив. Кинжалът бе откуп, който на драго сърце щях да заплатя за нея. Длъжен бях да го потърся и да работя с Бекет, за да разбудя мистерията в Кръговете на истината.

След като се издигнахме, Бекет се обърна към мен:

— Е… Предполагам, че се налага да свършим някои неща по време на тринадесетчасовия полет. Моля, започнете с обяснението на Кръговете.

Включих лаптопа в близкия контакт над елипсовидната кленова масичка пред себе си. Бекет наблюдаваше с жив интерес, докато отварях файловете, избирах подходящите окръжности от първия Кръг, поставях ги в точния ред и ги завъртах, за да паснат, после повторих същото и с втория кръг. Инспекторът внимателно изучаваше резултата.

— Значи редувате вътрешни и външни, като завъртате всяка окръжност на тридесет и шест градуса, взимате ги от единия Кръг и ги поставяте на другия. Наистина гениално. Как, по дяволите, вие стигнахте до този извод? — Долови високомерието си и пребледня. — Простете ми. Нека перифразирам. Как стигнахте до този извод?

— Теци отмъкна и тях — казах, пренебрегвайки въпроса. — Хората на Крел ще го разгадаят. А Джини ще им го преведе. Не можете ли да откриете къде са?

— Ще възложа на Мобрайт да разшири обхвата на „Гибралтар“, но най-вероятно засега Крел ще предпочете да остане зад кулисите. Не само ние му дишаме във врата, но и Сун Та Ки. Крел е хлъзгава риба, нищо че е психопат. А Теци… е, има само един Ноло Теци.

Дадох си равносметка. Макар да бях наредил Кръговете на истината, не беше сигурно, че те сочат пътя към Кинжала. Ами ако се окажеха някакво шифровано съобщение, бележка до перачката или писмо до Джиневра де Бенчи?

Изтрих потта от горната си устна с опакото на здравата си ръка и отворих файла със сканирания превод на Джини. Бекет се взираше в документа, докато обяснявах защо бележките водят към Рим.

— Поразително! — възхити се той. — Дворецът Белведере, Ватикана. Вярвам, че сте прав.

— Антония е права. Аз само наредих окръжностите.

— Чест ви прави, че го признавате. Да, естествено благодарение на госпожица Джанели знаем за връзката с Рим, но не подценявайте вашия принос. Извършеното от вас е удивително.

Бекет поразхлаби копринената си вратовръзка.

— Нека отново да отворим Кръговете и да видим какво ще ни кажат.

Съсредоточих вниманието си върху екрана. Отворих комплектуваните Кръгове и направих образа огледален. И двата представляваха напълно четливи текстове, макар във формата на кръгове.

— Отлично — зарадва се Бекет. — Вярвам, че можете да си послужите с програмата, за да ги накъсате.

— Мисля, че е възможно, но къде точно?

Бекет внимателно разглежда първия кръг в продължение на минута, плъзгайки по него тънкия си пръст. После ми посочи едно място, където от една от буквите стърчеше мъничко ченгелче.

— Опитайте тук.

Разцепих кръга в тази част и с няколко команди го превърнах в права линия. Имаше полза, че наблюдавах как работи Мона.

Бекет извади от джоба си химикалка и подвързано с кожа тефтерче. Започна да си води записки.

— Какво пише? — попитах нетърпеливо.

Не ми обърна внимание и продължи да пише.

Накрая не се стърпях:

— Можете ли да го преведете или не?

Отново не ми отвърна, дълбоко замислен. Не ми обърна внимание още половин час.

Седях неловко на стола си. Не ми оставаше друго, освен да чакам и да мисля.

Представих си Теци, Крел и Джини в самолета. Погледнах навън през прозореца. Летяхме над облаците. Никакви птици, никакви насекоми, никакви изпуснати балони. Само вледеняващ въздух. Убийствен.

— До какво стигнахте? — попитах накрая.

Надраска последната си бележка, клатейки глава в озадачение, после потупа по страницата с химикалката си. Намръщи се.

— Готов ли сте да го чуете?

— Повече от готов.

— Е, хубаво, ето го — каза той и пое дълбоко дъх, като че да се подготви.

Извиси се с обичайте мен мой всяко приятелю и нещо ти ще от бъдеш този новият страж свят на защото кинжала над вие плетеницата всички на могъщия венец сте негови на пазители спящия гравьор.

Не промълвих и дума. Какво можех да кажа?

Бекет повтори безсмисленото изречение.

Въздъхнах.

— „Пазители на могъщия венец“? Кой ви е преподавал италиански — Доктор Сюс^[1]?

— Бях точен в оценката на преводаческите си умения — самоуверено отговори той. — Посланието, написано от Леонардо, е това, което току-що ви прочетох.

— Убеден ли сте, че го разцепихте на правилното място?

— Повярвайте ми, че е така — отговори той и отново посочи към малкото ченгелче. — Това е маркер. Избрах мястото въз основа на значителния си опит в областта на криптографията. Въпросът е какво, по дяволите, означава?

Загледахме се смълчани за момент. Облегнах назад глава.

— Пазители на могъщия венец… пазители на могъщия венец…

— Очевидно думите в посланието са разместени, Реб. Чрез някакъв шифър. — Бекет ритмично потупваше бележника. — Нищо чудно да отпада всяка втора дума или всяка трета, но разбира се, това е на италиански, а вече имаме точния превод на английски.

— Почакайте, мисля — прекъснах го аз.

— Не е време да мълчите — подтикна ме Бекет. — Споделете идеите си. Засега всичките, освен удара в челюстта ми, бяха много уместни.

Дойде мой ред да му обърна гръб — така и сторих.

— Какво е това „извиси се с обичайте“?

Телефонът на кленовата масичка до Бекет иззвъня. Той без колебание вдигна слушалката.

— Да, донесете го. — Затвори. — Обяд.

Без много церемонии Мобрайт прибута в помещението за пътници елегантна количка.

— Браво — похвали го Бекет.

— Да, сър — почтително отговори Мобрайт. — Мога ли да запитам имате ли някакъв напредък?

— Можеш, но още няма да получиш отговор. Бъди добър и затвори вратата след себе си.

Нито Бекет, нито аз посегнахме към храната, макар че от нея се разнасяше аромат на мексиканска кухня. Представих си Бекет със сомбреро и образът ми даде кратковременна почивка от бремето на мислите. Въображението ми нарисува него и Мобрайт да дрънкат на китари и да пеят „Гуантанамера“.

Бекет посочи втория Кръг на екрана.

— Тъй като избрахте мълчанието, бъдете така добър да го разцепите тук и да го изправите.

Изпълних молбата му, после станах и огледах подносите върху количката. Едното блюдо бе тамале^[2] с препържен боб и ориз с шафран. Другото — с филе миньон.

— Кое предпочитате? — попитах, надявайки се да избере филето.

— Един момент, един момент — спря ме той, като държеше бележника на петнадесет сантиметра от лицето си, а пръстите му стискаха върха на химикалката. След няколко секунди промърмори. — Мобрайт сготви тамалето за вас.

— Нима? Мобрайт?

— Да. По мое нареждане. Със зеленчуци. Любимите ви.

— Откъде знаете кои са ми любимите? — попитах, докато отнасях чинията до мястото си.

— Моля ви… — обади се той раздразнен.

— Мобрайт — готвач? — промърморих под мустак.

— Никой не е такъв, какъвто изглежда — отговори Бекет. — Никой. Готово, преведох го!

Лъвът аз Бог и предлагам на обикновения човек от бъдещето споделят хора тайната моето която брадатият сърце човек и никога няма да узнае душа.

— Също толкова неясно — отбеляза Бекет. — Точно както и подозирах.

— Страхотно — промълвих. — „Обикновения човек от бъдещето“.

— Да, именно.

Спътникът ми си наля чаша вода от сребърна кана, извади калъфче с лекарства и глътна няколко капсули. Прокара ги с една глътка и се зае с яденето.

Наблюдавах го как грижливо затъкна ъгълчето на бяла ленена кърпа в яката си, после си отряза малко късче месо. Остави ножа, отпусна свободната си ръка в скута и задъвка с едва забележими движения, сякаш бе посещавал училище за добри обноски заедно с кралицата. Накрая избута чинията си настрани, явно привършил обяда си.

Отрязах си половин тамале с вилицата и го натъпках в устата си, та бузите ми щяха да се пръснат. Бекет ме гледаше.

Изучавах обърканото послание върху бележника му.

— Чуйте ги и двете — започнах аз.

— Първо сдъвчете — прекъсна ме Бекет.

Преглътнах и прочетох на глас двата текста. После погълнах другата половина от първото тамале. Този кучи син Мобрайт умееше да готви.

— Знаете ли какво мисля? — попитах, вторачен във втория Кръг.

— В „брадатият сърце човек“ това „сърце“ трябва да го махнем.

— Ами добре. Да го махнем.

— А в „споделят хора тайната“ отстраняваме „хора“ и остава „споделят тайната“.

Бекет се втренчи в бележника с нарастващ ентусиазъм.

Чувствах единствено твърда решимост да продължа напред.

— Ще си довърша това тамале и ще отскоча до тоалетната, докато напишете изреченията във файл. После ще започнем да местим думи, докато разберем за какво точно става дума в Кръговете на истината. Колко време имаме? Единадесет, дванадесет часа?

Бекет погледна своя „Ролекс“.

— Приблизително толкова.

Пъхнах и последното парче в устата си.

— Е — подканих го и се изправих — започвайте да пишете.

* * *

Когато се върнах, Мобрайт надничаше над рамото на Бекет с бележник и химикалка.

— Никой не е такъв, какъвто изглежда — казах му аз.

Мобрайт доби изненадан вид.

— Да?

— Не само си един самодоволен зевзек — добавих — но и готвиш много вкусно тамале.

Озадаченото изражение изчезна и се замени от обичайния сърдит поглед.

Проврях се покрай него.

— Не трябваше ли да координираш издирването на Крел?

— Но аз само…

— Върни се към работата си — прекъснах го аз и седнах на мястото си. — Заети сме.

Мобрайт се оттегли и Бекет побутна лаптопа към мен.

— Не го харесвате, нали? — попита той. — Човекът е малко докачлив.

— Забравете го. Втория Кръг. Махнахме „хора“ и „сърце“. Да видим какво остана.

Бекет обърна екрана към себе си и зачете:

— „Лъвът аз Бог и предлагам на обикновения човек от бъдещето споделят тайната моето която брадатият човек и никога няма да узнае душа.“ Да извадим първо „моето“.

Изрязах я от текста и я поставих долу между „хора“ и „сърце“.

— Така е добре — обади се Бекет. — „Тайната която брадатият човек и няма никога да узнае душа.“ Никога няма да узнае душа…

— Изваждам „и“. — Изрязах го и го поставих след „сърце“ в същия ред от изречението.

— Махнете и „душа“.

— Защо?

Той посочи на долния ред от думи, които бях наредил.

— „Хора моето сърце и“. Кажете ми, че не следва „душа“ — Очите му блестяха.

— Прав сте — признах. — Сърце и душа, също като в песните.

— Погледнете го сега, Реб — обърна се към мене той, избутвайки ръцете ми от клавиатурата. — Какво би написал Леонардо преди „хора моето сърце и душа“? Ако думите са в правилния ред, тогава е естествено глаголът да ги предхожда, нали?

— Точно така — съгласих се. Глаголът е „предлагам на“.

— Значи го поставяме пред „хората моето сърце и душа“. Какво остана отгоре?

И двамата погледнахме и прочетохме:

Лъвът аз Бог и обикновения човек от бъдещето споделят тайна която брадатият човек никога няма да узнае.

Обадих се:

— Някой трябва да предлага на хората, не е ли така? Има само една дума в единствено число и тя е „аз“. Сигурен ли сте, че „предлагам“ е в първо лице?

— Абсолютно. Offro. Първо лице единствено число. Не е нужно да поставяте под въпрос познанията ми.

— Добре тогава. „Аз предлагам на хората моето сърце и душа“. И какво е важното?

— Лъвът Бог?

— Да, и това, но също и думата „бъдещето“. Това е послание. Леонардо не говори на съвременниците си. Обръща се към бъдещето. Изрязвам „бъдещето“ и го свързвам с „хора“.

— Точно така — потвърди Бекет. Вперихме очи в двете изречения.

Лъвът Бог и обикновеният човек споделят тайна която брадатият човек никога няма да узнае.

Предлагам на бъдещите хора моето сърце и душа.

— Какво, по дяволите, означава „лъвът Бог“? — чудеше се Бекет.

Двамата си блъскахме главите около минута. Усмивка се разля по лицето ми, когато почувствах тръпката на откритието.

— Не е „лъвът Бог“, Бекет — казах на един дъх. — „Лъвът, запетая, Бог и обикновения човек“. Леонардо не е използвал препинателни знаци.

— Да пукна, прав сте — отвърна Бекет. — Тогава кой е лъвът?

От вълнение сърцето ми щеше да изскочи. Назад и напред, навън и навътре, вървях по стъпките на майстора.

— Самият Леонардо — уверено заявих. — Леонардо е лъвът. Леонардо, Бог и обикновеният човек споделят тайна, която брадатият човек никога няма да узнае. Сигурен съм. — Заля ме тъга, когато прочетох следващия ред. — Предлага ни своето сърце и душа — прошепнах.

— Вярно е — съгласи се Бекет, поклащайки глава в изумление.

Поех дълбоко дъх.

— Сега, кои, по дяволите, са обикновеният и брадатият човек?

— Отличен въпрос, добри ми друже. Навярно е свързано с „могъщия венец“. Между другото, ще ви попитам откъде сте толкова добър в разрешаването на загадки?

— Самият аз съм загадка.

— Правилно казано — отвърна той с усмивка. — Предполагам, че същото може да се каже и за мен.

* * *

След като разчетохме втория Кръг, пристъпихме към първия, седнали един до друг, готови да изследваме богатия и тайнствен път на Леонардо.

Бекет прочете на глас.

Извиси се с обичайте мен мой всяко приятелю и нещо ти ще от бъдеш този новият страж свят на защото кинжала над вие плетеницата всички на могъщия венец сте негови на пазители спящия гравьор.

— В „Извиси се с обичайте мен мой“ махам „обичайте“.

Изрязах думата и я поставих отдолу. Остана „извиси се с мен мой“.

— Допускам, че липсата на пунктуация го позволява — обади се Бекет — но все още изглежда странно.

— Изрязвам тук — подхванах. — Вижте. Отстранявам „всяко“ и го слагам отдясно на „обичайте“.

— Сега го прочетете — обърнах се към него. — Моля ви.

— „Извиси се с мен мой приятелю“ — прочете Бекет. — Добре дотук.

— „Нещо ти ще от бъдеш“… Съжалявам „нещо“ отпада.

Свалих го долу до думите „обичайте“ и „всяко“. На долния ред се четеше „обичайте всяко нещо“.

Бекет зачете останалото на горния ред:

— „Извиси се с мен приятелю и ти ще бъдеш“. „От“ е следващото.

Пренесох го долу.

— Вижте сега — казах и обърнах лаптопа.

Бекет развълнувано прочете долния ред:

— „Обичайте всяко нещо от… този свят“ — Извади носната си кърпичка и попи потта от челото си. — Моят свят…

Изрязах „този“ и „свят“ и ги поставих в края на долното изречение.

Бекет зачете горния ред:

— „Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на“… Реб, махнете „защото“.

Вече го правех.

— „Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала“. Дявол да го вземе! — засмях се аз. — Сега идва най-сладкото. Надушвате ли го?

— И с двете ноздри — оживено отговори Бекет и посочи горния ред. — „Кинжала над вие…“ Кинжала над теб? „Извиси се с мен мой приятелю и ще бъдеш новият страж на кинжала над теб“. Като че ли има смисъл.

— Не — възразих. — Погледнете по-нататък. „Кинжала над вие плетеницата всички“. На „всички“ мястото не е там. Махам го. — Преместих го в края на долното изречение и сега то гласеше: „Обичайте всяко нещо от този свят защото всички…“. Изсумтях. — Обърках се. „Защото всички“ какво? Тук го закъсахме. Дайте ми секунда, дайте ми секунда. Би трябвало да следва „сте“, нали? „Всички сте“?

— Определено — съгласи се Бекет.

Извадих думата „сте“ и я сложих до „всички“. Ето какво оставаше на горния ред:

Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала над вие плетеницата на могъщия венец негови пазители на спящия гравьор.

Двамата се спогледахме безизразно.

След минута съсредоточаване Бекет посочи изречението на екрана и попита:

— Ами ако изречението е от две части? Тогава ще бъде така: „Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала над теб… или вие. Плетеницата на могъщия венец негови пазители на спящия гравьор“. Има някакъв смисъл май?

Поклатих глава.

— Ами ако изрежем това „вие“ от първото изречение и го поставим отдолу? Ще се получи „всички вие сте“. Така вече може.

— Мой скъпи американски приятелю, страх ме е да не би Леонардо да е бил от Алабама — засмя се Бекет.

— Говоря сериозно. — Взех „вие“ от първия ред и го поставих след думата „всички“. — Прочетете сега горното изречение.

Бекет изпълни молбата ми.

— „Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала над…“

— Продължете — подканих го аз — не като две отделни изречения.

Бекет въздъхна.

— „Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала над плетеницата на могъщия венец негови пазители на спящия гравьор.“ — Господи! — възкликна той. — Махнете „негови“.

Послушах го и пренесох думата на долния ред.

— Обичайте всяко нещо от този свят защото всички вие сте негови…

Погледите ни се срещнаха. И двамата прошепнахме:

— Пазители…

Изрязахме думата от горното изречение и я сложихме в края на долното. Прочетох го.

Обичайте всяко нещо от този свят защото всички вие сте негови пазители.

Погледнах към останалото на горния ред със смесица от благоговение и тревога — че няма да го разберем, че няма да схванем мисълта на Леонардо.

Зачетох:

Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала над плетеницата на могъщия венец на спящия гравьор.

Облегнахме се омаяни, изтощени и озадачени. Шевовете на гърба ме боляха. Също кракът и ръката ми, а главата ми сякаш се пукаше. Отвън се разстилаше оранжево-червеният плащ на залеза, а денят отстъпваше пред идващата вечер.

След миг Бекет заговори:

— Разбирам второто изречение от всеки Кръг. Недвусмислени са.

Обичайте всяко нещо от този свят защото всички вие сте негови пазители.

Предлагам на бъдещите хора моето сърце и душа.

— И двете са силни послания — отвърнах. — Несъмнено. Но другите две:

Извиси се с мен мой приятелю и ти ще бъдеш новият страж на кинжала над плетеницата на могъщия венец на спящия гравьор.

Лъвът Бог и обикновеният човек споделят тайна която брадатият човек никога няма да узнае.

— Объркват ме — сподели Бекет. — В момента мозъкът ми е като овесена каша. — Ще ги запиша отделно и ще поговоря с Мобрайт. Може разширението на обхвата да даде резултати.

— Колко време още ще летим? — попитах, а клепачите ми натежаваха.

— Към пет часа. В интерес на предпазливостта ще предявя няколко предварителни изисквания към Рим. Не опиянява ли властта? Питам се каква преднина имат хората на Крел.

Облегнах глава на меката кожена облегалка и започнах да се унасям.

— Няма да изпреварят храбрия пътешественик.

— Е, добре, бъдещето ще покаже, нали?

* * *

Сънувах, че съм филия бял хляб върху покрит с плочки тезгях. Появи се едно красиво момиче със слънчеви очила с два буркана в ръце и ги остави до мен, а стъклото на съдовете звънна, когато се допряха до керамичната глазура. С интерес се заслушах в познатия звук от развинтването на капаците. Момичето помириса и двата и по устните й се разля усмивка. Взе един сребърен нож.

От левия буркан гребна малко фъстъчено масло и го намаза върху мен, като плавно движеше ножа напред-назад, както правят в рисуваните филми. Фъстъченото масло ми действаше разхлаждащо и успокояващо.

После топна ножа във втория буркан и този път извади захарно желе, което размаза върху одеялото ми от фъстъчено масло, като че скиор се пързаляше по прясно навалял сняг.

Когато момичето ме погледна, дебнещият я ръжен сандвич — със същата форма като мен, само че черен като врана — влетя в кухнята. Гневът ми така ме разгорещи, че фъстъченото масло и желето започнаха да се топят. Ненадейно другата филия ме захлупи и започна да ме души.

Мъчех се да я надвия, чувайки извратения й смях. Не можех да се оплача или да изкрещя, защото бях хляб. Тогава се сетих, че не съм обикновен хляб, а бял.

Злата филия отново се изсмя и ме притисна с нова сила, изцеждайки намазаното върху мен масло и желе, които преляха отвъд кората ми и потекоха по белите плочки. Надзърнах зад врага си и видях ужасеното момиче. Не се бой! Ще те спася. Започнах да се извъртам, първо по посока на часовниковата стрелка, после обратно, а намазаното върху мен омекотяваше движенията ми.

С всяко мазно завъртане яростта и самоувереността ми растяха и пораждаха все повече топлина. Когато за последно се извърнах обратно на часовниковата стрелка, със свистене се завъртях като перка на хеликоптер с такава скорост, че центробежната сила отхвърли нападателя ми, пренесе го през цялото помещение и накрая го метна в паничката на кучето. Чух топуркане на четири лапи и драскане на нокти по линолеума, докато се носех пред изуменото момиче.

— Извиси се с мен — подканих я аз.

В този момент се събудих, стреснах се и отчаяно ми се прииска да остана в царството на сънищата, да отлетя накъдето ме понесе подсъзнанието. Знаех, че Джини е момичето от съня. Тъкмо щяхме да се извисим. Накъде? Над плетеницата, изплува отговорът. Каква плетеница? На могъщия венец на спящия гравьор, разбира се.

Тогава се зачудих. Спящия гравьор. Гравьор на какво? На дърво? Мрамор? Възможно ли бе да е мрамор? Леонардо се присмивал, че скулпторите са покрити с мраморен прах както хлебарите — с брашно. О, боже мой! Припомних си превода на Джини. „Сега го няма, отново е покрит с прах.“ Мислех, че се отнася до Франческо Мелци, който бърше прашасалите мебели — просто напомняне за нещо незначително. Нищо подобно. Изведнъж ми просветна кои са спящият гравьор и брадатият мъж. Бяха един и същи човек.

Очите ми рязко се отвориха.

— Спящият гравьор и брадатият мъж е Микеланджело! — извиках аз.

Бекет се върна на мястото си. Мобрайт застана зад него.

— Боже! Как се сетихте? — попита Бекет.

Обясних му.

— Фантастично! — възкликна той, само дето не затанцува на седалката. — Да продължим сега. Точното местоположение е над плетеницата на могъщия венец, Реб, къде е могъщият венец? Къде Микеланджело се е сдобил с праха по себе си?

— В Сикстинската капела. Плетеницата на могъщия венец е таванът на Сикстинската капела. Сигурен съм.

Бекет ахна. Продължих:

— Микеланджело прекъснал работата си върху фреските на капелата, за да извае статуята на Мойсей, поръчана за гробницата на папа Юлий.

— Реб, вие ни отведохте пред прага на откритие — въодушеви се Бекет. — Къде в Сикстинската капела? Не се разсейвайте. Разполагаме с по-малко от два часа преди да кацнем.

Започнах да масажирам слепоочията си.

— Веднъж преди ми помогна да мисля, когато някой друг го правеше.

— Готово — отзова се той и бързо застана зад гърба ми. — Позволете на мен.

Жестът ме изненада. Както и деликатният му допир. Представих си, че пръстите принадлежат на сивокосата Мона, която ме подтиква да прочистя съзнанието си и от миналото, и от бъдещето.

— Сега си с Леонардо да Винчи — отекваше гласът й в мен. — Сега си с Леонардо…

Сандали, стъпили на пода на Сикстинската капела, вдигнати към тавана очи. Разглеждам морето от фрески, цветове, плетеници и антични герои, носещи се в безкрая.

— Къде си, обикновени човече? — запитах аз, съзнанието ми бе като мощен бинокъл, вникваше във всяка подробност на сложния венец. — Кой си? — Ненадейно образите от огромния таван избледняха, с изключение на една-единствена сцена — апогей на творчеството на Микеланджело: Бог подава величествената ръка, за да докосне пръстите на… един обикновен човек.

— Това е Адам! — извиках. — Адам е обикновеният човек!

— „Сътворението на Адам“ — промълви Бекет. — Точно така!

— Да! — отвърнах с желязна непоколебимост. — Кинжалът е между прострените пръсти на Бог и Адам. Точно над тях. В тавана. Убеден съм.

— Велики боже! — ахна Мобрайт. — Таванът на Сикстинската капела.

Бекет пак извади кърпичка и избърса челото си.

Усмихнах се и му смигнах, подръпвайки мекото на ухото си.

* * *

Мобрайт излезе, за да ни донесе чай.

— Имам към вас само един въпрос, Реб — заговори Бекет. — Как, по дяволите, Леонардо е поставил кинжала там? Таванът е на почти двадесет метра височина. Дали е използвал скелето на Микеланджело?

— Едва ли. След завършването веднага са го свалили, за да могат да видят тавана.

— Е, невъзможно е да го достигне от земята. Сигурно се е спуснал отгоре.

— От покрива? Как би го сторил?

— Не, не през покрива. Въпреки че знаете историята, не познавате архитектурата на капелата. Има четири нива. Две долу, самата капела — която всъщност е проектирана като крепост с високи прозорци — а над нея има помещение за стражата, към което водел проход с амбразури.

— Какво е амбразури?

— Изрязани дупки в стените за стрелба. Вероятно Леонардо първо е измерил в крачки точното място под Господ и Адам и после се е качил в стаята за стражата и е копал в пода.

— Чудесно предположение. Но как би успял, когато стражите са вътре?

— И аз това се питам — въздъхна Бекет, почуквайки с химикалката по върха на носа си. — Дори и през нощта, а можем да сме сигурни, че е било нощем, понеже…

— Нарича Микеланджело „спящия гравьор“.

— Вярно. Ами онази част, дето „отново е покрит с прах“? Ако Микеланджело е спрял работата си в капелата, за да извае скулптура, е дал добра възможност на Леонардо. Но и да е приел поръчката, най-вероятно все пак е трябвало да се прибира, когато падне мрак.

— Все още остава проблемът със стражите. Няма как да почиват нощем, нали?

— Нали охраняват папата? Говорим за Ватикана по време на Ренесанса. Никой не е смеел да обърне гърба си към когото и да било. Затова са швейцарските гвардейци.

— Добре де — не мирясвах. — Как е успял?

Мобрайт донесе поднос с датски сладкиши и чай.

— Бисквити асорти, сър — обяви той и се оттегли.

— С конфитюр от боровинки? — предложи ми Бекет блюдото. Отклоних поканата. И тогава ме връхлетя сънят от апартамента на Младоликия Нелсън.

Леонардо в тавата за бухтички, взиращ се нагоре към нещо като алпинистко седло, окачено на дълго въже. Естествено!

Издърпах лаптопа към себе си и отворих двата файла със страниците на Леонардо. Очите ми се вторачиха в рисунките — не на кинжала, не на Кръговете, а на седлото, телескопичните тръби и системата от макари.

— Въведете ме, ако обичате — обади се Бекет.

— Ами ако рисунките не се намират случайно на тези страници, както е в много други скици на Леонардо? — запитах.

— Продължавайте, слушам ви.

— Ами ако тези влизащи една в друга триъгълни тръби с въжета и скрипци са всъщност разпъващ се пилон, който може механично да се издигне до тавана?

— Разбира се! Седлото е било за него, използвал е система от червячни механизми, прикрепена към пилона, за да го издигнат към срещата му с Господ и Адам. Изумително!

Почти не чух думите на Бекет. Времето върна своя ход и ето ме заедно с Леонардо в тъмната капела, докато той издига пилона с помощта на червяците. Виждам го как се издърпва с ръце нагоре по дългото въже, а в платнената му торба има свредел, торбичка мокър гипс, бои, четки и кинжал.

Кой друг би могъл да го извърши, ако не Леонардо? Кому би хрумнало? Навярно Мелци му е помогнал да пренесат оборудването. На две крачки от двореца Белведере. Може да са избрали подземния тунел.

Леонардо вероятно е измерил с крачки разстоянието. Знаел е точно къде да отиде. Под мантията на нощта в ненарушаваната от нищо тишина на Сикстинската капела на единствения светлик от собствения си гений се издигнал към тавана, пробил отвор и плъзнал вертикално кинжала между прострените пръсти на Господ и Адам. После замазал дупката и нарисувал предишното, напълно убеден, че дори и неповторимият Микеланджело няма да забележи.

Спуснал се долу, докато стражите над дебелия таван обличали униформите си и се пляскали по бедрата, за да се стоплят в нощния мраз. Така и не разбрали за неканения посетител под тях. Както и Микеланджело — спящият брадат гравьор.

— Е… — подхвана Бекет и потупа устните си. — Боже мили! Предполагам, че е време да се залавям за работа. Навярно се налага да смажа колелата на Ватикана. Извинете ме.

Сменях превръзката на крака си и размишлявах за странното съотношение на болката и наелектризиращото вълнение от откритието, когато Бекет се върна.

— Осигурихте ли достъп до капелата? — попитах аз.

— Естествено, макар и със значителни трудности. В момента папата отсъства. Ще влезем отгоре, разбира се.

— Разбира се — повторих. — Няма начин хората на Крел да са узнали. А и да са, ще трябва да уредят Теци да влезе в помещението на стражата. Нали щяхте да разберете?

— Без съмнение — съгласи се Бекет. Извади кърпичката си и попи няколко капки пот като мъниста, избили по челото му. — Как е кракът ви?

— Ще се оправи.

— А вратът? Превръзката по средата е подгизнала от кръв. Не ми изглежда никак добре. — Личеше искрена тревога. И умора.

— Вие също — отговорих. — Сетих се за хапчетата ви. Споменахте, че не помагат. Против какво?

— Контузия на лакътя по време на игра на тенис — отвърна той с полуусмивка. — Опасявам се, че тази година ще пропусна Уимбълдън. Сега за врата ви…

— Ранявали са ме и по-лошо. Кажете ми, моля ви, има ли някаква вест от Джини?

— Боя се, че засега нищо. Мобрайт е мобилизирал най-опитните ни хора за тази работа.

— Ужасно е, Бекет. Всичко това е безсмислено, ако е ранена, ако е…

— Разбирам тревогата ви, но не бива да мислите за най-лошото. Докъде щяхте да стигнете, ако се безпокояхте за нея непрекъснато? Със сигурност щяхте да се сгромолясате.

— Добре. Значи… взимаме кинжала и после какво? Уведомяваме Крел, че е у нас, и искаме да го разменим за Джини?

— И вие искате кинжала — отвърна Бекет и се затвори в себе си. — Вашият баща го е търсил, вие също. Спомнете си за благородната цел.

— Ако тя е жива и аз още дишам, длъжен съм да я спася. Това е най-достойната кауза.

— Естествено. Разбирам ви по-добре — въздъхна той и леко ме потупа по ръката. — Не сте невежият хулиган, за какъвто ви смятах.

— А вие — отвърнах — не сте високомерен… е… всъщност такъв сте.

Бекет се засмя.

— Това се казва дух! В такъв момент да се шегувате. Добре, ще си помисля по въпроса. Вярвам, че целите ни ще съвпаднат. Попадне ли веднъж кинжалът у нас, ще оставим Крел да разбере. Ще се наложи да предприеме нещо. Ще му скроим капан. Човекът е на една крачка от Кинжала на Медичите, единственото, за което е сигурен, че ще го спаси. Няма да има друга възможност, освен да преговаря. Когато това стане, ще го спипаме, а госпожица Джанели ще се върне при вас.

Бекет се облегна назад и се усмихна.

— Успокойте се, младежо — каза той. — Извършихте невъзможното. Сега сме царе.