Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (15)

14

Сънувах, че съм прясно опечена бухтичка на ярко осветена витрина в някаква фурна, върху себе си нямам нищо друго, освен захарна глазура, лежа по гръб с кръстосани крака, прикривам слабините си, наред с останалите бухтички. Край витрината тълпа от купувачи надзъртат, сочат ме, искат мен. Зловещи къдрокоси мъже със старовремски костюми; жени със сочни устни и воалетки на лицата; деца с комикси в ръце и зализани коси ме гледат и лакомо облизват устни.

Бухтичките вдясно от мен се надигат на захаросаните си лакти и ме гледат: Крел, садистичният ловец на глави, Теци с увитата около себе си змия, пресметливият Бекет, който потърква пръстена си.

Отляво мама и татко протягат покрити с глазура ръце към мен. До тях е Джини — също простряла ръце да ме прегърне. А до нея е Леонардо. Само той не ме поглежда. Стиснал е със зъби Кинжала, облечен е в доспехи, закачени на дълго въже. Бавно го подръпва, очите му се вперени в нещо над него горе на витрината. Опитвам се да видя какво е, но не успявам. Изненадан съм, задето пет пари не дава, че е бухтичка.

Чувам, че тече вода, и начаса изпадам в паника. Ако си бухтичка и се намокриш — край.

Още вода, сякаш капе от недобре затворен кран. После пеене — ужасно виене. Всъщност Поп пееше „Трябваше да си ти“^[1].

Отворих натежали клепачи, лицето ми бе заровено в спалния чувал. Вратата се отвори и Поп застана на прага на предната веранда, закопчавайки ципа на панталоните си. Пял е серенада на малкия Поп. Зад него утринната крайбрежна мъгла се разстила като дрипаво одеяло.

— Привет, Поп — изграчих.

— Добро утро, Реб. Гладен ли си? Донесох закуска от мотела. — Посочи с пръст към кръгла кошница за пикник.

Скокнах, внезапно напълно разсънен, и попитах:

— Ходил си до мотела? Някаква следа от Джини?

— Опасявам се, че не. Градинарят Мани каза, че с Кърт тъкмо потегляли с пикапа, когато тя скочила в ремаркето. Веднага спрели, за да разберат какви ги върши там, и докато я притискали да си каже, чули стрелба. Така че се метнали в кабината и потеглили и не поглеждали зад себе си няколко километра. Като се обърнали, била изчезнала.

— По дяволите! — изругах. — От всичко, което знаем, личи, че навярно е нощувала в гората. Или Теци я е пипнал.

— Не бързай да мислиш най-лошото — прекъсна ме Поп. — Няма полза. — Седна до мен на люлеещия стол и ми подаде една бисквита. Разсеяно я задъвках.

— Допускаш ли, че е възможно сама да е намерила пътя до къщата на Мона?

— Да му се не знае, не. Щях да разбера. Имаше ли някакви пари?

— Малко.

— Е, виж, това е хубаво.

— Да — съгласих се и съзнанието ми се поизбистри. — Ако Теци или Крел бяха наблизо, нямаше да се мотаят по магистралата. Щяха да отседнат в някой близък хотел, а не да кръстосват крайбрежния път, нали?

— Така предполагам — отвърна Поп. — Щяха да чакат вести от ония нещастници, дето ги очисти. Мисли позитивно. Обърни се сега да си видя ръкоделието, да се уверя, че няма да се инфектираш.

Оставих Поп да свали превръзката.

— Изглежда ми чисто. Май съм си сбъркал призванието. Да бях станал шивач. — Извади нови марли от аптечната и ги прилепи.

Посъветва ме да мисля положително. Положително не знаех къде е Джини Освен това бях сигурен, че снощи ме бе озарило проникновение относно Леонардо. Отчаяно исках да я намеря, но не знаех къде да търся. Налагаше се да действам според възможностите, не според желанията си. А това, което можех, бе да разгадая шифъра.

Което ме пращаше при Мона.

Поп бе пристигнал от мотела с рейндж роувъра си. Вмъкнах се на задната седалка и легнах ниско — не биваше да си показвам лицето. Потеглихме по магистралата, а на мен леко ми се гадеше. Никога не съм обичал да пътувам на задната седалка, дори и седнал, особено ако страдам от махмурлук. Когато излязохме от главния път, Поп ме повика да мина отпред и с радост го послушах.

— Къде сме? — попитах.

— На пътя от Юкая към Компче. Ще стигнем при Мона за минута.

— Откъде я познаваш, между другото? — попитах, наслаждавайки се на пейзажа — високи стари дървета, щастливи катерички с достатъчно хралупи и малко автомобили, застрашаващи да ги прегазят.

— Познавам всички мацки в околността — отвърна той със самодоволна усмивка. — Бях истински сър Галахад. Сабята ми бе от стомана. Обичах да се повеселя с момичетата. Правех бързи набези тук и там. Но никоя не може да се сравни с Мона. Истински брилянт е, няма и дума. Блести като звезда в нощта. Божествена е. Точно така! Божествена. Не си ли съгласен? Дори и да си бил малък, когато си я видял за последен път, сигурно си го разбрал.

Спомних си Мона, с тежките й като букаи обувки, как се носи по улиците на стария квартал. Винаги поспираше пред съседната къща, ако стопанката с вътре, да й направи комплимент за спаружените розови храсти, каквито бяха всичките в Бъркли. Наистина имаше нещо ангелско в Мона. А аз бях глупакът, който не отговаряше на картичките й.

— Да, Поп — съгласих се аз. — Божествена е.

— Тъй ами — бе коментарът му. — Я виж, стигнахме.

Спря на стръмна, покрита с чакъл алея за коли на метър и нещо от малка небесносиня къща с тъмни жалузи. Входната врата се отвори и се показа Мона, по-пълна отпреди, с дълга сребриста коса. Носеше рокля на цветя и сандали с коркова подметка.

Нещо ме загложди под лъжичката, сърцето ми се сви.

Поп изскочи от колата, сякаш бе на осемнадесет, и с весела крачка тръгна към верандата. Мона ме загледа, когато го последвах. Поп нежно я прегърна, после — щом се приближих — се отдръпна.

— Реб! — възкликна тя и плесна с ръце пълните си бедра.

— Извинявай, че закъснях с един ден — заговорих стеснително и спрях пред нея.

Обхвана лицето ми с покритите си със старешки лунички ръце.

— Не си закъснял — увери ме тя. — Съвсем навреме идваш. — Сянка на печал помрачи лицето й. — Чувствам се гузна, все едно съм предала Марта. Опитвах се…

— Пазя картичките ти — прекъснах я. — До една. Не си изоставила Марта. Аз го сторих.

— Виж… сега не е време за съжаления. Идваш при мен по крайно неотложна работа. След някаква ужасна беда в мотела. Кажи как да ти помогна.

Къщичката й ухаеше на току-що опечени курабийки. Мона ме поведе нагоре към ярко осветен кабинет, украсен с поставени в рамки емблеми — вероятно на местни компании. Извадих от раницата си двете страници с бележките на Леонардо и й ги подадох, без да промълвя й дума.

Тя ги пое предпазливо и ги загледа озадачено.

— О, боже! — задъха се тя, а очите й широко се разтвориха. — Това ли е каквото си мисля? Нима държа нещо от ръцете на Леонардо да Винчи? Това е… възможно ли е… Кръговете на истината… Кинжалът на Медичите?

— Сега не мога да обясня цялата история, но…

— Не ми дължиш никакви обяснения — пресече думите ми тя, докато разучаваше Кръговете. — Кажи ми какво знаеш за тях.

— Това е шифър на Леонардо, предназначен да кодира някакво послание. Някак са свързани. Сигурен съм. Може да са азбука от символи. Помниш ли Шерлок Холмс?

— „Танцуващите хора“!

Разказах й за хрумването си от предната нощ и й обясних, че искам да заличи празните пространства между кръговете, като увеличи всеки от тях, докато се докоснат и образуват цялостна фигура.

Мона схвана веднага. Заразглежда страниците, движейки поглед от едната към другата. След това се завъртя на стола, включи компютъра и отвори скенера.

— Да открием танцуващите ти хора, искаш ли?

Първо сканира превода на Джини на всяка от страниците, за да ги има в паметта, после копира изображенията на кръговете. След това се зае с първия от тях, сканира отделните окръжности поотделно и ги долепи една към друга. Наблюдавах я с притаен дъх.

Когато Мона бе готова, окръжностите се докосваха. Седяхме един до друг и търсехме някаква насока, видима форма, символи — каквото и да е. Нямаше танцуващи човечета. Нищо за забелязване.

Изненадах се от силата на разочарованието си. Като че Леонардо би измислил нещо просто.

Мона не се предаваше.

— Все пак някак са свързани — предположи тя. — Може да са в обратен ред. Навярно не бива да започваме от външния към вътрешния, може да е от вътрешния към външния. Или някак другояче. Според мен Леонардо се е позабавлявал. — Очите й грееха като изумруди. — Нали се сещаш какво трябва да направим?

— Ще сканираме всяка от окръжностите и ще я уголемим или умалим във всяка възможна големина, докато се получи конфигурация.

— Точно така!

Захванахме се да отпечатаме по десет прозрачни плаки за всяка окръжност, за всяко положение в общата схема, номерирахме ги от 1 до 10 и ги разпределихме на купчинки по размер, така че да могат да се съчетаят с останалите по всички възможни начини. Когато свършихме, разполагахме с по сто варианта на първия и втория Кръг на истината. Първата комбинация, стартирана от външния навътре, не даде резултат. Затова започнахме отвътре навън, като поставихме най-малката окръжност отвън, а най-голямата — по средата.

Нищо. Продължихме да опитваме различни варианти, а Поп седна наблизо с бележник и молив, като си водеше обстоятелствени бележки и записваше резултатите.

Час по-късно все още не бяхме постигнали успех.

Още един час — пак нищо. У мен се надигна отчаяние. Какви ги върша? Не се знае къде е Джини, а аз играя със стотици Кръгове на истината и не мога да ги наредя.

Поп се обади:

— Май съм най-гладният негодник оттук до Компче. Ще сляза долу и ще спретна нещо за всички ни. — Погледнах го, разкъсван от безпокойство. Потупа ме леко по рамото. — Тя пак ще заблести сред нас, Реб. Пак ще заблести.

Мона го изгледа озадачена.

— В долапа има риба тон — осведоми го тя.

Чух го да куцука навън, после тръгна по стълбите. Мона отпусна ръка на коляното ми.

— Погледни ме — настоя тя.

Взря се в очите ми, погледът й милваше всеки ръб на каменистата пещера, в която се бях сврял.

— Марта беше добра жена — кротко каза тя. — Бяхме близки много преди да те вземе. Познавах и съпруга й Джордж и знам как ти запълни празнината, когато той почина. Известно ми е всичко за теб и родителите ти. Израсна пред очите ми, а после изчезна и се питах по какъв ли път си поел.

Развълнувах се.

— Леонардо е прокарал пътека за храбър пътешественик, Мона. Аз съм този пътешественик.

След миг пълна тишина тя въздъхна.

— Радвам се, че се реши да дойдеш при мен след всичките тези години. Долавям отчаянието ти. Искам да ти помогна. Длъжна съм да го сторя. Не виждаме идеята във формите на Леонардо и не разбираме смисъла им. Ако това са танцуващите човечета на енциклопедиста, да ги накараме да заиграят.

Приближи лице до моето и прошепна:

— Затвори очи, млади човече, и ми кажи каква е следващата им стъпка.

Оставих клепачите ми да се затворят. Тя отново прошушна на ухото ми.

— Освободи мисълта си от миналото и бъдещето. Остани сам с Леонардо. Какво виждаш?

Почувствах как пръстите й масажират слепоочията ми и карат мисълта ми да се рее.

Никакво указание. Миналото и бъдещето. Леонардо. Никакво указание.

Изведнъж думите на художника грейнаха в мисълта ми. Видях широкия почерк на Джини на превода на записките на Леонардо. „Навън и навътре назад и напред от единия в другия истината на миналото ще поведе мъдрия към кинжала.“ Навън, после навътре. Навън и навътре. Пръстите на Мона разтриваха слепоочията ми. В кръгове, напред и назад. Ето ме пред катинара с шифър по пътя към къщата на Младоликия Нелсън, където видях белокосия Леонардо коленичил да задейства комбинацията. Когато докоснах катинара, събудих нещо повече от училищни спомени. Тогава не знаех какво. Сега — да.

— Кръговете се въртят.

Устните на Мона се разтегнаха в широка усмивка.

— Разбира се — уверено отвърна тя.

Бързо маркира една страница с Х, отпечатана също върху прозрачна плака, и ми я подаде заедно с кабарче с пластмасов връх.

Навън, после навътре.

Грабнах два прозрачни отпечатъка от първия кръг на окръжност 1 — най-голямата, и на 10 — най-малката, но с големината на 2, за да може да се допре до 1. Поставяйки плаката X върху тях, забих кабарчето в самия център и бавно завъртях 10. Мона се приведе, топлият й дъх облъхна ухото ми.

— Спри сега — ахна тя. — Виждаш ли?

Студът на откритието ме смрази като полярен вятър. Двата кръга пасваха. Свързваха се.

— О, боже мой! Но какво представляват?

— Знам какво са — отговори Мона. — Не са символи. Нито танцуващи човечета, а калиграфия! Азбука на Леонардо. Това е кръг от думи! Взе най-голямата и най-малката, 1 и 10. Как се сети да избереш именно тях?

— Ох… ще ти се стори смахнато, но не знам как инак да ти го обясня. Леонардо ми показа. Не твърдя, че съм чул гласа му. Би било лудост.

— Не и за мен. Но разбирам. Получил си информацията.

— Да.

— Колко го завъртя? Надали е произволно.

— Разбира се, че не. Говорим за Леонардо.

— Точно така. Всеки Кръг на истината се състои от десет окръжности.

— Именно, Мона! — извиках. — Десет окръжности, триста и шестдесет градуса. Една окръжност — тридесет и шест градуса. — Обзе ме силна възбуда, та чак пръстите ми затрепериха. — Какво следва при подреждането, ако ги редим една външна, една вътрешна?

— Ами едно, десет, две, девет, три, осем, четири, седем, пет, шест. Следващата ще бъде номер две, в третата поред големина.

Разрових прозрачните плаки, докато я намерих, боднах кабарчето в центъра и я завъртях по часовниковата стрелка на тридесет и шест градуса оттам, където бе спряла първата. Знаците се подредиха с останалите. Преглътнах с усилие сякаш адамовата ми ябълка се издигна и смъкна като петролна сонда.

Мона седна до мен, на сбръчканото й лице се изписа интерес.

— Леонардо е написал послание, нарязал го е на хоризонтални ивици, подредил ги е в кръг и ги е завъртял.

Извика на Поп:

— Родни Норкрос, докарай си старите кокали тук. Ужасно много изпускаш!

Чух как стълбите изскърцаха под тежестта на Поп, докато ровех из плаките, за да намеря четвъртата по големина окръжност 9. Прикрепих я към останалите, завъртях я на нови тридесет и шест градуса. Пасна!

Поп влезе в стаята с табла със сандвичи. Запях мелодията на „Ла Кукарача“ с думите „Аз съм гений, аз съм гений, най-страхотният съм пич. Аз съм гений, аз съм гений и проблеми нямам хич!“.

Поп и Мона се засмяха, докато приготвях петата по големина окръжност 3 с потна ръка и я завъртях на тридесет и шест градуса спрямо четвъртата, или общо на сто четиридесет и четири. Отново изпях малката си песничка. Поп грабна Мона и я завъртя в танц.

Справях се. Получаваше се.

Поставих на шесто място осмия кръг, нагласих, завъртях до сто и осемдесет градуса и… нищо. Размърдах го напред-назад. Пак нищо.

Поп и Мона спряха да танцуват.

— Имам само горната половина от думите — оплаках се аз, напълно съкрушен. От колко високо паднах! От Еверест до Марианските дълбини със скоростта на глупостта.

Мона взе бележника и зачете:

— Едно-десет-две-девет-три образуват горната част на ивицата. Опитай същото и с втория кръг.

Паснаха както предишните.

— Дявол да го вземе — ревна Поп — намери външните половини на двете. Добра работа. Сега ти остава да намериш вътрешните.

Замислих се.

— Вътрешната част на първия кръг трябва да бъде осем, четири, седем, пет, шест, но номер осем не прилепва. Очевидно се свързват по различен начин. Какъв обаче?

— Реб — обърна се към мен Мона — за какво си помисли, когато те накарах да затвориш очи?

— За комбинация на катинар.

— Върни се на същото. Кажи на глас какво виждаш, всеки образ, който долавяш.

Затворих очи и се понесох.

Нагоре и надолу, в светлина и мрак, във висини и дълбини. Щастие и тъга, усилие и почивка, мъж и жена, екстаз и раздяла.

Антонимите валяха като дъжд. Съзнанието ми се върна към затворения с верига път към апартамента на Младоликия Нелсън, когато отворих катинара.

— Дясно, ляво, дясно, дръпвам, готово — промълвих. Дясно, ляво, дясно. Леонардо бе писал: „назад и напред от единия в другия“.

Отворих очи.

— Назад и напред. Това е! Окръжност номер осем от първия кръг, Мона. Нужна ми е в шести размер.

Тя бързо ми го подаде.

Назад и напред.

Поставих го върху петте плаки, но този път го завъртях обратно на часовниковата стрелка. Нищо.

— Греша — изпъшках, а унинието ме заливаше на талази. — Не мога да се справя. Не съм храбрият пътешественик. Нищо не съм.

— Тихо — прекъсна ме Мона и коленичи до мен. — Каза още от единия в другия.

Това бяха словата на Леонардо. Разбира се! Така трябва да бъде. От единия кръг в другия.

Грабнах окръжност 8 от втория Кръг на истината и го прикрепих към готовите плаки на първия. Завъртях го обратно на часовниковата стрелка и го нагласих. Окръжността пасна на другите! Бързо поставих окръжности 4-7-5-6 от Кръг две в Кръг едно, завъртайки ги обратно на часовниковата стрелка. Всичките се свързаха. В ръцете ми бе кръг с думи на Леонардо.

Някъде отдалеч дочух Поп да възкликва:

— Дяволите да го вземат!

Но вече не бях в стаята. Вървях по пътеката с Леонардо. Ние бяхме танцуващите хора. Повторих същото и с Кръг две. Вътрешните окръжности на Кръг едно, завъртени обратно на часовниковата стрелка, паснаха с външните окръжности на Кръг две.

Пред мен бе второто цялостно изречение.

Бях успял! Две изречения на Леонардо, написани отзад напред на две отделни страници от отделни бележници. Два кръга, 720 градуса, навън и навътре, назад и напред от единия кръг в другия. Сложната мисъл на Леонардо, изумителният му интелект в действие! Пътека от двадесетте кръга. Пътят към Кинжала на Медичите.

— Аз съм храбрият пътешественик.

— Но какво означават? — попита Поп.

— Щом разбера, ще ти кажа. Джини… — промълвих аз и изведнъж цялото ми съзнание бе обсебено от нея.

Поп възкликна:

— Проклет да съм, къде ми е умът? Току-що говорих с Мери от мотела. Съобщи ми, че получила необяснимо обаждане от някаква дама, която не казала нищо друго, освен „Предайте на Поп А. Ф. Б. Б.“. Сторило й се, че се обажда от телефонна кабина. Нещо да ти подсказва?

— Исусе! — извиках аз и скокнах от стола си. — Как не! Арчи Ферис. Знам, че той стреля от гората.

— Кой, по дяволите, е Арчи Ферис? А, да, приятелят ти, твоят ангел хранител. И как тъй гласът му е като на някоя женска?

— Той я е прибрал. Слава Богу!

— Какво е Б. Б.? — попита Мона.

— Биг Беър — отговорих й с облекчение. — Арчи Ферис Биг Беър. Защо, мътните го взели, са били целия път до Биг Беър?

— А коя е Джини?

Устните ми се разтегнаха в усмивка. Усмивка на надеждата. Сияйна като диаманта със същото име.

— Твоята искрица — позна Мона.

Кимнах.

— Бих казала, че е време да тръгваш — обърна се тя към мен, докато прибираше плаките в една кутия. Подаде ми я заедно с автентичните бележки и ме попита искам ли да нареди завършените Кръгове на компютъра.

— Няма време — отговорих аз. — Само съхрани файловете на резервен диск. — Освен това — допълних, посочвайки към кутията — нали имам тези.

Мона направи копие на файловете и ми даде диска. Взех я в прегръдките си. Напомни ми, че в завещанието й още фигурира да ме уведомят, когато умре.

— Задраскай го — помолих я. Тя притисна буза до моята. — Благодаря ти, Мона!

Обърнах се към Поп:

— Към апартамента на Младоликия Нелсън. Давай газ.

* * *

Оставихме Мона на верандата. Беше обхванала косата си с една ръка, за да не я разрошва бризът, и ни махаше с другата. Поп ми намигна и заяви, че ще бъде проява на неблагодарност от негова страна, ако по-късно не се върне и не покаже личната си признателност за стореното от нея.

По пътя към Литъл Ривър ми хрумна, че нямам адреса на Арчи в Биг Беър, нито телефона на хижата му. Нямаше съобщение, което да ме насочи; Арчи бе прекалено умен, за да остави такова. Номерът на мобилния му телефон бе в колата ми. Единствено можех да тръгна към Биг Беър и да се надявам, че го е взел със себе си. В най-лошия случай някой би могъл да ме упъти към хижата му.

Поне Джини бе в безопасност.

В апартамента на Младоликия Нелсън набързо си събрах нещата. Извадих петдесет хиляди долара от торбата и се опитах да ги дам насила на Поп заради щетите, но той не ги прие. Прибрах парите в багажника на ягуара и преди да се кача в колата вдигнах поглед към стареца. В очите му имаше сълзи.

Изпитах благодарност и също се просълзих. Поп протегна ръце към мен. Стъпките ми изхрущяха по чакъла и го прегърнах. Потупа ме точно по шевовете.

После извади носната си кърпа и така гръмовно си изсекна носа, че нищо чудно да е подплашил птиците в околността.

— Дано имаш повече късмет от Младоликия. Ако нямаш къде да идеш, това място ще те чака.