Уилям Бътлър
Революция на пеперудите (4)

28 май

Мисля си, че ще е по-добре, ако не слагам дати на страниците, както досега, ще мога да пиша и малко, и много — колкото искам. И така, зачерквам всички дати в тази тетрадка, за да не ми се налага да сбутвам написаното, нито пък да оставям празни места. Въпрос: При това положение за повече или за по-малко от година ще ми стигне дневникът?

Тази сутрин след закуска отидох в стаята си, за да почета от книгата на Херодот. Бях чел около половин час, когато влезе Хауард и ми каза:

— Ей, чувам, че ще ходиш на лагер с Пийт Бънч, а?

Отговорих му само:

— Да.

— Ще вземеш ли книгите си? — попита ме той някак подигравателно.

Не мога да си обясня защо хората, които не обичат книгите, мразят тези, които ги обичат, но е така. Оказва се, че Хауард и Пийт Бънч имат нещо общо помежду си — и двамата обожават невежеството. Хауард е една година по-голям, вече е на петнадесет и не е оставал като Пийт, но бележките му не са много добри и понякога му помагам да си напише домашните. Всъщност допускам, това е единствената причина да не ме тормози много. Разбира се, и Хауард иска да постъпи в колеж и се опитва да не изостава много с учението, защото ако ще става професионален футболист, както той иска, пак ще му е необходимо да мине през колежа.

Както и да е, но аз наистина мислех да си взема някои книги, защото и аз трябва да правя нещо, докато другите момчета се разправят кой да бъде подавач на бейзбол или ходят да плуват. Затова на Хауард отговорих:

— Може би.

— Не — категорично заяви Хауард, — няма да ги вземеш.

— Защо пък не?

— Защото аз също ще дойда на лагер, ето защо. Няма да допусна брат ми да се помъкне с цял куп книги. Разбери го.

Аз го попитах как така ще идва и той, след като това беше подарък за моя рожден ден. Той каза, че идва и знаел за това много преди мен, но на мен никой нищо не ми казвал, защото трябвало да бъде изненада за рождения ми ден.

Аз казах:

— Благодаря.

Той вдигна юмрук и го размаха, за да го видя:

— Ако вземеш една-едничка книга, ще хвърля и теб, и книгата ти в реката, ще стоя на брега и ще гледам, за да се уверя, че нито ти, нито книгата ти няма да изплувате. Разбра ли?

— Тогава няма да ходя на лагер.

— Както искаш. — Той сви рамене и тръгна да излиза от стаята ми като голяма антропоморфна прозявка.

Десетина минути по-късно дойде баща ми и каза:

— Какво значи това, нямало да ходиш на лагер, така ли?

— А ще мога ли да си взема няколко книги?

— Защо ти са книги там?

Не отвърнах нищо и баща ми се вбеси:

— Ще отидеш на лагер, Уин, и според мен не трябва да вземаш книги. Там могат да се правят толкова неща. Няма да имаш време за книги.

Опитах се да му възразя, но баща ми ме прекъсна:

— Постарай се да се промениш, Уин. Постарай се. Та това не е здравословно. Толкоз, ще заминеш на лагер заедно с Хауард и ще правиш това, което правят другите момчета. Поне веднъж ще бъдеш като всички. Ясно ли е? Точка по този въпрос.

И той като че изплющя и се изнесе от стаята като голям антропоморфен камшик, който плющи предупредително, за да не би някой да е забравил за съществуването му.

Това стана сутринта. Останалата част от деня посветих на това — взех решение при всяко положение да взема няколко книги.