Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (7)

31 май

Обичам да ставам, преди да е изгряло слънцето. Рано-рано сутрин е някак свежо и приятно, а тази сутрин цялото небе сияеше почти бистросиво, нямаше топла закуска, а само от онези полуготови тестени храни, които се заливат с мляко, после взех да се стягам и в последната минута, както си го бях наумил, мушнах книгите си в раницата под пижамата, фланелките, фенерчето и другите неща. Дори не се наложи да се крия, защото на закуска мама настоя непременно да взема Библията.

— Нали не бива да вземам книги.

— Е, щом майка ти иска да вземеш Библията си, значи може — заяви баща ми.

А после, въпреки че Хауард започна да пъшка, татко ми разреши да взема още една-две други книги, стига да не помъкна цял куп. Сигурно си е мислил, че се каня да пренеса цялата си библиотека в Хай Пайнс. И така, взех дневника си, Херодот, книжката за политическите философи и речника.

И ето ме тук в Хай Пайнс, седнал на тънък и малко миризлив тесен дюшек, на дървено легло, в барака. Още две момчета седят на леглата си — едното пише, а другото — Боб Маккарти, разглежда Библията ми. Рано е, но тук лампите се загасят в десет часа, и освен това предпочитам да приключа с писането, преди да се приберат останалите и всички да се разбъбрят в купом. Сега-засега не е толкова лошо. Пътувахме около четири часа с един стар автобус, който почти през цялото време вървеше бавно. Бях седнал до едно момче, казваше се Пол Индиан, името му е чудесно, въпреки че според твърденията на Пол той нямал и капчица индианска кръв; той ми е симпатичен. Спи в съседната барака. Някои от момчетата не са толкова неприятни, но не се интересуват от нещата, които интересуват мен.

Тази вечер например след вечеря в нашата барака се състоя отвратително надпреварване по пърдене. Трима се състезаваха кой ще пръдне най-силно и още преди да свърши състезанието, в бараката не остана никой, с изключение на победителя Франк Дивордих (така ли се пише?), който, не мога да си обясня защо, беше много доволен, че е победил, за разлика от мен и още някои от момчетата, на които ни беше неприятно.

Пол Индиан е колкото мен — на тринадесет години, един-два месеца по-голям, и е умен. Разказах му някои неща, които бях прочел в книгата от Херодот, а той ми говори за музика. Взема уроци по пиано вече почти пет години, сега разучава една соната от Бетховен.

Когато пристигнахме в лагера, най-напред ни наредиха в редица и ни представиха на мистър Уорън, директора на Хай Пайнс, който ни говори за почтеността, за доброто здраве и за лагерния правилник — да няма ругатни, да няма пушене, лампите да се гасят в десет часа и други такива. След това ни представиха на лагерните ръководители, четирима мъже, може да не са мъже, но са по-големи от нас, на деветнайсет или дори на двайсет години. Този, който отговаря за нашата група, се казва Едуард Хайнц. Носи очила и изглежда отракан. В нашата група всички са на дванайсет и на тринайсет години, така че аз не съм нито от най-малките, нито от най-големите — по средата съм.

Казаха ни, че всяка барака ще си избере водач, който ще следи да се изпълнява лагерният правилник (за това ще пиша по-късно). Струва ми се, че всички момчета от моята барака са на тринадесет години, с изключение на две, които са може би на дванадесет. Имената им са: Уили Шън, Боб Дейли, Боб Маккарти, Фред Елстън, Франк Дивордих, Езра Финли и Хам Пъмпърнил (Хам е прякор, той твърди, че са му го измислили, защото така се наричат операторите на любителски радиостанции, а той е построил една и сега си прави късовълнова станция вкъщи, но момчетата решиха, че прякорът му е Хам^[1] сигурно защото фамилното му име прилича на един вид хляб и дори някои му викат Хам Сандвич).

Оставихме нещата си в бараката и отидохме да обядваме в столовата — обедът беше доста добър, задушено, хляб, гроздов сок.

След обяда имахме плуване. Нали не мога да плувам, предупредих, че не ми се иска, но веднага се намери Хам Пъмпърнил, готов да ме учи. Сетих се, че нямам бански.

— И аз нямам — рече той. — За какво са ни? Тук няма момичета.

И така, не можах да се измъкна: докато се обърнеш, ето ме и мен с другите момчета долу при плитката част на реката — само трябваше да слезем по надолнището пред нашата барака — и Хам ме учи как да движа крака във водата. След малко вече се бях понаучил да плувам, но не смеех да отида на по-дълбокото, а в същото време ми беше някак неловко, защото хлапета къде по-малки от мен си плуваха с лекота наоколо. Хам ме остави, за да поплува и той на по-дълбоко, така че не ми оставаше нищо друго, освен да лежа по корем и да пръскам с крака водата на плитко, колкото да правя нещо.

Докато се упражнявах по този начин, един от големите, гол-голеничък, се приближи и застана до мен. Беше Франк Райли, който си пада малко особен, само като те загледа втренчено с големите си, почти морави очи — като луни нощно време преди буря. На Франк Райли усмивката му е особена — когато се усмихва, имам чувството, че това е един вид услуга, но както и да е, в момента Франк Райли е решил да пусне една усмивка. Като го гледаш, разбираш, че не му е приятно да се усмихва. Но както и да е, просто исках да кажа, че той се приближи и застана до мен, а тогава го виждах за първи път и не знаех как да постъпя, защото не ми се искаше да спра и да го зяпна, пък, от друга страна, се почувствувах като последен глупак да пляскам с ръце и крака във водата, когато някой се е надвесил точно над мен и ме гледа.

Най-после Франк Райли ме попита:

— Какво правиш?

Спрях да плувам и погледнах нагоре към него.

— Ти ли си братът на Хауард Уейн? — попита ме той.

Отговорих му, че съм.

— Така си и мислех. Знаеш ли думата лепидоптера?

Почудих се дали не е някаква гатанка, но казах само:

— Не.

— А би трябвало, ако наистина, си толкова умен, колкото разправя брат ти. — Франк Райли разплискваше с крак водата, така че да ме залива. — Всички загубеняци в нашата барака, включително и брат ти, ме мислят за откачен, защото им казвам, че пеперудите имат люспи. Много мразя глупаци да ме гледат отгоре и да ми намират грешки. Къде ти е речникът? Брат ти ми каза, че си донесъл речник.

Отвърнах му, че речникът ми е в бараката.

— Иди и го вземи, моля ти се!

Но на мен не ми се искаше да хукна гол из лагера, затова не му отговорих, само му направих една физиономия.

— Няма ли да отидеш да го вземеш? — попита ме той след малко. Изгледах го по-продължително, а той не се смути: — Името ми е Франк Райли. Брат ти казва, че си откачен. Според мен говори така, защото ти си умен, а той е магаре. Хайде, донеси ми книгата.

Е, нямаше как, трябваше да я донеса, хукнах нагоре по хълма до бараката, донесох речника, Франк Райли провери думата веднага и, разбира се, лепидоптера се оказа друго име за пеперуда, в речника още се казваше, че думата лепидоптера произлиза от гръцката дума за „люспест“. И така, казах на Франк, че ще му дам речника назаем, после погледахме заедно как момчетата скачат в дълбокото от високата скала. А после Франк Райли си тръгна, без дори да каже „довиждане“.

По-късно Фред Елстън ми върна речника, защото Фред се познаваше с Франк Райли и още няколко от големите момчета отпреди Хай Пайнс, та с Фред се заприказвахме за тях. Фред ми каза, че Франк Райли бил много умен и не разбирал какво имам предвид, бях го попитал защо Франк е малко особен, но на мен наистина ми се видя особен. Фред ми каза, че Франк бил много смел и ако го предизвикаш, можел да направи какво ли не, можел да направи всичко при едно условие — този, който го предизвиква, също да се опита, а веднъж някой го предизвикал да целуне една хубава учителка, Франк я целунал и го наказали, пък момчето, с което се обзаложили, се уплашило и не посмяло да я целуне. Фред ми разказа и за бащата на Франк Райли. Той бил баптистки свещеник и един полицай го убил случайно по време на престрелка в техния квартал. Ако това е истина, навярно нямам право да виня Франк Райли за това, че е малко по-особен. Но все пак той е много космат и ми действува на нервите, от друга страна — в негова полза говори това, че очевидно няма нищо против хората, които обичат книгите.

Поплувахме, облякохме се и отидохме в столовата ядохме бисквити и пихме гроздов сок, после обиколихме лагера с Едуард Хайнц. Трябва да призная, че Хай Пайнс е много красиво място, а лагерът изглежда доста голям. След спирката на автобуса продължаваш по пътеката петдесет-сто метра и стигаш до административната сграда, зад нея се намира първата група бараки — на големите момчета, там са брат ми и Пийт Бънч, а зад тези бараки, малко вляво, е Четириъгълника — така казват на едно широко открито място за лагерни огньове, събрания и други такива. Административната сграда е колкото две бараки и дори по-голяма и там е кабинетът на мистър Уорън, там са спалните на готвачите и на мистър Уорън, а също и кабинетът на сестрата. Сестра! Леле, ама каква изненада — тук, горе, имало сестра. Май спи в лагера на момичетата по-надолу по реката, но идвала тук по няколко часа всеки ден. А пък аз тичах гол нагоре-надолу, да не говорим за по-големите момчета като Франк Райли.

И така, като подминеш Четириъгълника, тръгваш надолу по друг път и стигаш до реката — а точно над реката са бараките на моята група. Още не съм видял бараките на най-малките, но те са горе при входа, от другата страна на административната сграда.

Не си давах сметка как въздухът тук може да е различен, но е точно така, струва ти се, че не вдишваш, а пиеш вода, толкова е чист, отвсякъде ти мирише на борове — силно, дълбоко, сладко. Има още евкалиптови дървета и кипариси, и акации, и тополи, и дъбове и разни други, но най-много са високите ръждиви борове, в чиито иглички меко потъват краката ти и от които се разнася чудесен аромат.

По време на обиколката ни повървяхме доста по реката, после стигнахме до една пътека. Тръгнахме нагоре по нея и излязохме на голяма и хубава ливада, цялата в дребни жълти цветенца, там ни казаха, че утре на същото място ще играем на една игра, която се наричала „Плени знамето“.

След вечеря целият лагер се събра на Четириъгълника, ядохме фъстъци, пихме гроздов сок, имаше голям огън и пяхме песни. След това мистър Тейбър, един от ръководителите, обяви, че търсели таланти, за да си направим Вечер на талантите от Хай Пайнс следващата събота вечер. Щяло да има пародии, музика, изобщо всичко и аз взех и се обадих, че Пол Индиан свири на пиано, отговориха ми, че това е чудесно, тъй като имало някакво пиано, заключено в столовата, надявам се, че Пол няма да ми се разсърди, задето казах, че може да свири. После мистър Уорън съобщи, че първото, което всяко бунгало трябвало да направи още тази вечер, било да си избере водач и още сутринта тези водачи трябвало да се явят на рапорт пред ръководителите си.

Никак не очаквах, че още щом се приберем в бараката, Хам Пъмпърнил веднага ще предложи мен за водач на нашата барака номер девет. Боб Дейли попита:

— Защо пък той?

Хам отвърна:

— Защото е умен. Дори си е донесъл книги.

Изглежда, това направи голямо впечатление на другите, но пък Фред Елстън каза:

— Мисля, че който е най-голям, той трябва да бъде водач.

Започнахме да се питаме кой е най-голям и излезе, че Фред Елстън ще навърши четиринайсет години след малко повече от месец, значи той е почти цяла година по-голям от мен. Гласувахме, всъщност аз и Фред се въздържахме, и гласовете се оказаха равни. Тогава Боб Маккарти каза:

— Трябва да се проведат дебати между Фред и Уин.

Фред заяви, че аз трябва да говоря първи, тъй като са ме предложили първи.

Моето изказване беше следното: „Не зная защо трябва да ме изберете за водач, тъй като никога досега не съм бил водач на каквото и да било. От друга страна, в Евангелието от Матея, глава 20, от 1 до 16 стих се описва как в небесното царство последните ще станат първи и първите ще станат последни, така че липсата на опит е в моя полза в края на краищата. И освен това мисля, че и Фред Елстън ще може да направи всичко, което аз мога да направя, затова не виждам как ще водим дебати, без да определим някаква тема…, да речем, ако бяхме измислили специален правилник за нашата барака и между нас се получи разногласие относно правилника, тогава можехме да спорим. Но при това положение въпросът се свежда до това — мен ли искате за водач или него.“

— Какво искаше да кажеш с този правилник? — попита Езра Финли.

— Притрябвали са ни правилници — заяви Уили Шън.

Отговорих им:

— Просто се опитах да ви предложа тема за дебатите.

— И така си имаме предостатъчно правилници — каза Фред Елстън. — Ти какъв правилник искаш да правиш?

— Не зная. Може би ще прилича на законите в древна Персия, защото там нещата са много ясни. Например всеки трябва да казва истината. Второ, никой да не дължи пари на никого, защото дълговете водят до лъжи. Трето, никой не се наказва, ако се е провинил за първи път.

— Много умен закон — каза Уили.

— Дори самият цар — обясних аз — няма право да наказва някого, щом се е провинил за първи път. И още нещо: когато ще наказват някого, винаги трябва да се вземат предвид и добрите неща, които е направил, така че наказанието да не е прекалено тежко.

— А ти какъв правилник ще измислиш? — обърна се Уили към Фред.

— По дяволите — отговори му Фред, — притрябвали са ми разни дебати. Ще гласувам за Уейн. Нека той да бъде водач, аз изобщо не искам.

— Без ругатни — предупредих го аз.

Фред ме изгледа свирепо, но не промени решението си, така че ето ме и мен — Уинстън Уейн — водач на бараката, в крайна сметка денят не мина много зле.

Почетох от Петокнижието, а после загасих лампите.