Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (11)

10.

Масата бе подредена за десет души, хубаво четно число, което сякаш призоваваше хармонията, необходима в предстоящата бъркотия. Когато Абигейл отстъпи крачка, за да се възхити на плодовете от положените усилия — трапезарията изглеждаше съвършена с порцелан „Херенд“ и сребърни прибори от „Тифани“, чаши за вино от „Уотърфорд“, колосани ленени салфетки, аранжирани в сребърни пръстени от филигран, сплетени борови клонки в средата, обсипани със сушени сливи и нарове, в двата края по една свещ — си припомни недоволството на Кент и Фиби. Двамата й дадоха да разбере какво е мнението им за събитието довечера, за специалното предаване, което щеше да позволи на милиони зрители да надникнат в дома им. Кент го нарече „цирк с дресирани животни“ — не се шегуваше — а Фиби бе готова да се разбунтува.

Абигейл усети, че спотаеният й гняв ще избликне всеки миг. По дяволите. Трябваше ли непрекъснато да им напомня, че това бе част от работата й? Нали тъкмо тази работа им осигуряваше лукса, с който бяха свикнали. А Фиби откъде си въобразяваше, че идват парите за колежа? Кент лекуваше безплатно кого ли не и нямаше да може да си позволи да покрива без лишения, таксите за обучението на дъщеря си в едно от най-престижните училища.

Независимо от всичко идеята, която й се бе сторила великолепна, когато я предложи на изпълнителния продуцент на „Дом и градина“ — празник, когато Абигейл, семейството й и неколцина добри приятели празнуват и се наслаждават на една „тиха Коледа“ в Роуз Хил, а това не само щеше да я направи по-популярна, но щеше и да й помогне да си възвърне доверието и уважението, които бе изгубила с отменената поръчка за „Таг“ — просто даваше на съпруга и дъщеря й още една причина да я мразят. През целия ден, докато се подготвяше за събитието, мислеше единствено за Джоан Крофърд, когато стана известна на света като „Скъпа мамо“^[1].

Вече бе прекалено късно да откаже, макар че й се искаше. Снимачният екип щеше да пристигне всеки момент. Сцената ги очакваше. Шампанското се изстудяваше, вечерята бе готова. Лампичките на коледната елха в хола бяха запалени, свещите разположени на стратегически места. Липсваше единствено Тайни Тим да изпее „Господ да благослови всички ни“.

„Какво значение има всичко това — мислеше си тя, — след като бракът ми е разклатен, а дъщеря ми отказва да разговаря с мен“.

Какво ли щеше да си помисли Кент, ако разбере за Вон? Ако всичко бе съвсем невинно, защо тогава не призна пред съпруга си къде ходи през обедната почивка? След първото посещение отиде да го види още няколко пъти. Вече не можеше да използва извинението, че ходи при болен приятел. В началото на тази седмица Вон вече се чувстваше достатъчно добре, за да поизлезе. Предложи му да отидат или на кино, или да разгледат някой музей, но той настоя да отскочат до зоопарка в Сентрал Парк, а тя призна, че не е ходила там, откакто Фиби бе дете. Тогава дори не помисли за Кент; единствено се чувстваше виновна, че не е на работа. Независимо от това, и въпреки че бе студено и ветровито и повечето животни се бяха изпокрили, тя прекара един от най-приятните дни в живота си. После седнаха да обядват в „Боутхаус“ и се застояха до късно следобед, потънали в спомени от миналото.

Разхождаха се през парка, преди да хванат такси, и вятърът завихряше окапалите листа в краката им, когато Вон ненадейно запита:

— Какво искаш от живота. Аби?

Тя не знаеше какво да отговори. Нима не беше очевидно? Та тя вече притежаваше всичко, за което човек може да мечтае. След това осъзна, че той пита за друго, усмихна се и го хвана под ръка.

— Това — отвърна тя. В този момент най-съкровеното й желание бе да се разхожда стиснала ръката на Вон. Фактът, че заради болестта той вървеше по-бавно от обикновено, правеше времето им заедно по-ценно. Слънцето блестеше, въздухът бе свеж като току-що откъсната ябълка, семейството и враговете й бяха някъде далече.

Той й се усмихна с блеснали очи, макар да му личеше, че се подлага на химиотерапия — бе станал още по-слаб отпреди, само кожа и кости, тялото му приличаше на изящна, доста крехка скална формация, изваяна от природните стихии. Този мъж, сполетян от тежка болест, бе като лист на вятъра, дори без собствен дом. И въпреки това…

„Той е съвършен, напълно съвършен“, помисли си тя.

Сега се запита какво ли намира той в нея, след като за Кент тя не бе нищо повече от погълната от кариерата си работохоличка, а Фиби я приемаше за безотговорна майка. Във фирмата бе шеф, за хората — известна марка. Къде бе жената, личността Абигейл Армстронг?

Докато оглеждаше внимателно подредения си хол, Абигейл си каза, че всичко в момента е прекалено съвършено. Спомни си празничните вечери в миналото. Кент бе благоразположен към гостите домакин, тя бързаше да пренесе на масата още топлите гозби, Фиби се усмихваше щастливо, здрава и жизнена. Онези вечери бяха спонтанни, огласени от смях, всички говореха едновременно, нямаше и следа от внимателно подготвената като за холивудски филм сцена.

— Къде искаш да ги сложа?

Обърна се, щом чу гласа на Лайла. Цял следобед днес бе лъскала сребърните прибори, а сега стоеше на вратата, стиснала в ръце свещниците с две запалени свещи.

— На помощната маса — посочи Абигейл към плота, където приборите за сервиране бяха подредени с прецизността на хирургически инструменти. — Благодаря — сети се да добави тя, докато Лайла гласеше свещниците.

Напоследък полагаше усилия да се държи мило, въпреки че Лайла невинаги я улесняваше. Старата й приятелка пазеше усмивките си за Кент и Фиби. Най-вече за Кент. Абигейл не пропусна да забележи как икономката грейваше всеки път, когато той влезеше в стаята.

— Искаш ли да свърша още нещо? — Изражението й бе любезно, но напълно безразлично.

— Провери дали Бренда няма нужда от помощ в кухнята.

Бренда Алъртън, бивша съседка от Гринич, която бе с Абигейл още от самото начало, сега си имаше собствен бизнес за кетъринг услуги и лично се бе погрижила за ястията тази вечер.

— Разбира се — кимна послушно Лайла.

Тя тъкмо излизаше, когато Аби заговори отново.

— Онзи ден се видях с Вон.

Тези думи разпалиха интереса на Лайла.

— Така ли?

— Ходихме в зоопарка.

Лайла изви вежди.

— Изненадана съм, че е намерил сили.

— Към края бе доста уморен — призна Абигейл.

— Като го знам какъв е, едва ли е позволил това да го забави.

— Имаше такова нещо.

Двете се усмихнаха многозначително, ала след това Лайла се напрегна.

— Притеснявам се за него. Дълбоко в себе си той е убеден, че е неуязвим. Страхувам се, че се напряга до крайност.

Абигейл също се притесняваше, но не посмя да го признае.

— Има късмет, че и трите се грижим за него — отвърна тя. Джилиан не й беше особено приятна, но с Вон се държеше като ангел. Тя следеше да не ходи далече, да пие достатъчно течности и да си почива. — Ще се оправи — увери тя Лайла. — Освен това разчита на най-добрите лекари. Да не говорим за непоколебимата му решителност и желязна воля.

Лайла се поотпусна и част от напрежението се оттече от лицето й. Канеше да каже още нещо, когато на вратата се звънна. В същия миг лекотата, с която двете жени общуваха през последните минути, изчезна и Лайла отново стана сериозна.

— Аз ще отворя — предложи тя с професионална готовност.

След малко въведе снимачния екип — двама оператори и продуцентката, понесли тонове техника. И тримата бяха опитни професионалисти, които незабавно започнаха работа. По-младият от двамата оператори, слаб, висок ирландец на име Шеймъс, с червеникава късо подстригана коса, монтира осветлението на стратегически места в хола и трапезарията, докато мустакатият му колега Глен започна пробните снимки. Междувременно, продуцентката Холи Доусън, привлекателна чернокожа, се запозна с Абигейл в кухнята, където уточниха времето и детайлите.

След като Абигейл каза встъпителните думи, й остана време колкото да изтича на горния етаж и да си сложи вечерния тоалет. Когато след малко се върна, от Кент и Фиби все още нямаше следа. Тя погледна часовника и се намръщи. Вече бе шест и половина. Нали ги бе предупредила да са готови точно в шест? Защо, за бога, се бавеха? Тъкмо посягаше към телефона, за да набере мобилния на Кент, когато той пристигна, спортно облечен, сякаш се връщаше от голф.

— Извинявай, миличка, задържаха ме. — Лепна нехайна целувка на бузата й. — Силвия — нали помниш Силвия Шайн? Заедно сме в комитета. Обади се и ме помоли да й помогна с квитанциите от снощи. Казах ли ти, че събрахме над двайсет хиляди долара.

— Чудесно, скъпи — отвърна разсеяно Абигейл. — Гостите ни ще пристигнат всеки момент, преобличай се.

Той изпъшка.

— Да не би да съм закъснял? Няма да ми отнеме повече от минута.

Тръгна по стълбите, а Абигейл се провикна след него.

— Не ми каза нищо за роклята. — Заболя я, че Кент дори не я забеляза. Беше я поръчала специално за случая на своя приятелка дизайнерка. Беше от плюш, в нюанс на наситено смарагдово, което много отиваше на тена и косата й, и й прилягаше като ръкавица, дълга до коленете, където бе леко разкроена. Беше я комбинирала със смарагдовите обеци, подарък от Кент за десетата годишнина от сватбата им.

Той спря, погледна я внимателно и подсвирна похотливо.

— Много добре. Едва ли някой ще обърне внимание на храната, щом си облечена по този начин.

— Трябва да обърнат внимание, след като положих толкова труд. — Тя се усмихна, макар че щеше да й стане много по-приятно, ако не си го бе изпросила. — Знаеш ли къде е Фиби? — попита тя. — Мислех, че си е в стаята, но я нямаше, когато надникнах.

— Видях я да излиза с Нийл. Отиваха да купят разни неща, които й трябвали за проект в училище — обясни той. — Казаха, че няма да се бавят.

— Кога ги видя?

Той се намръщи, докато се опитваше да си спомни.

— Не помня точно. Преди час, час и нещо. Звънна ли на мобилния й?

— Два пъти. Включен е на гласова поща.

— Сигурен съм, че ще се появи всеки момент — отвърна разсеяно Кент и изтрополи нагоре по стълбите.

Докато гледаше след него, Абигейл усети напрежението, което се трупаше в гърдите й през целия ден, да се превръща в заслепяващ гняв. Как бе възможно той да се държи с толкова безразличие? Ами Фиби… Нима Абигейл не се бе отказала от толкова много, за да й осигури всичко онова, което тя самата не бе имала като дете. От съпруга и дъщеря си искаше единствено малко подкрепа, при това от време на време, а те не й помагаха с нищо.

Гневът я заслепи, тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Влетя в спалнята тъкмо когато Кент изваждаше от гардероба чиста риза. Костюмът и вратовръзката, които му бе избрала, бяха на леглото.

— Как можа да я пуснеш просто така? — попита тя. — Знаеш колко е важно за мен това събитие.

Той спря да се закопчава и я погледна със студено безразличие.

— Откога ми влиза в задълженията да следя къде ходи и какво прави? След като събитието е толкова важно за теб, да си се погрижила да си осигуриш присъствието й. — Вече го нямаше вълнението, с което й съобщи забележителния резултат от благотворителния концерт. Сякаш пред Абигейл бе застанал напълно непознат.

— Както виждаш, бях заета — отвърна с леден глас тя.

— Добре. Не мисли, че ще ти послужа за изкупителна жертва, и то, защото дъщеря ти не иска да участва в цирка, който си подготвила.

— Това ли е тази вечеря за теб? Просто показност?

Той закопча ризата и посегна към вратовръзката. Вбесяваше я.

— Ти го каза.

— Държиш се така, като че ли го правя за удоволствие. Това е част от работата ми! Казвам ли нещо, когато излизаш посред нощ, защото са те повикали? — Знаеше, че няма място за сравнение — той спасяваше хората от смъртта, докато тя печелеше пари — но в момента бе побесняла и й беше все едно.

— Как така си забелязала? Че ти изобщо не се мяркаш вкъщи.

— А, не! — изкрещя тя. — Няма да ти позволя да ми пробутваш отново подобни обвинения. Няма да ме накараш да се чувствам виновна единствено защото искам бизнесът ми да върви! Да не говорим, че вие двамата с Фиби също се възползвате от този успех, при това, без да мрънкате.

— Не казвам, че не трябва да се грижиш за бизнеса си, нито че нямаш право на успех — отвърна той спокойно и разсъдливо, впил очи в огледалото, докато затягаше възела на вратовръзката си от „Ермес“. — Само че има граница между това да искаш да постигнеш успех и да си ненаситна.

— Съсипвам се от работа, защото никой никога не ми е поднесъл нищо наготово — изстреля в отговор тя.

— За разлика от Лайла ли? — Досега не бе повишил глас, но тя забеляза гневния блясък в очите му. Очевидно бе забелязал студенината, с която се отнасяше към Лайла, и бе стигнал до погрешното заключение. Сигурно си мислеше, че тя подритва Лайла единствено защото е родена в богато семейство и животът й е бил лек и безпроблемен.

„Той няма откъде да знае“, обади се гласът в главата й.

— Виждам, че този разговор няма да ни отведе никъде — заяви тя. — Ще те чакам долу. Слез, когато си готов. — Тъкмо се обръщаше, когато погледът й попадна на отражението му във високото огледало и забеляза как са пламнали сивите му очи.

— Разбира се, скъпа — отвърна той саркастично.

Щом излезе в коридора, тя се облегна на стената и затвори очи, пое си няколко бавни и дълбоки глътки въздух и усети как гневът й се стопява. Как не можа да се научи да си затваря очите? Не бе честно да си изкарва разочарованието на Кент. Той не бе виновен, че Фиби не се появи навреме. Освен това винаги се отзоваваше, когато й бе необходим.

Спомни си вечерта, когато се запознаха. Тя бе организирала кетъринга за партито на лекар и съпругата му в Гринич и Кент бе сред гостите (по-късно научи, че доктор Соренсън е шеф на хирургията в болницата, където по онова време Кент стажуваше). Към края на вечерта Кент влезе в кухнята, докато тя почистваше, за да й благодари — единственият любезен гост, който го стори.

— Това бяха най-вкусните ястия, които съм опитвал — призна той и се засмя. — Като се замисля, това бяха първите домашно сготвени ястия от много време насам. — Обясни, че като стажант редовно му се налага да се храни набързо и на крак.

— Разбирам ви — отвърна със съчувствие Абигейл. — Въпреки че съм около храна по цял ден, никога не ми остава време да седна и да хапна на спокойствие.

— В такъв случай, ако през следващите две седмици случайно ви остане свободна вечер, много бих искал да ви заведа на вечеря. Така и двамата ще имаме възможност да похапнем седнали.

Тя остана изненадана от дързостта му, въпреки това любопитството й се събуди.

— Не си губите времето — разсмя се. — Можехте просто да ми поискате телефона.

— Вече го имам. — Сивите му очи блестяха, докато вадеше визитката й от джоба си. — Казах на домакинята, че ми трябва кетъринг за парти, което смятам да организирам. Тя ми помогна с огромно удоволствие.

— Нарочно ли го измислихте, или наистина ще има парти? — попита тя, въпреки че по хитрото му изражение вече знаеше какъв ще бъде отговорът.

Кент сви рамене, протегна ръка и грабна резен зеленчук, който тя прибираше в пластмасова кутия.

— Парти ли? Не, в момента не мога да организирам парти. Затова пък една вечеря…

Абигейл прие с удоволствие. Беше привлечена не само защото бе представителен мъж, а и защото бе умен, находчив и интелигентен (по-късно научи, че и двамата му родители са професори). Тогава Абигейл си помисли: „Мога да се влюбя в този човек“. Откакто живееше сама, бе излизала с доста мъже, но към нито един не бе изпитвала същото, което я караше да чувства Вон. Кент бе първият, с когото прецени, че би могла да има общо бъдеще.

Сега, години по-късно, тя се запита къде бе изчезнал животът, който си бе представяла.

Нямаше време да се чуди дълго, тъй като на вратата се звънна.

Бе време шоуто да започне.

 

 

Семейство Сен Клер пристигнаха първи — русият брадат Тед Сен Клер, куратор на средновековни доспехи в музея „Метрополитън“, и великолепната му съпруга Ева, родена в Аржентина, известна оперна певица. Малко след тях дойдоха Хопи и Диъдри Ковингтън, съпрузите издатели на „Наръчник на готвача“ (списание, за което Абигейл често подготвяше материали). Те приличаха на двойка матрьошки в официалното си облекло, и двамата закръглени, пухкави, Хопи само с три сантиметра по-висок от съпругата си. Последен пристигна Джей Силвърстийн, партньорът на Кент в кабинета, изискан възрастен господин, наскоро овдовял след пет десетгодишен брак.

Джей подаде на Абигейл бутилка мерло и букет поувехнали фрезии и се извини.

— Все едно да продавам на краставичар краставици, но съм изгубил тренинг с тези неща. — Досега съпругата му се грижеше за подаръците, когато отиваха на гости, и тъгата в погледа му напомни на Абигейл какво е здрава връзка.

Благодари му топло, въпреки че виното, което бе подготвила за вечерята бе специално подбрано с помощта на приятеля й Антоан, главен сомелиер в „Льо Бернаден“, който се отнесе толкова сериозно към подбора, сякаш ставаше въпрос за вечеря в Белия дом.

— Ако не го изпием тази вечер, ще го отворим някой друг път — рече тя на Джей.

Нейно задължение като домакиня бе да накара всеки един от гостите да се чувства специален, глезен, като най-скъп приятел. Абигейл бе неповторима в това отношение. Нямаше нужда да пита кой какво ще пие, тъй като помнеше отлично предпочитанията на гостите, а когато всички пристигаха, тя поднесе на всеки любимия му коктейл — мартини „Грей Гус“ с няколко капки лимон за Хопи, „Деуарс“ със счукан лед за Джей, пино гриджо за Ева, „Лиле“ за Диъдри и обикновена газирана вода за Тед, който се бе отказал от алкохола.

Обърна внимание на всеки от гостите, поощряваше ги да разкажат стари вицове, които бяха разказвали и преди. Разговорът не замря нито за миг. След това се поинтересува за постановките в „Метрополитън“, за да ги обсъди като истинска познавачка с Ева Сен Клер. Със семейство Ковингтън поговори за фестивала на храната в Аспен, където догодина им предстоеше да бъдат домакини на готварско шоу. Не позволи разговорът да се насочи към политика, религия или друг въпрос, по който не бе достатъчно компетентна. Когато дойде време да седнат на масата, всички бяха толкова спокойни, че дори някой да се бе притеснявал от микрофоните, вече бе забравил. Дори не забелязваха операторите, които непрекъснато обикаляха малката група и записваха всяко тяхно движение.

Единствено Абигейл не успя да се отпусне. Докато сервираше и наливаше вино (никой от екипа по кетъринг не се мяркаше пред камерата, за да останат зрителите с впечатление, че тя е свършила всичко сама), единствената й мисъл бе, че Фиби я няма, и погледът й се стрелкаше непрекъснато към празното място, зейнало като дупка от изваден зъб. Беше вдигнала приборите, след като стана ясно, че дъщеря й няма да се появи.

Бе колкото побесняла, толкова и уплашена, че нещо може да й се е случило. Ами ако е катастрофирала и лежи ранена край пътя?

Когато сервира десерта — крем брюле с тиква, сметана и домашно приготвени бисквити с джинджифил — се чувстваше безкрайно уморена от непрекъснатите усмивки. Не че някой би се досетил. Гостите бяха убедени, че тя прекарва също толкова весело, колкото и те. Към края на вечерта Хопи се изправи, за да вдигне тост, изразителните му хвалби бяха в унисон с руменината по бузите, избила след количеството изпито вино. Той вдигна чаша.

— За Абигейл, кралицата на това малко царство. Нека властва дълго и честито!

Абигейл не се чувстваше като кралица, по-скоро като натрапница. Никой нямаше представа, че се е провалила в най-важните неща — като съпруга и майка. Дори не беше добър човек. Макар и индиректно, бе отговорна на смъртта на невинно момиче. Ако приятели и почитатели научеха какво става, отсъствието на Фиби щеше да е едно нищо в сравнение с кръвта, полепнала по ръцете й.

Дори след като вечерята приключи и вдигнаха и последните чашки от кафе, на гостите не им се тръгваше. Когато Абигейл организираше парти, никой не бързаше да си тръгне. Бе свикнала хората да се застояват, често пъти и след полунощ. Когато най-сетне ги изпрати, тя остави снимачния екип в кухнята, за да похапнат от останалата храна.

— Много добре — рече Холи, докато дъвчеше руло от пуйка с плънка от кървавица. Едва когато посочи касетите, оставени на масата, Абигейл се сети, че тя не говори за храната. — Имаме много повече, отколкото ни трябва, така че спокойно ще съберем половин час — обясни тя. — Жалко, че дъщеря ти не дойде.

— Много ще съжалява, че пропусна вечерята — насили се да се усмихне Абигейл. Лицето я болеше от усмивките тази вечер.

Когато екипът най-сетне се нахрани и събра камери и прожектори, тя ги изпрати. Тъкмо отиваше към кухнята, когато чу гласовете на Кент и Лайла. Хората от кетъринга си бяха тръгнали и той изглежда й помагаше да измие съдовете. Позната сцена, в която тя бе участвала безброй пъти, след като гостите им с Кент си тръгнеха. Сега, докато слушаше тихите им гласове, на нея й се стори, че сцената между тях е много по-интимна.

Най-тъжното бе, че двамата дори не я забелязаха. Тя остана да ги наблюдава от вратата и се почувства като невидима. Кент се смееше чистосърдечно на някаква небрежна забележка, която бе подхвърлила Лайла, а тя го перна игриво с кърпата за чинии. Сякаш някой заби нож в сърцето на Абигейл.

Ето че Лайла се появи и тя отново остана сама.

Дръпна се бързо, преди двамата да я забележат, и забърза по коридора. Лицето й пареше, усети как очите й се пълнят с горещи сълзи. Имаше нужда от глътка свеж въздух, ако не искаше да избухне. Тръгна към дрешника, изрита високите си обувки и нахлузи чифт ботуши. Дръпна пухеното яке от кукичката на вратата, където го бе оставила одеве, след като разходи кучето, и излезе навън. Тръгна по пътеката, бръкна в джоба, за да извади ръкавиците си, и напипа мобилния телефон. Изглежда го бе пъхнала в джоба още одеве и го бе забравила.

Реши отново да позвъни на Фиби. Този път, когато набра номера на дъщеря си, чу познатия рингтон — „Скейтър Бой“ на Аврил Лавин, да звучи някъде отблизо и наостри уши. Спря на място и вдигна глава. Звукът май долиташе откъм гаража.

След малко заобиколи живия плет и попадна на Фиби и Нийл, скрити в сенките до гаража, притиснати в страстна прегръдка.

 

 

Нийл не бе и предполагал, че ще се разгорещи толкова бързо. Та Фиби дори не беше негов тип. Само че от снощи, докато бяха на концерта, той започна да я възприема в съвършено нова светлина. Не че бе казала или направила нещо. Просто… появи се привличане.

След концерта останаха в нейната стая, разговаряха и слушаха музика до късно. И тогава подозренията, които го измъчваха цяла вечер, получиха потвърждение. Откри, че тя не е просто обикновена глезена тийнейджърка, която не спира да се оплаква, че животът й е гаден. У нея имаше някаква чернота, нещо шантаво.

Тъкмо това бе най-странното. Докато си седеше на леглото, подпрян на таблата, а Фиби бе полегнала на една страна в краката му, двамата обсъждаха социалното звучене на бандата „Фу Файтърс“ и го сравняваха с това на „Фол Аут Бойс“ (според него и двете банди не струваха в сравнение с „Нирвана“). Най-неочаквано тя стана, вдигна пола и седна в скута му. Докато се усети, устните й покриха неговите и тя натъпка език чак до гърлото му.

Това бе първата им целувка.

Въпреки че получи ерекция веднага, той успя да се овладее и да промълви с дрезгав глас:

— Леле! Това пък защо го направи?

— Искаш ли да престана? — Тя се отдръпна лекичко, за да го погледне в очите, сякаш го предизвикваше.

— Не съм казал подобно нещо.

— Добре. Тогава млъквай и се кефи. — Целуна го отново, този път с много повече желание, притисна устата му с такава сила, сякаш го наказваше.

Нийл усети неизпитвана досега възбуда, ала същевременно бе отвратен. Знаеше какво биха казали приятелите му — че е напълно изперкал чекиджия, щом е допуснал подобно нещо да се случи, но просто не успяваше да се въздържи… не можа да устои, макар да знаеше, че тя го манипулира. А пък когато започнаха, разбра, че няма сили и воля да спре. Фиби бе пълна противоположност на бившите му гаджета — груба, страстна и нагла. Бе чиста проба изчукване като от „Пентхаус“.

Бе свалила и полата, а след това и тениската и той едва тогава забеляза, че има хубаво тяло. Бе прекалено слаба, но не и кльощава, както му се стори отначало. Не че имаше значение. Потопи се в момента, сякаш бе музика по време на концерт (който се оказа изненадващо добър за група никому неизвестни рокери).

Едва когато Нийл се претърколи от нея няколко минути по-късно, напълно изтощен, осъзна какво бе сторил.

— Мама му стара. Не си сложих презерватив.

— Не се притеснявай, пия противозачатъчни — увери го тя с непукизма на по-възрастна жена. — А пък за болести не се притеснявай, защото досега съм спала само с един и той беше женен.

— Женен ли? — Нийл бе убеден, че каквото и да каже или направи Фиби, няма да го учуди, но въпреки това остана шокиран, когато чу думите й.

— Не се шашкай. — Изражението й отново стана предизвикателно както в кулинарния магазин, ала очите й издаваха уязвимост. Познаваше този поглед, защото знаеше какво изразява. Бе преживял всичко онова, което измъчваше и нея в момента. — Да не би да искаш да ми кажеш, че никога не си спал с по-възрастна жена.

— В интерес на истината, не съм. — Двамата с бившата му приятелка Лорън се шегуваха, че тя е с шест месеца по-голяма от него. Наистина не бе спал с по-възрастна. — Родителите ти знаят ли? — попита той, докато тя навличаше тениската и бикините си.

— Не, и не трябва да разбират за нас. — Погледна го страшно. На бузите й бяха избили алени петна, а тъмната й коса приличаше на шапка от рошави букли. Човек можеше да я сбърка с бунтарка, но очевидно тя много държеше на мнението на родителите си.

На Нийл отново му се стори, че части от картинката просто не се връзват. Фиби бе истински парадокс. А пък чувствата, които събуждаше у него, направо го побъркваха. Караше го да се чувства неловко, същевременно не му се искаше да я остави. Дори изпитваше нежност към нея. Наистина невероятно, тъй като почти не я познаваше, но въпреки това бе обзет от най-странното чувство от смъртта на баща си насам. Не бе сам в мрака, беше с човек, който го разбираше.

Бе така потънал в мисли, че първо долови раздразнението в гласа на Фиби.

— Значи нямаш нищо против.

Гласът й прозвуча предизвикателно, ала когато вдигна поглед към нея, забеляза уязвимостта в очите й — блясък от нещо, което се бе пречупило в него. Нийл я погледна. Тя бе коленичила на матрака в бикините на цветчета и тениската, също като малко момиченце, което чака някой да го завие, преди да си легне — или като покаяла се грешница, която търси опрощение.

— Ни най-малко — отвърна й.