Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (3)

2

Изхвръкнах с трясък през панорамния прозорец на третия етаж на вилата и в същия момент целият етаж избухна. Приземих се по корем върху покрития със сняг покрив на втория и полетях като Супермен девет метра надолу по стръмния наклон. От близката гора прогърмяха изстрели, изронвайки големи парчета от плочите около мен. С усилие се обърнах на сто и осемдесет градуса преди покривът под краката ми да свърши.

По колене и лакти се плъзнах през ръба и се вкопчих с пръсти в широката водосточна тръба. Един от онези в гората излая нещо на руски. Чух още два залпа и металът и от двете ми страни се раздра. Частта от улука, към която се бях прилепил, простена и се пречупи, аз се сгромолясах от шест метра и едва успявах да се задържа върху назъбеното парче ламарина. Тупнах на стръмния земен склон и се изстрелях надолу като сноубордист по почти отвесна снежна писта. Четирима типове се метнаха на два снежни скутера, вдъхнаха живот на двутактовите двигатели, които нададоха лъвски рев и се понесоха след мен.

Измъкнах пистолета си от кобура изпод рамото, прицелих се в скутера далеч вдясно зад мен и го почерпих с три куршума. Оня на волана се хвана за гърдите, снежното возило се удари в едно дърво и експлодира.

Втората шейна се приближаваше опасно, когато навлязох в стръмна, осеяна с буци поляна. На петдесет метра пред мен един самотен делтаплан в червено и жълто се понесе над стръмната скала. Насочих се към него и приклекнах, усещайки как бедрата ми се напрягат, а стомахът ми се свива, докато се подготвях за скок. След миг земята изчезна и „сноубордът“ ми падна в празното пространство; шофьорът на снежния скутер сви рязко и закова машината на ръба на пропастта.

Изпънах гръб в дъга и протегнах всяко мускулче от ръцете и пръстите си към делтаплана, плъзнах се по крилото и се вкопчих в предната част на рамката. Планерът рязко се гмурна надолу. Леко усилие на бицепсите и извъртане на тялото щяха да изправят носа му, но аз се наклоних надясно и влязохме в свредел. Изтекоха една, две, три, четири, пет наелектризиращи шеметни секунди, докато го овладея с моите осемдесет и четири килограма, с всички сили дръпнах рамката и делтапланът се понесе над синьото ледено езеро.

* * *

От слушалката ми долетя гласът на режисьора на втория снимачен екип.

— За бога, Реб! Какви, по дяволите, ги вършиш там горе?

Окачих сбруята си на рамката на планера. Ръцете ми трепереха, но не от мразовития планински въздух, а от „височината“ — потрес, който получавах винаги когато летях или падах с парашут. Не го правя обществено достояние.

— Заснехте ли това? — произнесох в микрофона, прикрепен към ревера ми, чувствайки как адреналинът ми спада.

— Естествено! Беше великолепно. Но едва не получихме инфаркт. Кой каза да влизаш в свредел? Нареди ли ти някой…

— Марти, нищо не се е случило, ясно ли е?

— Ясно.

— Тогава, ако обичаш, кажи „благодаря“. И „това“ е каскада. Не забравяй да го кажеш.

— Добре, добре — изграчи той. — Благодаря, значи, каскадьоре!

— На твоите услуги.

Бях я подготвил — цялата сцена. Беше повече от превъзходна. Знаех, че така ще стане. Ясно ми беше, докато уговарях Чарли, инструктора ми по делтапланеризъм, да ме научи да правя свредел. Не искаше, разбира се, но му се заклех, че всичко ще бъде наред.

— Помисли колко ефектно ще стане — придумвах го — освен това винаги мога да катапултирам и да отворя парашута.

Чарли не знаеше, че съм оставил моя в ремаркето.

Единственият дубъл бе заснет от девет камери. Добра работа свърших тази сутрин и за мен филмът приключи. После щяха да монтират близките кадри със звездата — елегантния и вечно невъзмутим Том Слоун, който се извиняваше на пилота на делтаплана:

— Съжалявам, че идвам, без да предупредя.

Междувременно Чарли вдигна към мен палец за поздрав. Ухилих се, вдигнах ръка и стиснах меката част на ухото си, надявайки се, че той не е видял какво става горе.

Последваха одобрителни подвиквания и потупвания по гърба, всеки благодареше на всекиго и за кратко се сбогуваше с останалите. Набързо се разделих с екипа, смених костюма за снимките с прилепнала черна фланелка, избелели джинси и щурмовашки обувки.

Готвех се да си тръгвам, когато продуцентът, стройна жена на име Ронда с набиващи се на очи червена коса и сочни устни, се запъти към мен заедно със самата звезда.

Том имаше моя ръст и забележително приличаше на мен — беше с тъмна чуплива коса и кафяви очи — което ми осигуряваше работа като негов дубльор. Най-ценната му черта, ако не броим естествено красивите му зъби, бе отзад под колана му.

Чух Ронда да го пита:

— Ти шегуваш ли се? След тези кадри можем да те снимаме два часа как спиш и пак да си докараме сто и петдесет милиона. И то само като начало.

Днес бях падал и летял и височината още ми държеше влага. Пъхнах ръце в джобовете си.

Том ме заслепи с прословутата си усмивка.

— Боже, Реб, как ги правя тия номера?

— Нямах избор — отвърнах му и свих рамене. — Опитваха се да те убият.

— Хубава реплика — обади се Ронда. — Мъжествена. Ами този свредел, Реб? Някой ден ще се сгромолясаш с гръм и трясък. Не си ли чувал думата „опасност“?

— Викат ми Опасния — отговорих с пресилена усмивка.

Тя се засмя.

— Хайде, да вървим да празнуваме.

— Не мога — отвърнах и се обърнах към сребристосиния си ягуар, модел шестдесет и осма. — Не съм си изключил пералнята. — Усетих как червата ми се преобръщат и ми стана ясно, че трябва бързо да се измитам оттук.

Том се обърна към Ронда:

— Пералня ли? — наежи се той. — За каква пералня говори?

Докато се измъквах, чух Ронда да му се подмилква:

— Каскадьори… вари ги, печи ги, все са си същите.

Отбих край пътя на първото усамотено място, свлякох се на колене и повърнах върху някакви диви цветя. Ронда улучи почти в десетката. Няма да се сгромолясам някой ден. Вече съм на дъното на пропастта.

* * *

Топлото западно слънце бе виснало над блестящото море, а аз се движех по късата алея за коли към едноетажната си къща в Малибу. Оставих мотора да поработи на празни обороти за миг преди да го изключа — не ми се искаше да чувам самотното пукане на изстиващия ауспух или как единствено чуруликането на чинка нарушава тишината, пееща за себе си, и да си въобразя, че няма значение, че отново съм сам.

Неохотно влязох в къщата, набързо се съблякох и навлякох къси панталони, тениска на дупки и кецовете, които имах още от колежа. Трябваше да изляза да потичам. Не исках. Налагаше се… да помириша… собствената си пот.

Понякога, когато тичам, забравям къде съм, дори кой съм, превръщам се в дивак от джунглата с препаска и босоног — вертикална струна от кръв и мускули, препускам през високите треви и влажни дървета, сред крясъците на маймуните, а една пантера се прокрадва, доловила миризмата ми, и се облизва.

Мисълта ми е ясна, забелязвам черния хищник, преди да скочи и му се изплъзвам или в по-лошия случай срещам погледа му и се изсмивам, преди да впие зъби във врата ми. Изкарвам си хляба, като се надпреварвам със смъртта, а тя вече е моя стара познайница. Видях лицето й в мига, когато покривът разби на парченца живота ми, в секундата, когато се пуснах от перваза на прозореца. Последния път, когато умирах, не ми беше до смях, затова сега е важно да се изсмея.

Пробягах седемкилометровата си обиколка из хълмовете на Малибу, направих разтягане по алеята за коли, докато престана да се потя, после се прибрах, за да взема душ. Приготвих си миди с джинджифил и пресен лук, отворих бутилка вино, налях си една чаша и тръгнах към всекидневната с обяда си.

Тихо се лееше „Пасторална симфония“ на Бетовен. Очите ми обходиха стаята, плъзнаха се по книгите за изкуство, наредени по рафтовете, и се спряха върху протритите места в наскоро постлания килим, оставени от тежкия ми старовремски фотьойл. Опитах се да не гледам празното пространство, но волята ме бе напуснала, откакто преди три седмици Емили си отиде, отнасяйки и стола със себе си. Не бях я молил да си тръгне, но и двамата знаехме, че връзката ни е обречена на провал. Върнах се от снимки и я заварих да си прибира багажа, взимайки половината от вещите, които бяхме купили заедно. Следите от Емили не бяха първите. В този момент се зарекох, че ще бъдат последните.

Тя ме увери, че не се сърди на мен, яд я е на себе си — бе терапевт и открай време вярваше, че ще свие гнездо в трънките. Не я спрях, като започна да опява за многобройните ми грехове, при все че не бе за първи път: как поемам рискове на границата на самоунищожението, страдам от неизлекуван синдром на болка и загуба, страх от взаимност, неспособност за обвързване. Вече при вратата ми подаде ключовете от опосканата къща, посъветва ме да се вгледам в сънищата си и като капак завърши с теорията си, която наричаше „обсебеност от Джиневра де Бенчи^[1]“.

Поисках прошка от Емили и бях искрен. Знаех, че не съм за нея — или за която и да е друга. Тя нежно ме докосна по бузата и възрази, че поема пълна отговорност за грешките си. Внимателно се заслушах в шума от стъпките й по покритата с плочи пътека, после вратата на колата й се отвори и затвори, двигателят изрева и замърка, когато тя потегли. След това до ушите ми долитаха единствено песента на чинката и тъжно отекващите думи, че съм нечия грешка.

Стъпих върху следите по килима и седнах по турски на пода между тях, отпускайки се върху новата синтетика, сломен от старата си скръб. Погледът ми се премести върху Леонардовия портрет на Джиневра де Бенчи — скъпата ми Джини — единственото момиче, към което бях успял да се привържа.

— Джини — промълвих аз. — Помогни ми.

Затворих очи и ги стиснах, масажирайки пулсиращите си слепоочия, докато сълзи се затъркаляха покрай носа ми и покапаха по устните ми. Соленият им вкус ме натъжи още повече. Понесох се назад във времето и се озовах в Националната галерия във Вашингтон, където баща ми бе уредник на отдела за ренесансово изкуство. Често се разхождах с родителите си из облицованата с дъб зала на Рембранд, която бе дело на Уайднър^[2].

Върху ламперията висяха невероятни съкровища, всяко платно бе взрив от усещания, запечатало завинаги най-съкровените чувства на автора, спасявайки художника от праха на годините и забравата. Там сред „Дамата с ветрилото от щраусови пера“, „Философа“, „Момичето с метлата“ и портрета на обичната му съпруга Саския се намираше и автопортрет на самия художник.

Стояхме там, нашите и аз, на метър от лицето на великия майстор — бледното му, осеяно с бръчки, по-тъжно от плачеща върба лице — баща ми сочеше с дългия си пръст към различни части на богато изрисуваното платно и ни обясняваше, че Рембранд е бил на петдесет и девет, когато го е нарисувал. Саския била починала и той загубил благоразположението на висшето общество, бил разорен и отчаян.

— Но виж шапката му — имаше обичай да казва баща ми. — Колко е изтънчена и мека, как черният цвят на плата съдържа и други нюанси.

Майка ми ме хващаше за ръката, винаги го правеше, когато стояхме пред автопортрета и през трите столетия до нас долиташе тъжен полъх. С мама не можехме да откъснем очи от очите на Рембранд; и двамата знаехме, че се вглеждаме в душата на стареца.

Вдигнах чашата си с вино.

— За болката, загубата… и разрухата — вдигнах тост към Рембранд и самия себе си и отпих глътка. — И за теб. — Кимнах към Джиневра де Бенчи, припомняйки си колко често се изплъзвах от родителите си, стъпките на високите ми обувки отекваха покрай туристите, скупчени един до друг като сардели, за да видя своята Джини.

Портретът й, единствената творба на Леонардо да Винчи в Съединените щати, бе най-голямата придобивка на баща ми като уредник на галерията. Бе я купил от принца на Лихтенщайн за пет милиона долара — за времето най-високата сума, изплатена за произведение на изкуството. За баща ми тя бе особено ценна. За мен притежаваше още по-голяма стойност; бе пленила любознателната ми душа дълго преди да докосна позлатената, покрита със стъкло рамка, предпазваща я от човешки досег. А когато най-после се докоснах до нея, Джини стана единственият ми доверен приятел.

Търпеливо изслушваше тайния ми списък с коледни желания, без да предизвиква каквито и да е угризения на съвестта. Очакваше ме да ме поздрави първия ден, когато сам се качих на автобуса, след като бях завършил трето отделение. Бе там всеки път, когато отивах да се срещна с татко. С Джини си правехме компания, докато той свършеше работа, а цялата галерия ни принадлежеше. Бяхме истинско зрелище.

Леонардо нарисувал портрета на Джиневра около 1474 година, когато тя вече била на двадесет и шест. Баща ми разказа, че наричала себе си планински тигър, при все че на платното на художника изглежда смирена и тъжна като последното венчелистче на самотна роза, преди да се отрони.

Гадаех за какво ли са разговаряли под хвойновото дърво. Леонардо навярно бе нарисувал ръцете й — вероятно са били по-изящни и от ръцете на Мона Лиза — и побеснявах при мисълта, че някой безпричинно бе изрязал долните осемнадесет сантиметра от маслената творба върху дървена основа. Никой нямаше право да бъде несправедлив към Джини — нито към Леонардо. Никой.

Мидите ми изстиваха. Боднах една, но оставих вилицата, вече не бях гладен. Изгълтах наведнъж останалото от виното, няколко капки се търкулнаха по брадичката ми и капнаха на ризата. Телефонът иззвъня. След като оставих чинията и чашата си, вдигнах слушалката.

Един дрезгав глас прошепна:

— Роло Ебърхарт Барнет?

Първо ми хрумна да не са от Агенцията за продажби по телефона — заради мъжа с ларингита.

— Вие ли сте синът на доктор Роло Барнет, бивш уредник на Националната галерия?

— Да…

Пресипнала кашлица и опит за прочистване на гърлото.

— Познавах баща ви.

— Кой се обажда?

— Налага се да ви съобщя някои факти. Важни обстоятелства.

— За какво говорите?

— На международното летище в Лос Анджелис ви очаква билет.

— Билет ли? Слушайте, по-добре ми кажете за какво става въпрос.

— За пожара — отговори той.

Горчива жлъчка се надигна в гърлото ми. Писъците на майка ми проехтяха през десетилетията.

— Какво за него? — успях да продумам.

— Търсете на гишето — прекъсна ме дрезгавият глас — на името на Роло Барнет. Билетът не е с фиксирана дата и час, но по-добре идете да го вземете рано сутринта. — После линията прекъсна.

Останах за секунда със слушалка, долепена до ухото, зяпах — без да виждам — към задния двор, объркан и изплашен.

Една катеричка с подскоци се покатери на дървото до верандата ми. Проследих я с поглед. Катерица, дърво, мрак, звезди. Къде е луната? Ето я. Взрях се в нея, докато не съзрях познатото ми лице. Изпълващият дробовете ми въздух не можеше да охлади въглените в съзнанието ми. Осъзнах, че още стискам слушалката до ухото си, и я треснах върху вилката.

Набрах номера на „Америкън Еърлайнс“ и позвъних. Служителка от отдел „Продажби на билети“ на име Кайла ме уведоми, че ме очаква двупосочен билет без фиксирана дата и час първа класа от Лос Анджелис за Денвър.

— Пише ли кой го е закупил? — попитах аз.

— Някой си господин Харви Грант — отвърна тя.

— Харви Грант — промърморих. — Кой, по дяволите, е Харви Грант?

— Моля?

— Извинете, говорех на себе си.

— Желаете ли да направите резервация?

Прокарах пръсти през косата си; по врата и раменете ми пробяга неспокойна тръпка.

— Господине?

— Хм, не си падам особено по летенето.

— Да си призная, аз също. Мога ли да ви помогна с резервацията?

— Е, Кайла — отговорих бавно — предполагам, че ще се наложи. Кой е най-ранният полет утре сутринта?

* * *

В осем и петдесет на следващата сутрин бях оставил колата си на паркинга на летището и се движех по терминала с пъхнат в задния джоб на джинсите билет и в ръка с плик с емблемата на „Америкън Еърлайнс“.

Облегнах се на стената близо до щанд за ядки с раиран навес в червено и бяло и отворих плика. Ръката ми леко трепереше — дали от предстоящия полет? Вътре нямаше бележка, само два факса: адрес в Денвър и фотокопие на статия в „Денвър поуст“ от предния ден. Пишеше следното:

Венеция, Италия. Неописуема трагедия — Фаусто Ареционе, собственик на антикварна книжарница, загина днес при пожар, унищожил целия магазин заедно със стоката и както стана ясно — безценна страница от бележките на Леонардо да Винчи. През изминалата седмица Ареционе провел разговор с Галерия дел Академия, уважаван музей и художествена школа, за да съобщи, че е открил страницата.

За нея се твърди, че съдържа рисунката на описаните от Леонардо „Кръгове на истината“, които в много писмени източници се посочват като ключ към местонахождението на легендарния Кинжал на Медичите.

Тайнственост обгръща кинжала, откакто през 1491 г. Лоренцо де Медичи възложил на Леонардо да изработи оръжието в памет на кончината на по-младия му брат Джулиано, смъртоносно ранен от врагове на рода в опит да отнемат от семейството властта над Флоренция. Леонардо така и не му връчил кинжала. Легендата около него започва с открития през 1608 г. ръкопис, наименуван Кодекс Арундел^[3], в който Леонардо е написал следните думи до рисунката на възхитителния кинжал:

През глъчката на оживеното летище чух в главата си гласът на баща ми да изговаря думите на Леонардо — които бях запаметил, докато с татко лежахме лакът до лакът на пода на всекидневната, а колосаният му памучен ръкав докосваше пижамата ми.

Случи се нещо необяснимо. Докато отливах кинжала за Великолепния, случайно открих сплав от метали, лека като въздуха. Колкото и да се опитвах, не успях да я разтопя, нито сполучих да изкривя оръжието или да го нащърбя, по какъвто и да е начин. А ръбът на острието му е по-остър, отколкото, на което и да е друго, видяно някога. Светът не е готов да получи материал, от който може да се изработи неразрушимо смъртоносно оръжие. Не би послужило за добро. Войната е бесовска лудост.

Но аз виждам славно бъдеще, в което науката е доброжелателен властелин, където хората, необременени от зли намерения, биха използвали това изключително откритие за най-благородна цел. Затова ще запазя този кинжал за човека от бъдещето. А Кръговете на истината ще го отведат до него.

Човекът от Винчи, който купувал птици в клетки само за да ги пусне не свобода, бе открил неразрушима сплав и се бе почувствал отговорен да я запази в тайна за някого от бъдещето. Бе скрил някъде Кинжала на Медичите и бе кодирал местонахождението му в някакво послание, наречено Кръгове на истината.

Погледът ми се насочи към останалата част от статията, макар че вече бях отгатнал за какво се отнася.

През 1980 г. друга страница, открита в Амбоаз, Франция, за която се предполагало, че съдържа Кръговете на истината, за нещастие била унищожена. Частният самолет, който я пренасял до Националната галерия за изкуство във Вашингтон, паднал в Атлантическия океан, а пилотиращият го куриер загинал. След злополуката била изгубена всяка надежда за откриване на следи към легендарния кинжал, до тази последна находка, за която експертите твърдят, че навярно представлява дубликат на „Кръговете“. Говорител на Галерия дел Академия поддържа становището, че макар неин служител да е видял бележките, не им е направено фотокопие. Очевидно са били изгубени при пожара.

Плъзнах пръст в плика. Вътре нямаше нищо. Сгънах указанията и статията, пъхнах ги в джоба на джинсите и си купих печени фъстъци. Пликчето, подобно на тентата, бе в червено и бяло. Понесох се към опустелия изход, седнах и тикнах шепа солени ядки в устата си, задъвках ги, докато станаха на каша, а челюстта ме заболя.

Леонардо. Баща ми. Кръговете на истината. Кинжалът на Медичите. Кой бе Харви Грант?