Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (6)

30 май

Прочетох каквото съм написал вчера и ми се иска да добавя и това за книгите и за знанието: имам чувството, че няма такова нещо, което хората да не могат да научат, следователно няма такова нещо, което аз да не мога да науча. Не зная защо, но ми е много приятно да вярвам в това, харесва ми тази мисъл, хубаво е да лежиш в леглото и да си представяш, просто да си лежиш и да вярваш, че няма такова нещо, което да не можеш да научиш. Съвсем сериозно, смятам, че е страшно интересно да научаваш разни неща.

Например от книгата за разните религии, онази с меките корици, знам, че религията има много общо с две неща, а именно — болката и смъртта. Затова започнах да мисля за тези неща и взех да правя опити, като си причинявах болка — ощипах се, убодох се с карфица и все ми се струваше, че болката е топлина, затова запалих клечка кибрит и се опарих, болеше ме и още как! Но се оказа, че болката става поносима, ако се съсредоточа и мисля за пламъка и за кожата си, тогава разбрах, че всички видове болка всъщност са еднакви.

Нещо повече, имах възможност да проверя това и при по-жестоки условия: един ден, когато се къпех, брат ми влезе да използва тоалетната, без изобщо да се съобразява, че съм вътре, което беше отвратително от негова страна, можеше да почака и аз му го казах. На всичко отгоре той дори не пусна водата, сега вече страшно се ядосах, грабнах сапуна от ваната, хвърлих го по него и тряс! — той излетя през прозорчето на банята. Баща ми се втурна, щеше да си счупи краката от бързане, измъкна ме от ваната и ме повлече през къщата до гаража, изобщо не се спря, за да разбере какво всъщност е станало, но обикновено у нас така те „съдят“, свали колана си и започна да ме шиба яката по мокрите крака. Веднага ми дойде наум — това е възможност да проверя теорията си, че болката съществува само ако се страхуваш от нея, започнах да съсредоточавам мислите си върху колана и върху краката си, върху всеки отделен удар, и единственото, което чувствувах, беше топлина. И не само това — не ме заболя повече, отколкото когато се бях ощипвал и убождал, бях страшно щастлив, че съм доказал теорията си и не успях да удържа тържествуващата си усмивка. Баща ми забеляза, че се смея и изкрещя:

— Ти нарочно ме предизвикваш.

Вярно беше, но изобщо не ми беше минавало през ум нарочно да го предизвиквам за такъв бой. Удари ме още няколко пъти, сигурно за това, че не изръкоплясках и ме изпрати да стоя в моята стая.

Там огледах краката си, истински се изненадах, като видях, че по тях са се появили червени ивици, после заврях глава във възглавницата си и се смях, смях, при мисълта, че съм победил болката, която винаги дотогава ужасно ме бе измъчвала и ме бе карала да плача.

Започвам да вярвам в следното: знанието е приятно, а невежеството — болка и това обяснява защо обичам книгите си толкова много.

Намекнах на татко, че всъщност не ми се ходи много-много на лагер и дори предпочитам да си остана вкъщи, но той ми отговори, че ще прекарам чудесно и толкова; от тона му разбрах, че няма мърдане и ще трябва да замина.

Въпрос: при положение че вече не се страхувам от наказания, защо се съобразявам с баща си и заминавам на лагер, след като не ми се ходи? Да, но все още се страхувам от баща си. Може би не съществува такъв начин да престана да се страхувам от наказания.