Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (9)

8.

По обед вече беше трийсет и осем градуса на сянка. Не че имаше сянка. Единствено акации паловерде^[1] се издигаха по склоновете на сухи дерета и край скалите, пръснати като забравени остатъци от изгубена цивилизация насред ширналата се пустиня. Освен тях, докъдето стигаше погледът, се виждаше единствено нажежена пустош с ниски храсти, кактуси и хълмове, които се мержелееха в далечината също като прословутия град Сибола, който винаги оставаше недосегаем. Всички създания, които шумоляха и подтичваха в сравнително хладните утрини и вечери, сега се бяха спотаили. Движеше се единствено разнородната група пътници, тътреха се тежко, унило, твърдо решени да стигнат до целта си, сподирени от сенките си, които се клатушкаха до тях под жежкото обедно слънце.

Консепсион никога не бе усещала подобна жега, дори едно време, когато работеше във фермата на семейството си в Сан Хуан де Кордоба. Не я бе усещала и като млада булка, когато продаваше манго и папая край пътя, за да изкара пари, след като съпругът й профукаше всяка стотинка по баровете. Не помнеше такъв пек и през годините, когато работеше във фабриките без вентилация, сред скупчените тела в работните помещения. Топлината тогава бе приятна в сравнение със сега. Слънцето прежуряше, гореше, притискаше я с всяка крачка. Вече дори смъртта й се струваше желана. Бе все още жива единствено защото господ не бе готов да я приеме. Не й бяха останали сили. Трепереше цялата, защото не бе слагала и залък в уста, и се чувстваше толкова жадна, че усещаше подутия си език като чуждо тяло. Бе сигурна, че милостивият господ я води напред.

Когато тръгнаха, бяха десет души. Сега бяха останали едва седем. Елена Гутиерес отпадна първа. Наднорменото тегло и недоброто здраве си бяха казали думата, тя се разболя и почина, преди да стигнат границата, още докато бяха натъпкани в каросерията на камиона. Имаше моменти, докато се клатушкаха по безкрайните пътища, вдишваха облаците прахоляк и смрадливите изгорели газове, когато Консепсион се съмняваше, че ще оцелее. Достатъчно й бе да си напомни защо е поела на път и решителността й се връщаше. За разлика от останалите тя не се надяваше да си намери добре платена работа в страната на американците от севера. Бе тръгнала да дири справедливост.

Сеньората, чиято алчност бе причинила смъртта на дъщеря й, трябваше да понесе последствията.

Положиха Елена в канавката отстрани на пътя. Техният coyote бе корав мъж, Хектор Гонзалес, лицето му бе белязано от акне, очите му — като две бездънни дупки. Отказа да погребат Елена както подобава и настоя, че така само ще се забавят. Консепсион изрече молитва, докато покриваха тялото с камъни и клони от храсти и отбелязаха мястото с малък кръст от две пръчки. Смъртта й бе по-милостива от тази на Милагрос, издъхнала в агония, обгоряла така, че никой не можа да я познае.

Пристигнаха на границата посред нощ, на няколко километра от Ногалес, селище, разположено далече от централни пътища, до което можеше да се стигне по изровен прашен път — по-скоро коловоз в прахоляка — по който камионът подскачаше и се тресеше почти цял час. Хектор ги бе предупредил много да внимават за граничните патрули. В този участък редовно кръстосвали джипове и хеликоптери. След това им раздаде оскъдните остатъци от храна и вода и им пожела късмет.

Сантос Тунес, едва навършил седемнайсет, с наболи мустаци по гладкото лице, стисна coyote за ръката тъкмо когато човекът се канеше да си върви.

— Не можеш да ни зарежеш просто така. Нали обеща да ни заведеш в Америка? — извика той. Консепсион долови страха в гласа му.

Хектор го погледна презрително, преди да се изплюе в краката на младежа.

— Това — рече той и посочи сенките отвъд телената ограда, пред която бяха застанали, обгърнати единствено от шумоленето на вятъра и планинската верига в далечината, подобна на бездна на фона на нощното небе — е Америка.

Останалите започнаха да мърморят и затътриха крака напред, тъй като не искаха да дразнят единствения човек, който имаше някаква представа накъде трябва да се отправят. Само Консепсион се осмели да противоречи на Хектор.

— Ти си лъжец и крадец. По-зле дори от gabachos^[2] — изсъска тя и пристъпи към него, толкова близо, че усети мириса на уиски.

Само че coyote се изсмя в лицето й.

— Върни се, ако не ти харесва. Другата възможност е да се пробваш — отвърна той и замахна презрително с ръка. — Como se quiere. Както желаеш.

Консепсион реши да продължи заедно с останалите. Бяха стигнали дотук, защо да се връща? От личен опит знаеше, че отчаянието бе в състояние да подлуди дори здравомислещ човек. А те всички бяха отчаяни. Мъжете трябваше на всяка цена да си намерят работа на север, за да изпращат пари на съпругите си. Съпругите пък нямаха търпение за ново начало в обетованата земя. Само че никой не бе предполагал колко жестока може да е природата. Ако не бе паднала нощта, ако бяха усетили какво ги очаква, дали щяха да продължат напред? Консепсион не можеше да говори от името на останалите, но за себе си знаеше със сигурност, че за нищо на света няма да се върне. Сега вече животът й нямаше стойност. Оставаше й единствено да доведе докрай намеренията си.

През тази първа нощ вървяха до зазоряване, когато хоризонтът пламна, и едва тогава спряха за почивка. Алберто Муньос, който се самопровъзгласи за водач, след като Хектор ги остави, заяви, че са навлезли достатъчно навътре в пустинята и нямало опасност да ги засекат инфрачервените устройства, с които разполагал граничният патрул. Веднъж вече бил минавал по този път и бе най-опитен от цялата група. Консепсион не спря да се пита защо, след като знаеше толкова много, си бе мълчал, когато всички изпаднаха в паника, че coyote ги изоставя.

Алберто предложи да починат няколко часа преди да продължат, ала тя възрази.

— Не е ли по-разумно да повървим, докато е още хладно, и да почиваме, когато слънцето се вдигне?

— Изморена съм и краката ме болят — оплака се Гуадалупе Рейес. Дребната изпита жена с неподдържани зъби се оплакваше още откакто тръгнаха от Лас Крусес, докато измъченият й съпруг, мъж с тъжни очи и провиснали бузи, мълчеше почти през всичкото време. Или беше жадна, или гладна, или я присвиваше стомахът. Не спря да мрънка, докато накрая на Консепсион й идваше да я зашлеви.

И останалите бяха изморени, затова гласуваха да опазят силите си за дългия път, който ги очакваше. Когато слънцето се вдигна високо в небето, всички съжалиха за решението си. Това не бе живителното слънце на Лас Крусес, което приласкаваше семената да покълнат и цъфнат, тук слънцето бе жестоко и съсухряше всичко, до което се докоснеше, изсмукваше всяка капчица влага. Нямаше и как да избягат от него. Наоколо не се мяркаха сенчести входове, нито пък навеси. Нямаше дървета, освен онези, успели като на инат да се задържат по бреговете на деретата, хилави издънки, които не можеха да приютят дори птичка. Пекът притискаше всички сякаш бе нажежена ютия и успя да сломи Луис Фернандес.

Луис, фермер, чиито насаждения бяха съсипани по време на сушата, поразила неговия край за втора поредна година, се бе отправил на север, за да търси работа по плодородните поля на долината Сан Фернандо, където бе чувал, че ако човек се хване да бере плодове, можел да изкара за седмица предостатъчно, за да изхрани семейството си месец напред. За съжаление Луис не беше млад. Задушливата жега, липсата на храна и вода — и храната, и водата на почти всички бяха свършили — бяха изпитание дори за най-издръжливите, а за шейсетгодишния Луис се оказаха фатални.

В началото сърдечният фермер ги забавляваше с вицове и разкази, ала на втория ден притихна. Затова всички останаха шокирани, когато той се закова на място, докато пресичаха едно дере, и се провикна:

— Dios! Donde está?^[3]

Олюляваше се като borracho, разкрачен, за да запази равновесие, и размаха юмрук към безжалостното небе.

— Покажи се, мръсен копелдак!

— Не Господ ни изостави — изръмжа младият Сантос. — Виновен е онзи смрадлив coyote.

— Hermano^[4], ела да седнеш. Уморен си, имаш нужда от почивка — настоя Консепсион, хвана нежно Луис за ръката и се опита да го отведе до склона на дерето, където се бяха отпуснали другите, с помръкнали от умора очи. Само че горкият човечец вече не бе на себе си и отблъсна ръката й, сякаш бе досадна муха.

— Diablo^[5]! — изсъска той и обърна кървясали очи към нея, макар да бе очевидно, че не я вижда. Разръфаната му сламена шапка се бе килнала на една страна, отдолу стърчаха кичури бяла коса, подобно на пера от пухен дюшек. Обърна се, насочи пръст към спътниците си, след което приседна на пети в прахта. — До един ще горите в ада.

Едуардо Естевес, едър мъж, чието огромно шкембе се бе посвило по време на изнурителното пътуване и сега вече приличаше на изпуснал балон, провиснал над колана му, се изсмя дрезгаво.

— Вече сме в ада, приятелю, да не би да не си забелязал?

Няколко часа по-късно Луис почина.

За разлика от нещастната Елена го погребаха както подобава. Изкопаха плитък гроб в напуканата земя и отстрани оформиха кръст от камъни.

Нативидад Варгас бе следващата. След три дни под палещото слънце закръглената жена се сбръчка като стафида, посърна и не издържаше на темпото. Когато двамата със съпруга й Ернесто изостанаха, сърцето на Консепсион се сви, тъй като знаеше, че едва ли ще ги види отново.

Следобедът на следващия ден на хоризонта се появи самотна фигура от посоката, от която идваха. Ту се показваше, ту изчезваше от погледите им сред трептящите вълни мараня. Когато приближи, познаха Ернесто. Беше сам.

След като ги настигна, Консепсион изслуша с натежало сърце тъжната история.

— Молеше ме да продължа без нея. Не искаше и аз да умра. — Очите на Ернесто бяха зачервени, но сухи — бе толкова обезводнен, че не му бяха останали дори сълзи. — Казах й, че няма да я изоставя, за нищо на света. Успокоих я, че ще продължим веднага щом събере сили, за да върви. Само че тя така и не… не… — Едрият мъж зарови лице в длани и се разрида.

Макар и Консепсион да бе готова да се пречупи, тя го прегърна, докато мъжът плачеше като дете. Не каза нищо, за да го утеши, тъй като знаеше, че никакви думи не биха могли да помогнат при подобна мъка.

Сега, пет дни по-късно, единствената й мисъл бе за вода. Независимо къде. Дълбоки студени езера под белоснежни планински върхове. Потоци ромолят сред скалите. Дъждовна вода капе от стрехите. Представяше си бавните реки, в които плуваше като дете, и бе готова да продаде душата си, за да се топне в хладната сладка вода от кладенеца в селото. Жаждата като че ли имаше свой собствен живот, подобно на създание, което беснееше и фучеше вътре в нея и щеше да убие дори за капчица, ако го освободеше. Да не би и тя да полудяваше?

Част от нея бе готова да прегърне лудостта с радост, защото знаеше, че смъртта ще я вземе скоро след това и тогава ще се събере отново с дъщеря си.

На моменти бе готова да се закълне, че вече е при нея. Виждаше как дъщеря й подтичва напред, вика я през рамо, подканва я да побърза, за да не закъснеят.

За какво щяха да закъснеят?

Минало и настояще се сляха, образите танцуваха пред очите й и й се струваха точно толкова истински, колкото и голата пустиня, през която едва се влачеше. Спомни си деня, в който се роди Милагрос, и й се стори, че преживява повторно всеки миг, усети как утробата й се свива от болка. Акушерката бе край леглото, сбръчканите й кафяви ръце, подобни на сухите корени, които използваше за отварите си, масажираха напрегнатия корем на Консепсион. Нетърпеливият Густаво надничаше в стаята, стиснал в ръка шапката си. Не приличаше на бъдещ татко, по-скоро на непослушен ученик, който си пъха носа там, където не му е работа. Чу гласа на старата акушерка, Лупе, когато го изгони и му се накара, че трябвало да се държи както подобава на баща, че ако не я слуша, ще го погне и ще му набие ум в главата.

По това време всички в селото го знаеха какво представлява. Макар да бе непрокопсаник, тя го обичаше. И как иначе? Дори когато се прибираше късно и от него се разнасяше миризма на алкохол, красивото му лице на гаучо бе озарено от усмивка, той редеше извинения и сладки обещания, искрени и чистосърдечни в онзи момент, уверяваше я, че се случва за последен път, че никога повече няма да стори подобно нещо. Защо му трябвало да го прави, след като си има нея? — питаше той и я привличаше в прегръдката си. Та тя била всичко за него, и слънцето, и луната, и звездите. Целуваше я по врата и шепнеше на ухото й, че щял да я дари с колкото бебета пожелае, стига да му прости за последен път.

Консепсион се намразваше все повече всеки път, тъй като преглъщаше лъжите му. Всичко обаче се промени, когато се роди Милагрос. В мига, в който тя видя дъщеря си, любовта, която бе изпитвала към съпруга си, се пренесе към мъничкото безценно създание, с което най-сетне бе благословена след толкова нещастие. Знаеше, че Густаво по свой си начин се бе опитал да бъде съпругът и бащата, които все се кълнеше, че ще бъде. Само че пиенето го държеше в дяволски силна хватка. Накрая обещанията му да престане да пие пресекнаха, а след известно време дори престана да се прибира у дома.

Само че дъщерята, която бе запълвала празнотата в живота й, вече я нямаше. Тъкмо затова Консепсион бе твърдо решена да издържи. Ако умреше тук, в пустинята, душата й сигурно щеше вечно да витае. Трябваше да остане жива, докато постигне поставената цел. След това с радост щеше да се срещне със Създателя.

Писъкът на Гуадалупе Рейес прекъсна мислите й.

— Няма смисъл. Дори не знаем дали вървим в правилната посока. Всички ще умрем! — Другите се смаляваха, докато тя се подуваше все повече. Изопнатото й лъскаво лице приличаше на гигантски мехур, готов да се пръсне.

Консепсион слуша известно време, но усети, че не издържа, и кресна.

— Ако ще умираш, тогава побързай и ни остави най-сетне на мира!

Шокираната Гуадалупе млъкна.

Алберто Варгас я защити.

— Права е — изпъшка той. — Може и да се въртим в кръг. — Вече нямаше и следа от самоувереността му. Раменете му бяха увиснали от изтощение.

— Знаем, че това е запад — посочи Консепсион към далечните планински върхове, над които се спускаше слънцето. — Следователно, ако продължим в тази посока, рано или късно ще стигнем до някой път. — Знаеше единствено, че са в Калифорния. Тук всеки притежаваше автомобил, някои по два и по три, поне така бе чувала. А където имаше автомобили, имаше и магистрали.

— Да, ама докога ще издържим без храна и вода? — попита момчето Сантос.

— Стигнали сме дотук — напомни му тя. — С божията воля ще издържим докрай.

— Ами съпругата ми? И това ли беше божията воля? — попита Ернесто. — Невинна жена, която даде последната си капка вода, за да спаси друг. — Погледна гневно Консепсион, сякаш тя бе виновна.

Консепсион отново се замисли за Милагрос. Невинната й добродушна дъщеря, чийто живот бе прекъснат толкова рано.

— Не знам каква е причината. — Говореше на Ернесто както майка би съветвала детето си, твърдо, ала и състрадателно. — Знам само, че не бива да губим вяра, в противен случай ще измрем.

Незнайно как успяха да съберат сили и да продължат. Влачеха се през голата нажежена долина, подминаваха туфи пустинни храсти с безлистни клони и кактуси фулгида, които разкъсваха плътта им и оставяха кървави рани по краката им. Сякаш бе изминала цяла вечност, когато пустинята отстъпи на ниски шубраци и полегати скалисти хълмове, където се въдеха гърмящи змии. Не се оглеждаха, за да се предпазят от влечугите. Какво ако ги ухапеше? Просто смъртта щеше да ги застигне по-скоро.

По обед спряха да си починат под скалист навес, който хвърляше сянка. Всеки отпи по глътка вода от последната пластмасова бутилка. Щом слънцето се скри зад планините, те отново поеха. Консепсион не спираше да ги подканва, въпреки че тя самата бе изтощена до крайност.

Тъкмо изкачваха стръмен склон, когато чу звук като от течаща вода. И другите чуха същото, неколцина се отпуснаха на колене, разплакани от радост, докато останалите, по-практичните, сред които бе и Консепсион, забързаха нагоре към върха и водата, която ги очакваше от другата страна.

Само че поток нямаше. Онова, което ги очакваше, бе дори по-хубаво — магистрала. Шумът, който бяха чули, бе профучаването на колите.

Консепсион се отпусна на колене и отправи благодарствена молитва. Момчето Сантос хукна надолу по склона, залиташе и се провикваше с дрезгав глас. Може би щеше да успее да привлече вниманието на някой шофьор, ако Алберто Муньос, вече възвърнал здравия си разум, не се втурна след него и не го просна на земята.

— Cuidate!^[6] — предупреди го по-възрастният мъж. — Не знаеш ли какво ще се случи, ако ни хванат?

Едва сега Консепсион осъзна, че пътешествието й съвсем не е свършило. След като излезе от адските огньове, сега я очакваха нови, на пръв поглед непреодолими препятствия. Как щеше да открие зет си, Едуардо, в тази непозната страна, след като не говореше английски и нямаше представа как да се ориентира? Та тук във всеки един момент рискуваше да бъде заловена от властите и да я върнат у дома. Замисли се над този факт, докато се препъваше покрай пътя, след като се раздели с останалите (по предложение на Алберто, който каза, че щели да ги пипнат, ако пътували в група).

Усещаше, че ще припадне, когато очукан жълт пикап спря в аварийната лента, обгърнат от облак прах, и румен gringo със смачкана сламена шапка се показа от прозореца. Провикна се на английски, но тя не разбра какво й казва. Едва когато той вдигна палец и посочи откритата каросерия на пикапа, тя разбра, че човекът й предлага да я закара. Поколеба се за секунда, преди да се качи. Дори да искаше да я предаде на имиграционните власти, дори да бе убиец или изнасилван, тя се чувстваше толкова уморена, че й беше все едно.

Той обаче се оказа безобиден. Остави я на най-близката бензиностанция в сънено градче, което едва ли бе по-голямо от нейното село. Имаше някакви пари — беше зашила американски долари в подгъва на роклята си — и след като утоли жаждата си на една чешма, извади банкнота, за да си купи от магазина малка кутия мляко, соленки и сирене. Добре, че младежът, който я обслужваше, говореше испански. Попита го как да стигне до Лос Анджелис и той извади карта. Тъкмо й обяснявате по кой път да поеме, когато тя му обясни, че е пеша. Той я погледна недоумяващо и едва сега забеляза колко зле изглежда и вероятно се досети защо, въпреки това я упъти към автобусната спирка. Когато пристигна, се оказа, че вече е затворено. Принуди се да прекара нощта на твърда дървена пейка отвън. Не че имаше значение. Бе толкова изтощена, че заспа щом се опъна. На следващата сутрин, когато отвориха гишето, тя си купи еднопосочен билет за Лос Анджелис.

Четири часа по-късно пристигна в Ел Ей и скоро откри, че това не е град, ами множество квартали, свързани с магистрали. Почувства се напълно объркана. Слизаше от един автобус, качваше се на друг и попадаше на ново място. Оказа се, че всеки квартал е като отделна страна, с население, различно от останалите, със своя собствена култура — на бели, черни, азиатци, латиноси. Докато най-сетне открие квартала, от който бе изпратено последното писмо на Едуардо, квартала, наречен Еко Парк, слънцето вече залязваше.

Прекара нощта на пейка в парка, преди да поднови търсенето си веднага щом съмна. Часове по-късно най-сетне откри адреса, който бе написан на плика, пъхнат в джоба й — запуснат блок на тиха жилищна улица. Дори нямаше представа дали Едуардо все още живее там. От доста време нямаше вести от него. Дали бе получил писмото, с което го уведомяваше, че Милагрос е мъртва? А може и да го бяха хванали и върнали. В едно от ранните писма до Милагрос той бе описал инцидент, при който агенти от имиграционните служби нахлули в къщата, където живеел по онова време с още десетина compadres^[7], и арестували всички, които успели да заловят. Добре, че Едуардо бил навън по време на хайката, иначе щели да го качат на автобус и да го върнат през границата.

Качи се по стълбите до апартамента му и почука на вратата. Потеше се, стомахът й къркореше, за да й напомни, че не е хапвала от предишния ден. От апартамента не долиташе никакъв звук, въпреки това тя зачака, почука отново, този път по-силно, сетне отново, докато не разрани кокалчетата си. Вратата си остана затворена. Обзета от отчаяние, тя най-сетне си тръгна.

Каза си, че все още няма основание за паника. Беше осем и половина според часовника в колата, спряна от другата страна на улицата. Може Едуардо да бе отишъл на работа. В последното си писмо до Милагрос се бе похвалил, че си е намерил постоянна работа като автомобилен техник. В тази страна, бе написал той, и съпрузите, и съпругите си имали коли, така че в сервиза, в който го взели, имало предостатъчно работа. Надявал се най-сетне да изкара достатъчно пари, за да вземе Милагрос при себе си. Един ден щял дори да й купи къща. В страната на gringos всичко било възможно.

Консепсион не се интересуваше от къщи и коли. Единственото, което я интересуваше в момента, бе да намери място, където да отседне, докато изкара достатъчно пари, за да замине за Ню Йорк, където живееше Сеньората. Това й се струваше почти недостижима цел, още повече че в момента нямаше дори пари, за да си позволи да се нахрани.

Отпусна се на пожълтялата трева отстрани на вътрешния двор, в сянката на палма, която бе видяла подобри дни. Щеше да изчака завръщането на Едуардо, дори да се наложеше да виси тук цял ден.

Заспа веднага и се събуди часове по-късно, когато слънцето се бе издигнало високо в небето. Лъчите надничаха през палмовата корона и хвърляха дълги сенки. Едната се оказа на мъж, застанал над нея. Скочи, прокара пръсти през косата си, която бе започнала да израства като туфи диворастящи бурени, сред които стърчаха магарешки бодил и класица, и тук-там стръкчета трева. Колко ли мизерен вид имаше? Сигурно приличаше на най-обикновена vago^[8], както се бе проснала на земята. Присви очи към мъжа, имаше чувството, че сърцето й се е качило в гърлото, и се запита какво ли иска — дали не бе решил да я предаде на властите… може би искаше да я ограби, да й вземе малкото, което й бе останало — но слънцето я заслепяваше и не успя да различи чертите му.

Изпита огромно облекчение, когато той попита любезно на испански:

— Добре ли сте, сеньора?

Тя кимна, защото й бе трудно да продума. Имаше чувството, че устата й е пълна с вата. Най-сетне изграчи.

— Търся зет си, Едуардо Санчес. Познавате ли го?

Мъжът приклекна, за да бъдат очите им на едно ниво, и тя едва сега видя колко благ изглежда. Не беше нито млад, нито стар, нито красив, нито грозен. Просто… благ. Широкият нос стърчеше над изразителна уста, гъстите му черни вежди бяха извити, сякаш мъжът бе учуден или развеселен, и засенчваха очи с цвета на силно кафе. Забеляза, че зъбите му са хубави, а къдравата коса бе набраздена със сребърни нишки. Най-важното бе, че се оказа сънародник. Дрехите му не бяха като на онези gringo, които избираха якета, изпъстрени с интересни емблеми също като лепенки по бронята на автомобил. Беше облякъл семпли дънки, кафява работна риза, а в ръка държеше шапка и се почесваше по главата, докато се опитваше да си спомни човек със същото име.

— Един Санчес живееше горе — посочи той редицата избелели сини врати на втория етаж на сградата. Сутринта Консепсион бе чакала пред една от тях. — Не знам обаче дали търсите него. Все пак името е доста популярно.

Сърцето й се сви.

— Искате да кажете, че е живял тук ли?

Мъжът сви рамене.

— Нелегален ли е бил? Те не се задържат дълго. — Сигурно след като я намери да спи на открито, зле облечена и мръсна, реши, че нито тя, нито мъжът, когото търсеше, имат зелени карти. — Онези, които не ги хващат, обикновено се местят, за да си намират работа.

— А връщат ли се? — попита с надежда тя.

Той сви рамене отново и отговорът, от който се страхуваше, се изписа по лицето му.

— Казвате, че въпросният Санчес ви е зет.

Тя кимна. Разочарованието й бе толкова силно, та имаше чувството, че усеща вкуса му, същия като солено-сладки сълзи. Ами сега къде да отиде? Към кого да се обърне?

— А да знаете къде мога да го открия? — попита тя и се опита да потисне отчаянието в гласа си.

Мъжът поклати глава и я погледна с много съчувствие.

— Съжалявам, сеньора.

— Трябва да има някой, който го познава. Той каза, че имал работа, при това добра. Чакайте, нося името на човека, при когото работи. — Извади писмото от джоба си и го приглади на коляното си.

Преди да продължи, внимателният човек й каза, че дори да знае къде работи Едуардо, няма да й е от никаква полза.

— На нелегалните им плащат в брой — обясни той. — Така не ги издава нищо, когато дойдат имиграционните. Въпреки че хващат единствено campesinos^[9], които превиват гръб за по няколко долара на ден.

В гърдите й се надигна нов страх.

— И какво става, когато ги хванат? — Бе чувала страхотии за побоища, дори по-лошо.

— Нищо особено. Обикновено ги качват на автобус и ги пращат през границата. Поне така знам.

— Знаете твърде много за човек, който не е бил хващан — отбеляза тя, обзета от подозрения. Ами ако той работеше за имиграционните?

Мъжът се усмихна и тя видя, че предните му зъби са раздалечени.

— Не всички сме незаконно пребиваващи в тази страна, сеньора. Аз съм американски гражданин. — Бил роден тук, обясни той. Въпреки това Консепсион остана нащрек. Ами ако се опитваше да спечели доверието й, за да я предаде? Той сякаш усети нежеланието й да му се довери и побърза да я увери: — Не се страхувайте от мен, сеньора. Не знам дали мога да ви помогна да намерите зет си, но ако имате нужда от дом, мога лесно да го уредя. Междувременно, ще ми позволите ли да ви почерпя със закуска? — Все още усмихнат, той се изправи и протегна към нея ръка, за да й помогне да стане.

Стори й се искрен, въпреки това тя се поколеба. Консепсион не бе имала по-голяма нужда някой да й помогне. Пък и наистина умираше от глад. Въпреки това…

— Дори не знам името ви — рече тя.

— Рамирес. Хесус Рамирес. Y usted?^[10]

Тя вдигна поглед към усмихнатото лице, по което нямаше и следа от нещо скрито — а и как да скриеш нещо с това открито лице? Най-сетне колебанията й отстъпиха. Въздъхна, протегна ръка и го остави да я изправи. Ръката му бе едра, дланта покрита с мазоли също като кората на стар дъб.

— Консепсион — отвърна тя. Не бе нужно да му казва и фамилията си.

— Също като Светата Дева отбеляза той.

— Exactamente^[11] — Тя го погледна строго, за да му даде да разбере, че макар отдавна да е преминала възрастта, когато жените пазят девствеността си, нямаше да му се предложи заради едното ядене.

Хесус Рамирес разбра намека и бързо пусна ръката й.

Седнаха в закусвалня надолу по улицата и тя се нахвърли върху огромна чиния huevos rancheros^[12], пържен боб и жълт ориз. Когато се нахрани, побутна чинията и изпъшка.

— Не помня друг път да съм изяждала толкова много. — Погледна сметката, която сервитьорката донесе. — Нека платя поне моя дял. — Все още й бяха останали няколко долара. Не бе чак толкова бедна.

— Claro que no.^[13] Ти си ми гостенка. — Хесус извади износен кожен портфейл от задния си джоб и измъкна няколко смачкани банкноти. Поколеба се, преди да пъхне портфейла в джоба си. — Имаш ли нужда от пари? Мога да ти заема малко, докато си намериш работа.

Консепсион поклати глава, прекалено горда, за да признае, че отчаяно се нуждаеше от пари.

— Знаеш ли някъде да предлагат работа?

— Тук винаги търсят жена да чисти къщи или да гледа деца — отвърна той. — Как е английският ти?

— Знам малко — отвърна тя. Бе учила фрази от разговорника.

— Не се притеснявай, ще научиш. А и винаги можеш да се запишеш на курс.

Тя отпи нова глътка кафе и се наслади на млечния вкус.

— Няма да остана чак толкова дълго — обясни тя. — Трябва да изкарам пари, за да отида в Ню Йорк.

— Ню Йорк ли? Че това е много далече. — Той я погледна любопитно. — Близки ли имаш там?

— Не познавам никого.

— Работа ли си намерила там? — Тя поклати глава и Хесус я погледна напълно объркан. — Прости ми любопитството, но защо ти е да ходиш на място, където не познаваш жива душа и нямаш работа?

Тя се замисли за момент и се запита колко ли може да му каже. Току-що се бяха запознали и може би никога нямаше да се видят отново. Освен това не бе негова работа. А и той не беше важен. Консепсион се замисли за неспокойната душа на дъщеря си и отвърна:

— Дала съм обещание. И трябва да го изпълня.