Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (30)

22 юни

Франк свика заседание на ВРК съвсем рано, преди закуска, и каза, че е бесен, защото Мануел Ривас още не се е върнал — така започна денят.

Тъй като никакво заседание не можеше да разреши този проблем, Франк поиска да се обяви извънредна бойна готовност на взводовете, в случай че нещо не е наред, а на мен ми се възложи да направя някои съобщения по радиоуредбата за възможността да се е появил друг предател. Но след заседанието изобщо не си направих този труд. Отидох, взех книгата от Херодот и тръпнах през гората, излязох малко над лагера на момичетата и започнах да търся Дон Егрис.

Не беше трудно да открия къде са го обесили, тъй като Пол ми беше разказал къде е станало — точно зад столовата на Лоу Пайнс, видях и къде са срязали въжето, защото част от него все още висеше от клона на дървото, направо се учудих как момичетата са могли да вдигнат Дон толкова нависоко, нали той беше доста тежък, но, изглежда, не са били на себе си, съвсем са обезумели и са успели да го направят.

Дълго трябваше да го търся, оказа се много далеч и на няколко пъти тръгвах в друга посока, започнах да си мисля, че никога няма да го намеря и накрая го откриха не очите ми, а носът ми, защото го бяха хвърлили в някакви влажни храсталаци край водата, до една дълга ивица, където по брега има хиляди големи и малки камъни — там повечето от момичетата надали биха отишли да плуват, тъй като ще наранят краката си по тези камъни. Навярно нямаше да го видя, ако не ми бе замирисало, и въпреки че от него миришеше на лошо, почти както миришеше при пещерите — някой беше казал, че сигурно са пълни с умрели плъхове, — и въпреки това аз го извлякох от храстите, дърпах го с всички сили и не можех да гледам към него повече от две секунди. Нещо беше станало с тялото и лицето му, по него пълзяха буболечки и вече почти никак не приличаше на Дон Егрис.

Седнах на земята и плаках дълго, после сложих книгата от Херодот върху Дон и го покрих с голяма купчина камъни. После издигнах камъни по-високо и по-високо, за да стане нещо като паметник, а после се сетих да ги оформя като пирамида, защото си помислих, че на Дон това щеше да му се хареса, та нали той толкова се бе зарадвал, като научи, че древните фараони са били цветнокожи.

Беше непоносимо да оставя Дон там. Не знаех какво да правя, след като свърших пирамидата. Нямаше какво да правя. Така че си тръгнах.

Върнах се в Хай Пайнс през гората, поседях малко в бараката, отидох горе на ливадата, където взводът на Хауард маршируваше, и казах на Хауард, че искам да говоря с него. Той тъкмо започваше да марширува и ми каза, че е зает, но аз настоях, непременно исках да говоря с него и той ме попита:

— Това заповед ли е, полковник?

Тогава аз се разплаках насред ливадата, пред толкова много момчета. Хауард се разяри. Тръгна с мен и си помислих, че ще ме набие, дотолкова се беше вбесил, но в този момент му казах, че ще убия Франк. Хауард седна на земята и се облещи срещу мен. Каза ми:

— Няма да направиш такова нещо.

— Само исках да ти кажа къде е дневникът ми — отвърнах му аз.

— Никого няма да убиваш! Избий тази глупава мисъл от недораслата си глава!

Той беше много ядосан, затова само му казах къде крия дневника си — между две дъски на тавана на жалката тоалетна зад нашата барака.

Хауард ме хвана за ръката и я стисна толкова силно, че аз извиках, после каза:

— Намерил къде да го крие, на това вонящо място, и изобщо нямаше защо да ми го казваш, тъй като няма да го взема. А ти няма да убиваш никого.

И така, върнах се в бараката, а Хауард вървеше подире ми и говореше, че ще ме убие, преди да ме остави да убия някого другиго, говореше, че ще ме бие, докато не остане нищо от мен, говореше, че ще ме върже и ще отиде да докладва на Франк. Според мен издума всичко, което е способен да измисли, така че накрая му казах:

— Добре, няма.

Той не ми повярва, накара ме да му обещая, че няма да направя такова нещо, накара ме да му повторя обещанието си няколко пъти, да му дам честната си дума и аз се съгласих, защото исках да се махне.

Отиде си преди малко, едва тогава извадих дневника си и записах всичко това и след като свърша, пак ще го скрия, а после ще се навъртам около административната сграда и нищо чудно никога вече да не пиша в този дневник.