Камерън Уест
Кинжалът на Медичите (21)

20

Джини се облегна на коженото канапе на Крел и надигна пола, за да огледа ранения си крак. Куршумът на Теци бе издълбал улей с широчина два сантиметра и дължина пет в горната част на бедрото й. Шевовете щяха да го затворят, но завинаги щеше да й остане белег — видим за останалите на плажа и за мен.

Седнах до нея и внимателно събух срязания си ботуш. Дълбоката рана на стъпалото ми също плачеше за шиене, но от опит знаех, че и тя, и цялото ми тяло след време само ще се излекува.

Бележките на Леонардо лежаха под кристално преспапие върху викторианското писалище на Крел. До тях лежаха две шити на ръка кожени чанти, пълни с банкноти.

Бекет и Драко ни посрещнаха на гарата в Цюрих и без много шум ни заведоха в хотел „Арбиал“. Скоро след това пристигна лекар. Работеше бързо, не промълви и дума и имаше най-прекрасния тен, който някога съм виждал.

Дадох диска на Бекет. Нито един от нас не благодари на другия.

Джини и аз отлетяхме с Драко до Калифорния и през целия полет спахме като заклани от болкоуспокоителните и липсата на тревоги. Под мъгливото утринно небе, носещо обещание за слънчев ден, слязохме на летището в Биг Беър.

Взехме такси до къщата на Арчи — всъщност бившата, от която бяха останали главно въглени. Храстите още зеленееха, а куфарчето на Гриър си лежеше заровено под хладната земя. Оставих го там. Ягуарът също ни чакаше на алеята за коли и веднага запали, мъркайки като котка.

В Медицинския център сварихме Арчи да чете. Изгледа ни смаян и радостен. Затвори книгата, която четеше. Бяха свалили всичките му шевове, освен шината на носа, освен това бе подпухнал и посинял. Но очите му бяха бистри като планински езера. Седнах на леглото до него. Дълго време никой от двама ни не проговори.

— Вярно, не си бил ти в Милано — промълвих.

— Не.

— Нито в гората?

— Разбира се, че съм бил в гората. Там ми е хижата.

Спомних си как лежахме един до друг в болницата сутринта след пожара. Не бях споменал Мендосино, когато го попитах бил ли е в гората.

— Арчи, никой не може да замени баща ми.

— Знам.

— Но имам нужда от по-голям брат.

Очите му се овлажниха, моите също.

Джини дойде при нас. Благодари му, че я е приел, и го целуна по ухото — единственото място, където според него не го болеше. Целунах го по другото ухо и избухнахме в смях, който звънна в празната стая. Той повдигна книгата, която четеше: „Леонардо“ от Робърт Пайн.

Съобщих му за подаръка, който оставих заровен под онова дърво. Отвърна, че обича подаръци.

* * *

В четири сутринта спряхме на алеята за коли пред мотела „Холистър“. Натиснахме звънеца на главната сграда и някой запали лампа. Когато вратата най-сетне се отвори, Поп стоеше на прага по халат и нощна шапчица. Разтърка очи и ни изгледа за миг, а безупречните му изкуствени зъби грейнаха.

— По дяволите, виж ти, Холмс и Уотсън! — възкликна той. — Заповядайте!

И двамата куцахме като Йода. Настани ни на канапето и се втренчи в нас, сякаш сме духове, появили се от вълшебната лампа на Аладин. Отвърнахме на погледа му, още напрегнати от пътуването, опиянени от мястото и от тишината на нощта.

Поп излезе от стаята, след няколко минути отново се появи с кръгъл дървен поднос с четири керамични чаши, от които се виеше пара от чай с дъх на мандарина. И Мона влезе в стаята с дълъг син халат и по чехли, а лицето й бе сбръчкано от съня. Не каза нищо, просто седна на крайчеца на фотьойла на Поп.

Той бутна назад шапчицата си.

При все че бе убийствено късно или дяволски рано, трябваше да разкажем историята. Джини и аз я сглобихме част по част, заради тях и заради себе си. Поп и Мона слушаха с интерес, неговата глава бе килната на една страна, а нейната коса свободно се спускаше по реверите й. От време на време Поп викваше:

— И после какво?

Или:

— Мътните го взели!

Птиче чуруликане възвестяваше зората, когато свършихме.

Извадих Кинжала на Медичите и го подадох на Поп. Постави го на дланта си, любувайки се на красотата му. Предаде го на Мона, която го вдигна на светлината и го завъртя, докато не заблестя с цялото си великолепие.

И четиримата мълчаливо се любувахме на красотата на шедьовъра на Леонардо. Когато Мона ми върна кинжала, топлината на ръцете й се беше запазила по тайнствената сплав.

— Какво ще правиш с него, Реб? — попита Поп.

Сякаш ме обгърна плащът на някаква силна печал. Този плащ ме обвиваше от онази трагична нощ на осемдесета — той едновременно ме топлеше и ме караше да чувствам студ като в гробница.

Джини протегна ръка и докосна коляното ми и плащът изчезна. Вече не го усещах.

— Кинжалът принадлежи на Националната галерия — отговорих тихо — заедно с Кръговете на истината.

Поседяхме още няколко безценни минути, опиянени от величието и трагедията — странната симетрия на обстоятелствата, които ни бяха сближили.

Хвърлих бегъл поглед към Джини. Погледна ме, задържа погледа ми, без да извръща очи. После обгърна лицето ми в дланите си и нежно ме целуна, без да се срамува, а от гърдите й се изтръгна нисък звук, като от неопитомен звяр. Бе най-разтърсващата, разрушителна, съзидателна и разгорещяваща сърцето целувка на земята.

Бях червен като домат, когато Поп запя:

— Целувката, пораждаща мечти…

Отворих очи и видях, че с Мона се държат за ръце.

Накрая Поп заяви:

— Е, ако ви е домиляло за „Същото време“ и „Догодина“, можете да ги получите — само дето „Същото време“ още не е ремонтирана.

Джини задъхано го увери:

— И „Догодина“ ще свърши работа.

Леко подръпнах мекото на ухото си.

— Дяволите да го вземат! — изкикоти се Поп. — Май е точно така.