Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (9)

2 юни

Казват, че на някои хора просто не можеш да им угодиш, и наистина е така, защото тази сутрин на закуска Хауард дойде до нашата маса и без каквато и да е причина започна да ме дразни, че са ме избрали за водач. Струва ми се, че завижда, но се държи така, сякаш не би станал водач дори ако го изберат и му дадат заплата. Стенли Рънк, а не Франк Райли, както аз мислех, е водач на бараката, където е Хауард, но бараките на Франк и Стенли са една до друга, а Франк и Стенли са добри приятели и Фред Елстън казва, че двете групи винаги се движели заедно, все едно че са от една барака. Колкото до Стенли, той може и да е водач, но за него това е само майтап, и мисля, че са го избрали за водач на бараката само защото момчетата са решили да му изиграят един хубав номер.

И така, когато Хауард си отиде, Хам Пъмпърнил ме попита:

— Наистина ли този ти е брат?

А Франк Дивордих отбеляза:

— Май не те обича много-много, нали?

Не ми оставаше нищо друго, освен да отвърна:

— Той само се будалкаше. — Но истината е, че Хауард ме вбеси.

Най-добре си живеят тук най-малките хлапета. Правят каквото им наредят и не трябва да отговарят за нищо. Големите момчета се държат особено, май изобщо не им харесва в Хай Пайнс. Мъкнат се нагоре-надолу и си придават вид, че няма какво да правят дори когато правят нещо.

Тази сутрин, след срещата на водачите на бараките, Стенли Рънк подхвърли, че днес големите момчета трябвало да играят на „Плени знамето“, но не можах да разбера дали се присмива, или се оплаква. Големите момчета и дори Франк Райли говорят такива неща:

— Защо да идват тук момчета на шестнайсет, дори на седемнайсет години, щом всички забавления са за дванайсетгодишни?

Аз просто не мога да разбера Франк Райли. В един момент изглежда много любезен, а след това с всички сили се опитва да докаже, че изобщо не може да бъде любезен и се старае да прави впечатление с хулиганско поведение. Понякога изглежда много учтив и скромен, а после се надува като същински паун. Но той умее да говори големи приказки и се изразява на добър език, според мен при всяко положение изглежда по-умен от момчетата, с които се движи. Когато не е с тези момчета, приказва по-тихо, а днес постоя при мен няколко минути и изглеждаше натъжен от нещо, взе да ми говори колко красиво било небето и ми пусна една от своите броени усмивки, поглади ме по главата и дори ме попита какво чета сега, но не прояви кой знае какъв интерес към Херодот, когато му разказах за него. Значи наистина може да е много любезен. Но Фред Елстън пък ми разказа как Франк се ядосал на онова едрото момче — Мейсън, то е високо колкото Франк, ако не и повече, а Франк щял да го събори на земята само като изкрещял, и когато Мейсън не отстъпил, Франк го ударил през лицето и направо треперел от ярост. Мейсън бил толкова поразен, че нито му отвърнал с удар, нито нищо, отдалечил се и толкова. Никак не бих искал Франк да се ядоса на мен.

Тази сутрин пак трябваше да отида при мис Нюман, за да се увери, че всичко е наред, затова се отбих при нея, докато другите плуваха в реката. Малко по-късно се случи нещо далеч по-неприятно: и аз бях слязъл до реката да поплувам, Едуард Хайнц също беше там и ми каза, че започвам да плувам доста добре, и точно тогава Франк Дивордих излезе от водата и извика:

— Ей, мистър Хайнц, Уейн има обрив на задника!

Едуард Хайнц го поправи:

— Не се казва на задника, а на седалището, но… — той ме погледна — наистина е обрив.

Сърбеше ме, опитах се да видя какво имат предвид, но не можех, само напипах някакви пъпки и им казах:

— Нищо ми няма.

Едуард Хайнц си тръгна. Но докато се усетя, той се върна и доведе със себе си мис Нюман, той си беше облечен, но много от нас не бяха и затова всички зацамбуркахме във водата, като че ли тя беше тигър. Едуард Хайнц ми извика:

— Ела тук.

— Не.

Той пак каза:

— Ела, Уин.

— Не.

Той каза:

— Искам мис Нюман да види този обрив, ела тук веднага.

И така, трябваше да изляза гърбом от реката и много да внимавам, като вървя на заден ход към мис Нюман, сякаш тя беше гараж, а аз — кола, пък на момчетата им беше много смешно да ме гледат така превит и се смяха ли, смяха. Беше ужасно. Прегледа ме и аз се хвърлих обратно във водата, като че ли бях национален шампион по плуване за годината, а щом мис Нюман и Едуард Хайнц си тръгнаха, нещо ме прихвана и взех да се правя на шампион — заплувах към дълбокото, където не беше за мен.

Не си спомням как съм се намерил на дълбокото, но изведнъж усетих, че всичко е по-плътно, по-тъмно и по-наситенозелено, вдигнах поглед и ми се стори, че над мен има още и още вода, изведнъж страшно се изплаших и просто забравих какво трябва да правя, за да плувам. Започнах бясно да ритам и да размахвам ръце. Не се ударих, нищо не ме болеше, но всичко пред очите ми стана зелено, причерня ми, нагълтах вода и в крайна сметка Дон Егрис дойде при мен, хвана ме здраво и ме измъкна навън, така че той спаси живота ми, така си беше. Изтегли ме от водата и поседна до мен, докато дишането ми се оправи и вие сигурно си мислите, че съм казал „благодаря“ на Дон Егрис, но мен ме беше срам. В този момент изобщо не бих могъл да призная, че съм се давел, затова взех да му разправям как нарочно съм се въртял и пляскал, за да разбера дали някой ще се опита да ме спаси. Май на него му стана ясно, че го излъгах и сега се срамувам повече от лъжата, отколкото от това, че не плувам добре, пък и не знам как да си призная за лъжата. Засега никой не е споменавал за случката, така че, изглежда, Дон Егрис не е казал никому нищо, което е много мило от негова страна.

По програма днес след плуването трябваше да играем бейзбол. Тук имах голям късмет, защото — както при „Плени знамето“ — се падна да бъда капитан на единия от отборите, а като капитан можех да посоча други да играят. Пол беше капитан на другия отбор и те победиха с 10:6.

След обяда две от големите момчета се навъртаха около нашата барака — Джероум Блакридж (никога не съм го виждал усмихнат) и Мануел Ривас (който почти непрекъснато се усмихва). Бяха дошли насам, защото се познават с Фред Елстън, та те казаха, че лагерът на момчетата бил скучен, защото имало само момчета, затова те възнамерявали да се промъкнат през гората да наблюдават лагера на момичетата. Попитаха Фред дали иска да тръгне с тях, пък Боб Дейли се обади, че и той също искал да отиде.

— Ако е забранено според правилника — подхвърли ми Боб с подигравателна усмивка, — ще ти дам пет цента, пиши ми го на сметката.

И така, четиримата тръгнаха, ухилени като злодеи от стар телевизионен филм.

Е, да си кажа, известно време се мъчех да реша дали трябва да издам, че тези момчета нарушават лагерния правилник. Първо, аз съм водач на бараката и ако не проявявам чувство на отговорност, значи не съм добър водач, пък ако някой може да си помисли, че искам да съм лош водач, това вече не мога да си го представя. Разбира се, повечето от момчетата не харесват този начин на мислене. Казват, че трябва да се чувствуваш отговорен към своите приятели, а не към правилниците, но тогава, ако си верен само на приятелите си и не зачиташ правилниците, цялата идея да има правилници излиза глупава. Ако ли пък правилниците са глупави, предпочитам изобщо да не съм водач. Доколкото разбирам, когато издаваш някого, то е да предотвратиш нещо лошо, но по телевизията забелязвам, че дори полицаите мразят доносниците, това е все едно предателство и никой не обича издайниците, затова никой не порти за никого, особено за приятелите си. Както и да е, не ги издадох и това е важното. Но не мога да кажа, че съвестта ми е чиста, като не съм съобщил за тази нередност.

Написах всичко това, за да обясня какво направих тази вечер, след като се събрахме в бараката. Заявих им, че не ми харесва ролята на доносник, но напускането на територията на лагера, особено за да се ходи до лагера на момичетата, е сериозно нарушение на правилника и това не бива да се повтаря. Постарах се да говоря много твърдо.

Боб Дейли каза:

— О, това няма да се повтори, господин водачо на бараката, поне до следващия път, когато решим да отидем.

Хам Пъмпърнил, който почти винаги застава на моя страна, му подхвърли:

— Какво толкова бе, Дейли? Не можеш без момичета, така ли?

— Стой настрана, Хам Сандвич, ако не искаш да те разрежа на две и да те хвърля на рибките.

Хам излезе от кожата си — не допусках, че може да се ядоса чак толкова.

— На кого говориш така?

— На теб. — Боб Дейли завря лицето си до лицето на Хам. — На теб говоря, сандвич такъв, шунков бут, шунков задник, колбас с мас.

— Това ще ти струва пет цента — казах на Боб Дейли.

— Кое? За маста ли?

— Не, за другото.

— Този пък Мануел Ривас — изсмя се Фред Елстън, като че ли нищо не се бе случило. — Взел, че си уредил среща с едно момиче за тази вечер. Щели да се видят в гората.

— Ей — обади се Уили Шън, — вие наистина ли сте видели момичета?

— Какво си мислиш, че сме гледали в лагера на момичетата? — опули се Боб Дейли. — Американския конгрес ли?

— Той пита дали сте ги видели да плуват — включи се и Езра Финли.

— Разбира се, че ги видяхме да плуват — отговори Франк Дивордих. — Имаше едно, изобщо не може да ходи, толкова е дебело, само отлепя краката си, а тежестта му го понася напред.

Не мога да обясня, но такива приказки за момиче, което първо на първо Дивордих изобщо не е било редно да гледа, просто ме вбесиха:

— Както и да е, момчета, но ако още веднъж излезете от лагера, ще кажа на директора и точка.

— Я си натискай парцалите — закани ми се Уили Шън.

— Тъп като задник — промърмори Боб Дейли.

— Водя си сметка, Боб — напомних му аз, — не си мисли, че съм забравил. Дължиш още пет цента за касичката.

След това излязох от бунгалото и отидох да поговоря с Пол.

Струва ми се, че с Пол отново сме приятели. Мисля, че му стана малко неприятно, загдето грабнах знамето от ръката му и му избягах с него в края на вчерашната игра „Плени знамето“. Но той не спомена нищо за това и сега си поговорихме за Вечерта на талантите, той каза, че ще изсвири сонатина от един композитор на име Кулау. Можел да изсвири и произведения от Моцарт и Бах, но тази сонатина била доста бърза и затова мислел, че тук ще се хареса повече. Казах му, че предпочитам да свири Бах, тъй като Бах е любимият ми композитор и често съм слушал неговата музика по радиото. Харесвам я, защото звучи като утро. От време на време звучи и като залез-слънце, но никога като нощ. Музиката на Бетховен пък почти винаги ми звучи като залез-слънце и нощ, и тъй като за мен утрото е най-приятната част от деня, сигурно това е причината да обичам Бах.

Днес след обяд почетох известно време под едно дърво, Дон Егрис дойде и седна до мен, а аз се почувствувах страшно неудобно. Исках да му кажа, че съжалявам, задето го излъгах, но просто не можех да си отворя устата и затова продължих да чета. Той ме попита какво чета и аз му отговорих, че се занимавам с Херодот, а той се засмя, сякаш си бе помислил, че е на гръцки.

— Ти много ли четеш? — попитах го аз.

— Абе, човек — поклати той глава и се захили особено, ще речеш: не аз, а той беше смутен, — че аз трудно се справям с телевизията, само книгите ми липсваха.

Останах малко разочарован, май се бях надявал, че ще обича книгите. Той ми каза, че е в единайсети клас, а после се понамръщи и рече:

— Тази книга изглежда много трудна за фъстъче като теб.

— Аз обичам трудни книги.

Той сви рамене:

— Е, ще ми се да бях умен като Райли и да мога да говоря, като че съм чел всички книги на света, но аз съм си аз и нямам намерение да отивам срещу Бога.

— Ти вярваш ли в Бога?

— Разбира се — кимна ми той, — ти не вярваш ли?

Не отвърнах нищо и после попитах дали Франк Райли наистина е умен. Дон Егрис пак сви рамене:

— Ами мен ако питаш, мисли се за много важен, обича да се надува, но бележките му са все отлични, така че най-малкото аз мога да го нарека глупак. Я слушай — той стана, — не се задълбочавай толкова в тия книги.

Май се раздразних от това, че ме съветва да не чета прекалено много, но пък може и да съм изглеждал смутен, сега той изглеждаше объркан, а след малко се обърна и се отдалечи доста бързо.

Ще ми се да бях събрал смелост, за да му благодаря, че спаси живота ми. Както и да е, ще трябва да го направя, преди да си тръгна оттук.