Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (10)

9

Здравата упоих и Пендълтън, и Бекет. Това ни осигуряваше може би четири часа преднина преди „Гибралтар“ да прати шпионите си по петите ни. Бях объркан и ядосан, но поне си върнах самообладанието. Представа нямах къде се намираме, но ако Бекет говореше истината, навярно бяхме в някаква служебна сграда заедно с други агенти на „Гибралтар“, затова съблякох Пендълтън и си сложих дрехите му, за да увелича шансовете ни да се смесим с обкръжението.

Джини бе полуупоена и надали се интересуваше от облеклото си. Все още се мъчеше да разбере защо не сме отишли да бягаме. Накарах я да диша дълбоко, което донякъде поизбистри главата й. После разтрих гръбначния й стълб с кокалчетата на ръцете си и масажирах раменете й, сякаш й предстоеше боксов мач. Масажът й даде достатъчно сили, че да не се блъска в разни предмети, докато бягаме.

Попита ме какви ги върша и аз я инструктирах да изпълнява точно каквото й кажа и всичко ще бъде наред. За първи път не понечи да спори.

Преди да напуснем стаята проверих съдържанието на гардероба. Вътре бяха шлиферът и шапката на Бекет. Наметнах Джини с връхната дреха и с наведени глави излязохме в коридора. В крайна сметка се оказа, че се намираме в някакъв хотел, така че слязохме два етажа по стълбището, разминавайки се с половин дузина други гости, които не показаха интерес към нас.

Докато излезем на улицата, адреналинът бе успял да измести гадостите от кръвта на Джини и очите й станаха ясни и решителни. Скоро потънахме в навалицата от жители и туристи на Милано, задръстващи тротоара.

— И каква, по дяволите, беше цялата тази чудесия?

Бе дошла на себе си.

— Огледай се къде сме. Можем ли пеша да се върнем до хотела, или по-добре да вземем такси?

Тя впери очи в табелата с името.

— На две пресечки сме. Оттук.

Подхванах я за лакътя.

— Да вървим.

— Остави ме една секунда на мира, става ли? Вие ми се свят.

— Извинявай — отговорих и позабавих крачка.

— Кои бяха онези типове?

— От „Гибралтар“ — отвърнах.

— „Гибралтар“ ли? Това е име на скала и взаимоспомагателен фонд.

Обедната тълпа ни осигуряваше превъзходно прикритие.

— Освен това е и някаква правителствена служба за разузнаване — обясних й аз — освен ако Бекет не е изпечен лъжец. Не знам. Никога не съм чувал за нея. Откъде да сме сигурни, че не работи за Крел? И как са ни проследили до Милано. Дали Теци не е тук?

— Кой е Бекет?

— Шефът им. Проснах го с елегантно кроше.

Джини закова на място.

— Цапнал си правителствен агент?

— Не знам. Нищо чудно. И то международен, както изглежда.

Потеглих я като куче на каишка. Олюля се и пристъпи напред, втренчена в мен.

— И между другото — добавих — вече никой не казва „цапвам“. Не и откакто набраните поли излязоха от мода.

— Кой го е грижа? — отвърна тя. — Правителството ще ни пази от Крел. Властите защитават хората.

— Не. И той ме нарече простак! Самодоволен кучи син!

— И затова, естествено, го цапна.

— И го упоих. Както Мобрайт и приятелчето му.

Джини ме изгледа, като че бях извършил непростима грешка. Клаксонът на един автобус с туристи измуча, докато превозното средство се движеше към нас през оживеното улично движение.

Свих рамене.

— Слушай, действах импулсивно, разбираш ли?

Минахме покрай отрупана с плодове сергия, където продавачката се провикваше:

— Mele, ciliegie, banane!^[1]

Тъмночервените череши привлякоха погледа ми.

С периферното си зрение мярнах двама типове с неумолими лица и с небиещи на очи костюми да се приближават по улицата, а саката им бяха разкопчани.

Мамка му!

— Ужасно съжалявам — бързо казах на Джини и енергично я забутах към групата купувачи, преобърнах сергията, а плодовете се разхвърчаха. Изсвирих силно с уста към двамината и им махнах с другата си ръка.

Автобусът бе на десет метра от нас. Втурнах се по улицата точно пред него. Шофьорът опули очи, натисна клаксона и удари спирачки точно когато се привеждах към свистящите гуми, за да видя дали ще заковат, или ще поднесат. Плъзнеха ли се, бях загубен. Спряха на място.

Откъм тълпата се чуха викове, когато автобусът ме скри от поглед. Подът му над мен отекна от тропащи крака и възгласите на пътниците.

Престорено закрещях от болка. Ужасени лица надзъртаха през пушека от гумите. Затърсих сред тях двамата неумолими. Зърнах единия. После изчезна. Наблюдавах как кафявите му обувки се отправят към задната част на автобуса. Извих тяло като танцьор на брейк и вдигнах коляно, готов за удар от карате. Обувките застинаха на място. Една ръка с едри кокалчета докосна паважа. В другата видях пистолет със заглушител. После едно студено лице се появи под ъгъл. Прицелих се и го изритах с пета колкото сили имах.

Чух галещия ухото пукот на кости, зъби и слънчеви очила, а от устата и носа му шурна кръв. Загуби свяст и главата му се тресна на уличната настилка. Пистолетът лежеше в безжизнената му ръка. Струпаха се още зяпачи.

Мярнах и втория тип на половината разстояние от сергията за плодове. Забеляза, че го гледам, и ми се ухили, после изчезна. Черните му обувки тръгнаха назад. Единствената ми мисъл бе да взема пистолета на първия. Когато стрелнах ръка към него, рамото на шлифера на Пендълтън се закачи в някакъв чарк на автобуса. Задърпах като обезумял, веднъж, два пъти, на третия път платът се скъса.

Черните обувки спряха близо до задната гума. Хвърлих се напред към пистолета, но някой го вдигна. Погледнах обратно към преследвача си. Тъмни очила и крива усмивка. Пистолет със заглушител — насочен към мен с пръст на спусъка. Много е късно. Край. После се чу тупване, сякаш някой удари с юмрук по възглавница. За миг ми хрумна, че е изстрел, после видях усмивката да се стопява, лицето се срина на улицата, сребристите слънчеви лъчи блеснаха в уголемяващата се локва кръв. Някой му бе видял сметката.

Претърколих се изпод автобуса, търсейки стрелеца, и съзрях Джини. После през навалицата зърнах мъжка фигура с каскет и широко палто да се затичва към нея сред сащисаната тълпа и разпилени плодове.

— Джини! — ревнах. — Той има пистолет!

Тя се обърна по посока на гласа ми и закри лице от ужас. Мъжът бръкна в джоба си. След това, сякаш в забавен каданс, го видях да тиква някакъв предмет в ръката на Джини и да побягва, изчезвайки сред множеството. Втурнах се напред и я повлякох след себе си.

Бягахме колкото ни държаха краката, криволичехме из лъкатушещи улици, докато не ни остана дъх и не се уверихме, че никой не ни преследва.

Потънали в пот, спряхме в някаква уличка и облегнахме един до друг гърбове на някаква мръсна тухлена постройка.

Погледнах Джини — подгизнала коса, отривисто надигащи се гърди. Исках да я прегърна и да я задуша от целувки.

Тя избърса потта от лицето си, откроявайки яркочервена струйка.

— Ранена ли си? — отчаяно попитах.

— Не мисля. Аз… това е… — Внимателно огледа ръката си и близна червената течност. — Черешов сок. Блъсна ме право върху проклетата сергия с плодове, негоднико!

— Признавам — отвърнах и облекчено въздъхнах.

— Така беше.

Тя смръщи вежди.

— Обясни ми, ако обичаш, какво беше всичко това?

Изпълних молбата й, но не й признах, че бях готов да се оставя автобусът да ме смачка или да получа дузина куршуми, само и само да я предпазя.

— Излиза, че онзи третият — дето изтича към мен — гръмна втория, който се готвеше да те застреля?

— Определено.

— А ти реши, че се кани да убие мен. Даваш ли си сметка, че ми изкара ангелите?

— Знам. Успя ли да видиш лицето му?

Тя поклати глава.

— Да не допускаш, че е приятелят ти Арчи?

— Не знам. Не мога да преценя. Какво пъхна в ръката ти?

— Това — отговори Джини и ми подаде смачкана визитка.

Поизгладих я. Съдържаше телефонен номер и името Драко, написано на ръка.

Воят на полицейските сирени на няколко пресечки от нас накара Джини да потрепери.

— Драко? — прочете тя. — Кой пък е този Драко?

— Нямам представа.

* * *

Натъпкахме се в една телефонна кабина и Джини наостри уши, докато набирах номера. Дрезгав глас от отсрещната страна попита:

— Cosa voui?^[2]

— Драко? — обадих се аз.

Мълчание.

— Sono un amico di Archie Ferris.

Тишина, после изщракване. Бе затворил.

Джини и аз се спогледахме озадачени. Отново набрах.

Обади се същият глас:

— Cosa vuoi?

— Dracco? Um, io sono un amico di…

Щрак!

Ядосах се. Джини също.

— Дай ми я!

Измъкна слушалката от ръката ми и набра цифрите. Същият глас подхвана:

— Cosa…

— Ascolti, idiota! — кресна Джини. — Qualcuno mi ha dato un biglietto da visita col suo nome. Io sono con un ragazzo chiamato Reb.

Схванах „Слушай, идиот“ и онази част с „Реб“. Джини закри мембраната с ръка и прошепна:

— Казах му за визитката.

— Реб? — чу се въпросителната интонация на онзи по телефона.

— Si — отговори тя. — Реб.

— Реб от Холивуд?

— Si.

— Хубаво, дай ми тоя тъпчо, за бога.

Джини повдигна вежди и ми подаде слушалката.

Всички обичат Холивуд!

— Драко? — заговорих аз.

— На телефона.

— Защо ми затваряте?

— Навик.

— Ясно. Слушайте, някакъв застреля един тип вместо мен и после даде визитката ви на приятелката ми, преди да изчезне.

— Застрелял някого, дал визитка на момичето. Разбирам — пренебрежително отговори той. — И к’во?

— После споменавам името на Арчи Ферис и два пъти ми затваряте.

— Гледал съм всичките ти филми, Реб от Холивуд.

— Ар-чи Фе-рис — повторих бавно.

— Казваш името му, като че искаш да получиш нещо.

— Затварям — отсякох.

— Нямам против.

След кратко мълчание заговори:

— Добре де. Някой ме кара да мисля, че имаш сухо и причина да изчезнеш от страната без следа. Не си давай труд да ме питаш кой.

— В туризма ли работите?

— Точно сега разполагам с един „Гълфстрийм“ и дефицит от четиридесет хиляди долара — осведоми ме Драко. — Отиваме където искаш. Не го пише на визитката, но се подразбира.

— Ясно — отвърнах и погледнах към Джини. — Където и да е.

— Точно така — потвърди той.

Предложението ми се стори приемливо.

— Може ли да ви позвъня след няколко минути?

— Защо не.

Затворихме.

— Чу ли всичко? — попитах Джини.

— Как мислиш? Дали не е клопка?

И двамата стреснати се обърнахме по посока на стъпките зад гърба ни. Един старец с мръсна престилка изхвърли боклук и потъна в магазина си.

Погледнах Джини в очите.

— Предполагам следното: двамата при автобуса сигурно са хора на Теци. Някак са ни докопали. Нямам представа как. Онзи, който ни спаси и ти даде визитката, явно е изпратен от Арчи. Тук сме в опасност, вече нямаме оръжие, но ако някой не е разбил сейфа на хотела, още разполагаме със страниците на Леонардо, чийто превод трябва да завършиш. И повярвай, само ние притежаваме Кръговете на истината.

— Така е. Но каквото и да се казва в останалите писмена на Леонардо, нямам и най-малка представа за самите Кръгове. Приличат ми на сложна графика. Искам да кажа, че ще отнеме…

— Чакай! — прекъснах я аз, когато ме заля странно чувство. Мислите ми заподскачаха като топчета за пинг-понг. Мона Кински. Предната вечер в хотела нещо бе прещракало в мозъка ми, когато с Джини говорехме да потърсим закономерност в Кръговете на истината, но някак не го осъзнах. Ето че сега ми просветна. Фигури, графичен дизайн. Мона Кински! Разбира се!

— Спомена нещо гениално — заговорих развълнувано на Джини. Графичен дизайн… Кръговете на истината представляват графичен дизайн. Нужен ни е специалист по компютърна графика.

— Трябва да е човек, на когото можем да се доверим.

— Такава е.

— Коя е тя?

— Мона Кински. — Извадих монета от джоба си. — Чак да не повярваш… Мона… милата стара Мона.

— Милата стара Мона ли? — попита Джини неразбиращо.

— Пак ще позвъня на Драко. Ще го наема.

— Ще го наемеш?

— Него и самолета му — добавих аз, а стомахът ме присви при мисълта, че ще летя. — Колкото и да ми е омразно да го кажа, поемаме към небето, Джини.

— А имаш ли четиридесет хиляди долара?

— Имам.

— В себе си?

— Да.

— Брей. И къде отиваме?

— В Калифорния. — Вдигнах слушалката на телефона.

Джини полека се приближи към мен и притеснено се огледа.

— Ами „Гибралтар“?

— Още една основателна причина да се разкараме оттук — отговорих. — Бекет и шайката му ще ни погнат веднага щом дойдат на себе си, което ще стане по-скоро, отколкото бихме искали.

Ненадейно осъзнах колко близо са телата ни, как ме залива уханието й. Имах нужда главата ми да е чиста, а не да се опиянявам.

— Но те може да са от добрите — настоя Джини.

— Моля? — сопнах се аз. — Това вече май го изяснихме.

До слуха ни долетяха още сирени на полицейски коли, отправили се към местопроизшествието с автобуса.

— Ще му звънна — казах й. — Ще поръчам полет без кацане до Лос Анджелис. За двама цената е, както и за един.

Джини ме перна по рамото, докато дрезгавият глас на Драко произнасяше:

— Cosa vuoi?

Поиска да се срещнем на летище „Линате“ в частния му хангар. Четиридесет хиляди американски долара, двама пътници.

Върнахме се в „Четирите сезона“, преоблякохме се и прибрахме дрехите си, които Мобрайт беше претършувал и разхвърлял. Както предположих, номерът с ключа на перваза бе сполучил. Благодарих на Бога и на гимназиалния си учител по физика. Взехме бележките на Леонардо и останалото от сейфа и потеглихме.

Драко ни чакаше на уговореното място. Мургав мускулест мъж с огромни мустаци като на сом, облечен в нещо като пилотски костюм, дело на Армани, и авиаторски очила.

Показах му визитката, той й хвърли поглед и ми я върна.

— Кажете ми нещо за човека, който е написал името ви върху картичката.

Драко се усмихна дяволито, изваждайки на показ златните си кучешки зъби.

— Спокойно — каза той. — Една стара поговорка гласи, че всеки може да пази тайна, но каже ли я някому — край! Ще рече, че няма да разберете кой й е дал визитката, както никой няма да узнае, че съм ви закарал в бляскавия град. Сега ми покажете сухото, аз съм делови човек.

Подадох му парите. Драко ги преброи и делово съобщи, че е заявил фалшив летателен план, самолетът е зареден с гориво, има предостатъчно храна и напитки и няма за какво да се безпокоим.

Почувствах как ръцете ми се разтрепериха. Пъхнах ги в джобовете си и тръгнах след Драко и Джини към самолета. Той ни пожела приятен полет, после премина напред и затвори вратата на кабината. Ние закопчахме коланите на луксозните кожени седалки. След пет минути бяхме във въздуха. След шест Джини ме изучаваше с поглед.

— Защо си свил юмруци в джобовете си? — подкачи ме тя. — Студено ли ти е?

— Няма ли да се заловиш с превода, или повръщаш и в самолети?

Тя кръстоса крака и зачака.

— Добре де… Не обичам да летя. Това е.

— То си личи. И защо?

— Джини — започнах умолително — хартията пламва, ако я сложиш под увеличително стъкло.

— Интересно обяснение. Добре, да сменим темата. Коя е скъпата стара Мона?

Погледнах през прозореца към смаляващия се град под нас.

— Мона беше най-добрата приятелка на Марта Бел Тъкър.

— Коя е Марта Бел Тъкър?

— След пожара нямаше кой да ме прибере, така че…

— Така ли? — Джини бе заинтригувана. — Нямаш ли лели или чичовци?

— Един чичо по майчина линия. Дел. Не щеше и да ме погледне.

— И защо?

— Единственото, което знаех за него, съм чул от майка ми. Бил доста необуздан, избягал от дома на шестнадесет, бил луд по колите, накрая станал шофьор на камион — един вид скитник. Не го бе виждала от години. Както и да е, когато открили Дел, не му се искало…

— Да скита с единадесетгодишно дете.

— Именно.

— Сигурно е било ужасно да се чувстваш нежелан.

— От Дел? Дори не го познавах. Освен това бях в шок. Струва ми се, че… не чувствах нищо. — Преди не бях изричал тези думи. Отекнаха самотно, като тупкане на баскетболна топка в празен физкултурен салон.

— Разбира се — отрони Джини. — Извинявай.

— Няма за какво да ме съжаляваш — отговорих й, прикривайки чувствата си. — Както и да е, готвеха се да ме изпратят в приют. И тогава като гръм от ясно небе се появи Марта.

— И тя беше…

— Математик. Професор. Любимата преподавателка на майка ми от университета Вандербилт. След като завършила, продължила да поддържа връзка с Марта, често й се обаждаше, изпращаше й писма и снимки — първо на баща ми, а после и мои.

— И тя се появи ей така?

— Марта узнала за пожара от новините, разбрала за състоянието ми от свой бивш колега, който живеел във Вашингтон, и решила да ме нагледа и да помогне с каквото може.

— Беше ли омъжена? — попита Джини.

— Съпругът й починал от сърдечен удар и живееше сама. Беше се преместила и преподаваше в Калифорния, в университета Бъркли. Не можеше да има собствени деца, макар че й се искаше, а с Джордж така и не си осиновили, защото той бил против.

— И така на единадесет стана син на Марта Бел Тъкър?

— Не! Не бях ничий син — остро отговорих. — Просто живеех в къщата й. Правех й компания.

Джини не изглеждаше убедена.

— Имахме един и същи адрес — поясних аз. — Това не ме правеше неин син.

— Държеше ли се добре с теб?

— Бе свадлива стара квачка, при все че не бе нейна вината. Цялото тяло я болеше от ревматизъм и артрит. Ужасно страдание. Би направило всекиго раздразнителен.

— Каква беше: строга или снизходителна?

— Беше взискателна само по отношение на геометрията. Тя бе нейната страст. Формите. Да прави заключения за свойствата им. Да превръща аксиомите в теореми. Постара се и аз да се справям добре. Разбираш защо Марта и Мона Кински са се сприятелили. Защото Мона се възхищаваше от формите. Сега ще ме питаш за Мона.

— Няма — отговори Джини. — Какво стана с Марта?

Въздъхнах.

— След гимназията постъпих в Бъркли, специализирах история на изкуството. Марта почина две седмици преди да се дипломирам. Това е.

— Значи така…

— Ами да.

— Значи когато облече тогата си, нямаше кой да ти ръкопляска?

Не отговорих. Не можех.

— От какво почина?

— От сърце. Паднала в задния двор ей така, докато прибирала кухненската покривка от въжето за пране.

— Ти ли я намери?

Размърдах се неспокойно на мястото си.

— Може ли да говорим за нещо друго?

— Както сваляла покривката, Марта починала.

Погледнах навън през прозореца, докоснах го. Беше студен.

— Беше се увила около гърдите й — добавих. — Ъгълчето се бе скупчило в ръката й. Изглеждаше така спокойна, легнала на тревата.

— Какво направи?

Заля ме смущение. С никого не бях разговарял за миналото си, дори и с Арчи, но това момиче, тази капризна досадница, човъркаше из най-съкровените места, пресяваше, проучваше. Мен — момчето с треперещи ръце.

Затворих очи и се върнах там, на двора при Марта. Тревата плачеше за косене и й бях обещал, че ще го сторя в края на седмицата. Тя лежеше сред избуялата растителност.

— Седнах по турски — заговорих аз. — Взех главата й в скута си, прокарах пръсти през косата й и я погалих по бузата с опакото на ръката. Вече изстиваше.

— Каза ли й нещо?

— Прошепнах: „Сега ще бъдеш при Джордж“.

Не можех да се насиля да призная пред Джини, че плаках. Люлеех се напред-назад, плачех и галех посребрените коси, които сплитах, когато Марта вече не можеше сама. После, когато я отнесоха, приготвих любимото й ястие, сложих кухненската маса и плаках дълго след като храната бе изстинала.

Измъкнах се от мрака, сред който се бях върнал, поизправих се на седалката и отворих очи.

— Е… това беше.

— Какво искаш да кажеш?

— Точка и край. Освен това искаш да ти кажа и за Мона Кински. Художник график. Мила жена. Много умна. Умел краснописец. Винаги разполагаше с художествени материали. Както ти споменах, Мона я биваше с формите. Сигурен съм, че още рисува и чертае. Има хора, дето никога не се отказват. Като Реноар, на седемдесет и пет, в инвалиден стол с четка, привързана за китката му? Мона надали е на повече от шестдесет и пет.

Джини мълчаливо ме наблюдаваше.

— Точка и край — повтори тя. — Кончината на Марта. Започвам да разбирам.

— Какво?

— Нищо. Значи… Мона. Откъде знаеш, че е още жива?

— Когато завърших Бъркли, я помолих да впише в завещанието си да ме уведомят, ако почине. Какво? Защо ме гледаш така?

— Шегуваш се, нали? — Джини ме гледаше изумено.

Наведе се напред, облегна брадичка на дланта си, а очите й ме разучаваха.

— Марта почина и ти просто изтри онази част от живота си? И накара Мона, която е милеела за теб, да напише подобно нещо в завещанието си?

Не отговорих.

— Исусе! — възкликна тя. — Знаеш ли къде да я намериш?

— Изпращаше ми картички. Имаха обратен адрес.

— На които ти, естествено, не отговаряше.

В гласа на Джини не се четеше лошо чувство. Само печално обобщаване. Мразех да ме анализират по този начин.

— Откъде бе клеймото на картичките?

— Някъде около Мендосино.

— Не си и ходил там — добави тя. Не беше въпрос.

— Е, добре, сега кажи нещо умно и съвсем на място — подхванах аз, опитвайки се да си върна спокойствието. — Сякаш правиш разбор на картина. Бъди ерудирана и с чувство за поезия. Кажи ми, че семената на общуването лежат незасети в безплодната почва на душата ми.

Настъпи мълчание.

— Няма нужда, Реб — кротко каза Джини. — Ти току-що ги зася.

Воят на реактивните двигатели бе единственият звук. След като внимателно извади нейния лист с бележките на Леонардо от чантата си, Джини внезапно завъртя седалката си встрани от мен и се залови за работа. Отпуснах се назад, затворих очи и си представих обгорели листа и лишена от живот земя. Заспах.

Някъде над Атлантика чух Джини да се смее.

— Заслужавам медал.

Тикна два листа в ръката ми, затвори пудриерата си с огледалце и я пусна в бездънната си чанта.

— Ох, защо не успях да завърша снощи! Чети, Реб.

Примигнах, тръснах глава да проясня съзнанието си и първо погледнах текста на Джини на италиански.

Perche non mi fanno lavorare? Perche? Colui che dovrebbe di me fare tesoro mi nega i miei preziosi studi che si rivela debole di stomaco. E cio m’ha fatto male e mi tormenta giacche chi e mai costui se non sa fare cio che Dio stesso lo ha chiamato a fare?

Per ventun anni l’ebbi con me e nessun altro neppure Giovan giammai pote vederla. Egli torno alla polvere ora e giusto in quest’istante ho stabilito dove e come dovra trovar riposo.

Brucia la mia furia con la forza d’un million di candele e il suo baglior m’illumnia’l cammino. De’venti cerch’il sentier che il possente viaggiatore ed egli solo giammai potra veggente e del passato il vero alla daga condurra’l sapiente.

Насочих лампата над главата си към втория лист и зачетох превода:

Защо не ме оставят да работя? Защо? Онзи, за когото би трябвало да съм съкровище, отрича истината на безценните ми проучвания и се показва слаб. Това ме поболява и дразни, защо живее, ако не може да изпълни що Бог му е повелил?

Двадесет и една години крия творението си и никой не го е виждал, дори и Джован. Сега отново е покрит с прах и в този момент реших кога и как предмета аз да съхраня.

Яростта ми пламти като светлината на милиони свещи и сиянието й осветява пътя. Пътеката на двадесетте кръга, която само най-храбрият пътешественик ще извърви. Навън и навътре назад и напред от единия в другия истината на миналото ще поведе мъдрия към кинжала.

Настръхнах, усетил полъха на призрака на Леонардо.

— Пътеката на двадесетте кръга… Двата Кръга на истината някак си са свързани.

— Така е, храбри пътешественико — съгласи се Джини. — Напълно си прав. Но това не е всичко. Разбираш ли? Виждаш ли онова, което виждам и аз? — Тя подскачаше на мястото си.

— Кой е Джован?

— А, Мелци, разбира се — избъбри Джини. — Това е малкото му име. Джован Франческо де Мелци.

— Осиновен от Леонардо.

— Да, хайде, давай нататък. Боже, толкова съм умна, че ми иде да се разцелувам!

— Добре — съгласих се — но нещо не разбирам. Какво значи „покрит с прах“? Починал? Мелци не е умрял преди Леонардо. Надживял го е… не знам с колко, може би с петдесет години.

— Не е там въпросът — възрази тя и облегна брадичка на дланта си. — Не го приемай така. Мелци очевидно все още е бил жив, но сякаш е прашасал — както става с мебелите.

— Стига бе! И Леонардо ще пише за това? Точно до Кръговете на истината?

— Дневникът е бил за всичко — нетърпеливо поде Джини. — Пазарски списъци в съседство със скици на „Поклонението на влъхвите“, разбираш ли? Пропускаш по-същественото. Давай напред. Виж, знаем, че Леонардо е изработил кинжала през 1491, а тук пише, че са минали двадесет и една години, значи…

— Бил е на шестдесет — отговорих.

За миг напрегнах мозъка си, разлиствайки наум историята на изкуството. Изведнъж ми хрумна.

— Боже! — възкликнах. — Леонардо е бил в Рим.

— Браво! — зарадва се тя и се плесна по бедрото. — През 1512 папа Лъв Десети наредил да извикат Леонардо във Ватикана. Главата на църквата бил син на Лоренцо де Медичи и искал да последва примера на баща си и да сложи началото на нова Златна ера за изкуството — само че в Рим, не във Флоренция, за да направи Рим столица на света, докато е папа. Но бил подвластен на удоволствията. Не го искали за папа и това подклаждало силно недоволство из цяла Италия. Дванадесет францискански монаси приели за свой дълг да пребродят страната, неуморно проповядвайки, че Лъв е Антихриста и ако го ръкоположат за папа, ще дойде краят на света. Отците оказали дълбоко въздействие върху отношението на италианците. Всички се чувствали обречени, включително и Леонардо.

Обзе ме вълнение.

— Ненаситността на могъщите поражда разруха — намесих се аз. — Е, знаем как се е чувствал, когато е пристигнал в Рим.

— Да. Това обяснява първата част от вчерашния превод. Нека добавим, че когато Леонардо отишъл в Рим, Лъв не му възложил нищо. Ето защо в тази част се казва „Защо не ме оставят да работя?“. Рафаело рисува „Атинската школа“, Браманте строи какво ли не, а Микеланджело твори в Сикстинската капела.

— Сигурно е страдал. Най-големият му съперник е получил каймака на поръчките.

— Вярно е — отвърна Джини. — Мразели са се. Микеланджело обвинявал Леонардо, че никога нищо не довежда докрай, а Леонардо твърдял, че Микеланджело не рисува професионално — независимо от Сикстинската капела.

— Именно — съгласих се аз. — Според Леонардо скулпторите са глупаци, които прахосват живота си, газейки до коляно из късчета мрамор, че приличат на хлебари или снежни човеци, докато художниците се движат с елегантни костюми.

— Излиза — продължи Джини — че на Леонардо, най-великия от всички, не му оставало друго, освен да прави дисекции за изследванията си по анатомия и на всичко отгоре папа Лъв му наредил да ги преустанови, понеже му се гадело от тях.

Изправих гръб досущ като Джини.

— Искаш да кажеш, че „онзи, който трябва да ме цени“ е папа Лъв?

— Точно така. Дали усещаш разочарованието на Леонардо. Съзнава, че Бог го е дарил с невероятен талант, повелил му е да го използва, а той не може да завърши делото си. Ярост, пламтяща като милиони свещи, Реб. Сега — промени темата тя, накланяйки се към мен, и образува с пръстите си нещо като къщичка. — Да имаш представа къде е отседнал Леонардо в Рим, когато е написал тези думи…, когато е сътворил Кръговете на истината?

Едновременно ми се искаше да я фрасна, защото ми вадеше душата, и да я разцелувам, че преведе страницата и разбираше какво означава.

— В двореца Белведере — сама си отговори Джини, плясвайки с ръце. — А знаеш ли къде се намира той?

Ухилих се и подръпнах мекото на ухото си.

— Дворецът Белведере е навръх хълма Ватикан.

— Ти си моят герой — обяви тя и задържа погледа ми.

— Излиза — покашлях се — че щом Леонардо е живял в двореца Белведере, ще се насочим към мястото, където може да се намира кинжалът.

— Това е най-доброто, което мога да предположа.

— Добре свършена работа.

— Знам. А не е ли леко неуместно точно в този момент да летим към Калифорния? Пътуваме в погрешната посока, Реб!

Тя скокна от мястото си и тръгна към кабината.

— Кажи на Драко да обърне веднага!

Сграбчих ръката й.

— В никакъв случай!

— Какви ги приказваш?

— Въобразяваш си, че изживяваш звездния си миг.

— Не се дръж снизходително. Водиш ме в Калифорния, а не в Рим. Луд ли си?

— Джини — сопнах се, като продължавах да стискам ръката й — представи си, че сме във Ватикана. И какво? „Извинете ме, Ваше Светейшество, отложете месата, че да потърсим под църковните пейки Кинжала на Медичите. И по възможност не казвайте никому, че сме тук, защото цяла Европа се е втурнала да ни хване или убие, или и двете.“

Лицето на Джини изгуби цвета си. Тя се сви обратно на седалката.

— Да, трябва да се върнем там — продължих аз — но не преди да разгадаем Кръговете на истината. Те ще ни разкрият къде и как е съхранен.

Джини разсеяно се намръщи. Съжалих, че й напомних за опасността.

Взех двете страници на Леонардо и заразглеждах Кръговете на истината. Формата на знаците събуди един спомен. За дванадесетия ми рожден ден Мона ми подари книга с приключенията на Шерлок Холмс. Препоръча ми един от разказите и той ми стана любимият.

— Спомняш ли си танцуващите хора на Шерлок Холмс?

Тя поклати глава.

— Посланията бяха написани с картинки — нарисувани с чертички танцьори, чиито ръце и крака бяха в различно положение. Един вид азбука, която знаят само двамина. Тайните съобщения бяха написани с нея. Имаме концентрични кръгове от чертички и завъртулки. Може би знаците в Кръговете на истината са някаква азбука или пиктограма — разкъсана, разделена.

— Възможно е — отговори Джини, взирайки се в кръговете. — Специалист съм по история на изкуството, не криптограф. Все пак да идем във Ватикана. Да покажем страниците на папата. Той би могъл… де да знам, да извика „Гибралтар“ и…

— Да извика „Гибралтар“? — изстрелях аз, изумен, че така бързо се предаде на страха си.

— Може да ни измъкнат от кашата.

Плеснах се по челото.

— Може би си права, ще кажа на Драко да обърне. Избери едно място в Европа. Което и да е. Ще те оставя там.

— Защо?

— Понеже нямаш никаква представа, по дяволите, за какво става въпрос, ето защо.

Очите й се напълниха със сълзи, но не ме беше грижа; вече кипях.

— Говориш за „ярост, пламтяща като милиони свещи“ — преведе записките, но не ги разбираш. Познаваш цялата история, но не вникваш в същината й. — Размахах листовете пред лицето й.

— И каква е същината? — попита тя, а сълзите й рукнаха. — Осветли ме.

— Въпросът е правилно да разбереш Леонардо, Антония! Да осмислиш думите му! Знаеш, че са използвали неговия кон за скулптурата на Сфорца като мишена, после са разтопили бронза, за да отлеят гюлета. „Тайната вечеря“ години наред е висяла в конюшня, после върху нея са рисували дузина пъти. А ето, Леонардо е бил в Рим в двореца Белведере, огорчен до смърт, защото е знаел, че е най-великият гений в историята, а всички го пренебрегват. Създава най-удивителното творение, навярно за всички времена, а се налага да го крие от всички през целия си живот и след смъртта си. Не мога да допусна участта му да е като на онзи кон или на „Тайната вечеря“. Няма да позволя това да се случи. Леонардо е бил сам в противен, неотзивчив и жесток свят, комуто не можел да повери своя Кинжал. И ако оръжието е някъде там… в двореца Белведере, или където и да е… ако Леонардо е отбелязал местоположението му на тези страници, ще го намеря! Не възнамерявам да допусна някакъв гнусен милиардер и татуираният му лакей да заграбят с порочните си ръце творба на Леонардо. — Бях се разпалил и крачех из тясната луксозна кабина, като удрях с юмрук дланта си. — Или пък някакво сивокосо парвеню от „Гибралтар“, в чиито вени тече чай. Да вървят по дяволите всичките! Никой няма да използва Леонардо. Не и в този век, не и пред очите ми.

Спрях и сериозно я погледнах в насълзените очи.

— Нека, който открие Кинжала, го използва с благородна цел. Това бе намерението на баща ми. Сега е и мое. Аз съм „храбрият пътешественик“!

Ръцете ми отново затрепериха.

Джини отмести поглед от тях към лицето ми.

— Виждам, Роло Ебърхарт Барнет младши.

Извърнах се, поех дълбоко дъх, после бавно изрекох:

— С мен ли си или не? Заради Леонардо.

— Погледни ме — настоя тя.

Неохотно я послушах. Лампата на тавана на кабината хвърляше червеникави отблясъци върху тъмната й лъскава коса, докато реактивните двигатели бръмчаха в небесата. Джини преглътна, малката й адамова ябълка хлътна за миг, после се появи отново.

— С теб съм — отвърна тя. — Заради Леонардо. И заради теб.

— Добре тогава — отговорих. — Към Калифорния.