Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (4)

3

Три часа и петдесет минути по-късно паркирах взетия под наем мустанг със свалящ се гюрук под галерията с колони на красивото имение с островръх покрив от началото на века в тихото селище близо до езерото Чери Крийк. Надпис, издълбан на впоследствие боядисана дървена табела, гласеше: „Върбите — едно тихо място“.

Три широки тухлени стъпала водеха към огромна веранда с дузина различни цъфтящи растения в гледжосани керамични саксии, наредени като часови на пост. Натиснах звънеца до двойната дъбова врата. Веднага се появи жена на средна възраст с лунички по лицето и половинки очила, кацнали на заострения й нос. Бе облечена с бяла престилка на медицинска сестра и обувки с гумени подметки. Отляво на гърдите носеше табелка с името си — Пеги.

— Здравейте — обърна се към мен тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Здравейте, Пеги. Търся… не знам как да кажа, може би пациент.

— Тук не възприемаме онези, за които се грижим, като пациенти — учтиво ме поправи тя. — Това е приют. А вие кой сте?

— Реб Барнет — представих се аз.

— Хората идват тук да доизживеят дните си в спокойна атмосфера, господин Барнет.

— Търся Харви Грант. Тук ли е?

— Господин Грант. Да. При нас е.

— Кой е той? — попитах аз. — Какво знаете за него?

Пеги закри с ръка носа и устата си и кихна. Помоли ме да я извиня за секунда. Преди да успея да отговоря, тя заобиколи едно бюро, после се върна с книжна носна кърпичка пред носа си.

— Алергия. Тормози ме всяка година.

Прекрачих във фоайето и затворих вратата след себе си. Помещението изглеждаше приятно, сигурно видът му е бил значително по-аскетичен в началото на столетието, когато богаташи с тъмни балтони и бомбета са прекрачвали прага му. Повторих въпроса за Харви Грант.

Пеги се занимаваше с носа си.

— Не ми е позволено да обсъждам гостите ни — отвърна тя. — Съжалявам. Противоречи на нашата политика. Ще ви заведа в стаята му.

Последвах Пеги нагоре по широко дървено стълбище с дебел сив килим и парапет с дърворезба. В края на дългия коридор тя спря пред стая с открехната врата, после влезе. Белите й болнични обувки проскърцаха по дървения под, преди да стъпи върху ориенталския килим. Изглеждаха чисто нови. Следвах я по петите.

Завесите бяха спуснати, стаята — слабо осветена. Току-що набрани цветя бяха небрежно оставени във ваза на масата до двойния месингов креват в ъгъла, на който лежеше възрастен мъж.

Бе напълно плешив, като изключим щръкналите тук-там туфи сребристи кичури; бледа кожа покриваше деликатните кости на лицето и раменете му досущ като ципа на прилепово крило. Очите му бяха затворени и неподвижни. Питах се дали не е умрял, когато гръдният му кош се надигна и от устата му излезе хриптене.

— Господин Грант? — обади се Пеги, като леко докосна рамото на мъжа. — Харви? — Клепачите на умиращия се надигнаха като врати на гараж на ръждиви панти и той втренчи в нея замъглен поглед. Тя поясни. — Посетителят ви пристигна.

Харви Грант бавно завъртя глава, докато очите му не срещнаха моите.

— Моля, оставете ни, госпожице — изграчи той.

Тя се оттегли, без да ме погледне, но с благодарност вдъхнах лекия аромат на парфюма й. Приближих се до мъжа.

— Името ми е Хенри Гриър — заговори той. — Куриерът.

Тръснах глава, сякаш в ухото ми бе влязла калинка, после преглътнах с усилие. Усещах гърлото си сухо и не ми достигаше въздух.

— Спомняте си — дочух гласа му.

— Но… самолетът ви катастрофира. Бяхте…

Гриър си пое дълбоко въздух, събирайки сили.

После извади едната си ръка, без каквито и да е косми изпод завивките и я отпусна върху гърдите си. Широк белег диагонално пресичаше долната й част от лакътя до китката. Посочи с пръст, увенчан с дълъг нокът, към близкия стол.

— Моля, седнете. Налага се да ви съобщя някои факти.

Пресегнах се зад гърба си, напипах стола и седнах. Гриър ме изучава с поглед близо цяла минута.

Взе да не ме свърта.

— Чакам.

— Чувал ли сте някога името Вернер Крел?

— Германски милиардер. Произвежда оръжия.

— А Ноло Теци?

— Не. Смятат ви за мъртъв, Гриър. Бях там, когато баща ми получи съобщението от бреговата охрана.

— Теци работеше за Крел — продължи Гриър. — И продължава.

Издърпах леко пердето. Малко по-широк от педя слънчев лъч си проправи път към леглото. Гриър ми хвърли бърз поглед. На светлината кожата му изглеждаше като посипана с нафталин. Пуснах завесата и тя с шумолене се върна на мястото си.

— В деня, когато баща ти ме изпрати да взема бележките на Леонардо от Флоренция, с мен се свърза Теци — продължи Гриър. — Крел искаше онези записки, бе обсебен от идеята за тях. И то от години. Убеден беше, че кинжалът съществува, също като твоя баща. Теци ми предложи много пари за документа. Ужасно много пари. Такъв случай се явява веднъж в живота, хлапе. Взех ги и инсценирах катастрофата.

— Инсценирахте ли я? — В ума ми просветна образът на баща ми, когато му съобщиха новината. За първи път го видях да плаче. И за последен.

— Срещнах се с тях в един влак — продължи Гриър, облизвайки засъхналите си устни. — Крел притежаваше собствен вагон в задната част на композицията. Стоях пред салона му и го чаках да излезе, но не стана така. Вместо него се появи Ноло Теци. С черна коса, подстригана като на Цезар. Татуировка на кобра опасваше врата му. Носеше куфарчето с парите. Прекосявахме някакъв мост — високо съоръжение в Алпите — през прохода Сан Родар. Обезпокоих се. Долавях, че нещо не е наред. Така и излезе. Теци измъкна нож — ясно, щях да си го получа. Изплюх се в лицето му и грабнах куфарчето.

Гриър повдигна ръката си на сантиметър и нещо и я отпусна.

— Разсече ме право през артерията — каза той. — Изритах го, прехвърлих крак през парапета и скочих. Реката течеше на шестдесет метра под мен. Счупих си краката.

Загледах се към навярно деформираните крайници под одеялото, докато събеседникът ми се прокашля, прочиствайки задръстените си дробове.

— Бях изкарал две години във военнопленнически лагер във Виетнам — продължи Гриър. — Умеех да оцелявам. Спуснах се надолу по течението. Така и не ме откриха. Прав беше, като отбеляза, че ме смятат за мъртъв.

Гриър се закашля, звукът напомняше на сриващ се по нанадолнище чакъл. Измина почти минута преди да успокои дишането си.

— Значи съм тук да изслушам предсмъртната ви изповед? — обадих се аз, едва сдържайки гнева си. — Или ви е скимнало да ме утешите? Негодник!

Гриър се поусмихна.

— Вярваш ли в провидението, Реб?

— Пристигнах, защото ми съобщихте, че знаете за пожара. Какво точно?

— Аз вярвам в провидението — продължи той. — Наблюдавах те дълго време. Зарадвах се, когато овдовялата колежанска преподавателка те осинови, след като родителите ти загинаха. Госпожа Тъкър, нали така? Марта Бел Тъкър. Сигурно те е възпитала подобаващо.

— Нима? — кипнах аз. — По какво съдите?

— Още не си ме удушил.

— Пожарът, Гриър…

Усмивката на стареца се стопи.

— Според мен Ноло Теци е дошъл да убие баща ти и е подпалил къщата ти.

Изведнъж времето се върна и аз се понесох към земята през изпълнения с дим въздух. Стиснах очи в опит да се концентрирам отново, да свържа събитията в едно цяло. Пронизваха ме гласове, сякаш ме кълвяха лешояди — шепоти от стаите на съседските къщи. Палеж ли? Допускате ли? Не знам. Далечна вероятност, предполагам. Смахната работа. Тия стари къщи пламват като факли. Освен това, кой, по дяволите, би поискал да причини зло на семейство Барнет? Абсурд. Шшт. Тихо. Нали не искате момчето да ни чуе.

Отворих очи и поех въздух през ноздрите си, а в гърдите ми бушуваха ярост и отвращение.

— Защо? — настоях аз. — Защо му е притрябвало да го прави?

— В случай че оцелея — отвърна Гриър. — И някак успея да предам бележките на баща ти. Твоят старец не бе получил записките, но Крел и Теци не го знаеха. Теци бе длъжен да провери. Вероятно е измъчвал баща ти, преди да го убие, а после за удоволствие е подпалил къщата. Видях израза на очите му, когато се готвеше да ме убие. Определено щеше да му бъде приятно.

Втренчих се в жалкото полуразложено човешко същество, наподобяващо прояден от червеите пън.

— Ами бележките? — попитах бавно.

Гриър въздъхна.

— Не ми отговори, когато те попитах дали вярваш в провидението.

— Подигравате ми се. Не го позволявам никому — заявих и се надигнах от стола си.

— Брей — обади се той. — Никой не е застрахован срещу това.

Запътих се към вратата.

— Сбогом. Тръгвам си.

— Не! — викна Гриър след мен. — Сега играта е в твои ръце, Роло Ебърхарт Барнет младши. Убиецът на баща ти все още е на свобода. Притежаваш ли записките на книжаря, ще намериш и Теци.

Заковах се на място.

Гриър се бе втренчил в мен.

— Но бележките са унищожени!

— Няма начин да са изгорели — възпротиви се Гриър и поклати глава. — В никакъв случай. А на каквото и да се е натъкнал книжарят от Венеция, това не са оригиналните записки. Нищо чудно Да Винчи да е направил копие. Може пък да са втората част от…

— Леонардо — предупредих го аз. — Името му е Леонардо. Не го наричайте Да Винчи. Не е почтително.

— Виж ти, също като твоя старец. Даже още по-настървено.

Пръстите на краката ми неволно се свиха в обувките, а дланите ми се изпотиха.

— Ноло Теци уби италианеца — продължи Гриър. — Изгори го заради бележките, също както постъпи с баща ти.

Нещо вътре в мен се скъса и с един скок се озовах до стареца. Стоях до него, свивах и разпусках юмруци, а гневът ми клокочеше. Погледът ми като свредел се впи в замъглените му очи, дъхът ми надигна кичур излиняла сребриста коса.

Гриър проточи врат, като че искаше да го удуша. След минута се отпусна назад и прошепна:

— Както споменах, получил си подобаващо възпитание. Баща ти се стремеше към кинжала, но алчността ми му попречи. Вече не ламтя за нищо. Какво възнамеряваш да предприемеш?

— Ще известя полицията — отговорих аз, вдигнах слушалката на телефона до леглото му и му я подадох. — Вие ще им разкажете всичко, което ми съобщихте.

Гриър поклати глава.

— Не.

Затръшнах телефона. Звънчето му болнаво проехтя в сумрака на стаята.

— Първо, Крел е много по-силен от полицията — изграчи Гриър. — Второ, тя не ти трябва.

— Не ми казвайте какво…

— Синът на уредник на музей получава диплома по история на изкуството и с какво се занимава? Става каскадьор — орел без криле. Не, не искаш да си тиха вода — продължи Гриър. — Търсиш опасността. Искаш да действаш. Навярно търсиш и възмездие. Това е твоето приключение, младежо, не разбираш ли? Открива ти се възможност да намериш Кинжала на Медичите. Да отмъстиш за смъртта на родителите си. Такава е съдбата ти.

Затворих очи и се разтреперих. Гневът ми пробуди демоните в мен и те затанцуваха яростен танц, който разтресе плесенясалите стени на пещерата, в която лежах в летаргия след нощта на пожара през 1980 г. Изведнъж ме заля изпепеляващата мощ на хиляди слънца, блеснаха сред вцепенената вселена и с огнени букви изписаха думата съдба.

Видях как заостреното острие на кинжала на Леонардо си пробива път през пластовете на времето към мен. Загубих почва под краката си. Зави ми се свят и едва не се изсмях на глас на абсурдността на ситуацията, на необятността на възможностите, които предоставяше. И то с помощта на Хенри Гриър! Загиналия куриер, който всъщност не бе мъртъв.

Той бе прав. Исках отплата.

Отворих очи.

— Какво стана с оригиналните записки?

Гриър обърна глава настрани. За миг зърнах ъгълчето на пожълтял лист изпод крайчеца на възглавницата му.

— Вземи ги — подкани ме Гриър, повдигайки глава с малкото останали му сили.

Внимателно издърпах листа изпод възглавницата му и си поех дълбоко дъх.

Държах бележките на Леонардо да Винчи.

Поех в ръце крехкия документ и го повдигнах срещу светлината. От едната му страна имаше рисунка на издължен кинжал, а до нея обяснения, написани с равния огледален почерк на Леонардо. На обратната страна имаше кръгла фигура с форма на прецизно нарисувана мишена, която се състоеше от десет концентрични кръга, съставени от наглед произволни мънички знаци. Нима бяха Кръговете на истината? До него се намираше друга рисунка, този път на три тръби с триъгълно сечение, разположени една в друга като моряшки далекоглед, свързани със скрипци, с подпорка от всяка страна.

Притиснах пръсти към изсъхналото мастило — изтекло от перото на Леонардо. Перо, което бе държала ръката, дарила на света „Мадоната на скалите“, „Мона Лиза“… която ми бе дала Джиневра де Бенчи.

Отклоних очи от листа и погледнах Гриър.

— Защо не се опитахте да го разгадаете? Защо не го проучихте?

Гриър впери поглед в одеялото, покриващо спаруженото му тяло.

— Сигурно сте споделил с някого през всичкото това време — подметнах аз.

— Току-що го сторих — прошепна Гриър и затвори очи.

— Гриър — повиках го аз, приближавайки лицето си към неговото. — Гриър!

Умиращият отвори очи; кръстосваше ги плетеница от пресичащи се червени капиляри.

— Ако е вярно — бавно проговорих аз — ако всичко това е истина… тогава именно вие и Теци убихте физически баща ми, а мен — духом.

Гриър се разтресе в дълбока болезнена кашлица.

— Имаш възможност да възкръснеш — изхъхри той.

* * *

Подкарах обратно към летището с изключено радио, с една ръка въртях волана, с другата стисках записките на Леонардо. Докато летях към къщи, проучвах страницата, а всевъзможни мисли ме разкъсваха като побеснели лешояди. Алчност. Пожар. Безконечни въпроси. Нима родителите ми са убити? От Вернер Крел? Човек на име Ноло Теци се е спотайвал в дома ми? Изгорил е основите на живота ми? Заради това? То ли бе причина всичко да се превърне в пепел? Спомних си как баща ми ликуваше в деня, в който изпрати Хенри Гриър да донесе бележките, убеден, че те ще го отведат при Кинжала на Медичите. Разговорите ни за всички чудесни неща, които можеха да се изработят от сплавта на кинжала — неразрушими мостове, автомобили, по-леки от въздуха. И сякаш за миг от мечтите му остана само тлееща пепел — заради Ноло Теци.

Към десет стигнах вкъщи. Колет колкото куфар, без адрес на изпращача, се мъдреше пред входната врата. Внесох го вътре, включих осветлението и го отворих. Нощното небе бе ясно, сиянието на луната се смесваше с кехлибарената светлина от покритите с варак настолни лампи. В кашона имаше по-изтъркана кожена раница, от онези, които се завързват отгоре. Беше тежка.

Вътре имаше голяма платнена торба. Развързах канапа и открих куп пари — стотачки, вързани на пачки от по десет хиляди. С лепкави от пот ръце преброих двеста парчета — два милиона долара. Протегнах ръка към листа с бележките на Леонардо, към думите, които бе поверил на хартията.

Позвъних на информационната служба в Денвър и попитах за телефона на „Върбите“.

На третия сигнал вдигна някаква жена.

— Добър вечер, „Върбите“.

— Пеги ли се обажда? — попитах аз.

— О… да, аз съм.

Обясних кой съм и поисках да говоря с Харви Грант. След кратко мълчание тя отговори:

— Съжалявам. Господин Грант вече… не е сред нас.

— Боже! — възкликнах аз, разяждан от угризения на съвестта — не заради смъртта му, а за загубата на източник на информация. За секунда си дадох сметка за крайното си равнодушие към кончината на Хенри Гриър, докато сърцето ми помпаше във вените ми ледено желание за отмъщение.

Настъпи неловко мълчание, докато междущатската връзка пукаше и пращеше, после Пеги заговори:

— Реб, пазете се. И на добър час.

Благодарих й, затворих и бавно се върнах във всекидневната. От отворения прозорец полъхваше хладен бриз, свежият нощен въздух се смесваше с нечистия мирис на парите на Вернер Крел.

Допрях записките на Леонардо до бузата си.

— Към Венеция — казах на празната стая.