Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (11)

10

След като приземи самолета там, където смогът и морето се срещат, Драко ни промъкна през митницата сякаш бяхме невидими. На раздяла ни напомни да се сетим за него следващия път, когато ни е нужен специален транспорт.

Платихме таксата за моя ягуар на дългосрочния паркинг и потеглихме по магистралата. Високо над нас небето бе безоблачно и всеопрощаващо, като че предлагаше милостта си на грешниците от южна Калифорния. Познатите очертания на града позволиха на уморения ми мозък да се съсредоточи върху неотложните задачи.

Първа спирка — банката. Въртях се неспокойно на мястото си, запазвайки за себе си страха, че хората на Крел може да са източили сметката ми по електронен път и дори да са се добрали до сейфа ми в трезора на банката. Друга възможност: да са оставили някого да чака и да ме нападне, щом вляза през вратата.

Паркирах зад ъгъла срещу банката. Помолих Джини да чака в колата и й обясних защо. Съгласи се с неохота. Докато приближавах сградата, сърцето ми заби по-учестено. Всеки ми изглеждаше подозрителен: двама с костюми от „Армани“, надничащи от стар мустанг; двойка влюбени, които си шепнеха; дамата с пазарската количка. След камериерката, сложила подслушвателното устройство в „Грити“, всеки ми приличаше на злодей.

Влязох нащрек, токовете на обувките ми шумно затракаха по мраморния под, обявявайки на всички за присъствието ми. Озърнах се за охраната. Единият при хранилището с покрит с червени вени нос подръпваше катарамата на колана си досущ като пенсионирано ченге. Другият, сподавяйки прозявката си, изрита нещо изпод ортопедичната си обувка с плътна подметка. Като че ни един не прояви интерес към мен.

Приближих се към познатата на вид жена, седнала зад бюрото за обслужване на клиенти. Помоли ме да се подпиша в регистъра, после тръгнах след нея към трезора, озъртайки се през рамо.

Не бях заподозрял нищо в „Грити“, нито в „Четирите сезона“. Лапите на съмнението се сключиха около мен. Служителката излезе. Наблюдавах я как си тръгва, сякаш очаквах вратата да се затръшне, стоманената дръжка да щракне и да ме затвори навеки. Вземи се в ръце!

Отворих сейфа. Сакът бе там. Развързах торбата. Пачките бяха там. Слава Богу! Затворих очуканата кутия, без да броя парите. Знаех колко има вътре: един милион деветстотин и петдесет хиляди долара. Взех сака и излязох от банката.

Навън се огледах за младата шепнеща двойка. Бяха изчезнали. При мустанга нямаше жива душа. Жената с пазарската количка още бе там, сега седеше на пейката, поднасяше книжна чаша към мъж с костюм, който пусна вътре няколко монети.

Забързах зад ъгъла към Джини. Тъкмо когато безпокойството ми започна да се разсейва, забелязах двамината с костюми „Армани“ да стоят на бордюра, облегнати на колата ми до вратата от страната за пътници и да разговарят с Джини. По дяволите!

Колата бе със задницата към мен и единият тип донякъде я скриваше от погледа ми. Ускорих ход по-близо до магазините с надежда да не ме забележат с периферното си зрение. Сигурно бяха въоръжени. Разполагах единствено с чантата с пари.

Сниших се, хвърлих чантата на тротоара и скочих право към тях, свил длани в юмруци и разперил лакти. Здраво ударих всеки от двамата по рамото. И двамата извикаха и паднаха на колене.

— А бе, човече! — изстена единият. Фраснах го по главата с долната част на ръката си и той беззвучно се свлече.

— Реб! — изписка Джини, когато вторият тип ме сграбчи за гърба на якето. Извъртях се, хванах ръката му и я извих. За да я опази от счупване, той се подчини на силата на инерцията, докато не застана с лице към задницата на колата, а аз — зад гърба му. Пуснах китката и притиснах лакътя му. Отново простена и падна на колене.

— Къде е Теци? — креснах, издърпвайки нагоре ръката му. — Отговаряй или ей сега ще я счупя!

— О, мамка му, не, моля ви! — хленчеше той.

— Къде е…

— Реб! — извика Джини и изскочи от колата. — Пусни го! Само ме питаха за колата. Господи, причиняваш му болка!

— Гледахме проклетата ти кола, човече — изпъшка онзи. — Остави ме.

Така и сторих. Той се отдалечи с пълзене, седна, облегнат на една улична лампа, и започна да разтрива рамото си, гледайки ме кръвнишки. Приятелчето му взе да идва на себе си, долепи длани до ушите си и заклати глава, като че в нея бушуваха гръмотевици.

— Уча право в университета, пич — заплашително подхвана онзи до уличния стълб. — Току-що извърши нападение и нанесе побой над двама невинни граждани. И то за нищо и никаква кола. Тя те нарече Реб, нали? Кажи си и фамилията, животно такова.

— Животно съм. — Преглътнах, осъзнавайки какво съм извършил. Измъкнах две пачки от по десет хиляди долара и ги подадох на студента по право. — Ето, вземете ги. Едната е за приятеля ви. Приемете ги като извънсъдебно споразумение.

Хвърлих чантата в багажника и отворих вратата на Джини, чието изражение се бе сменило от изумление с благоговение. Бях я спасил отново, поне тя така смяташе.

Мразех да мислят, че ми хлопа дъската.

— Къде ме подкара сега, животно? — попита тя, когато се гмурнах в трафика.

— Никъде няма да те карам — отвърнах решително. — И моля те, умолявам те, не ме наричай… Я, това е колата на Арчи!

— Къде?

— Четири автомобила пред нас. Черният джип. Завива по „Уилшър“. По дяволите!

Включих мигача, за да го последвам.

— Откъде си сигурен, че е неговият?

— Познавам го. Виждаш ли табелата с номера?

— „Уха“! — прочете Джини.

— Така се казва фирмата му — обясних й аз, когато спряхме на червен светофар. — Точно натам се е запътил. Не мога да повярвам.

Специализираният магазин за огнестрелно оръжие на Арчи „Уха“ се помещаваше в малка, отделена от другите морава постройка, недалеч от булевард „Уилшър“. Някога бе собственост на кинокомпания, която започна с развети знамена, но скоро ги сви след няколко сериозни провала. Вътре сред стандартните пушки и всевъзможни боеприпаси имаше стъклени витрини със спомени от миналото и няколко стотици снимки с автографи на филмови знаменитости, включително и мои. Беше трудно да се отгатне, че съм аз, защото бях скрит зад шлем и се плъзгах под пламтящ камион с ремарке, яхнал полицейски мотоциклет.

В магазина на огромен телевизионен екран, на който обикновено се прожектираха екшъни, вървяха началните кадри на „Филаделфийска история“. Арчи седеше в креслото си от стомана и кожа, издокаран с обичайните си одежди — военни панталони, кубинки и зелена армейска тениска, един размер по-малка. В едната ръка държеше оранжада, а в другата стискаше шепа пуканки.

Приближих се към него, докато Джини притеснено пристъпваше от крак на крак до вратата и попиваше с очи картината. Арчи не ни забеляза.

— Здрасти — рекох.

Той скокна на крака с вид на баща, току-що зърнал загубеното си в търговския център отроче. Завтече се към мен, а лицето му се сгърчи, аха-аха да се разплаче. Прегърна ме толкова силно, че ме остави без дъх, а стритите на прах пуканки се посипаха от мечешкия му юмрук зад гърба ми.

— За бога, Ребски — прошепна в ухото ми — толкова се безпокоях.

Най-сетне се освободих, взех дистанционното, изключих картината и го хвърлих на масата.

Джини предпазливо пристъпи към нас.

Арчи погледна смачканите пуканки в шепата си, после ги натика в устата си. Протегна мазна ръка към Джини, и изломоти:

— Здрасти. Арчи.

— Не ми разправяй, че не ме познаваш — сопна се Джини.

Той сдъвка пуканките колкото можа по-бързо и ги прокара с глътка оранжада.

— Ами… не — и кимна към шишето. — Щях да помня, ако съм ви виждал. Коя сте вие?

— Арчи — обърнах се към него — какво, по дяволите става тук?

Заби дебелия си показалец в гърдите ми.

— Първо ти.

Взех да се ядосвам.

— Кой се сбута с Джини пред „Даниели“? Кой пусна бележката в чантата й? А кутията с пистолетите? Кой гръмна оня при автобуса в Милано? Ами визитката на Драко?

Арчи ме изгледа, сякаш съм си изгубил ума.

— Вие ли сте Джини? — попита той и й се усмихна.

Тя кимна.

— Какви ги приказва, Джини? Бележки, пистолети. Каква е тая автобусна история? Кой е Драко?

— Арчи! — викнах. — Знам, че си ти.

Той посочи с палец към масивния си гръден кош.

— Аз съм си аз.

Нищо не разбирах.

— Не ми ли изпрати ти пистолетите?

— Какви пистолети?

— Стига де! Два зиг зауера. Един миниатюрен полуавтоматичен.

— Миниатюрен полуавтоматичен пистолет?

— Не се познаваме от вчера — заговорих. — Знам, че като ти се обадих, те накарах да си спомниш за Дани. Пред очите ми си как затваряш, след като ме отряза, и отново и отново прехвърляш наум случилото се с него. Не ми разправяй, че обаждането ми не те е поразтърсило.

Арчи преглътна.

— Моля те, кажи ми истината — настоях.

Той се отпусна на стола си и отпи яка глътка от газираната напитка.

— Аз ти пратих пушкалата — изповяда се сякаш на кубинките си. — Длъжен бях. Джини, надявам се, че не съм те ударил на площада. Досега не бях блъскал човек с твоите размери.

Джини попита:

— Откъде знаеше, че трябва да я дадеш на мен?

— Отгатнах, че Реб търси някого. И… е добре де, ти беше облечена като… с тоя шал и с тъмните очила, навела глава, оглеждаше народа по площада… Едно време бях ченге. И Стиви Уондър щеше да забележи.

— Защо просто не дойде при мен? — попитах.

Арчи изригна:

— Дяволски си прав, да ме разтърсиш, да ме караш да взимам такива решения за една секунда. Съвсем се шашнах, не знаех дали да ти помагам, или сам да ти тегля куршума. Пратих ти пистолетите, нали? Дай ме под съд. Но какви ги приказваш? Кой е застрелян? Реб, ти ли си гръмнал някого?

— Не, ти беше! — викнах, а объркването ме глождеше като прегладняло псе.

— Друг път! Щях да помня, ако съм стрелял по някого.

— По същия начин отричаше, че си виждал Джини. Пет секунди по-късно си призна. Казвай, мътните те взели.

Арчи скокна от стола.

— Слушай — рязко заговори той — реших да ти помогна. Обадих се на един отдавнашен мой познайник. Прибрах патлаците на сигурно място. Проследих те, после се сбутах с нея, тикнах картичката в чантата й, прочетох две молитви и хванах самолета за вкъщи.

— Защо не тръгна след нас?

— Е, не го сторих. Ей така на. Нека Мойсей ми направи топките на кайма, ако лъжа. Клечах си в колибата в Биг Беър и два дни скърцах със зъби, тъй да знаеш. Не знам в какво сте се забъркали. Какво стана? Подпалиха ти бърлогата.

— Какво?

— Мили боже! — ахна Джини.

— Вчера къщата ти изгоря до основи.

Сърцето ми се вледени.

— О… Реб — промълви Арчи. — Джини, помогни ми. Ще вземе да припадне.

Стаята се смали и се отдалечи от мен. Плъзгах се надолу в някаква фуния. Мама гори. Кой ще я угаси? Къде е татко? Аз съм само едно хлапе.

— Скачай, Реб! Спасявай се.

О, не… мамо…

Отново успях да фокусирам погледа си. Ръката на Джини е на гърдите ми. Вика името ми.

С усилие седнах и два пъти поех дълбоко въздух. Арчи и Джини бяха коленичили до мен, във въздуха витаеше тревогата им.

— Нищо ми няма — заявих с всичкото спокойствие, на което бях способен. — Наистина.

— Спомените ти се върнаха, ето какво стана — отрони Арчи. — Ветеран съм от войната. Знам.

Джини ми измери пулса. Издърпах си ръката и се изправих на крака, беше ми криво и чувствах нужда да се защитя.

— Добре съм — настоях кисело. — Теци… той ми е подпалил къщата.

— Кой е Теци? — попита Арчи. — Какво става, мътните го взели?

В пристъп на гняв сграбчих Арчи за фланелката, стиснах я в юмрук и заврях лице в неговото.

— Ето това искам да узнам, Арчи! — креснах аз. — Какво, по дяволите, става? Нима твърдиш, че не си бил в Милано? Не гръмна ли ти оня задник при автобуса?

— Реб — заговори кротко Арчи, като обгърна ръцете ми с могъщите си лапи — момчето ми…

— Не съм твое момче! — Тутакси съжалих за думите си.

Арчи затвори очи за няколко секунди, сякаш се молеше.

— Приятелю — поправи се той — моля те, пусни ме.

Попригладих фланелката му, треперейки от студената пот по гърба ми.

Миг по-късно Арчи ме подкани:

— Е… сподели за оня кучи син, дето не съм му светил маслото в Милано.

* * *

Час по-късно бяхме му разказали всичко. Слушаше внимателно, опули очи, като видя записките на Леонардо и Кръговете на истината. Когато приключихме, поклати рошавата си глава.

— Аз съм един от малцината, които не смятат, че приказката „Алиса в страната на чудесата“ е смахната. Лудия шапкар ли? Какво му има? Но Кинжала на Медичите и „Гибралтар“? Бекет и Теци? И някакъв ангел хранител в Милано ви насочва към тип на име Драко, който за четиридесет бона ви докарва до Лос Анджелис? Да не сте се дрогирали?

Показах му визитката на Драко.

— Той знаеше с какво си изкарвам хляба.

— Нарече го Реб от Холивуд — добави Джини.

— И му бе известно, че разполагам с доста сухо, Арчи. Само на теб съм казал, че имам пари. На теб и на Джини.

Арчи повдигна рамене.

— И какво толкова? Щом е знаел, че си каскадьор, ясно му е било, че си най-добрият.

— Аха. А откъде ще знае, че са у мен?

Арчи отново сви рамене.

— Стига де! Никому не съм казвал за парите.

Замислих се.

Арчи повдигна вежди.

— Полезно е да имаш ангел пазител.

Чудех се кой ли е той.

Арчи наруши тишината.

— Върнал си се в Калифорния, за да се срещнеш с Мона. Ще ти кажа нещо — сякаш нещата пасват. Разбираш ли за какво говоря? Някак е… — Обърна се към Джини. Коя дума ми убягва?

— Симетрично? — предположи тя.

— Симетрично, именно. Като тези кръгове. Ще й се обадиш ли, Реб, или просто ще цъфнеш на прага й?

Светлината от висящата от тавана лампа хвърляше сенки върху лицата на Арчи и Джини. Излязох от стаята, за да звънна по телефона.

* * *

Тринадесет години. Трима президенти. Колко ли картички без отговор? Какво ли щеше да каже Мона? Какво щеше да си помисли? Какъв щеше да бъде гласът й?

Вдигна на петото позвъняване, изглеждаше задъхана.

— Уф! Надявах се, че е някой клиент, защото ако е за реклама, истински ще побеснея. Бях навън в колата и се готвех да потеглям.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Не се ядосвай, Мона. Клиент е.

Мълчание.

После проговори:

— Гласът ти ми звучи познато. Откъде познавам този тембър? От миналото, ето откъде. О, боже…

Казах й кой съм.

От нея не долиташе и звук. Умирах от притеснение.

— Реб на Марта… — най-сетне тихо промълви.

Не отговорих. В гърлото ми заседна буца. Разтрих го с една ръка, усещайки как слушалката притиска ухото ми.

— Долавям колебанието ти — обади се Мона. — Не ме търсиш просто така. Нещо те води при мен. Нещо важно.

— Нужна ми е… помощта ти.

— Помощ — повтори тя. — Искаш да кажеш, че трябва да се срещна с теб?

— Точно така, ако е възможно.

— За какво?

Подвоумих се, преди да отговоря.

— Нищо де. Мога да почакам, докато дойдеш. Сам ли ще пристигнеш?

Отговорих й отрицателно.

Попита ме дали ще водя някой близък. Това ме стресна. Нямах близки. Затворих очи и си представих рова, с който бях оградил живота си.

— Не — отвърнах.

— Добре — подхвана Мона. — На една крачка съм отвсякъде. Ако планираш да нощуваш, вземи си стая в мотела „Холистър“ в Литъл Ривър, оттатък Мендосино. Бих ти предложила канапето си, но последният гост, който спа на него, трудно се изправи.

„Холистър“ ми звучеше много познато, но не ми идваше наум защо.

— Кога е удобно да дойда?

— Утре. В единадесет. За пътя попитай собственика на мотела. Викат му Поп. Той ще те упъти.

Исках да добавя нещо, но не знаех какво.

— Мона… Съжалявам, че…

Прекъсна ме.

— Каквото и да те води при мен, все съм благодарна. Ще се видим утре.

После затвори.

Задържах слушалката до ухото си за миг, изненадан от успокоителния ефект от гласа й. Разтърках силно очи, а когато ги отворих, светът бе загубил отчетливите си очертания. Пак се бях отнесъл. По-добре.

Върнах се в стаята, където Арчи и Джини нетърпеливо ме очакваха.

— Искам пистолети, Арчи, от същите, с които ме снабди във Венеция.

Джини удари с длан по масата.

— Чакай малко!

— Какво? — попитах изненадан.

— Обзалагам се, че горе-долу по същия начин си ги поискал от Арчи и предния път.

Права беше. Мълчанието му го потвърждаваше.

— Пробвай пак, Реб — продължи Джини. — Този път с малко уважение. Може първо да ни кажеш свърза ли се с Мона.

— Говорих с нея.

— Сега опитай по-учтиво.

— Бих искал оръжие и да тръгваме. Чака ни път.

Обърнах се към Арчи.

— Извини ме, че съм рязък. Бих оценил жеста ти, ако ми заемеш някакви пистолети. За предпочитане същия модел като онези, с които ми услужи във Венеция.

Арчи се изправи.

— Зиг зауерите са проста работа. Колкото до минито, то бе специална изработка, получих го като бонус. Беше прототип. А ти, негоднико, се остави да ти го вземат.

— Ще си го върна.

— Бас държа — отвърна той и влезе в склада. След минута се върна с оръжията.

Докато запасвах патлаците, Арчи заговори.

— Този път идвам и аз.

— Не искам да се замесваш.

— Не искаш да се замесвам ли? Носиш пистолети, които аз продавам, за бога. Май достатъчно съм вътре.

— Арч, знам, че направи невъзможното за мен и продължаваш да ми помагаш. Искам да кажа… повече отколкото заслужавам. Много повече. Навярно не биваше днес да идвам тук.

— Какви ги приказваш? Изгориха къщата ти. Всевъзможни зли негодници обикалят тъдява.

— Тъй ли? — отвърнах, а гневът ми се разрази с всичка сила. — Е, най-злият негодник, раждал се някога на земята, стои точно пред теб. Казвам ти, стой далеч от мен.

Лицето на Арчи стана мораво.

— Кажи му две думи, Джини — настоя той. — Теб изглежда те слуша.

— Само по отношение на обноските — отговори тя. — Това е… нещо лично. Не вярвам да мога да му повлияя.

— Длъжен съм да се справя сам — обърнах се към Арчи.

— Тогава какво търси тя с тебе? Отговори ми на този въпрос.

— Ами… не знам как да ти го обясня.

Джини доби разочаровано изражение.

— Днес не мога да отговарям на повече въпроси — добавих. — Нито един.

Той не каза нищо, просто стоеше до вратата и гледаше след нас, докато се отдалечавахме към ягуара.

Бавно напуснахме паркинга му. Щом излязохме на междущатското шосе стъпих на газта.

Петнадесет минути пътувахме в мълчание със сто и тридесет километра в час, после Джини се обади:

— Е… не сме ли голяма работа?