Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (22)

14 юни

Още не е станало обяд, а някак си ми се струва, че е по-късно, потиснат съм, няма какво да правя и затова пиша сега.

Та да започна отначалото: беше доста рано тази сутрин, но вече не ми се спеше, не знам защо, сигурно е било около четири часа или там някъде, извадих фенерчето си и реших да прегледам десетината писма, които ми бяха останали от вчерашната поща и трябваше да се изпращат; докато четях, нещо ми се счу, станах от леглото и излязох да видя какво е то. Отначало нищо не се виждаше, но след това забелязах Дон Егрис — познах го по походката — и изтичах тихо при него.

— Тръгвам — каза ми той.

— По кой път?

— Нагоре през ливадата и оттам ще прекося гората.

— Навсякъде имат постове. Пази се.

— Ще се справя с постовете на Райли.

— Мисля, че ще можеш да се измъкнеш, ако тръгнеш покрай езерцето до реката, там има няколко пещери, които миришат на умрели плъхове или нещо такова. Оня ден там видях една пътека нагоре, но не забелязах постове.

— Благодаря ти, малкия.

— Може би ще е най-добре, ако опиташ да излезеш оттам.

— Благодаря ти.

Повървях малко с него, а после казах:

— Искаш ли да ти кажа нещо, Дон?

— Казвай.

— Помниш ли, че ме спаси, когато се давех?

— Е, та?

— Тогава те излъгах. Наистина се давех.

— Мен ли ще ме пързаляш, малкия? Я се прибирай!

— Ти наистина ми спаси живота.

— Стига де. И говори по-тихо, моля ти се.

— Ще ни издадеш ли?

— Не знам.

— Може и да е по-добре да ни издадеш.

Той спря поглед върху мен, а после отмести очи.

— Е, малкия, довиждане.

— Довиждане, Дон.

После той тръгна, а аз се прибрах в бараката и известно време мислих за Дон, известно време почетох писмата и накрая заспах отново: сънувах, че съм в ареста, а баща ми е с мен и се кани да ме бие, беше свалил колана си, но само крещеше ли, крещеше и в крайна сметка изобщо не посегна да ме удари.

Когато се събудих, разбрах, че Дон не е стигнал далеч. Тъкмо бях тръгнал към административната сграда за сутрешното съвещание на ВРК, когато се натъкнах на Франк; той тръгна с мен и ми каза:

— Още едно момче се е опитало да напусне лагера Уин.

— Какво направихте с него?

— С кого? — попита Франк, без да се обръща към мен. Аз го погледнах и забелязах, че очите му отново примигват особено, като че имаше спазма. — В ареста е разбира се.

Стана ми много мъчно.

— Не ми изглеждаш много изненадан, Уин. В такъв случай ти е известно, че е бил Дон Егрис, нали?

Едва измънках:

— Дон Егрис ми е симпатичен.

— Знам — кимна мрачно Франк. — Защо не ни докладва, че се опитва да напусне лагера?

Ето, отново започна старата история с докладването. Щеше да е ужасно, ако бях издал Франк на мистър Уорън, но пък сега излизаше, че е правилно да издам Дон Егрис, който ми е приятел, на Франк. Направо не мога да разбера правилата на това доносничество. Ето защо отговорих само:

— Не можех да издам Дон. Той ми е приятел.

Бяхме стигнали до административната сграда и се спряхме там с Джероум Блакридж, който ми подхвърли:

— Ти му помогна, нали, Уин?

— Какво искаш да кажеш?

Отговори Франк:

— Егрис е под наблюдение още от самото начало на революцията. Не го ли знаеше? Ти какво си мислеше — че ще спрем да го наблюдаваме само защото лампите са угасени? — Не можех да откъсна поглед от Франк и конвулсивно примигващите му очи и не мога да ви обясня защо, но изведнъж започнах да се страхувам от него. Просто изведнъж ми се стори, че Франк Райли е лишен от чувства, че той изобщо няма истински чувства и това обяснява защо веднъж може да изглежда по един начин, а после по друг, веднъж да казва едно, а следващия път — обратно. Изтръпнах и май че той разбра, че съм изплашен, защото ме изгледа свирепо:

— Уин, ние го наблюдавахме още по-внимателно, щом се загасяха лампите. Още по-внимателно, Уин.

— Но тогава защо не го спряхте, преди да се опита да избяга?

— Ха така — ухили се Блакридж, — значи ти е известно, че не сме го спрели преди това, а? Защото ти отиде да го изпратиш, нали? Понякога ако проявиш достатъчно търпение, хващаш две мишки в един капан. Тия работи, малкия, не ги пише в книгите, а те са важното. — Блакридж се почука по главата, сякаш си въобразяваше, че вътре има нещо.

— Просто се събудих и го видях, че тръгва.

— Било е към четири часа тази сутрин — каза Блакридж. — Ти защо си станал в четири часа?

— За да прегледам някои писма.

— Виж ти — обади се Франк. Той кимна към Сюзан Лангер, която в този момент се приближаваше. Пол Индиан слизаше по другата пътека — направо щях да откача, като гледах хората да вървят под утринното слънце, като усещах полъха на вятъра, като виждах трептенето на листата и си мислех, че съм се забъркал в такава смахната история. Призля ми. — Е, да, ти си проявил лоялност, Уин. Но като не ни докладва за Егрис, ти предаде революцията. От страх да не пострада един човек, беше готов да вкараш всички ни в беда.

— А навремето по-различно ли беше, нали теб не те издадох на мистър Уорън, когато за първи път заговори за революцията, при това тогава заради мен щяха да пострадат само две момчета, а сега всички сме в беда.

Франк ме погледна, като че съм го ударил, точно така ме погледна. А аз нямах намерение да кажа нещо, с което да го разстройвам толкова много.

— Що за приказки са това, да те вземат дяволите — изсъска ми злобно той и запримигва два пъти по-бързо със стиснати юмруци.

— Я стига! — Мануел Ривас, добър човек излезе, беше застанал до Блакридж. — Оставете малкия на мира. Какво толкова е направил? Отишъл да каже довиждане на приятеля си. Ако ставаше въпрос за мой приятел, и аз щях да му кажа довиждане. Пък и нещо друго, той не би могъл да спре Егрис. Тоя, малкия, може и да е на тринайсет, но изглежда на девет. Егрис е на шестнайсет, но минава за двайсетгодишен. Малкият не би могъл да направи нищо, не е ли така?

Пол Индиан изобщо не беше разбрал какво става и попита:

— Какво е направил?

— Можеше да докладва, ето какво можеше да направи — каза злобно Франк.

После всички притихнаха, най-вече защото Франк имаше вид, сякаш не може да реши какво да прави с лицето си. Направо гореше от ярост, а аз все още се страхувах от него и в същото време се страхувах, защото си мислех, че ще ме обяви за контрареволюционер.

После изтърсих още нещо и още щом го казах, разбрах, че сега никак не му беше времето:

— Мога ли да го посетя?

— Егрис ли? — запита Франк.

Вече съжалявах, че съм помолил за това.

Франк изцъка с език, но след това премисли и ме попита:

— Защо искаш да го посетиш?

— Той ми е приятел, това е всичко.

Франк кимна. Изненадах се. Той каза:

— Добре, Уин, и ти самият би трябвало да си в ареста. Добре е да знаеш това. — Стоях и гледах в земята. — Можеш да го посетиш за половин час — каза ми Франк. — Влизайте вътре.

Всички влязоха, влязох и аз в административната сграда, всички ме наблюдаваха по един или друг начин и продължаваха да мълчат — имах чувството, че съм на собственото си погребение. Франк ми даде бележка до Дик Ричардсън, в която пишеше, че мога да посетя Дон. Не можах да разбера защо го направи, но нямах намерение да вися тук и да се чудя, така че бързо-бързо излязох от административната сграда.

Първо отидох до столовата и взех малко ябълки за тези, които бяха в ареста, и после отидох дотам, въпреки че ме беше страх от срещата с мистър Уорън и с другите. Но когато Дик Ричардсън отключи ареста, за да вляза, първото, което видях, беше, че вътре има само три момчета: Джон Мейсън, Стенли Рънк и Дон Егрис.

Дон ме попита:

— Какво си направил?

Казах му, че съм дошъл на посещение и поисках да разбера къде са останалите.

— Вижте го! — извика Джон Мейсън и скочи върху нара. — Ето го страшния офицер, дошъл е да ме изтезава, да ме бие. Той е дошъл да ме разпитва. Страшният офицер е дошъл да ме обеси. Помощ! Помощ! Изведете ме оттук!

Стенли Рънк се разсмя, Мейсън пусна бабуинския си смях.

Попитах втори път къде са всички останали, а Дон каза, че доколкото е разбрал, са ги прехвърлили в Лоу Пайнс. Извели са ги рано сутринта с изключение на мистър Уорън, за когото мислел, че е вече там, а според Джон Мейсън него през цялото време го държали в Лоу Пайнс. Видя ми се странно защо са закарали всички там, отидох да питам Ричардсън през прозореца.

— Махай ми се от главата. Вътре при теб има генерал. Питай него.

— Събирай си устата, Ричардсън. — Стенли се хвърли към прозореца и подаде навън глава като мен. — Все някога ще изляза оттук. Не го забравяй.

Ричардсън сви рамене:

— Може пък Райли да си мисли, че този арест ще събере още хора. Откъде да знам?

Върнах се и седнах до Дон Егрис на нара му.

Стенли се приближи, наведе се и заби глава в лицето ми, и взе да повтаря:

— Майор Уейн, сър, хей ти, майор Уейн, сър, хайде бе, майор Уейн, сър — козируваше ли, козируваше и повтаряше „Майор Уейн“ безброй пъти, докато най-сетне му омръзна.

Дон Егрис ми каза да не обръщам внимание на Негодника, а Джон Мейсън ни удостои още веднъж с бабуинския си смях. Какво място! Стана ми малко мъчно за Дон, че трябва да стои тук с тия двамата. Но все пак раздадох ябълки на всички и когато получи ябълка, Мейсън не само че пусна още веднъж бабуинския си смях, но като израз на благодарност взе да се чеше под мишниците и да скача по нара си. Стори ми се, че го прави някак прекалено сполучливо.

Седнах отново при Дон.

— Надявам се, че няма да се наложи да стоиш тук много дълго. Революцията не може да продължи още много.

— Защо дойде тук? — попита ме той.

— Не зная. — Аз също започнах да гриза ябълка. — Дойдох. — После му разказах за това, че имам неприятности във ВРК заради клетвата за вярност и последния стих на националния химн, а на Дон му се стори забавно — това ме изненада — и той се разсмя.

— Ти си имал големи неприятности.

— Я слушай — обади се Джон Мейсън. — Искам да предадеш на генерал Райли моите благодарности за това, че разкара оттук тоя досадник Тейбър. Искам да му кажеш, че съм се поправил. Отсега нататък ще вървя по правия път. Честна дума. Ще му кажеш ли?

— Вижте какво, майор Уейн — подхвана отново Стенли Рънк, като се приближи, — началство, направете ми една услуга, а? Когато ще бесят Мейсън, нека аз да ритна стола. Виж какво, без майтап, направи ми една услуга. Хайде, ще ми направиш ли една малка услуга? Донеси ми ножа. Слушай какво, майоре, началство, донеси ми ножа, какво ще кажеш? Ще те направя полковник. Ще те направя генерал. Донеси ми ножа и ще те направя президент. Как ти се струва?

Отговорих на Стенли, че такова нещо не мога да направя, но той не бива да се притеснява, защото революцията не може да продължи още дълго и скоро ще излезе на свобода.

— Какво ли разбираш ти от политика, недоносче такова? — Той се захили подигравателно: — Знаеш само да бълваш глупости, лайна. Това ми било майор и що за армия е повел Райли! Мечо Пух, донеси ми ножа. Направи ми тази едничка услуга, а? Ще ти дам два долара, ако ми донесеш ножа.

— Не мога да направя такова нещо.

— Защо, не съм ти симпатичен ли? — изръмжа Стенли. — Не съм ти симпатичен, а, майоре, началство? Защо ли не ти светна един, може пък това да ти помогне в мисленето.

После през цялото време ту Мейсън казваше нещо, ту Рънк, заяждаха се непрекъснато, докато ми стана съвсем ясно, че няма полза да се опитвам да поговоря с Дон, затова му казах, че ще гледам да дойда пак по-късно и станах.

Но щом се изправих, Джон Мейсън изведнъж ме сграбчи за гърлото и ме стискаше толкова силно, че започнах да се задушавам, а той се провикна към Дик Ричардсън:

— Хей, Ричардсън! Взехме си заложник, взехме си заложник, така че или ни пускайте, или го пишете умрял.

— Пусни ме! — опитах се да извикам, но излезе нещо като квичене, дори не можех да се съпротивлявам, той ме държеше много здраво и в този момент Дик Ричардсън отвори вратата и влезе вътре с около шест-седем души, но не направиха нищо, застанаха до вратата, като че ли не се сещат какво се прави в такива случаи. После изведнъж Дон Егрис трябва да е минал зад Мейсън и да го е издърпал от мен, защото се строполих и едва тогава Дик Ричардсън и Ал Сантанджело ме повлякоха навън и после се намерих вече отвън, с отворена уста, за да си поема дъх, и целият разтреперан, защото се бях уплашил.

И както седях на тревата, Дон Егрис дойде до прозореца, стисна решетките и извика:

— Съветвам те да ме махнеш оттук, Ричардсън, предупреждавам те. — И той като мен се мъчеше да си поеме дъх — Махни ме оттук, чуваш ли, защото някой път няма да мога да се спра, като започна някого от тия двамата.

Исках да погледна през прозореца, за да видя какво правят Мейсън и Рънк, но бях твърде изплашен. Страхувах се дори от Дон Егрис, когато крещеше и говореше такива неща и ми се плачеше, но ме досрамя, така че станах и си отидох.

По-късно докладвах за всичко това на Франк, опитах се да го накарам да пусне Дон или поне да го премести при ръководителите и мистър Уорън в лагера на момичетата. Франк ми отговори:

— Ще имам грижата. — Но дори не ме погледна и разбрах, че няма смисъл да му говоря. Вече не съм му симпатичен. После все така без да ме поглежда, Франк каза:

— По обяд в дванадесет часа ще има специално заседание. Трябва да се явиш.

— А обядът?

— Трябва да се явиш — изгледа ме заплашително Франк.